Джуд Деверо
Благословията (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато се събуди два дни по-късно, Ейми знаеше къде се намира. Лежеше в някогашната си спалня в Салма Плейс. Тя отметна завивката и отиде до съседната стая, за да провери Макс. Той спеше спокойно по корем и по всичко личеше, че не е помръднал цяла нощ.

„Горкичкият — помисли си тя, — вероятно ще спи още два часа.“

След като подпъхна завивките и приглади косата му назад, тя отиде в кухнята. Но тази кухня с нищо не наподобяваше старата, в която някога се бе опитвала да готви. Вече нямаше стари, ръждясали съдове, нито напукан, разръфан линолеум.

Не се изненада, когато видя прясно свареното кафе в машината и все още топлите кифлички на плота. „От Чарлз — с обич“, пишеше на картичката до купата. Обзета от някакво предчувствие, тя отвори хладилника и видя, че е зареден. Имаше закуска за Макс от палачинки и ягоди и малка кошничка, завързана с червена панделка. Изобщо не се изненада, задето Чарлз знаете, че двамата с Макс спят в къщата, където малкият бе прекарал първите седем месеца от живота си. В Абърнати никой не пазеше тайна.

Ейми отиде в дневната с кафе, две кифлички и твърдо сварено яйце в ръце и се усмихна, когато зърна огъня в камината — огън, който не пушеше. Щеше да бъде страшно приятно да седи, да пие кафе, да закусва и размишлява на спокойствие как в рамките на двадесет и четири часа се е озовала тук.

„Всичко започна с това, че Макс не искаше да стои при Милдред и новата бавачка — помисли си тя с усмивка. — Но всъщност не започва ли всичко с Макс?“

Предния ден Ейми беше влязла в библиотеката, усещайки топлината на притиснатото до нея телце. Макс беше склонил глава на рамото й, както правеше, когато го болеше нещо, или както в този случай, когато бе изтощен. „Девет и половина“, помисли си тя. Смяташе до това време да е прехвърлила поне две скици върху стените, а едва сега пристигаше в библиотеката. Джейсън я посрещна вбесен.

— Как очакваш да свършиш само за шест седмици? — каза яростно той. — Не съзнаваш ли с колко малко време разполагаме? След шест седмици трябва да отворим библиотеката. Ще дойде президентът на Съединените щати. Това за теб може да е нищо, но не и за жителите на Абърнати.

— Млъкни, ако обичаш! — рече невъзмутимо Ейми. — И недей да ми говориш с този тон. Стига ми един нервен мъж за тази сутрин.

— Мъж ли? — попита Джейсън и лицето му посърна. — Предполагам, че твоят… твоят…

Ейми знаеше, че той се опитва да каже „годеник“, но думата не иска да излезе от стиснатите му устни. Може би по-късно щеше да й е приятно да играе игричката, намислена от Милдред, но не и сега. Беше прекалено уморена.

Джейсън сякаш прочете мислите й.

— Макс — каза тихо той. — Имаш предвид Макс.

— Да, разбира се, че имам предвид Макс! Не спа почти цяла нощ. Сигурно го плаши новото място, а и само след няколко часа вече не искаше бавачката, която Милдред нае. Никога не му е било приятно да стои с непознати. Знаеш колко внимателно подбира хората, които харесва.

Джейсън я погледна и повдигна вежда, с което искаше да каже: точно с това започна всичко. Но си замълча и пое от ръцете на Ейми порасналото и натежало спящо момченце с такава лекота, сякаш го правеше от години, и го приюти на рамото си. Макс се отпусна умърлушено върху него.

— Изтощен с — каза Джейсън.

— Той бил изтощен! Ами аз?

— Доколкото те познавам, ти и бездруго никога не спиш — каза тихо Джейсън и на устните му заигра усмивка.

— Вярно е — каза тя и също се усмихна.

— Хайде — каза мъжът и тръгна към двойните врати в дъното на залата. Когато отвори едната, Ейми притаи дъх. — Красиво, а? — рече Джейсън през рамо, но тихичко, за да не събуди Макс. — Тази зала си я построиха — жителите на Абърнати, за да могат да четат на спокойствие.

Стаята наистина беше хубава, но не защото в нея имаше нещо необичайно — барелефи или луксозни плочи. Красотата й бе в пропорциите — едната стена бе цялата в прозорци, които гледаха към малката градинка зад библиотеката. Ейми се приближи до тях, погледна навън и видя, че градинката е отделена със зидове от игрището, което се намираше зад останалата част от сградата.

— О, боже! — рече тя. — Закътана градинка?

