Джуд Деверо
Благословията (6)

ШЕСТА ГЛАВА

— Назначиха ли ви? — попита Джейсън още с влизането й.

— Не — отвърна унило тя и протегна нетърпеливо ръце към Макс. — Още малко — и ще се пръсна.

После, за най-голямо притеснение на Джейсън, се строполи изнемощяло върху протритото старо канапе, разкопча роклята и сутиена и подаде гърда на Макс, който започна енергично да суче.

— Какво ще кажете днес да вечеряме навън? — попита Джейсън. — Аз черпя.

— Ау! — извика Ейми, пъхна пръст в устата на Макс и го принуди да пусне гърдата й за малко, преди отново да продължи да суче. — Зъби — рече тя. — Знаете ли, преди да се роди, кърменето ми се струваше адски романтично. Мислех си, че ще бъде нещо мило и красиво, и то наистина е, но е и…

— Болезнено? — попита Джейсън и когато Ейми му се усмихна, той й отговори със същото.

— Може би щях да разбера, че сте гей, дори и Дейвид да не ми беше казал. Умеете да се поставяте на мястото на другите и макар да изглеждаше корав и безчувствен, всъщност имате нежна душа, нали?

— Никога не са ми казвали подобно нещо — рече Джейсън и погледна към покритото с петна пукнато огледало от дясната си страна. Наистина ли изглеждаше корав и безчувствен?

— И какво успя да свърши Макс, докато ме нямаше? — Джейсън се усмихна и скоро откри, че полага доста усилия, за да превърне прекарания си с Макс следобед в забавна история.

— Мисля да му подаря за Коледа комплект ножове, за може по-лесно да се наранява. Сега трябва да полага доста труд, за да си удари лицето или да си пукне черепа. Така ще направя живота му по-лесен.

Ейми се засмя и каза:

— Не забравяйте към ножовете да прибавите и връвчици, иначе как ще успее да се удуши?

— А, да, връвчиците. Освен това мисля да го заведа в някоя хартиена фабрика. Ще го сложа по средата и ще го оставя да изпълзи, след като изяде всичката хартия по пътя си.

Ейми премести Макс на другата си гърда. Джейсън й направи знак да си повдигне лакътя и подложи под него възглавничка, за да не й се налага да поддържа главичката му.

— И не забравяйте чекмеджетата, с които да си затиска пръстите.

Сега вече наистина избухнаха в смях и Джейсън осъзна, че за първи път от години му се случва някоя жена да се смее искрено на шегите му.

— Какво ще кажете за пица? — каза неочаквано той. — Огромна пица с всичко върху нея. И гигантски коли с чеснови хлебчета?

— Не съм сигурна за последните заради кърменето — поколеба се Ейми. — Не знам дали бебетата трябва да сучат мляко с дъх на чесън.

— Италианците очевидно изобщо не се притесняват за това — отговори Джейсън.

— Вярно е — каза Ейми и му се усмихна. — Пица да бъде. Но само ако аз си я платя.

Преди да успее да помисли, Джейсън изтърси:

— Твърде сте бедна, за да плащате каквото и да било. — И едва не се задави, когато осъзна какво е казал.

— Съвсем вярно — отвърна добродушно Ейми. — Може би по време на вечерята ще помислим върху моето бъдеще. Имате ли някакви идеи?

— Абсолютно никакви — усмихна се той. — Но винаги можете да се омъжите за някой мил млад доктор и никога повече да не ви се налага да работите.

— Доктор ли? А, имате предвид Дейвид. Той няма такива намерения към мен.

— Дейвид е лудо влюбен във вас — отговори Джейсън.

— Ама че сте смешен! Дейвид е влюбен във всички жени в града; затова и толкова го обичат. А и аз не търся брак по сметка и не желая да живея на гърба на някой мъж. Иска ми се да върша нещо, но не знам какво умея да правя. Само да имах някакъв талант, като например да пея или да свиря на пиано!

— На мен ми се струва, че имате таланта да бъдете майка.

Ейми наклони глава на една страна.

