Джуд Деверо
Благословията (7)

СЕДМА ГЛАВА

Джейсън усещаше чувство, което отдавна не бе изпитвал — ревност.

— Не е ли прекрасно? — каза Ейми задъхано. За последен път бе чувал жена да говори така, когато беше в гимназията. — Не е ли това най-хубавата стая, която някога сте виждали? Не съм си и помисляла, че мога да обичам данъчните, но след като станаха причина Макс да се сдобие с всички тези хубави неща, бих могла и да ги обикна. Как смятате, господин Уайлдинг? Не мислихте ли, че стаята е хубава?

— Да — отвърна неохотно Джейсън. Не преставаше да си повтаря, че е по-хубаво да дарява анонимно, отколкото да се перчи с това. Поне така беше чувал. Само че му се искаше Ейми да го погледне с блеснали от благодарност очи. Той си пое дълбоко дъх.

— Хубава е. Изглежда страхотно. Мислите ли, че дрешките ще му станат?

— Ако не сега, то другата седмица — засмя се Ейми. — Виждате ли, нали ви казах, че Господ ще ни осигури всичко?

Джейсън си помисли колко много му е струвало това нищо и никакво детско обзавеждане, след като му се бе наложило да купи целия магазин, и се приготви да каже нещо цинично, но в този момент на вратата се почука настоятелно.

Ейми пребледня.

— Станала е грешка и са дошли да си искат обратно обзавеждането!

Лошото настроение на Джейсън се стопи и той превърна е една ръка слабичките й рамене, за да я успокои.

— Уверявам ви, че всичко тук е ваше. Може би това е Дядо Коледа, който е подранил.

И понеже тя продължаваше да се колебае, Джейсън вдигна от легълцето Макс, който се опитваше да изяде краката на една плюшена жаба, и тръгна пръв към входната врата. Когато я отвори, отвън го посрещна огромно вечнозелено дърво.

— Хо-хо-хо! — долетя гласът на Дейвид, който се напъха с мъка в къщата. — Весела Коледа! Джейс, приятелю, искаш ли да внесеш кутиите отвън?

— Дейвид! — изписка радостно Ейми. — Нямаше нужда!

Джейсън излезе навън на студа с Макс, седнал на ръката му.

— О, Дейвид, нямаше нужда! — промърмори той с фалцетен глас. — Платих една камара пари за купчина мебели, а тя е благодарна за това на данъчните. Но ето че Дейвид изниква с елха за двадесет долара и вече се чува: „О, Дейвид!“ Жени!

Макс се засмя, одраска го по едната буза, която се опитваше да потупа, и захапа другата в нещо като целувка.

— Защо не правиш същото на божествения доктор Дейвид? — попита Джейсън, усмихна се на бебето, вдигна един голям червен кашон и го внесе вътре.

— Не, не можеш да направиш такова нещо! — казваше в този момент Ейми, но гледаше Дейвид с обожание.

— На нас с татко не ни трябва елха. Ние сме просто двама стари ергени и не искаме всичко вкъщи да стане в иглички. Така че когато един пациент ми я подари, се сетих, че горе на тавана имаме играчки за елха и си помислих, че Макс сигурно ще хареса лампичките. Ти как смяташ?

— О, да, сигурна съм, че ще ги хареса, но не зная дали…

Дейвид я прекъсна, като тръгна към Джейсън и протегна ръце към Макс.

— Ела тук, Макс, ела да те гушна!

За най-голямо удоволствие на Джейсън, Макс нададе вой, от който по пода под елхата се посипаха иглички.

— Май не те харесва особено — рече злорадо Джейсън. — Хайде, малкият, да отидем да изпробваме новите ти дрешки.

— Нови дрешки ли? — попита Дейвид и се намръщи. — За какво става дума?

— О, Дейвид, направо няма да повярваш какво се случи! Тази сутрин отидохме в един магазин, където човекът разпродаваше всичко много евтино, за да не плаща данъци върху стоките, и господин Уайлдинг ги накара да дойдат да сложат тапетите и да наредят мебелите и… и… О, просто трябва да го видиш, за да повярваш!

