Джуд Деверо
Благословията (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Веднага щом Ейми и Дейвид излязоха, Джейсън вдигна телефона и се обади в дома на баща си. Когато баща му вдигна, на фона се чуваше някакъв странен шум.

— Какво става там? — почти изкрещя той в слушалката.

— И това ако не е моят новоизлюпен син-гей! — рече Бъртрам Уайлдинг. — Е, как е педалското театро?

Джейсън вдигна поглед към небето и отново се закле да убие брат си.

— Татко, ако обичаш, престани да се шегуваш и повикай секретарката ми.

— Чери ли?

— Какво? Не те чувам! Не, не искам черешов пай, искам Паркър.

— Чери Паркър, старче.

— А, да. Знам, разбира се.

„Наистина го знаех“, каза си той. Смътно си спомняше как навремето си бе помислил, че Чери е твърде странно име за ледената Паркър.

— Би ли я повикал на телефона?

— Естествено. Мисля, че е в кухнята с Чарли.

Той остави телефона и Джейсън чу стъпките му по дървения под.

— Чери? — прошепна той. — Чарли?

— Да, господине — каза Паркър, когато вдигна слушалката, и Джейсън за нищо на света не можеше да си представи по-неподходящо име за нея от Чери. — Какво мога да направя за вас? — После, когато Джейсън продължи да мълчи, рече: — Извинявам се. Прекарах прекалено много време в Кентъки.

— Да, ами… — измънка Джейсън, тъй като не знаеше какво да й отговори. — Искам да направиш нещо за мен.

— И аз така си помислих. Не съм и предполагала, че можете да се обадите просто така, от вежливост.

Джейсън отдалечи телефона от ухото си и го погледна. Когато всичко това свършеше, щеше да се върне в Ню Йорк и бързичко да постегне персонала си.

— Ще ти продиктувам списък с играчки, които искам да купиш, а след това да ги увиеш в бяла сатенена хартия и да ги завържеш със зелена или червена панделка! Сложи им етикети, в които да се казва, че подаръците са от Дядо Коледа. Разбра ли?

— От първия път — отвърна Паркър.

Джейсън отново направи гримаса. Секретарката му наистина ставаше доста дръзка.

— И искам да ги доставиш в къщата на Бъдни вечер. Сложи ги под елхата.

— Разбирам. А как да се вмъкна вътре?

— Ще оставя ключ под изтривалката.

— Ах, удоволствията и сигурността на живота в малкия град! Как ми липсват!

— Паркър, когато искам мнението ти, ще те попитам.

— Да, господине — каза тя, но в гласа й нямаше и капка разкаяние. — Има ли нещо друго?

За момент Джейсън почувства лека вина заради избухването си, но просто твърде много неща в подредения му живот се разпадаха.

— Приготви ли си роклята за утре вечер? — попита той, за да промени заповедническия тон.

— Купихте ми „Оскар де ла Рента“, доста е скъпа.

— Добре — отговори той и тъй като не знаеше какво повече да каже, а и чуваше от другата страна на линията смях, затвори, без да се сбогува.

Веднага след това набра още един номер и отправи покана.

— Виж ти, виж ти, виж ти! — каза Милдред Томпкинс, когато Джейсън отвори вратата с Макс на ръце. — Значи ти си ангелът, за когото Ейми не престава да говори. Недей да стърчиш такъв, пусни ме да вляза, че тук навън е доста студено.

— Няма да й кажеш, нали? — попита Джейсън, сякаш малко момченце, което моли да не казват на майка

— Да кажа на Ейми, че нейният обратен ангел-хранител всъщност е един от най-богатите мъже в света?

— Не съвсем. И преди да си ме попитала, не съм милиардер.

— Ела тук, миличък! — каза тя на внука си и бебето протегна ръчички към нея. — Значи искаш да ми разкажеш какво става тук? Защо се правиш на гей, когато случайно знам как в гимназията преследваше всяко същество с пола в Абърнати и колко домове имаш по света?