— Знаете ли, вие сте много мил човек. Можете ли да се обадите по онзи ваш телефон да поръчате пиците?

— Разбира се — усмихна се Джейсън.

По-късно, когато Макс заспа на канапето, запалиха свещи и се заприказваха. Джейсън я попита за живота с Били и след като първоначално се опита да възрази, тя се разбъбри. Скоро Джейсън осъзна, че е зажадняла за разговор.

Не след дълго започна да вижда градския пияница в съвсем различна светлина. Още от четиринадесетгодишна възраст, когато беше започнал да пие, Били Томпкинс се бе превърнал в обект на всеобщи подигравки в градчето. Катастрофираше веднага щом успееше да се намърда в кола. Родителите му се принудиха да ипотекират къщата си, за да могат да го измъкват всеки път от затвора. Но Ейми беше видяла в него нещо, останало скрито за всички останали.

Поръчаните пици бяха огромни и говорейки, Ейми не забеляза как е изяла три четвърти от своята. Джейсън отдавна беше забравил какво е да си в положение, когато пицата се счита за рядък пир.

Когато изчезна и последното парченце сирене, Ейми се прозина широко и макар да беше едва девет, той я изпрати да си ляга. Тя се изправи и се наведе да вземе Макс, но Джейсън отблъсна ръцете й и вдигна бебето, без да го събуди.

— Направо сте роден за баща — рече сънливо Ейми, докато вървеше пред него към спалнята.

Джейсън се усмихна, сложи Макс в разнебитената стара кошарка, която му служеше за легло, и излезе от стаята. Странно, но и на него му се спеше. Обикновено си лягаше не по-рано от един-два през нощта, но неизвестно как сега се чувстваше изтощен, след като цял ден бе тичал след бебето, за да го спасява от поредната опасност.

Той отиде в стаята си, събу панталоните, строполи се на леглото по риза и спа непробудно, докато не го събуди пронизителният писък на Макс. Джейсън скочи и хукна презглава към кухнята. Там бебето седеше на своята пластмасова седалка и Ейми го хранеше. И двамата бяха напълно облечени, макар навън все още да бе тъмно.

— Колко е часът? — попита Джейсън, като си търкаше очите.

— Към шест и половина. Тази сутрин Макс спа до късно.

— Какъв беше този писък?

— Предполагам, че се упражнява. Обича да пищи. Не трябва ли да си облечете нещо?

Джейсън погледна надолу към голите си крака.

— Аха, разбира се.

После вдигна очи към изчервената Ейми. Как бе възможно да си показва пред него гърдите, но да се стеснява, когато го вижда в повече дрехи, отколкото би облякъл за плуване? Джейсън се усмихна, като видя, че е извърнала глава, и усети прилив на задоволство. „Дейвид — помисли си той. — Дейвид. Дейвид е влюбен в нея.“

— Тази сутрин намерих ей това пъхнато в процепа на входната врата, а отвън има кола — рече тя и кимна към навития вестник на кухненската маса.

Без да изпълни молбата й да се облече, той свали гуменото ластиче от вестника и извади пъхнатата вътре бележка, увита около ключовете. На нея беше напечатано, че дрехите му са на задната седалка на колата, че останалите неща са изпълнени и че ще му се обадят.

— Прилича на шпионско съобщение — промърмори Джейсън под нос и вдигна рязко поглед, за да види дали Ейми не го е чула.

Но явно не беше чула нищо, защото на лицето й бе изписано такова вълнение, че в първия момент Джейсън се уплаши да не би да се е случило нещо с Макс. Но бебето пълнеше доволно ухото си с овесена каша, така че той отново вдигна поглед към Ейми.

Тя сочеше безмълвно като мим разтворения върху масата вестник. Двете вътрешни страници бяха заети от огромна обява за тотална разпродажба в един магазин за бебешки стоки на двадесетина километра от Абърнати. Собственикът беше окомплектовал цели детски стаи с мебели и спално бельо и ги продаваше по двеста и петдесет долара. Ейми сочеше една снимка с легълце, стол-люлка, масичка за преповиване и окачени над леглото играчки, които като че ли бяха каубои и коне, и издаваше странни звуци, сякаш се задушаваше:

— Ъъъ, ъъъ, ъъъ!