Дейвид изгледа Джейсън и тръгна след Ейми. Прекосиха старата къща, цялата в олющена боя и петна от влага по тапетите. Накрая Ейми отвори една врата и пред очите му се разкри ослепителна детска стая. Не му беше нужно да е познавач, за да види от какво качество е всичко вътре. Бельото, мебелите, красивите щамповайки тапети по стените и изрисуваното гардеробче, в което имаше няколко прекрасни детски дрешки, бяха от най-доброто, което можеше да се купи с пари.

— Разбирам — рече Дейвид. — И колко плати за всичко това?

— Двеста и петдесет долара, като в тях е включен и данък оборот — каза гордо Ейми.

Дейвид повдигна едното ъгълче на ръчно избродираното чаршафче, с което беше застлано креватчето. Ако не грешеше, беше виждал такива в един каталог и струпваха по триста долара всяко.

— Страхотно — каза той. — В сравнение с това моята елха и старите ми играчки изглеждат нищожни.

— Глупости! — отвърна Ейми и го хвана за ръката. — Твоят подарък е от сърце, а това тук е просто заради данъчните.

Дейвид се усмихна победоносно на брат си и поведе Ейми обратно към дневната.

— Освен това донесох и нещо за хапване — рече щастливо той. — Един благодарен пациент ми подари безплатна вечеря за двама в един ресторант в Карлтън, но аз убедих главния готвач да я превърне във вечеря за вкъщи за трима. Надявам се да не е изстинала — каза той и погледна брат си. — Кутиите с яденето са на предната седалка на колата. О, надявам се да нямаш нищо против, но записах Макс като доброволец за изпитване на една марка бебешки храни.

След това започна да вади от джобовете си бурканчета детски храни с ръчно изписани етикети и Джейсън разпозна спретнатия почерк на секретарката си.

— Агнешки врат със сушени череши и сос със зелен пипер — прочете Ейми. — И кюфтенца от сьомга със сос от кориандър. Звучи прекалено луксозно за едно бебе, а и не съм сигурна, че е добре да му се дава зелен пипер.

— Мисля, че фирмата се опитва да установи контакт с крайния потребител. Все още е в съвсем начален етап, но ако не желаеш Макс да е едно от опитните бебета, ще занеса тези неща на Марта Дженкинс.

— Не — отвърна Ейми и взе бурканчетата от ръцете му. — Сигурна съм, че Макс ще ги хареса. — По тона й обаче личеше, че изобщо не е убедена. — Кой е производителят?

— „Чарлз и ко“ — отговори Дейвид и смигна на Джейсън, който все още стоеше до вратата, държеше Макс на ръце и се мръщеше. — Хайде, старче, недей да стоиш така; дай да внесем всичко, да вечеряме и след това да украсим елхата.

Джейсън подаде бебето на Ейми и излезе навън след брат си.

— Какво ти става, за бога? — сопна му се Дейвид, когато се отдалечиха от входната врата.

— Нищо — отвърна му Джейсън със същия тон.

— Не ти харесва тук, така ли? Не ти понасят шумът и порутената стара къща, а Ейми ти се струва досадна в сравнение с жените, с които си свикнал. Не ходеше ли преди с една дама, която имаше докторска степен по антропология? Май че се опитваше да спасява тигрите или нещо подобно.

— Рибите. Спасяваше китовете и миришеше на водорасли. Нищо ми няма. Значи Чарлз е приготвил вечерята и бебешките храни?

— Това ли те притеснява? Че се възползвам от нещо, което ти си платил? Виж, ако искаш, можем да й кажем истината още сега. Ще й кажем, че си мултимилионер или може би вече милиардер? — и че можеш да купуваш пълни с мебели бебешки стаи само с джобните си пари. Това ли искаш?

— Не — отвърна бавно Джейсън, докато Дейвид вземаше кутиите с играчки за коледната елха. Беше виждал тези кутии през цялото си детство и знаеше какво има във всяка от тях.

Изведнъж Дейвид спря и погледна втренчено брат си.

— Да не си започнал да си падаш по нея? Искам да кажа, нали няма да се състезаваме с теб за една жена?

— Не ставай смешен! Ейми изобщо не е мой тип. А и няма никаква идея за бъдещето си. Не знам как смята да издържа детето с този нищожен доход. Няма работа, нито изгледи да си намери такава. Не умее да прави нищо друго, освен да чисти. Но въпреки че се намира в такова положение, е по-горда от всеки, когото съм срещал досега. Ако й кажеш кой съм, ще ме изрита и със сигурност ще изхвърли след мен всички мебели на уликата. Целия следобед търка колата, която ми купи Паркър, за да ми изплати онези двеста и петдесет долара. Само да знаеш…

Вече вървяха към къщата, а Джейсън продължаваше да говори.

