Джуд Деверо
Благословията (5)

ПЕТА ГЛАВА

След като привърши с може би най-дългото къпане на света, Ейми навлече един стар хавлиен халат, целия в малинови петна, и тръгна да търси сина си, като в същото време си бършеше косата с кърпа. Вероятно можеше да спечели титлата „най-лоша майка на света“, задето беше оставила бебето си в ръцете на човек, когото току-що се бе опитала да уволни, но може би Макс умееше по-добре да преценява хората, защото — съвсем необяснимо — очевидно харесваше този мъж. А като се имаше предвид, че Макс не понасяше мъжете и допускаше до себе си само няколко жени, това наистина бе интригуващо.

Когато влезе в кухнята, Ейми не можа да повярва на очите си. Джейсън, облечен в риза, явно ръчна изработка, и официални вълнени панталони, беше проснал бебето на работния плот и правеше всичко възможно да му смени памперса. И докато се мъчеше с лепенките, Макс го гледаше напрегнато и съсредоточено, без да се върти насам-натам, както правеше, когато тя го преобличаше.

Ейми сложи ръка на устата си, за да не се изкикоти, и остана да ги наблюдава, докато можеше, без да бъде разкрита. След това се върна тихичко в спалнята и се облече, без да бърза.

След най-приятно прекарания половин час, в който се облече, разреса мократа си коса и дори си сложи малко грим на очите, тя се върна в дневната. Джейсън дремеше, а Макс си играеше тихичко на пода. Не крещеше, за да извести, че е гладен, нито пък изискваше да му се обръща внимание. Приличаше на реклама за съвършеното бебе.

Може би все пак нямаше да уволни Джейсън.

— Гладен ли сте? — попита тя и той се сепна. — Нямам кой знае какво, но ще ви нагостя от сърце. Не съм ходила до магазина от няколко дни. Трудно е, когато нямаш кола. Свекърва ми обикновено ме извежда в петък с нейната, но последния път беше заета, така че… — Ейми спря, защото усети, че се е разбъбрила.

— Сигурен съм, че каквото и да имате, ще ми хареса — каза той и я накара да се почувства глупаво.

— Чудесно тогава — отвърна Ейми.

След това вдигна Макс, занесе го в кухнята, сложи го в седалката и го завърза с коланите, а после постави самата седалка в средата на кухненската маса. Направи всичко възможно да подреди красиво закуската, но това не беше лесно; не и когато по средата имаше бебешки стол в червено, синьо и жълто и когато Макс се опитваше да изрита всичко, което успееше да стигне.

— Готово е — извика най-сетне Ейми и огромната фигура на Джейсън се показа на вратата.

„Той е гей — напомни си Ейми. — Гей. Също като Рок Хъдсън, нали?“

Докато приготвяше топлата бананова каша на Макс, тя направи всичко възможно да запази мълчание. Изкушаваше се да побъбри, тъй като жадуваше за гласа на възрастен човек, дори това да бе нейният собствен.

— Дейвид каза, че си търсите работа — каза мъжът. — Какво умеете?

— Нищо! — отвърна радостно тя. — Нямам нито талант, нито амбиции, нито някакво образование. Ако Били не ми беше показал това-онова, нямаше да знам и как да забременея.

Отново видя онази негова тънка усмивчица и това я накара да продължи. Били винаги бе казвал, че най-много харесва у нея способността й да го разсмива.

— Мислите, че се шегувам — каза тя, като вдигна пълната с каша купичка към устата на Макс. Беше твърде нетърпелив, за да се храни с лъжичка, затова обикновено изпиваше сутрешната си каша. Разбира се, една трета от нея потече по брадичката и дрехите му, но останалата все пак попадна в устата му. — Наистина не ставам за нищо. Не умея да пиша на машина, не съм учила стенография. Дори нямам представа как се включва компютър. Опитах да работя като сервитьорка, но така обърквах поръчките, че ме уволниха след една седмица. Опитах да продавам и недвижими имоти, но обикновено казвах на хората, че къщите не си струват обявената цена, затова ме помолиха да напусна. Работих и в един универсален магазин, но се обривах от миризмата на парфюмите, а и казвах на клиентите откъде могат да си купят същите дрехи по-евтино. При обувките обаче… е, при обувките беше най-зле.

— Какво се е случило на щанда за обувки? — попита Джейсън, докато ядеше втора купа с каша.

— Там харчех цялата си заплата. Това беше единствената работа, която сама напуснах. Давах за обувки повече, отколкото изкарвах.