Може би дяволът се бе вселил в него, но Джейсън не можа да се стърпи и я подразни:

— Останала ли е в тази къща малко каша или Макс е изял всичката? — После вдигна вестника и го разтвори. — Изглежда, цената на златото пада. Може би трябва да купя малко.

Държеше вестника така, че огромната реклама да е точно пред очите на Ейми.

Тя най-сетне си възвърна гласа и без да обръща внимание на последните му думи, забърбори:

— Дали мога да си го позволя? Дали? Как мислите? Може би трябва да се обадя на Дейвид и да взема от него назаем? О, не, трябва да бъдем там в девет, когато отварят магазина! Как да стигна дотам? Може би Дейвид…

Джейсън остави вестника и раздрънка ключовете на колата си пред носа й.

— Ще отидем при Дейвид! — рече бързо тя. — По-късно ще ви платя бензина. Вижте тук, най-отдолу! Дали комплектът включва и дрешки? „Всичко за бебето.“ О, боже, Макс никога не е носил нещо новичко! Мога ли да се обадя на Дейвид по телефона ви?

— Аз ще ви заема парите — каза той, като се ядосваше, че не е наредил на секретарката си да включи в комплекта и дрешки.

— Не! На Дейвид мога да му се отплатя с труд, а вие нямате нужда от нищо.

Джейсън се намръщи, без да знае защо. Нямаше ли да постъпи по-добре, ако я оставеше да вземе парите назаем от брат му? Все пак главната цел бе двамата да се сближат. Но защо тогава Дейвид не беше дошъл предната вечер на гости?

— Идете да хвърлите един поглед на колата ми — рече той — След това се върнете и ми кажете колко ще ми струва да я почистите.

Ейми забърза с бодрия Макс на ръце към входната врата. Десет минути по-късно се върна и каза мрачно:

— Сто долара. Как може да сте такова прасе?

Джейсън само се усмихна смутено. Дали Паркър не се беше престарала с колата?

— И още сто и петдесет, за да се заема с дрехите на задната седалка. Наистина, господин Уайлдинг, нямах представа, че сте такъв мърляч.

— Аз… ъъъ… — започна той. Чувстваше се като момченце, сгълчано от майка си.

— А сега се облечете и елате да закусите. Искам да бъда пред магазина, когато отворят. В обявата се казва, че имат само осем такива комплекта. Знаете ли, бас държа, че цялата работа е свързана с развод. Сигурно затова разпродава обзавеждането, за да не може жена му да вземе парите. Някои хора нямат съвест! Чудя се дали имат и деца. Защо стоите и ме зяпате така? Вървете да се обличате! Губим време!

Премигвайки удивено от невероятната история, която Ейми току-що бе съчинила, Джейсън се върна в стаята си, взе си душ и облече омачканите си мръсни дрехи. Как се беше сетила Паркър да напълни колата с мръсни дрехи, които да се нуждаят от грижите на Ейми?

Когато се върна в кухнята, за да изяде оскъдната си закуска, Ейми го гледаше виновно като котка, която току-що е изяла каймака на млякото. Беше направила нещо, но Джейсън нямаше представа какво.

— Обадих се по телефона ви — рече невинно тя. — Надявам се, че нямате нищо против.

— Разбира се — отвърна той и сведе поглед към паницата. След това изтърси, преди да успее да се спре: — Не можахте да се стърпите и се обадихте на Дейвид?’

— О, не! Само на няколко приятелки. Но се страхувам, че два от разговорите бяха междуградски. Ще ви се изплатя… по някакъв начин.

— Имам и апартамент — каза той и двамата се разсмяха, когато Ейми изстена при мисълта какво ли е да се почисти такова жилище.