— Разбира се. Не смяташ, че жителите на Абърнати ще искат да играят с хлапетата, нали?

— Звучи така, сякаш са доста самотни — рече тя, след това се обърна към Джейсън и протегна ръце, за да поеме Макс. — Дай ми го. Станал е тежък.

Без да си направи труда да й отговори, Джейсън положи внимателно Макс върху двете възглавници на пода и го зави с одеяло, върху което имаше картинка с Хъмпти-Дъмпти.

— Май си се подготвил за спящи деца — каза тя и се извърна, за да не го гледа заедно със сина си. Понякога Макс зяпаше мъжете като извънземни, а това я караше да се чувства виновна, задето детето й растеше без баща.

— Да — каза Джейсън, отвори вратата и я изчака да излезе. Последва я, но не затвори, за да могат да чуят, ако Макс се събуди. — Решил съм това да бъде детската читалня — рече той. — Тук ще има разказвачи на приказки и толкова книжки, колкото можем да поберем.

Не попита нищо, но я умоляваше с поглед да каже, че идеята й харесва.

— Децата на Абърнати са големи късметлии — рече тя.

— М-да — отвърна Джейсън стеснително, но с очевидно удоволствие.

— И така, откъде да започна?

— Какво? — попита той, като я гледаше втренчено.

— Стенописите. Забрави ли? Онези, дето са много спешни.

— А, да — рече Джейсън. — Стенописите. Не знам. Ти как мислиш?

— Ще имам нужда от шрайбпроектор, няколко помощника и…

— Само аз съм на разположение.

— Моля? — попита Ейми.

— Аз. Аз ще ти бъда помощник.

— Виж, сигурна съм, че се справяш отлично с обновяването на града, но едва ли можеш да рисуваш камили. А и вероятно имаш много работа. Все пак се готвиш за сватба, нали?

— Сватба ли? А, да! Виж, Ейми, наистина трябва да ти обясня.

Част от съзнанието й казваше да си държи устата затворена и да го изслуша, но друга се страхуваше от това, което щеше да чуе. Обичаше да разправя на хората, че е била щастливо омъжена, но всъщност идеята за брак, дори и за някаква връзка, я плашеше до смърт.

— Това не може ли да почака? — попита нервно тя. — Искам да кажа, не може ли да почака това, което искаш да ми кажеш? Наистина трябва да… да се обадя на Арни. Ще се тревожи за мен.

— Разбира се — отвърна Джейсън и й обърна гръб. — Можеш да използваш телефона в канцеларията.

— Ще бъде извънградски разговор.

— Мисля, че мога да си го позволя — отговори Джейсън и се върна в залата, където спеше Макс.

— Получи се ужасно — каза Ейми на Милдред по телефона. — Направо ужасно. И не знам колко време ще успея да издържа този фарс.

Тя се спря, за да изслуша отговора от другия край на линията.

— Не, не ме е помолил да се омъжа за него. Той ще се жени за Дорийн, забрави ли? Престани да се смееш! Сериозно е! Не, Макс е добре. Спи в зала „Абърнати“. Джейсън смята да я превърне в читалня за деца. Не! Не съм се размекнала! Просто никога не съм била добра в увъртанията и лъжите. — Пауза. — Е, ако обувката става… Почакай! За нищо на света няма да се сетиш кой влезе ей сега. Точно така, но откъде знаеш? Ти си я изпратила? И ти си й купила тази рокля? Милдред! Ама приятелка ли си ми или не? Ало? Ало?

Ейми се намръщи, защото Милдред току-що й бе затворила телефона, и откри, че от яд към свекърва си е изправила гордо рамене. Още повече се ядоса при вида на самата Дорийн, облечена в миниатюрна младежка рокличка в синьо, вероятно от ангорска вълна — рокля, за която току-що бе научила, че е купена от свекърва й. На чия страна бе Милдред?

— Господи, Дорийн, колко красива изглеждаш! — каза тя, когато излезе от канцеларията.

Изскърца със зъби, когато Дорийн тръгна с котешка стъпка към Джейсън, но после видя, че той гледа нея, а не годеницата си, и по лицето й се разля доволна усмивка.

— Е, кога започваме да търсим къщата и да избираме обзавеждането?

— Мисля, че трябва първо да приключим със стенописите — каза строго Джейсън. — Всяка секунда е от значение.

— Все ще трябва да вечеряме — рече лъчезарно Ейми. — Затова какво ще кажете да си купим нещо и да го изядем на път за мебелния магазин? Всъщност какво мислите за антики?

— Използвани мебели ли? — попита Дорийн и погледна разочаровано Ейми. — Искам всичко да е ново.