— Какво да знаех? — попита тихо Дейвид.

— Жените, с които излизам, ми искат по петстотин долара само за да дадат бакшиш на жената в тоалетната. А онази с китовете… тя пък излизаше с мен само когато правех дарения за организацията й.

— И какъв ти е проблемът тогава? — попита Дейвид.

— Защо си се вкиснал толкова?

— Защото малкото ми братле ме прекара да стоя в този затънтен град, да ходя по бебешки магазини и да мъкна стари играчки за елха. Отвори вратата, ако обичаш! Не, на другата страна! Трябва първо да дръпнеш към теб и едва тогава да завъртиш бравата. Твоят ли телефон звъни или моят?

— Моят — отговори Дейвид, когато влязоха в къщата. — Да? — каза той в слушалката. — Да, да, ясно. Идвам веднага. — После затвори и погледна със съжаление Ейми, Джейсън и бебето. — Няма да мога да остана. Спешен случай.

— Ужасно съжалявам! — рече Ейми. — Толкова работа свърши, а сега не можеш да останеш.

— Да, много жалко — каза Джейсън и отвори вратата пред брат си. — Но когато те зове дългът, трябва да се отзовеш.

Дейвид се намръщи и тръгна към вратата.

— Можем да украсим елхата утре. Наистина бих искал да видя как ще реагира Макс, когато види за пръв път лампичките.

— Ще направим видеозапис — каза бързо Джейсън. — А сега мисля, че е по-добре да вървиш, докато не е умрял някой.

— Да, така е — отвърна Дейвид и за последен път хвърли към Ейми поглед, пълен със съжаление. — Ще се видим… — Но не успя да довърши, защото Джейсън му затвори вратата под носа.

— Не бяхте особено мил с него — рече Ейми, като направи всичко възможно да го погледне намръщено, но на устните й играеше усмивчица.

— Бях ужасен — съгласи се Джейсън, — но ето че сега за двама ни остава повече храна. А и съм много по-добър от него в украсяването на елхи.

— Така ли? Има още много боб да ядете, докато ме стигнете. Аз съм украсявала елхи, които са разплаквали самия Дядо Коледа.

— Аз пък веднъж украсих елхата толкова красиво, че Дядо Коледа не пожела да си тръгне и се наложи да го изтикам навън на снега. Накрая, тъй като продължи да упорства, трябваше да отида с шейната му и да раздам подаръците.

Ейми се засмя:

— Печелите. Да видим какво има в тези кутии.

— Тц! Първо ще ядем. Искам да видя какво мисли Макс за бебешките храни. Тази камина работи ли?

— По-добре от фурната — отговори Ейми.

— Повтарям: тази фурна работи ли?

Ейми се изкикоти.

— Ако капакът на комина се отвори много широко и огънят се напали съвсем близо до задната стена, всичко ще бъде наред. Но иначе много пуши.

— Имате опит с нея, нали?

— Да кажем само, че имах във фризера малко свински пържоли и първия път, когато се опитах да запаля огън в нея, те се превърнаха в резени пушен бут.

Джейсън се засмя на свой ред и Макс също прихна, като се удряше с юмручета по краката и едва не събори майка си.

— Смешно ти се струва, така ли? — рече Джейсън, като все още се кикотеше, взе момчето на ръце и го подхвърли нависоко. Макс се разписка от удоволствие и накрая се разхълца. Но Джейсън започна да го гъделичка и той продължи да пищи. Когато най-сетне спря и притисна изпотеното бебе до себе си, видя, че Ейми го гледа, както не го бе гледала никоя друга жена в живота му.

— Вие сте добър човек, господин Уайлдинг. Много добър.

— Искате ли да ме наричате Джейсън? — попита той.

— Не — отговори тя и се обърна на другата страна. — Аз ще стопля вечерята, а вие запалете пушалнята.