Този път Джейсън почти се усмихна истински.

— Само че Били ви е избавил от всичко това — каза той и очите му проблеснаха дяволито.

Радостното й изражение изчезна и тя се обърна настрана, грабна една кърпа и избърса лицето на Макс.

— Нещо лошо ли казах?

— Знам какво мислят всички за Били, но той беше добър с мен и аз го обичах. Как можеше да е другояче? Той ми даде Макс.

После погледна с обожание своя оплескан до ушите син. В отговор той нададе писък и зарита толкова енергично, че едва не се прекатури.

Джейсън протегна ръка, задържа седалката, намръщи се и каза:

— Не трябва ли да го слагате на висок стол? Такъв, който да е стъпил на пода?

— Да! — отвърна троснато Ейми. — Би трябвало да седи на висок стол, да спи в креватче със спускащи се решетки, да има масичка за преповиване и най-модерните дрешки. Но както сигурно знаете, Били имаше приоритети за парите си и… и… Ох, пусто да остане! — И се обърна, за да подсмъркне тайно.

— Винаги съм харесвал Били — каза бавно Джейсън. — Той беше душата на всяка компания. И караше всички около него да се чувстват щастливи.

Ейми се обърна към него с насълзени очи.

— Да, така беше, нали? Като дете живях доста затворено и не знаех, че причината за разсеяността на Били и неговата… — Изведнъж млъкна. — Вижте, според свекърва ми се чувствам толкова самотна, че бих поканила и дявола на вечеря. — След това отново направи пауза. — Имайте предвид, че не се оплаквам. Макс е всичко, което искам от живота, просто…

— Просто понякога ви се иска да поговорите с някой възрастен — каза тихо той, като не сваляше очи от нея.

— Вие сте добър слушател, господин Уайлдинг. Това характерно ли е за хомосексуалистите?

Джейсън премигна объркано.

— Не ми е известно. Е, кажете ми, след като трябва да си намерите работа, за да се изхранвате, а нямате никакви умения, какво ще правите? Как ще издържате себе си и сина си?

Ейми седна на стола.

— Нямам ни най-малката представа. Вие имате ли някакви предложения?

— Върнете се обратно в училище.

— И кой ще се грижи за Макс по цял ден? Как да платя на човек да го гледа? Освен това съм твърде тъпа, за да се върна в училище.

Джейсън отново се усмихна.

— Не знам защо, но се съмнявам в това. Свекърва ви не може ли да го гледа?

— Тя ходи в клуба по бридж, в този по плуване, поне в три клюкарски клуба, а и й отнема доста време да поддържа косата си. — И Ейми направи жест, който изобразяваше бухнала прическа.

— Да, май си спомням, че Милдред е направо вманиачена по отношение на косата си.

— Дори религиозните войни не са водени с толкова жар. Но все пак сте прав, трябва да си намеря работа. Днес следобед щях да ходя на събеседване.

— И за каква работа става дума? — попита той и втренченият му поглед я накара да сведе очи към банана, който мачкаше с вилицата.

— Чистене на къщи. Е, не ме гледайте така! Това е добра, почтена работа.

— Но ще изкарвате ли достатъчно, за да плащате на бавачка?

— Не съм сигурна. Не съм много добра в сметките. Аз…

— Аз пък съм много добър в сметките — рече сериозно той. — Искам да видя всичко. Искам чековата ви книжка, разписките, списъка ви с разходи — всичко. Трябва да прегледам приходите и разходите ви. Дайте ми всичко и аз ще го подредя.

— Не съм сигурна, че би трябвало да го направя — каза бавно тя. — Това е нещо лично.

— Искате ли да се обадите на Дейвид и да го попитате за мен? Убеден съм, че ще ви каже да ми дадете цялата си документация.

Ейми го погледа известно време. Толкова отдавна не бе имала до себе си възрастен човек, а и й се струваше, че от години не е имала до себе си мъж. Били никога не се грижеше за финансите. Ако имаше пари, ги харчеше; ако не, намираше начин да убеди някого да му даде назаем.

— Няма кой знае какво — отвърна бавно тя. — Имам чекова книжка, но не пиша много чекове и…

— Просто ми дайте да видя всичко. Вие погледайте Макс, а аз ще се оправя с изчисленията.

— Винаги ли се разпореждате с хората така? — попита тихо Ейми. — Винаги ли нахлувате така в живота им и поемате всичко в ръцете си, сякаш те нямат капка мозък в главата, а вие знаете как да направите всичко на света?