— Цената на истинските антики винаги расте, в случай че някога стане нужда да ги продадете — рече Ейми и впи очи в Дорийн. — Не че някога ще ви се наложи, но ако си купите нови мебели, само шест седмици след това няма да можете да получите за тях цената, която сте платили. А стойността на антиките непрекъснато расте. Винаги могат да се продадат на печалба.

Дорийн кимна тържествено.

— Антики — каза тя и пак кимна.

И точно в този момент между двете се породи приятелство. Ейми не беше сигурна откъде Дорийн знае или всъщност откъде тя самата знае какво става, но и двете бяха наясно. Спогледаха се, сякаш искаха да си кажат: „Помогни ми и аз ще ти помогна.“ Дорийн едва ли бе толкова глупава да не разбира, че заради безкрайната си некадърност до няколко дни вече няма да има работа, така че защо да не получеше каквото може, щом й се удаваше възможност?

— О, Джейсън няма представа колко време отнемат тези сватбени приготовления! Дори не иска да дойде да види всичките нещица, които съм си набелязала в търговския център — намръщи се Дорийн и поклати разочаровано глава.

— Обзалагам се, че си се спряла на „Уотърфорд“ и чисто сребро, нали?

Усмивката на Дорийн стана още по-широка.

— Знаех си, че си добър човек. Нали е добра, Джейсън, миличък?

— Виж — каза Джейсън, когато най-сетне успя да откопчи пръстите на Дорийн от ръката си, — мисля, че трябва да изясним нещо още сега. Нямам намерение…

— О, боже, вижте колко е часът! — възкликна Ейми. — Не е ли по-добре да се залавяме за работа? И, Джейсън, ще ми бъде много приятно, ако ми помагаш. През това време ще мога да ти разкажа за Арни.

Лицето на Джейсън потъмня.

— Дай ми списък с всичко, което ще ти трябва, и аз ще се погрижа да ти бъде доставено. — После се обърна и излезе от библиотеката.

Двете се спогледаха втренчено и Дорийн си пое дълбоко дъх.

— Тази вечер? — попита тя. — Ще дойдеш ли тази вечер да пазаруваме заедно?

Ейми кимна, а по лицето на Дорийн се разля усмивка.

„И това — помисли си Ейми, докато пиеше кафето и ядеше кифличката — бе началото на един от най-необикновените дни в живота ми. Сега, когато погледна назад, не мога да определя кой се държа най-странно: Макс, Дорийн или Джейсън.“

Тя се усмихна, облегна се на възглавничките и се опита да подреди мислите си. Първо Макс. Разбираше избухването му, когато се опита да го остави с баба му и бавачката: все пак и двете му бяха непознати. А и от самото му раждане не се бяха разделяли за повече от три часа, така че един цял ден щеше да бъде изключително тежък и за двамата.

Но после Макс я обиди, като най-неочаквано показа привързаност както към Дорийн, така и към Джейсън. „Радвам се, че харесва и други хора“, казваше си тя, но продължаваше да се измъчва от ревност.

Всичко започна в магазина за художнически принадлежности, където Джейсън ги закара, за да купят всичко необходимо за работата. Както обикновено, Макс започна да пипа всичко наред и Ейми по навик му каза да престане, да остави това, да не чупи онова, да не се качва тук, да слиза оттам и…

— Той умее ли да говори? — попита Джейсън.

— Само когато иска — рече Ейми и дръпна Макс, който се опитваше да се покатери на един голям дървен триножник.

— А разбира ли сложни изречения?

Ейми махна косата от очите си и го погледна.

— Да не би да ме питаш дали синът ми е интелигентен?

Наежи се за битка. Нямаше да позволи никому да намеква, че понеже съпругът й е бил пияница, Макс едва ли е много умен.

— Питам какво може и какво не може да прави едно двегодишно дете и… О, по дяволите! Макс, ела тук!

Последното беше изречено властно и Ейми се подразни, когато видя как Макс се подчинява незабавно. Дори и да му говореше с най-строгия си тон, той винаги й се усмихваше и продължаваше да прави каквото си иска.

Джейсън приклекна, така че очите им застанаха на едно ниво.

— Макс, искаш ли да рисуваш като майка си?

— Само това не му казвай! — рече Ейми. — Ще започне да драска наред и така ще изпоцапа, че…

Джейсън й отправи поглед, с който искаше да й покаже, че никой не й е искал мнението, и тя млъкна.

После той оправи яката на Макс и момченцето сякаш застана по-изправено.

— Искаш ли да нарисуваш нещо?