Неизвестно защо, отказът й да го нарича по малко име му достави удоволствие. Той остави Макс на пода и се зае с огъня. Отне му доста време, защото на всеки три минути се налагаше да спасява бебето от някоя застрашаваща живота му опасност. Но най-сетне огънят беше запален, без да задими много, Макс се беше заиграл с часовника му „Брайтлинг“ (вече никога нямаше да бъде същият), а Ейми влезе в стаята с огромна табла с храна. Имаше и бутилка вино с две чаши. Джейсън вдигна едната, като наблюдаваше цветовете на течността в оловния кристал. „Уотърфорд“.

— Дейвид знае как да живее, нали?

— Чувствам се виновна, че ям всичко това без него — рече Ейми. — Все пак той е спечелил тази вечеря с лекарските си умения.

— Винаги можем да я завием, да я сложим в хладилника и да я изядем утре.

Ейми сведе поглед към прекрасните ястия на таблата. Имаше салата от пресни марули и зеленчуци, агнешко печено, картофи…

Тя отново вдигна поглед към Джейсън.

— Нямам найлонови пликчета.

— Значи е решено. Просто ще се наложи да го изядем сами.

— Предполагам, да — отвърна сериозно Ейми; след това и двамата избухнаха в смях и се заловиха с храната.

Макс седеше в скута на Джейсън с огромен лигавник на гърдите и изяждаше всичко, което му подаваха в устата. Макар Ейми да смяташе, че синът й не обича твърда храна, той излапа цяло бурканче агнешко със зелен пипер, а след това продължи с намачканите картофи с чесън в чинията на Джейсън.

— Но аз смятах, че бебетата обичат безвкусна храна! — каза удивено Ейми.

— Никой не обича безвкусна храна — промърмори под нос Джейсън.

Половин час по-късно Ейми накърми Макс и той заспа с ангелска усмивка на личицто.

— Как мислите, заради храната ли има такъв вид или заради новата стая? — попита Ейми и погледна с обожание сина си, който спеше в новото си креватче.

— Мисля, че е щастлив, защото има такава любяща майка — отвърна Джейсън и се усмихна, когато видя поруменялото й лице.

— Господин Уайлдинг, ако не ви познавах, щях да си помисля, че флиртувате с мен.

— Предполагам, че и по-странни неща са се случвали — отговори Джейсън, но видя, че Ейми го гледа объркано, и каза: — Хайде, жено, имаме да украсяваме елха.

Никога досега украсяването на елхата не му бе доставяло такова удоволствие. Като деца двамата с Дейвид считаха това занимание за върховна досада. Без жена в дома им от кухнята не се разнасяше аромат на курабийки, нямаше музика. С тях бе само баща им, както винаги кисел, задето му се налага да слага елхата. Ако не го направеше, после сестра му щеше да му мърмори цяла година, че тя трябвало да отглежда момчетата, а не мързеливият й брат.

Сега, докато окачваше гирляндите от лампички, които Ейми беше разплела, Джейсън неусетно започна да й разказва за детството си. Не си направи труда да й обясни защо са живели заедно с Дейвид, след като са само братовчеди, а и тя не го попита. В замяна тя му разправи за своето детство. Каза му, че била единственото дете на самотна майка и когато питала кой е баща й, получавала отговор, че не е нейна работа.

Разказите и на двамата бяха доста тъжни и от тях определено лъхаше самота, но когато ги споделиха един с друг, им се сториха забавни и Ейми предложи да се състезават чий родител е бил по-кисел. Установи се, че майката на Ейми била голяма чистница и мразела Коледа заради безпорядъка, който настъпвал покрай този празник, а бащата на Джейсън просто не обичал да си променя установения ред.

Започнаха да си фантазират какъв ли е щял да бъде бракът между родителите им, като се имаше предвид навикът на Джейсъновия баща да тръска пепелта от пурата си на пода, докато играе покер, и как прахосмукачката била като сраснала с дясната ръка на Еймината майка.

Продължиха с предположения какви ли деца биха се получили от един брак между родителите им и решиха, че всъщност те самите са идеални примери за това. Джейсън бе толкова сериозен, че когато се усмихваше, лицето му едва не се напукваше, а Ейми живееше в дом, който би накарал майка й да получи разрив на сърцето.

— Хубава е — каза накрая Ейми и отстъпи назад, за да огледа недовършената елха.

— Иска ми се да бях донесъл фотоапарат — рече Джейсън. — Елха като тази би трябвало да бъде увековечена.