— Виждам, че не си се променила — рече усмихнато Джейсън и погледна с възхищение лакираната грамада от коса на главата й. Кичурите образуваха интересна плетка, която нямаше да се размести и при ураган. — Любопитна както винаги.

— Интересувам се от Ейми — отвърна простичко Милдред. — Мисля й само най-доброто.

— Тъй като Били не е тук, за да й го даде ли? — попита Джейсън.

— Това беше удар под пояса и ти го знаеш. Синът ми може и да си имаше недостатъци, но със сигурност направи едно хубаво нещо в живота си: ожени се за Ейми и създаде това дете. — Тя прегърна и целуна Макс, махна ръцете му от очилата си и продължи: — Не, не е вярно. Направи и още едно добро. Вечерта, когато загина, Били е бил пиян, много, много пиян, и е карал с повече от сто километра в час по стария лъкатушещ Ривър Роуд. Но е бил достатъчно трезвен — и с добро сърце, — за да навие волана към едно дърво, вместо да се блъсне в минаващия автобус, пълен с деца, които се връщали от спортно състезание.

— Винаги съм харесвал Били — каза тихо Джейсън. — Знам. И винаги си бил добър с него. Затова дойдох да видя как я карате с Ейми. Тя е най-милото момиче на света. Умее да вижда доброто у хората. Не ме разбирай погрешно. Не е от онези идиотки, които смятат, че всеки, който няма рога и опашка, е свестен. Просто Ейми вижда доброто у човека, когато другите не могат. И нейното доверие ги кара да полагат повече усилия. Може би, ако Били не беше загинал, щеше да направи от него свестен човек. Но пък… Е, добре, да не говорим лошо за мъртвите. Били ми остави хубавата си жена и Макс.

Тя вдигна рязко глава.

— А сега, ако обичаш, разкажи ми какво става и защо живееш със снаха ми в тази съборетина, дето всеки момент може да се срути?

Джейсън се направи, че не е чул въпроса й.

— Искаш ли да гледаш бебето утре? Трябва да отида на едно място.

Тя го погледна с присвити очи.

— Знаеш ли, напоследък се случиха доста странни неща, като например, че някой купи „Бебешки рай“ и „Вечерни рокли“, а…

— Какво? Някой е купил магазин за дрехи?

— Аха. Онзи магазин, който днес организира жребий за роклята на „Диор“. Е, може да сме доста задръстени тук, в Кентъки, но все пак знаем, че магазини като този не подаряват рокли уникати от „Диор“. Знаеш ли колко струва роклята?

— Предполагам, че ей сега ще разбера — рече уморено Джейсън. — Кажи ми, чула ли си кой точно е купил магазина за дрехи?

Милдред му се усмихна, докато дрънкаше на Макс с една дрънкалка.

— Само това, че е от Ню Йорк. Знаеш ли, че бившият собственик е твой стар футболен съперник? Май си спомням един мач, в който трябваше да му подадеш топката, но не го направи, а се втурна с нея и отбеляза тъчдауна, с който спечелихте играта. Как ли се казвате това момче?

— Лестър Хигинс — каза още по-уморено Джейсън.

— Точно така. Той се ожени за едно момиче, чийто баща притежаваше този магазин, и в продължение на години се опитва да съживи търговията, но не успя. — Тя наблюдаваше лицето на Джейсън с все по-широка усмивка. — Но може би сега е намерил някой, който да го отърве от магазина. Някой, който може да си го позволи.

— Не гледай мен! Преди бях богат, но откакто съм на гости в Абърнати, ресурсите ми взеха да се стопяват главоломно.

— Не можеш да направиш печалба от магазин за облекло в Кентъки, даже и когато подариш за реклама рокля за двадесет хиляди долара!

Изведнъж Джейсън се ухили.