Той се сепна.

— Предполагам, че да. Никога досега не съм се замислял върху това.

— Бас държа, че нямате и много приятели.

Джейсън отново се слиса и в първия момент я погледна така, сякаш я виждаше за първи път.

— Винаги ли сте толкова пряма с хората?

— О, да. Спестява ми доста време. По-добре е да опознаеш хората такива, каквито са, отколкото да вярваш в нещо, което не е истина.

Той повдигна вежда.

— Предполагам, знаели сте всичко за Били Томпкинс, преди да се омъжите за него.

— Можете да ми се присмивате колкото искате, но дори и да не ми повярвате — да, наистина знаех. Когато го срещнах, още не знаех за алкохола и наркотиците, но усещах, че има нужда от мен. Бях за него като вода за жаден човек и той ме караше да се чувствам… Е, караше ме да се чувствам важна. Разбирате ли ме?

— Донякъде. А сега, къде е финансовата ви документация?

Ейми на свой ред се сепна от резкия начин, по който Джейсън прекъсна разговора. „Какво ли крие?“, запита се тя. Каквито и тайни да имаше, явно не искаше никой да ги узнае.

След като му даде кутията с разписки и старите си чекови книжки, Ейми цял час почиства кухнята, като периодично издърпваше сина си да не пипа това или онова. Където и да видеше остър ръб, Макс правеше всичко възможно да се удари в него.

— Може ли да дойдете за малко? — попита Джейсън от вратата и я накара да се почувства като ученик, повикан в кабинета на директора.

Когато влезе в дневната, той й направи знак да седне. Ейми се настани на канапето и сложи в скута си Макс, който не спираше да се извива.

— Честно казано, госпожо Томпкинс, намирам финансовото ви състояние за ужасяващо. Доходите ви са доста под определеното за страната равнище на бедност, а доколкото виждам, нямате начин да ги увеличите. Реших да ви дам един, да го наречем, постоянен заем, за да можете да отгледате детето си и да…

— Един какво?

— Постоянен заем. Това означава, че няма да го връщате. Ще започнем с — да речем — десет хиляди долара и…

Той млъкна, защото Ейми стана, отиде до входната врата, отвори я и каза:

— Довиждане, господин Уайлдинг.

Джейсън остана да я гледа със зяпнала уста. Не беше свикнал хората да му отказват, когато им даваше пари. Всъщност на ден получаваше по стотина писма, в които разни хора го молеха да им отпусне някакви суми.

— Не искам вашата милостиня — каза Ейми със свити устни.

— Но Дейвид ви дава пари — вие самата ми го казахте.

— Осигури безплатно медицинско лечение на сина ми — да; но в замяна аз му почиствах къщата, кабинета и колата. Не приемам подаяния от никого.

В първия момент Джейсън имаше объркан вид, сякаш никога не бе чувал подобно нещо.

— Извинявам се — рече бавно той. — Помислих си…

— Помислили сте си, че щом съм бедна, значи очаквам милостиня. Знам, че живея в къща, която има нужда от ремонт. — Тя не обърна внимание на изражението му, което говореше, че това се подразбира. — Но където и както и да живея, това не ви засяга. Искрено вярвам, че Бог ще ни осигури това, от което имаме нужда.

В първите няколко секунди Джейсън само стоеше и мигаше на парцали.

— Госпожо Томпкинс, не ви ли е известно, че в днешно време хората смятат, че трябва да се взема всичко, до което можете да се докопате, а останалото да върви по дяволите?

— И каква майка ще бъда, ако науча сина си на такива ценности?

Джейсън пристъпи напред и взе Макс от ръцете й, защото детето се опитваше да се отскубне от нея. Както и преди, то се намести на гърдите му без никаква съпротива.

— Наистина се извинявам и трябва да ми простите, задето не съм осъзнал, че сте единствена в целия свят.

Ейми се усмихна.

— Едва ли. Може би просто познавате твърде малко хора. А сега, ако наистина искате да ми помогнете, можете да погледате Макс днес следобед, за да отида на събеседването.

— За да почиствате къщи — каза той и направи гримаса.

— Намерете ми нещо друго, за което да имам образование, и ще го върша.

— Не мога — каза той, като все още я гледаше като слязла от друга планета. — Не знам какви работни места има в Абърнати.

— Не са много, в това мога да ви уверя. Сега обаче трябва да ви обясня всичко за Макс, а след това да се приготвя за тръгване.