— Нямам фотоапарат, но мога… — Тя млъкна и му се усмихна широко. — Вие сложете гирляндите, а аз ще ви направя една изненада. Не, не се обръщайте, гледайте натам!

Чу я как отива бързешком в спалнята, след това се връща и сяда на старото грозно кресло със слънчогледите. Ужасно му се искаше да се обърне и да види какво прави, но се сдържа. Едва когато закачи и последния гирлянд, тя му позволи да се обърне.

Беше протегнала към него лист машинописна хартия, а в скута й имаше молив и папка. Той взе листа и го погледна. На него имаше великолепна рисунка, която го изобразяваше как окачва гирлянд от лампички на фона на елхата. Беше се получило нещо своеобразно и забавно, но същевременно и трогателно, тъй като беше успяла да улови и любовта, която той влагаше в украсяването.

Джейсън приседна на канапето с рисунката в ръка.

— Хей, ама това е хубаво!

Ейми се засмя:

— Звучи ми така, сякаш сте изненадан.

— Изненадан съм. Нали казахте, че не притежавате никакви таланти? — попита той съвсем сериозно.

— Нито един продаваем. Кой би искал да наеме някой да му рисува смешни картинки?

Джейсън не отговори нищо.

— Ако имате още такива рисунки, идете да ги вземете и ми ги донесете.

— Тъй вярно! — отвърна Ейми, изправи се и козирува. Опита се да прозвучи нехайно, но хукна презглава да изпълни искането му и само след секунди му подаде здраво натъпкан протрит кафяв плик, завързан с шнур.

Докато разглеждаше рисунките, Джейсън усети, че Ейми е притаила дъх и разбра, без да я пита, че не ги е показвала на никой друг. Макар да си даваше вид на смела, сигурно бе преживяла големи трудности с Били Томпкинс.

— Много са добри — каза той, като вдигаше една след друга рисунките.

Изобразяваха предимно Макс — от раждането му досега. Бяха доста ясни и показваха всичко, с което можеше да се занимава едно бебе. На една от тях Макс, ококорен учудено към един балон, протягаше нетърпеливо ръчички към него.

— Харесват ми — каза той и внимателно ги прибра обратно в плика.

Бизнесменът в него искаше да заговори за публикации и авторски права, но се спря. Струваше му се, че точно сега трябва само да я похвали.

— Много ми харесват и ви благодаря, че ми ги показахте.

Ейми се засмя до ушите.

— Вие сте единственият, който някога ги е виждал. Освен майка ми, но тя ми каза да престана да си губя времето.

— И какво искаше да правите?

— Да стана адвокатка.

Отначало Джейсън взе това за шега, но после видя как очите й проблясват.

— Направо си ви представям как защитавате някой престъпник. „Моля ви, Ваше благородие, той обещава, че повече няма да прави така! Дава ви дума, заклева се. Няма да убива повече, освен двадесет и двете възрастни дами, които вече е заклал. Моооля ви!“

Толкова добре имитираше тона на гласа й, че тя взе една възглавничка и го замери с нея. Джейсън се наведе внимателно, сякаш летящият предмет можеше да го нарани.

— Ужасен сте — каза Ейми, като се смееше. — От мен би станал чудесен адвокат. Аз съм интелигентна, ако искате да знаете.

— Да, много, но имате предпочитания към пропадналите хора.

— Ако не ги обичах, сега нямаше да имате къде да прекарате Коледа — отвърна Ейми.

— Вярно е — ухили се Джейсън. — И съм ви благодарен за това.

После сведе поглед към очите й и усети желание, превръщащо се в жизнена необходимост, да я целуне.

— Мисля, че е по-добре да си лягам — рече тихо Ейми, стана и се отправи към банята. — Макс обикновено става рано, а и утре имам много работа. — Когато стигна до средата на стаята, тя се обърна към него: — Не исках да прозвучи, сякаш съм ви направила услуга, задето ви позволявам да живеете тук. Истината е, че направихте тази Коледа чудесна за мен и Макс. И на двамата ни е много приятна вашата компания.

Джейсън успя да й благодари само с кимване. Не си спомняше някой досега да му е казвал, че му е приятна единствено неговата компания.

— Лека нощ — каза той.

След това седя дълго пред загасващия огън, замислен за това къде се намира и какво прави.