Макс кимна, но все още го гледаше предпазливо: знаеше, че не му е позволено да пипа боите на майка си.

— Добре, Макс, старче, какво ще кажеш да изрисуваш залата, където спа тази сутрин?

Очите на Макс се разшириха и той се обърна да погледне майка си.

— Не ме гледай; на мен ми е казано да си държа езика зад зъбите — рече Ейми, скръстила ръце на гърдите си.

Джейсън сложи ръка на бузата на Макс и обърна лицето му към себе си.

— Това си е наша работа. Мъжка. Никакви жени. По лицето на Макс се изписа такова въодушевление, че Ейми изпита желание да изкрещи от яд. Не беше възможно любимото й момченце вече да се е превърнало в мъж!

— Е, Макс — рече Джейсън, — искаш ли да изрисуваш онази зала или не?

Този път Макс не погледна към майка си, а закима енергично.

— Добре, а сега първото, което трябва да направиш, е да си намислиш какво ще рисуваш, нали?

Макс отново кимна и личицето му бе напълно сериозно.

— Знаеш ли какво искаш да нарисуваш?

Макс кимна.

Джейсън почака, но когато детето не каза нищо, той вдигна поглед към Ейми.

— Идеята не беше моя — каза тя. — Ти ще чистиш после след него.

Джейсън отново погледна момчето и се усмихна.

— Кажи ми какво искаш да нарисуваш.

— Маймуни! — извика Макс толкова силно, че Джейсън се стресна.

— Добре — засмя се той, — нека бъдат маймуни. Знаеш ли как да рисуваш маймуни?

Макс закима толкова яростно, че целият се затресе. Джейсън го хвана за раменете и каза:

— А сега искам да ме чуеш добре. — После, когато разбра, че момчето е насочило цялото си внимание към него, продължи: — Искам да отидеш с тази дама — името й е Дорийн, и да си вземеш всичко, от което ще имаш нужда, за да нарисуваш маймуните. Големи маймуни, малки маймуни. Цяла стая, пълна с маймуни. Ясно? Макс кимна.

— Някакви въпроси?

Макс поклати отрицателно глава.

— Добре. Обичам мъжете, които умеят да се подчиняват на заповеди. А сега иди с Дорийн, докато аз работя с майка ти. Става ли?

Макс отново кимна, а Джейсън се изправи и погледна Дорийн. Тя протегна ръка, момчето я пое и двамата изчезнаха сред редиците рафтове.

— Нямаш представа какво направи — рече Ейми. — Не можеш да позволяваш на двегодишно дете да прави каквото си иска в магазин. Един господ знае какво ще купи и…

Джейсън я хвана за ръката и я дръпна в обратната посока.

— Хайде да вземем това, което ще ти е нужно, и да се махаме. Ако караме с това темпо, президентът ще пристигне, преди да сме започнали да рисуваме.

— Тогава може би трябваше да поръчаш консумативите, преди да дойда. Изпратих предварително списък на Милдред.

— И всичко беше купено — каза под нос Джейсън.

Ейми се спря.

— Защо тогава ще купуваме още?

Джейсън въздъхна.

— Писала си водни бои и Дорийн е взела детски боички.

— Но аз поръчах литри… О, господи! Колко боички е взела?

— Нека просто кажем, че всяко дете в Кентъки вече има чисто нов комплект водни боички.

— А! — усмихна се Ейми, а след това не се сдържа и прихна. — Чак ме е страх да попитам за шрайбпроектора.

— Знаеш ли, че когато обърнеш един апарат за диапозитиви обратно, всичките му диапозитиви падат навън?

— Не, никога не съм опитвала такова нещо. А ти откъде знаеш?

— Ами Дорийн купи тринадесет различни марки и не можа да намери измежду тях нито един, който да може да се използва наопаки.

— Разбирам — отговори Ейми, като едва се сдържаше да не избухне в смях. — Хубаво е, че ще се жениш за нея, иначе още две седмици — и ще си разорен.

— Ейми, трябва да поговоря с теб за това.

— Така ли? — рече тя. — Надявам се, че няма да ми кажеш нищо лошо, защото при лоши новини се разстройвам и не мога да работя. А пък Арни… Ау! Това пък защо?

— Извинявай, не исках да ти причиня болка — каза той и пусна ръката й. — Искаш ли да си вземеш всичко необходимо и да се махаме оттук?

През следващия час и половина Ейми се съсредоточи върху покупките на материали за огромния художествен проект, който й предстоеше да изпълни, и не можа да не си помисли колко е хубаво, когато парите не са проблем. Беше й много приятно, че може да си купи най-хубавите марки бои, най-качествените четки, най-добрите…

— Това ще струва доста — каза тя и вдигна поглед към Джейсън, но той само сви рамене.