— Казахте, че събеседването е чак следобед. Имате часове на разположение.

— Нямам кола, затова трябва да отида пеш, а дотам са девет километра. Не! Не ме гледайте така. На лицето ви е изписано: „ще платя за таксито“. Искам на това събеседване да направя добро впечатление, защото ми казаха, че ще мога да вземам Макс с мен, стига да го оставям в кошарка. Ако получа тази работа, проблемите ни ще бъдат решени.

Но Джейсън не отвърна на усмивката й.

— За кого ще работите?

— За Боб Фарли. Познавате ли го?

— Малко — излъга Джейсън.

Познаваше Боб Фарли много добре и знаеше, че Ейми ще бъде наета само защото е млада и хубавичка и защото Фарли беше най-големият развратник в радиус от три окръга.

— Аз ще се погрижа за бебето — каза тихо той. — Вие вървете да се обличате.

— Добре, но нека първо ви обясня за храненето. После се впусна в дълъг монолог за това какво трябва и какво не трябва да яде Макс и как не бива да му се дава нито захар, нито сол. Всичко трябваше да бъде задушавано на пара, а не печено и никога пържено. Също така в хладилника имаше половин пиле и малко зелена салата, с които Джейсън можеше да обядва.

След това му каза, че Макс не обича особено твърдата храна, а предпочита млякото, така че „не се притеснявайте, ако не яде много“.

Джейсън я слушаше с половин ухо, достатъчно, за да я увери, че всичко ще бъде наред. Половин час по-късно тя вече беше излязла, а той се обаждаше на Дейвид по телефона.

— Не ме е грижа колко пациенти те чакат — каза Джейсън на брат си. — Искам да знам какво става!

— Ейми е страхотна, нали?

— Тя е… различна от останалите. Почакай малко. Беше оставил Макс на пода и сега бебето, наполовина пълзейки, наполовина влачейки се, се беше добрало до контакта и дърпаше шнура на една лампа. Джейсън го дръпна от опасния контакт, сложи го по средата на стаята и се върна на телефона.

— Тази жена — започна Джейсън — живее само с една нищожна застраховка, оставена й от онзи неин съпруг, и няма как да си изкарва прехраната. Знаеш ли къде отиде днес на събеседване за работа? При Боб Фарли.

— Ааах! — изстена Дейвид.

— Обади се на тоя стар развратник и му кажи, че ако я наеме, ще го инжектираш с антракс! — нареди Джейсън.

— Не мога да направя такова нещо. Заради Хипократовата клетва и други подобни. Ако не те познавах толкова добре, щях да кажа, че говориш като ревнив съпруг. Джейсън? Там ли си?

— Извинявай. Макс се заклещи под масичката за кафе. Боже господи! Сега пък яде хартия. Стой така.

Когато Джейсън се върна, Дейвид каза ядосано:

— Виж, големи братко, не съм искал от теб да се задълбочаваш толкова; просто трябва да гледаш хлапето, за да мога да прекарам известно време само с нея. Това е всичко, което трябва да направиш. Щом успея да убедя Ейми, че сме създадени един за друг, ще я издържам и няма да й се налага да работи. Защо не й разправяш, хубави неща за мен?

— Ако си помисли, че ще се грижиш за нея до края на живота й, може и да не се омъжи за теб. В нея има повече гордост, отколкото каквото и да било друго. И можеш ли да ми кажеш защо едно бебе не бива да яде сол, захар или подправки под каквато и да е форма?

— Теорията е, че когато порасне, ще се пристрасти към сладкишите, ако са му давани като бебе, така че ако сега те не присъстват в менюто му, като голямо ще бъде по-здраво.

— Нищо чудно, че иска само да суче и не набляга на твърдата храна — промърмори Джейсън и пусна телефона, за да дръпне бебето от вратата. Макс я люлееше напред-назад и се опитваше да удари лицето си.

Когато се върна, продължи:

— Мислиш ли, че ще ми позволи да й подаря нещо за Коледа?

— Какво по-точно имаш предвид? Да й купиш някакъв бизнес и да й дадеш да го върти?

Тъй като имаше точно това предвид, Джейсън не отговори. А и Макс вече дъвчеше обувката му, така че той вдигна бебето на ръце. То обаче го сграбчи за долната устна и я дръпна така, че едва не му свали кожата.

— Виж, Джейсън, трябва да вървя — рече Дейвид. — Защо не използваш мозъка, вместо парите си, и не измислиш някакво друго решение? Ейми няма да приеме никакви подаяния, колкото и добре да ги замаскираш.