— Ти все още си най-любопитната клюкарка на четирите окръга. Искаш ли да гледаш бебето утре?

— За да можеш да отидеш на бала „Белрингърс“? Чух, че плащали на Джеси Грийн толкова много, за да използват пистата му за самолета ти, че вече мислел да се пенсионира.

Джейсън изстена:

— Добре де, печелиш! Ти получаваш клюката, а аз — някой, който утре да гледа Макс. Договорихме ли се?

— Да. Можеш да се обадиш и да поръчаш пица, докато аз донеса бутилката бърбън от колата. Няма нужда да търся уиски в тази къща. Ейми сигурно се страхува, че Макс може да го изпие.

— Не си се променила, Милдред. Ама никак.

— Нито пък ти — усмихна се тя. — И винаги си ми бил любимецът.

— Заедно с всички останали момчета в града — отвърна той и се усмихна, докато вдигаше телефона.

 

 

— А само да го видиш как си играе с Макс! — казваше в този момент Ейми. — Може цели двадесет минути да го насърчава да пълзи. Търпението му е безкрайно. И откакто дойде у дома, като че ли ми се случват само хубави неща. Печеля на томбола, намирам стоки на ужасно ниски цени, а казах ли ти, че веднъж ме остави да спя и през това време изглади вместо мен?

— Два пъти — каза Дейвид, вперил поглед в салатата си.

— О, извинявай! Просто никога не съм живяла с човек, който до такава степен да е лишен от егоизъм. Не че наистина живея с него, но нали разбираш…

Тя млъкна и разрови с вилицата салатата от маруля в чинията си, като се питаше какво ли вечерят сега господин Уайлдинг и Макс.

— Ейми, ако предпочиташ да се прибереш у дома, няма проблеми — каза Дейвид, като се наведе към нея.

— Не, разбира се, че не. Тук се чувствам чудесно. Хубаво е да се измъкнеш за малко от къщи.

— И със сигурност изглеждаш много добре. Този цвят ти подхожда.

— Господин Уайлдинг ми купи тези дрехи — каза тя, без да се замисли. — Добре де, край вече! Обещавам да не споменавам повече това име. Кажи ми, днес колко живота спаси?

— Поне половин дузина. Искаш ли да станем да танцуваме, след като се нахраним?

— Не мога — отвърна тя и си натъпка устата, за да навакса изгубеното време, тъй като Дейвид вече привършваше с вечерята, а тя почти през цялото време беше приказвала. — Млякото — промърмори тя.

— Какво каза?

Ейми отпи глътка лимонада.

— Млякото, трябва да нахраня Макс. Казах му, че след като не мога да си намеря работа другаде, ще кандидатствам в някоя мандра.

— Казала си такова нещо на Макс?

— Не… ъъъ… казах го на…

— Джейсън. Разбирам. — Дейвид помълча за момент и вдигна поглед към Ейми. — Той каза ли ти за бала утре вечер?

— Каза ми, но чак след като спечелих рокля от „Диор“.

— Спечелила си рокля? И то от „Диор“? Трябва да ми разкажеш за това.

Ейми не можа да се сдържи и му разказа за целия ден: за това как Джейсън е изгладил прането, как е видяла Джули Уилсън в търговския център и как Джейсън е купил на Макс цял куп дрешки.

— Разбира се, той трябва да ги върне — каза тя с пълна уста — и ще ги върне, но още не го е направил. Просто трябва да си поговорим за това.

— Ами роклята?

— А, да, роклята!

Ейми му разказа как Сали й казала за магазина в Карлтън, който се канели да затварят, но бил купен от друг собственик и подарявали рокля.

— И аз я спечелих. Заедно с разкрасяване, така че утре да изглеждам представително.

— Ти винаги изглеждаш представително — каза Дейвид, но Ейми като че ли не забеляза комплимента.