Накара го да излязат в седем и половина. Когато отвори вратата на автомобила, Джейсън застина от изумление. Господи, какво се беше случило с тази кола? Всичко вътре, до последната цепнатина, беше покрито с кал. Съмняваше се дори дали прозорците ще могат да се отворят, защото калта се беше просмукала и между стъклото и вратата. За да се почисти, автомобилът трябваше да бъде разглобен. На задната седалка имаше купчина дрехи, сякаш също потопени в кал.

Тъй като виждаше колата за втори път, Ейми беше подготвена и просна едно старо одеяло върху седалката до шофьора, след което се качи с Макс в скута си.

— Не е нужно да ми отговаряте — каза тихо тя, когато вратата се затвори, — но явно вашият приятел ви е отмъстил, като е вкарал колата с дрехите ви в някое езеро, нали?

— Нещо такова — смотолеви Джейсън, като си мислеше, че трябва да проведе сериозен разговор със секретарката си. Когато бе казал „мръсна“, беше имал предвид няколко кутии от сода и опаковки от чиле.

— Все пак е странно, че двигателят не се е задръстил с кал — каза тя, когато колата запали от първия път.

— О, не!

Джейсън зави към улицата и я погледна въпросително.

— Той е напълнил колата с кал, нали?

— Не може ли да не говорим за личния ми живот? — попита троснато Джейсън. Ставаше му неприятно при споменаването на неговия въображаем приятел.

Ейми млъкна и не след дълго той съжали, че е избухнал.

— Надявам се да имат и детски седалки за кола — каза той и я погледна, а тя му се усмихна в отговор.

— Имате ли пари в брой? Аз нямам…

— Предостатъчно — отвърна той, доволен, че моментната неловкост е изчезнала. — Каква друга работа, освен чистене, сте се опитвали да вършите?

Ейми държеше здраво Макс в скута си. Ако се случеше да ги спрат полицаи, щяха да ги глобят, защото бебето не беше вързано с колан. Джейсън изтръпваше, като си помислеше какво може да се случи с Макс при катастрофа. Без да се замисли, той посегна и стисна леко ръчичката на бебето, за което бе възнаграден със зъбата усмивка.

Ейми сякаш не забеляза това, защото бе заета да му изброява всички длъжности, за които беше кандидатствала и дори бе наемана, но бе уволнявана по една или друга причина.

— На два пъти ми се наложи да напусна, понеже шефът… Ами…

— Ви е гонел около бюрото?

— Точно така. А тук е толкова трудно да се намери работа. Как мислите, дали от мен би излязъл добър ароматотерапевт?

Но не му се наложи да й отговаря на този въпрос, тъй като пред тях се показа магазинът. Джейсън обаче остана поразен от това, което се разкри пред очите му. Под табелата „Бебешки рай“ чакаха около петнадесет жени с колички.

— О, боже! — възкликна Ейми. — Но аз се обадих само на седем приятелки! Сигурно те са се обадили на техните приятелки и… О, не, пристигат още коли и със сигурност идват в „Бебешки рай“, защото останалите магазини отварят чак в десет!

— Вие ли им се обадихте? — попита Джейсън.

— Страхувах се, че може да не видят рекламата и да изпуснат разпродажбата. Знаете ли, все пак е странно, че не са дошли повече хора. Ами останалите, които са чели сутрешния вестник? Може би знаят, че това е само търговски трик и не е истина. Може би собственикът го е правил и преди и всъщност няма никаква стока. Може би…

Но Джейсън слезе и й отвори вратата, преди да е успяла да се впусне в поредната си невероятна история.

— Хайде да минем отзад и да опитаме да се вмъкнем с няколко минути по-рано.

— Мислите ли, че това е честно?

Джейсън се обърна с гръб към нея и завъртя отегчено очи.

— Вероятно не, но го правим заради Макс, нали? — отговори той, докато вземаше бебето от ръцете й. — Освен това тук е твърде студено, пък и ще отворят чак след половин час.

Ейми му се усмихна сияйно.

— Знаете как да се оправяте с всичко, кали?