— Още какво ще ти трябва? — попита я и погледна часовника си. Очевидно беше отегчен и искаше час по-скоро да си тръгват.

— Мъже! — каза тя и Джейсън я погледна учудено. — Или жени. — После му се усмихна възможно най-невинно. — Ще ми трябват поне трима, независимо от кой пол, за да ми помагат в работата.

— Имаш ги.

— Доста бързо ги осигури.

— Може би си чувала, че преди се занимавах с бизнес и обикновено действам бързо.

— О, наистина ли? Май наистина чух нещо такова. А защо тогава си… О, не! — възкликна тя, без да довърши мисълта си.

По пътеката към касата вървеше Макс, следван от Дорийн. Приличаше на малък принц, който води своя слон, защото Дорийн беше натоварена с три кошници стока, а в устата й имаше четка за рисуване. Само дето не беше захапала четката напряко, както се правеше обикновено, а беше лапнала дръжката й, така че четката стърчеше с около четиридесет сантиметра пред нея.

Тя мина покрай тях, изплю четката на тезгяха и стовари трите големи кошници до касата. Едва тогава се обърна към Ейми и каза:

— Детето ти е много особено. — И се отдалечи.

— Макс, какво си направил? — попита Ейми, но Макс бръкна с ръце в джобовете си и сви устни с изражение, което майка му не успя да разпознае като свое собствено.

Джейсън обаче го разпозна и се засмя.

— Всичко това ли ще купувате? — попита отегченият касиер.

— Разбира се — отвърна Джейсън. Ейми отговори едновременно с него:

— Не!

— Е, кое от двете?

— Ще ги вземем — отвърна Джейсън, извади портфейла си и подаде на младежа платинената си кредитна карта.

В това време Ейми преглеждаше нещата, които синът й бе решил да вземе, и започваше да се съгласява с мнението на Дорийн, че ако не детето, то поне покупките му са доста странни.

— Макс, миличък, да не би да си купил по една четка от всички видове в магазина? — попита тя сина си.

Макс кимна.

— Ами боите? — попита тя. — С какви цветове ще рисуваш маймунките? Ами джунглата? Нали в джунгла ще ги сложиш да живеят?

Преди обаче Макс да успее да отговори, Дорийн се появи с четири четирилитрови кутии черна акрилна боя и една стълбичка.

— Не гледай мен — каза тя. — Той иска само черно. Макс стоеше с предизвикателна физиономия, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, и Джейсън отново се разсмя.

— Не го насърчавай! — сопна му се Ейми. — Макс, пиленце, трябва да вземеш и друг цвят освен черно, нали?

— Тц — намеси се Джейсън. — Той иска черно и черно ще получи. А сега да вървим. Трябва да излезем оттук, преди…

— Да е пристигнал президентът — казаха в един глас Ейми и Дорийн и се разсмяха на намръщената му физиономия.

Петнадесет минути по-късно багажникът на Джейсъновия рейнджроувър беше натоварен и пътуваха към библиотеката.

Там Ейми за пръв път видя Рафаел. Беше на около седемнадесет години и в очите му се четеше гняв към целия свят. На лицето му имаше незараснала рана от нож.

Тя погледна младежа, грабна сина си за ръката и тръгна към вратата, но Джейсън й препречи пътя.

— Не ме гледай така! — каза той. — Само него успях да намеря за толкова кратко време. Другият художник щеше да си доведе свои помощници, а това момче трябва да полага общественополезен труд.

— Трябва? — попита Ейми с изтънял глас. — Искаш да кажеш, че е бил осъден?

Джейсън сви виновно рамене и тя придърпа Макс по-близо до себе си.

— Не можеш да напуснеш — рече Джейсън — само защото момчето изглежда малко грубовато…

— Грубовато ли? Прилича на някой от плакатите „търси се“! Как изобщо ти хрумна, че бих позволила Макс да се навърта около него?

— Няма да те оставя сама с момчето. Ще бъда тук всяка минута. Ще нося и пушка.

— О, да, това вече звучи успокояващо — рече саркастично Ейми.

Не успя да каже и дума повече, защото Рафаел я избута настрана и тръгна надолу по стълбите. Джейсън сграбчи ръката на момчето и то каза нещо на език, който Ейми не можа да разбере, а след това, за нейна най-голяма изненада, Джейсън отвърна на същия език.