— В моя случай се радвам, че роклята е без презрамки, защото позволява лесен достъп. — Искаше това да прозвучи като шега, но когато вдигна очи и видя втренчения поглед на Дейвид, се изчерви. — Извинявай. Забравям къде се намирам. Постоянно си правя шеги с кърменето, а не бива. Безвкусни са. — Бог да й бе на помощ, но не можеше да млъкне. — Е, за Макс може и да не са безвкусни. Особено когато ям нещо люто или пикантно. — После се усмихна унило на Дейвид. — Съжалявам!

— Когато сте двамата с Джейсън, шегувате ли се? — попита тихо Дейвид.

— Да, той е добър слушател и се смее на шегите ми, колкото и да са безвкусни.

— Но за Джейсън не са.

— Моля?

— Току-що каза, че шегите ти не са безвкусни за Макс, а аз добавих, че това се отнася и за Джейсън.

Ейми го погледна учудено, все още без да разбира.

— Да, разбира се. Това месо е вкусно, какво е?

— Говеждо.

— А, да! Разказах ли ти за Чарлз?

— Още един мъж ли има?

— Не, глупчо, той е приготвил бебешките храни, които ти ми донесе. Той е хубав мъж, а и трябваше да ми кажеш истината.

— Да, трябваше. А защо ти не ми кажеш истината?

— Защото би се отегчил.

— Не, честно! — рече той. — Цялата тази история започва да ми се струва страшно интересна. Натъквам се на нови хора, които никога досега не съм познавал. Забавния и всеотдаен Джейсън, гальовния Макс, а сега и красивия Чарлз. Кой още се е настанил в живота ти?

Ейми лапна парче месо с размерите на топка за голф в устата си и показа с жестове, че не може да говори, докато не го сдъвче.

— Ейми! — прозвуча мъжки глас до тях. — Господи, изглеждаш направо божествено! Още ли важи уговорката ни за Бъдни вечер?

Ейми махна с ръка и посочи пълната си уста, след като зърна Ян Нюсъм.

— Мисля, че Ейми ще бъде заета на Бъдни вечер — каза твърдо Дейвид, като го гледаше втренчено.

— О, така ли? Получи ли коледния ми подарък, Ейми? — попита Ян и й се усмихна.

Ейми поклати отрицателно глава, като продължаваше да дъвче.

— О! Тогава ще трябва сам да ти го донеса на коледната сутрин. Или може би е по-точно да се каже: „ще ти го докарам“. — После се обърна към Дейвид: — Как върви онази твоя малка клиника, Док? Все още ли просиш от хората да правят дарения за нея? И още ли живееш в онази мъничка къщурка на Ривър Роуд? — И преди Дейвид да успее да отговори, той отново се обърна към ЕЙми, намигна й и изчезна.

— Направо го мразя това копеле, а ти?

Ейми откри, че още не е свършила с дъвченето на огромното парче пържола.

— Искаш ли нещо за десерт?

— Млякото! — едва изрече тя. — Макс!

— А, да, разбира се — отвърна Дейвид и направи знак на келнерката да донесе сметката. — Можем направо да си тръгваме. Каква вечер!

Ейми не позволи на Дейвид да я изпрати до входната врата. Чувстваше се виновна за това, тъй като все пак той бе платил тази прекрасна вечеря и на следващия ден щеше да я води на бала, но просто й се искаше да се прибере вътре.

— Върнах се! — извика тихо тя и когато не получи отговор, за момент усети паника. Дали господин Уайлдинг не си беше отишъл? Дали не бе взел Макс със себе си?

Но само след секунда Джейсън се появи с Макс на ръце. Лицето на бебето бе мокро от сълзи.

— Дайте ми го, бързо! — каза Ейми и протегна ръце напред. — Направо ще се пръсна!

Само след няколко секунди вече беше седнала на канапето, а Макс сучеше щастливо.

— Добре ли прекарахте? — попита Джейсън, застанал прав до нея.