— Недей да бъдеш толкова сигурен — каза Джейсън и погледна към другия край на стаята, където имаше цвете в саксия, поставена върху сгънат вестник. — Ти се обади на Фарли. Бих го направил сам, но не искам да знае, че съм тук; кажи му каквото искаш, но да не я наема. Ясно?

— Ясно! Как е чудовището?

Джейсън трепна от болка и отстрани пръстите на бебето от устната си.

— Чудесно.

— Чудесно ли? Това дете е направо ужасно. Какъв е този звук?

Макс сграбчи болезнено бузите на Джейсън, дръпна го към себе си и положи олигавена целувка върху едната.

— Не съм много сигурен, но мисля, че хлапето току-що ме целуна — отвърна Джейсън и затвори, преди Дейвид да е успял да му отговори.

Поседя известно време на канапето с изправения Макс в скута си. „Силно дете — мислеше си той — и хубавко.“ Жалко, че беше облечено в дрешки, които изглеждаха подарявани за не знам кой си път. Нямаше да се учуди, ако всяко дете в Абърнати беше носило това гащеризонче и тази избеляла ризка. Не трябваше ли един буден малък човек като Макс да бъде облечен в нещо по-добро? Как можеше да го уреди?

Очите му попаднаха на вестника и само след секунда вече отблъскваше ръчичките на Макс, които му пречеха да набере един номер на клетъчния си телефон.

— Паркър — рече той, когато секретарката му вдигна. Не си направи труда да се представя. Беше негова лична секретарка от дванадесет години, така че нямаше нужда от такива формалности.

За няколко минути успя да й обясни идеята си. Тя не изрази недоволство, че е Коледа и той й нарежда да напусне дома и семейството си — ако имаше такова, защото Джейсън и представа си нямаше от личния й живот — а просто каза:

— В Абърнати има ли печатница?

— Не. И бездруго не бих искал тази работа да се свърши тук. Направи го в Луисвил.

— Предпочитания за цвят?

Джейсън погледна надолу към Макс, който дъвчеше дървено кубче, вероятно принадлежало някога на баща му.

— Синьо. За едно мъжествено малко момченце. Никакви бяло-розови зайчета. И да има много звънчета и свирки.

— Разбирам. Всичко необходимо?

— Всичко. И ми купи кола, нещо обикновено, като…

— Тойота ли? — попита Паркър.

— Не, да е американска. — Доколкото знаеше, Ейми беше против купуването на чуждестранни коли. — Джип. И да бъде много мръсен, за да ми се наложи да наема някого да я почисти. Ще искам и малко дрехи.

Тъй като всичките дрехи на Джейсън бяха шити по поръчка, Паркър съвсем основателно го попита дали да не му изпрати нещо.

— Не. Искам нормални дрехи. Дънкови.

— Със или без ресни?

Джейсън погледна стъписано телефона. За тези дванадесет години нито веднъж не беше чувал Паркър да се шегува. Дали сега не й беше за пръв път? А, от друга страна, тя имаше ли изобщо чувство за хумор?

— Без ресни. Съвсем обикновени. И да не са прекалено скъпи. Никакви „Холънд и Холънд“, никакви „Савил Роу“.

— Разбирам — долетя безстрастният отговор на Паркър. Дори и да изпитваше някакво любопитство, не го показа.

— А сега се обади на Чарлз и му кажи да дойде тук и да направи на това хлапе нещо хубаво за ядене.

Последва пауза, което беше необичайно за Паркър, защото тя винаги се съгласяваше незабавно с нарежданията му.

— Чудех се къде ще настаним Чарлз, защото той ще иска да има подходящо оборудване.

Като се имаше предвид, че личният готвач на Джейсън беше както сноб, така и гений, това просто се подразбираше.

Макс се опитваше да се изправи, като дърпаше избелялата покривка на старата масичка. Ако успееше да я издърпа, трите саксии щяха да се стоварят на главата му.

— Просто го направи! — каза троснато Джейсън в слушалката, затвори и отиде да махне Макс оттам. За пети или шести път за последния час се случваше бебето да направи опит за самоубийство! — Добре, хлапе — каза Джейсън, докато разтваряше малките пръстчета и го вдигаше. — Да отидем да видим какво ще си направим за обяд. Обяд без никакви захар, сол, масло или подправки.

Макс му лепна още една влажна целувка на брадясалата буза и Джейсън откри, че това никак не му е неприятно.