— Виж, Ейми, ти го обиди и сега иска да си отиде. Само че ако го направи, ще му се наложи да прекара няколко месеца в затвора. Искаш ли това да тежи на съвестта ти?

Ейми едва не се разплака от яд, разбирайки, че е победена.

— Не, разбира се, че не.

За нейно изумление, Рафаел се ухили до ушите и влезе обратно в библиотеката.

— Той изобщо не е имал намерение да си отива — промърмори под нос Ейми. — Просто ме е манипулирал.

Джейсън се засмя, вдигна Макс и го отнесе обратно в библиотеката.

„И това бе само началото“, помисли си Ейми, докато дояждаше кифличката, загледана в огъня. След това нещата се бяха развили твърде бързо, за да може да се съсредоточи върху някое от тях. След като започна да нахвърля скиците върху стената, скоро бе твърде заета, за да се страхува от Рафаел. През целия ден в библиотеката не спря потокът от момичета в удивително пестеливи облекла, които влизаха и излизаха на групи от залата и позираха така, че да ги забележи Рафаел. Но Ейми не можеше да не признае, че младежът нито веднъж не отклони вниманието си от работата.

За нея обаче не можеше да се каже същото, тъй като синът й се бе превърнал в непознат. Той влезе е маршова стъпка в определената му от Джейсън зала, следван от натоварената с материали Дорийн, и затвори вратата.

И Ейми не го видя до края на деня. Сутринта се бе притеснявала, че Макс ще се травматизира, ако се раздели с нея за повече от три часа, а сега й се струваше, че му се иска тя изобщо да изчезне от мъничкия му свят.

— Недей да ревнуваш — каза Джейсън зад нея. — Макс вероятно признава Дорийн за човек е равен на неговия интелект.

— Не ревнувам! — тросна му се тя. — И престани да говориш лошо за жената, която обичаш!

За да я подразни, този път Джейсън не опроверга връзката си с Дорийн, а подметна, и то така, че само Ейми да го чуе:

— Но тя има други положителни качества.

В този момент Дорийн влезе във фоайето и всички мъже в библиотеката я зяпнаха.

— Да пукнеш дано! — рече Ейми, вирна нос и се отдалечи, а Джейсън се разкиска зад нея.

Но Макс сякаш изобщо не усещаше липсата на майка си. Всъщност не се видяха през целия ден, тъй като той предаваше поръчките си на Дорийн.

— Пита какво ядат маймуните — каза Дорийн при първото си излизане от Страната на тайните, както я бе нарекла Ейми, когато Макс нареди на новата си приятелка да не позволява на никого, включително и на майка му, да влиза в залата.

— Какво знам аз? — рече през рамо Ейми. — Аз съм само негова майка.

— Растения — отвърна Джейсън. — Листа на дървета.

Дорийн се върна в стаята, но излезе оттам почти веднага.

— Иска картинки с това, което ядат маймуните.

Ейми отвори уста да каже нещо, но Джейсън я изпревари:

— Нека аз.

След това порови из книгите и извади няколко за маймуните и естествената им среда. Една от книгите беше японска.

Дорийн отнесе книгите в стаята, но скоро излезе с една от тях в ръка.

— Казва, че иска още книги като тази. Не знам какво има предвид, щото на мен ми изглежда съвсем като останалите.

— Японска живопис — рече Джейсън, изчезна отново между рафтовете и след малко се върна с пълни ръце.

Когато пое книгите, Дорийн каза:

— Той е особено дете.

В четири следобед Милдред се появи с три кошници ядене и каза на Ейми, че смята да я изведе на „обяд“.

— Времето за обяд мина преди четири часа — рече Ейми, — като гледаше съсредоточено цвета на една от конските глави, които се опитваше да нарисува.

— А ти обядва ли? — попита Милдред.

Ейми не отговори. Милдред я хвана за ръката и я задърпа към вратата.

— Но аз…

— Това са мъже. Няма да работят, ако наблизо има нещо за ядене, така че имаме около четиридесет минути изцяло на наше разположение.

— Но Макс…

— Доколкото виждам, май се е влюбил в Дорийн.

Ейми се намръщи.

— От колко време ни наблюдаваш?

Милдред й отговори едва когато се настаниха в едно от сепаретата на отсрещното кафене, поръчаха и пред тях се появиха питиета:

— Само от няколко минути, но преди това Лиза Холдинг е ходила до библиотеката, за да вземе книга за патологичната психология — всъщност тя е сгодена за момчето на банкера, но е хлътнала по Рафаел, така че е отишла да го види, — и казала на братовчедка си, която казала на моята фризьорка, а тя пък ми каза, че…

— Казала ти е какво става — довърши вместо нея Ейми.