— О, разбира се. Страхотно. Остана ли от обедното задушено?

— Май да — отвърна Джейсън, усмихна се на умолителния й поглед, отиде до кухнята и се върна с пълна чиния студена салата и студено месо. — Трябва ви една от онези бързи фурни — каза той, докато й подаваше чинията.

Ейми я пое с една ръка, но нямаше къде да я сложи в скута си. Докато се озърташе, Джейсън взе чинията, отряза едно парченце и й го подаде в устата с вилица.

— Микровълнова фурна — рече тя, когато сдъвка хапката. — Но ястията на Чарлз са вкусни, независимо дали са студени или топли. Вие вечеряхте ли?

— Да, и си помислих, че вие също сте вечеряли. Защо тогава сте гладна? — попита той и й подаде в устата резенче картоф, потопено в сос с копър.

— Нали разбирате — отвърна Ейми и махна с ръка, след това се обърна рязко. — Какво е това?

— Масичката за кафе — каза Джейсън и загреба парче студено говеждо, задушено в червено вино. — Или поне такава роля изпълнява. Може би ще успеем да намерим някой магазин за мебели, който е пред затваряне.

Ставаше дума за голямата електрическа макара в средата на стаята.

— Не, онова — рече Ейми, все още с пълна уста.

— Чашата ли? Това е чаша. Не сте ли виждали чаши досега?

Но тя не обърна никакво внимание на опита му да се пошегува.

— Какво има на чашата?

Джейсън се обърна, вгледа се в единствената чаша на масичката и се усмихна с гръб към Ейми. Когато се обърна към нея, отново беше сериозен.

— Червило — отговори й. — Червено червило.

— Не е моето.

Ейми се постара да го изгледа възможно най-остро, когато сложи следващата хапка в устата й.

— Не ме гледайте така! Не е и мое.

— Знам, че не всички гейове обичат да се обличат в женски дрехи — рече тя. — Е, и чие е това червило?

— Ах!

— Джейсън!

— Къде остана „господин Уайлдинг“?

Ейми премести Макс на другата страна, като продължаваше да го гледа втренчено.

— Гостенка ли сте имали?

— Всъщност да. Много мило от ваша страна, че попитахте.

— Не мисля, че е редно — рече строго тя. — Предпазливостта никога не е излишна, когато става дума за бебе. Много съм загрижена за безопасността на Макс.

— Аз също, но това беше една жена, която познавам отдавна. — И й подаде следващата хапка.

— Мисля, че трябваше да ми поискате разрешение, преди да поканите жена в този дом. По-точно в моя дом.

— Следващия път така ще направя. Искате ли нещо за пиене? На Макс вероятно ще му хареса.

— Е, и коя беше тя?

— Коя по-точно?

— Жената, която е оставила следи от червено червило по тази чаша, ето коя.

— Просто една приятелка. Какво ще кажете за кола? Или севън-ъп?

Ейми го погледна яростно.

— Не ми отговорихте!

— И вие не ми отговаряте. Какво искате за пиене?

— Нищо! — отвърна тя.

Без да й е ясно защо, чувстваше се много ядосана. Макс беше заспал по средата на кърменето и знаеше, че трябва да го събуди, но сърце не й даваше да го направи. Просто й се искаше да си легне. Какво я интересуваше, че тук е имало гости, мъже или жени?

— Много съм уморена — каза тя, вдигна Макс и се обърна към спалнята. — До утре сутринта.

— Лека нощ! — каза бодро той и отиде в своята стая. Няколко часа по-късно се събуди от някакъв звук, който наподобяваше счупване на стъкло, и веднага скочи от леглото. Беше заспал с дрехите, а лампата все още светеше. Преди лягане се беше опитал да прегледа пазарния доклад за една компания, която се опитваше да купи.

В кухнята откри Ейми. На пода имаше счупени стъкла, а тя се опитваше да ги събере с голи ръце, като стъпваше боса.