Джейсън се извърна заедно с Макс, сгушен удобно в прегръдките му, и не можа да сдържи усмивката си. Ейми го караше да се чувства така, сякаш бе висок три метра. Той почука на задната врата и се сепна, когато тя се отвори. Пред него с метла в ръка стоеше един от главните изпълнителни директори от нюйоркския офис на фирмата му, облечен в сив гащеризон.

— Ще ви се да видите ония работи по-ранко? — попита мъжът и нищо в говора му не издаваше, че е възпитаник на Харвардския търговски факултет.

Раздразнен, Джейсън успя само да кимне. Никак не обичаше, когато служителите му вършеха неща, за които не ги бе упълномощил предварително. Не се успокои дори когато Ейми го хвана за ръката и я стисна. Влязоха в търговската площ на магазина. Стана му още по-неприятно, когато зърна двама от своите вицепрезиденти. Облечени в гащеризони, те мъкнеха насам-натам бебешки мебели.

— Вие сте първите ни клиенти, затова можете да огледате всичко и да си изберете преди другите — каза нежен глас и когато се обърнаха, видяха, че зад тях стои ослепително красива жена.

Разбира се, това беше секретарката на Джейсън, само че не в обичайния си „Шанел“, а с дрехи, които сигурно бе купила от „Кмарт“. Дългата й червена коса бе прибрана във висок кок, от който стърчаха три жълти молива. Но дори и така не можеше да скрие, че е висока почти метър и осемдесет и зашеметяваща като манекенка.

Паркър гледаше слисаните Джейсън и Ейми, без да й мигне окото.

— Какво ще желаете? — попита тя. — Синьо? Розово? Зелено? Жълто? Или бихте искали да видите единствения ни дизайнерски комплект?

— Оооо! — изтръгна се от устните на Ейми и тя тръгна след Паркър като в транс.

Даже и докато вървеше, Паркър не преставаше да бръщолеви: — Всички стоки подлежат на разпродажба. Никоя от тях не е употребявана, но вече не се произвеждат. Надявам се да нямате нищо против, че са от миналата година.

— Не — отвърна Ейми с необичайно писклив глас. — Не, нямаме нищо против. Нали, господин Уайлдинг?

Но не можа да дочака отговора му, защото бяха стигнали до стаята-образец. Тук Джейсън трябваше да си признае, че секретарката му е надминала себе си. Усещаше миризмата на лепило за тапети, което означаваше, че сигурно са работили цяла нощ, но бяха сътворили нещо приказно. И тъй като разбираше от стоки, знаеше, че всичко тук е от най-доброто. Вероятно Паркър бе купила всичко в Ню Йорк и го беше докарала в Абърнати с личния му самолет.

Това бе стаичка за малко момченце с тапети на бели и сини райета и ивица от плаващи в морето лодки. Легълцето изглеждаше като нова версия на старинните кошарки, но с предпазна решетка, която можеше да се сваля. В единия ъгъл бяха натрупани всичките герои от „Мечо Пух“. Чаршафите бяха ръчно избродирани на мънички растения и животни — нещо, което Джейсън знаеше, че Макс ще гледа с удоволствие. За да се увери, той постави бебето в легълцето. Макс веднага се повдигна и започна да посяга към висящите играчки, докато не напъха в устата си главата на едно конче.

Останалите мебели в стаята бяха със същото качество. Имаше стол-люлка, масичка за преповиване, детска седалка за автомобил, високо столче за хранене, сандък за играчки, ръчно украсен в индиански стил, и купчина бели кутии в ъгъла.

— Това са допълнителни комплекти бельо и някои принадлежности — рече Паркър, след като проследи погледа на Джейсън. — Има и малко дрешки, но не бях сигурна за размера… — И веднага млъкна.

— Но това струва повече пари, отколкото имам! — проплака Ейми.

— Двеста и петдесет долара за всичко — каза бързо Паркър.

Ейми погледна жената с присвити очи.

— Откъде са тези неща? Да не би магазинът да е част от верига за пласиране на крадени стоки?