— Разбира се. Всички умираме да разберем какво ще се получи между теб и Джейсън.

— Нищо, наистина нищо. Всички мъже в библиотеката са толкова хлътнали по Дорийн, че спират работа всеки път, когато тя излиза от онази зала. Дори и синът ми… — Ейми спря, за да си поеме дъх.

— Ревнуваш — кимна Милдред. — Това чувство ми е познато.

— Не ревнувам. Ще престанете ли всички да ми го повтаряте?

— Джейсън ти е казал, че ревнуваш?

Ейми отпи глътка кола, без да отговори на свекърва си.

— С Били не се бяхме разделяли, докато не навърши годинка. Един следобед сестра ми го взе да го гледа и след това той не ми позволи да го сложа да си легне.

После, когато отново не получи отговор, Милдред продължи:

— Е, как се спогаждате двамата с Джейсън? Направи ли ти вече предложение?

Ейми впери упорито поглед в сандвича, който току-що й бяха сервирали.

— Знам, че за теб това е игра, но не желая да допусна същата грешка като последния път.

— Искаш ли да поговорим? — каза внимателно Милдред. — Аз съм добър слушател.

— Искам да опозная Джейсън, да прекарам известно време с него. Направих голяма грешка с първия си брак и не желая да я повтарям.

Тя вдигна умолителен поглед към Милдред. Необходимо й бе да поговори е някого, но много добре съзнаваше, че тя е майка на Били.

— Не искам и да си помисля какъв щеше да бъде животът ми, ако Били още беше жив. А едно от малкото неща, които знам за Джейсън, е, че умее да лъже. Излъга ме, че е гей; излъга ме за причината, поради която искаше да поживее известно време в дома ми. Всъщност всичко, което знаех за него, беше лъжа.

Тя си пое дъх.

— Сега пък ми казват, че ме е търсил цели две години, но всъщност какво знае той за мен, за сина ми? И що за човек е? Има ли чувство за хумор, умее ли да се шегува?

Милдред й се усмихна и каза:

— Когато има толкова пари, кого го е грижа дали притежава чувство за хумор?

— Мен. Мен и внука ти.

— Трудно е да ти се угоди.

— Не, просто искам да постъпя правилно. Този път трябва да намеря мъж, който да е добър баща на сина ми. И не искам Макс да се привърже към някого, а после той да си тръгне, когато работите тръгнат зле.

Милдред се усмихна.

— Май вече си пораснала.

— Може би. Струва ми се, че през последните две години открих коя съм и на какво съм способна. Мога да се грижа за себе си и за сина си, ако се наложи. Всъщност мога да осигуря доста приятен живот за нас двамата. И се гордея, че успях да го постигна.

Милдред я докосна по ръката.

— Аз пък се радвам, че не преследваш един мъж заради парите му. Е, разкажи ми за Джейсън и Дорийн. Разкажи ми всичко.

Беше почти шест, когато Ейми се върна в библиотеката и намери там побеснелия Джейсън.

— Всеки ден ли смяташ да си вземаш двучасови обедни почивки? — каза й той.

— Ако поискам — отвърна Ейми, без да й мигне окото.

— Говори по телефона с възлюбения си годеник — намеси се Милдред. — Любов като тяхната изисква време. Май ще дойде да я види другата седмица.

Джейсън се намръщи още повече.

— Моля те за в бъдеще да се занимаваш с личния си живот в извънработно време. А сега може ли отново да се захващаме за работа?

Ейми погледна свекърва си и не успя да реши дали трябва да е доволна, или да се ядоса от намесата й. Но за Милдред положението бе съвсем ясно.

— Не се притеснявай — каза тя. — Можеш да ми благодариш по-късно. — След това се завъртя на сто и осемдесет градуса и излезе от библиотеката.

Ейми се залови за работа и не спря дори когато Чарлз се появи с вкусна вечеря.

— Всичко дължа на твоя син, който има вкус на истински гастроном — каза той през рамото на Ейми.

Тя се озърна и видя, че всички се хранят. Макс седеше по средата пред една пълна чиния и дори не вдигна поглед към майка си.

В девет Ейми реши, че независимо дали иска или не, Макс трябва вече да си ляга, и точно тогава откри, че вратата на зала „Абърнати“ е затворена за нея и други натрапници. Тя почука ядосано по вратата и Дорийн й отвори.

— Време е да си ляга — рече Ейми. — Вече е много късно.

— Добре, ще го попитам — рече Дорийн, а след това, за още по-голямо раздразнение на Ейми, затвори вратата под носа й.