— Дръпнете се! — каза раздразнено той. — Ще се порежете.

Но когато Ейми вдигна към него очи, пълни с болка, Джейсън разбра, че нещо не е наред. Той се приближи до нея по чехли през стъклата, вдигна я на ръце и я отнесе на един стол до кухненската маса.

— А сега ми кажете какво има.

— Просто ме боли глава. Нищо особено — успя да прошепне Ейми, но дори и това усилие накара лицето й да се изкриви от болка и тя направи тромав опит да се нагласи по-удобно на стола.

— Нищо ли? — попита Джейсън. — Какво ще кажете да ви закарам в „Бърза помощ“, за да ви прегледа някой лекар?

— Имам някакви хапчета — каза тя и махна неопределено с ръка към спалнята си. — Те са в…

Но не успя да продължи, тъй като Джейсън беше излязъл от стаята и само след секунди се върна с клетъчния си телефон в ръка.

— Не ме е грижа колко е часът и дали успяваш някога да се наспиш — каза той в слушалката. — Не съм лекар, но виждам кога човек изпитва силни болки. Какво да правя с нея? Ясно — обади се след малко. — И откога ги има? Аха. Разбирам. Ако стане нужда, пак ще ти се обадя.

После затвори и погледна Ейми.

— Дейвид каза да се правят горещи компреси и разтривки. И ви е дал таблетки, които трябва да вземате още при първите признаци. Защо не сте ги изпили?

— Бях заета — отвърна тя и вдигна печален поглед към него. — Съжалявам, че ви държа буден, но ужасно ме боли главата.

Джейсън отиде до мивката, отвори кранчето, остави водата да тече, докато дойде горещата, и намокри с нея една кърпа за чай.

— Ето — каза той и й я подаде. — Увийте си това около главата и ми кажете къде са хапчетата.

Но когато понечи да отговори, Ейми отново стисна очи от болка. Джейсън се наведе, вдигна я на ръце и я отнесе в спалнята. В шкафчето за лекарства в банята й намери шишенце с таблетки, на което имаше етикет „за мигрена“, и й донесе две хапчета с чаша вода. Смяташе след това да я остави, но видя, че се е свила на кълбо. Джейсън знаеше, че напрежението и недоспиването са едни от главните фактори, причиняващи главоболие. Дейвид му беше казал по телефона, че при първо бебе майките често получават главоболие и в такива случаи са им нужни не толкова хапчета, колкото грижи и внимание.

Когато приседна на леглото до нея, тя понечи да възрази, но Джейсън не я послуша. Облегна се на таблата и я притегли така, че да се отпусне на гърдите му. Компресът беше изстинал и косата на челото й изглеждаше влажна, незнайно дали от компреса или от пот.

Той сложи внимателно дългите си силни пръсти в основата на врата й и започна да я разтрива. След първото й стенание усети, че е намерил правилния път. Започна бавно да я масажира от врата нагоре към главата и след няколко минути усети как мускулите й започват да се отпускат.

— Имайте ми доверие — каза той, защото напрежението в раменете й още не беше изчезнало напълно.

Нежният масаж я накара да забрави неудобството от това, че са заедно в леглото; накара я да забрави всичко на света. Ръцете му се придвижиха надолу по гърба й, плъзнаха се по гръбнака, минаха по ребрата и се насочиха нагоре към ръцете.

След около половин час лежеше отпуснато в обятията му с такова доверие, каквото изпитваше към него и Макс.

След още десет минути Джейсън усети, че е заспала, положи внимателно главата й върху възглавницата и измъкна полека краката си изпод тялото й. После застана до леглото, зави я и без да се замисли, я целуна по бузата и подпъхна завивките около нея, сякаш беше малко дете.

Накрая се усмихна и тръгна към вратата.

— Благодаря! — долетя до ушите му шепотът на Ейми и Джейсън се усмихна в отговор.