— Да, до известна степен би могло да се каже и че са крадени — побърза да се намеси Джейсън. — Ако тези стоки останат притежание на собственика на магазина, когато приключи финансовата година, той ще трябва да плати данък върху цялата им стойност. Но ако ги продаде на загуба, ще може да я впише в счетоводните си документи и ще бъде обложен въз основа на сумата, която е получил, а тя е нищожна. Прав ли съм? — попита той Паркър.

— Абсолютно — отвърна тя и отново се обърна към Ейми. — Ако тази стая не ви харесва, имаме и други.

— Не, идеална е! — рече Ейми и преди да е успяла да каже и дума повече, Джейсън се намеси: — Взимаме я. Погрижете се да я доставите днес.

После хвърли поглед към двамата си вицепрезиденти, които се бяха облегнали на метлите и наблюдаваха сцената с ехидни усмивчици. Още на другия ден всички във фирмата му щяха да знаят за това. — И мисля, че трябва ща пратите хора да залепят тапетите.

Ейми проплака тихичко, защото беше сигурна, че сега вече жената ще откаже да им продаде обзавеждането.

— Разбира се, господине — рече Паркър без дори следа от усмивка и се обърна към леглото.

Макс лежеше по гръб в него и се мъчеше да свали с ритници решетките. Вдигаше такъв шум, че целият магазин ехтеше.

— Какво хубаво дете! — каза тя и протегна ръце към него, сякаш искаше да го вземе.

Но той нададе такъв вой, че леглото се разтресе. Ейми веднага се озова до жената и протегна ръце към сина си.

— Извинете — смотолеви тя. — Не е свикнал с чужди хора.

Още неизрекла това, бебето скочи в прегръдките на Джейсън. Не беше нужно той да поглежда към двамата си вицепрезиденти, за да знае, че за тях Макс вече е негов син. Как иначе можеше да обясни, че той не е „чужд човек“ за детето?

— Аз ще платя, а вие поразгледайте наоколо — рече Джейсън и последва Паркър към близкия ъгъл. — Престарала си се с тези моливи — каза троснато той, когато се отдалечиха достатъчно, за да не може Ейми да ги чуе.

— Да, господине — отвърна тя и махна моливите от росата си.

— Какво правят тук онези двамата?

— Наложи се да купим магазина от ваше име, за да изпълним нарежданията ви. Сметнах, че не е в правомощията ми да преговарям, когато става дума за толкова много пари.

— Че колко би могло да струва едно такова магазинче?

— Собственикът каза да ви предадем, че името му е Хари Грийн и вие ще разберете.

Джейсън подбели очи. В гимназията беше свалил приятелката на Хари в деня преди училищния бал.

— Успяхте ли да го купите за по-малко от шестцифрено число?

— Да, но почти го достигнахме. Как ще наредите да постъпим с хората, които чакат отвън? Рекламата излезе само във вашия вестник, но неизвестно как…

— Те са приятелки на Ейми. — Джейсън надзърна над главата на Макс, който се опитваше да сграбчи телефона на тезгяха, и видя как Ейми прокарва влюбено ръка по мебелите. — Нека за останалите да бъде същото. Продайте цялата стока на загуба. Погрижете се всичко да се продава на такава цена, че да могат да си я позволят. Разделете комплектите така, че всяка жена да си вземе по нещо, от което има нужда.

Паркър го гледаше със зяпнала уста.

— А онези двамата да залепят тапетите и веднага да се изпаряват за Ню Йорк!

— Да, господине — отговори тихо Паркър, като го гледаше така, сякаш го виждаше за пръв път.

Джейсън откопчи ръцете на Макс от балдахина на една бебешка люлка.

— И, Паркър, прибави и малко играчки към нашата доставка. Не — поправи се той. — Недей. Аз сам ще ги купя.

— Да, господине — каза тихо Паркър.

— Чарлз пристигна ли вече?

— Пътувахме заедно. Отседна в дома на баща ви заедно с нас.

По изражението й личеше, че всеки момент може да припадне от изумление.

— А сега си затвори устата и иди да пуснеш другите клиенти — рече той, откопчи отново ръцете на Макс от балдахина и се върна при Ейми.