Секунди по-късно Макс излезе, като си триеше сънливо очите, и Ейми се почувства виновна, задето го е оставила до толкова късно. Когато излязоха от библиотеката, закопча коланите в детската седалка на колата, която Милдред й бе заела, и го откара у тях.

Именно тогава започнаха неприятностите. Макс не желаеше да заспи. Обикновено беше добро дете, но тази нощ се бе превърнал в истински демон. Пищеше с цяло гърло и когато Ейми се опита да го вдигне, той изпъна ръце и крака, за да й попречи да го отнесе в леглото.

В единадесет още продължаваше да се съпротивлява. Ейми не можеше да разбере какво му става. Макс само крещеше:

— Не!

— Ще се обадя на Джейсън — извика Милдред, за да може Ейми да я чуе през писъците на момчето, и вдигна слушалката.

— И каква полза от това? — изкрещя в отговор Ейми. — Моля те, моля те, Макс, кажи на мама какво има! — каза тя за хиляден път, но детето пищеше и плачеше със зачервено лице и запушен нос. — Всичко, всичко ще направя, само кажи! — рече Ейми, докато Милдред набираше номера.

Джейсън дойде само след няколко минути и по всичко личеше, че още не е приключил работа. Не си беше взел душ, а по дрехите му имаше петна от боя.

Но присъствието му не оказа никакво въздействие върху Макс.

— Горкичкият — каза той и се опита да го вземе от изнемощялата Ейми, но момчето не желаеше да има нищо общо е него. — Имам една идея — каза накрая Джейсън. — Защо не го заведеш у дома?

— У дома ли? — рече Ейми. — Искаш да кажеш, да хванем самолет по това време на нощта?

— Не, имам предвид истинския му дом.

После взе Макс от ръцете й, без да й позволи да каже и дума повече. Момчето се съпротивляваше, но той го отнесе навън, сложи го в детската седалка в колата и закопча коланите. Детето вече бе твърде изтощено, за да се противи, но продължаваше да плаче.

Ейми седна на мястото до шофьора и гледаше удивено как Джейсън минава през града и кара право към… Отначало не можа да повярва на очите си. Той спря на алеята пред някога порутената й къща. Когато заминаваше оттук, Ейми знаеше, че собствеността върху имота ще бъде прехвърлена на Милдред, защото тя бе подписала заедно с тях ипотеката, но тогава изобщо не й се мислеше за това. Предполагаше, че Милдред я е продала — вероятно за строителни материали, защото не ставаше за нищо друго.

Но сега къщата стоеше пред нея, изцяло ремонтирана. Беше точно каквато трябваше да бъде; по-хубава, отколкото можеше да си представи. Очевидно Джейсън я бе превърнал в свой дом.

Вътре не можа да оглежда дълго, защото Джейсън отнесе уморения, но все още мрънкащ Макс през фоайето, дневната и надолу по коридора, където някога бе детската стая на момчето. Беше запазена непокътната, точно както преди две години, и всичко вътре бе чисто и подредено, сякаш бебето, което я обитаваше, можеше да се върне всеки момент.

„Тръпки да те побият“, помисли си Ейми.

Джейсън положи Макс на леглото. Детето се озърна наоколо, после се отпусна и заспа.

— Невъзможно е да си спомня този дом! — рече Ейми. — Беше съвсем малък, когато заминахме оттук.

— Никой никога не забравя любовта, а той обичаше тази къща — каза Джейсън.

„Обичаше и теб“, понечи да каже Ейми, но не го направи.

Джейсън почака малко, сякаш очакваше тя да отговори нещо, а после каза:

— Знаеш къде е спалнята ти.

След това се обърна и отиде в стаята, където бе спал навремето.

Когато остана сама, Ейми отиде в някогашната си спалня. Изглеждаше съвсем различна и бе очевидно, че само професионален декоратор може да я направи толкова хубава. Всичко беше прекрасно, чак до свежите цветя. Изнурена от борбата с Макс, тя едва успя да се измие в банята и се строполи върху леглото.

А сега бе сутрин. Макс още не се беше събудил, а Ейми предполагаше, че и Джейсън спи в стаята за гости.

— Забравихме обзавеждането на Дорийн — каза тя, когато си изпи чая, а после стана и се протегна. Беше дошло време да се облича и да тръгва за работа. „Стенописите трябва да бъдат завършени, преди да е пристигнал президентът“, помисли си тя с усмивка.

Не се изненада, когато в шкафчето в банята си намери чисти дрехи с нейния размер. Не се изненада и когато след събуждането на Макс откри, че Джейсън вече е излязъл от къщата.