Джейн Фийдър
Брачно предложение (8)

8

Някой удари с чукчето по вратата и Арабела не можа да каже нищо повече. Шумно, енергично чукане, свидетелство за бързане и спешност. Арабела погледна сътрапезника си отстрани и той каза спокойно:

— Необикновено време за гости.

— Гостите не чукат така силно — отговори тя и бутна стола си с намерение да стане.

— Не, останете на мястото си — спря я с енергично движение Джак. — Днес вече имахме едно неприятно посещение. Ако това е второто, нека го посрещне Франклин. Нали не искате да изглеждате виновна и зачервена?

Арабела седна и посегна към вилицата си. Той беше прав. След като бе приела сегашната ситуация, колкото и необичайна да беше, трябваше да изтърпи. Въпреки това наостри уши, като чу как Франклин вдигна тежкото резе.

— О! — извика тихо, когато гласовете се чуха ясно. — Това е Дейвид.

Франклин отвори вратата на трапезарията и съобщи:

— Свещеникът, милейди. Преподобният Дейвид Кайл — добави натъртено, сякаш се надяваше появата на свещеника да върне нормалността в това излязло от рамките домакинство.

Арабела стана и поздрави сърдечно приятеля си Дейвид, който влезе забързано след иконома:

— Арабела, скъпа моя, какво става тук? Вярно ли е, че Фредерик е мъртъв? — Дейвид устреми поглед към херцога, който също бе станал, за да го поздрави.

— Да, за съжаление — отговори Арабела. — Доста сложна история, Дейвид. Заповядай, седни да вечеряш с нас. Франклин, донесете прибор за викария.

— Не… не, благодаря, Арабела, не съм дошъл на вечеря — отклони поканата Дейвид, без да изпуска херцога от поглед.

— Глупостите, които разпространява Лавиния Олсъп, се носят навсякъде. Току-що прекарах доста неприятен половин час с достойната дама и апетитът ми се развали. — Пристъпи към масата и помоли: — Представи ме, ако обичаш. — Враждебността в добрите очи беше твърде необичайна.

Джак реши, че е по-добре сам да се представи.

— Джак Фортескю, сър. — И направи поклон, без да напуска мястото си.

— Сен Жюл? — Дейвид не отговори веднага на поклона.

— Същият. Мисля, че бащите ни се познаваха. — Джак изглеждаше напълно спокоен. С нищо не показваше убеждението си, че трябва да спечели приятелите на Арабела, главно Мег Барат и Дейвид Кайл. Непременно трябваше да си осигури застъпничеството на свещеника.

— Моля те, Дейвид, седни и изпий поне чаша вино — помоли Арабела и даде знак на Франклин да напълни една чаша. — Защо не доведе и Мери?

— Решихме, че е по-добре да дойда сам — отвърна викарият. Погледът му все още беше мрачен, пълен с враждебност.

— Как е починал Фредерик?

— Искате ли аз да обясня? — предложи Джак.

— Не, по-добре аз — отвърна Арабела. — Хайде, Дейвид, хапни с нас. Знам, че имаш слабост към дивеча.

Дейвид имаше слабост към всички радости на трапезата и това му личеше. В момента обаче остана упорито на мястото си, загледан враждебно в херцога, и повтори:

— Не съм в настроение, Арабела. Е, какво става тук?

Вместо отговор Арабела посочи близкия стол. Макар и неохотно, Дейвид седна и посегна към чашата. Джак и Арабела също седнаха.

Арабела обясни ситуацията кратко и ясно — надяваше се, че за последен път повтаря какво се е случило. Всички, които означаваха нещо за нея, имаха право да я чуят от устата й.

Дейвид я изслуша, без да я прекъсне, като през цялото време местеше поглед между нея и херцога. Когато Арабела свърши, той остана известно време мълчалив, после отпи глътка вино. Накрая рече:

— Съжалявам за смъртта на Фредерик. Моите съболезнования, Бела.

Тя му отговори с празна усмивка. Дейвид беше наясно с характера на граф Дънстън и често го беше укорявал за разпуснатия живот и лошите отношения с арендаторите. Арабела знаеше, че съболезнованията се отнасят не толкова до смъртта на брат й, колкото до ситуацията, на която я бе осъдил Фредерик.

Дейвид се намръщи отново и се обърна към херцога, който поливаше шарана си с магданозен сос, сякаш разговорът не го засягаше. В следващия миг се опря с две ръце на масата и се изправи.

— Бих искал да поговоря с теб на четири очи, Бела.

Тя се надигна веднага.

— Да отидем в библиотеката. Ще ни извините, нали, Джак?

— Но разбира се. — Херцогът се изправи учтиво и ги изчака да излязат. После отново седна и продължи вечерята си без външни признаци на несигурност. Нямаше никакво желание да направи Дейвид Кайл свой враг.

Дейвид последва Арабела в библиотеката и затвори вратата. Застана пред нея и заговори направо:

— Знаеш ли каква е славата на този човек, Бела?

— Да, разбира се. Страстен картоиграч и освен това развратник — отговори безгрижно тя. — Истински светски лъв. — Отпусна се в един шезлонг и подреди грижливо колосаните си поли. — Необходим ми е твоят съвет, Дейвид. Херцогът помоли за ръката ми.

Дейвид издиша шумно.

— Нямах представа, че го познаваш.

Арабела поклати глава.

— Едва от вчера.

— Защо тогава, за бога… защо ти е направил предложение?

— В погледа му се четеше обърканост.

— Не знам — отговори просто тя. — Мег го нарече един вид компенсация. Може би иска да действа почтено.

— Много бих искал да е вярно — отзова се презрително викарият. — Ти, естествено, си му отказала.

Тя завъртя ветрилото между пръстите си, докато обмисляше думите си.

— Първоначално да… не… — Вдигна глава и помоли: — Дейвид, остави ме да обясня. Цял следобед размишлявах. Обмислях алтернативите. Всъщност, каква алтернатива имам?

— Имаш приятели, които с радост ще ти осигурят дом. Ще те приемат в семейството си.

Тя се усмихна с много обич и меланхолия.

— Знам, мили приятелю, но не искам да подлагам на изпитание добросърдечието на приятелите си. Знам, че с радост ще споделите с мен малкото, което имате, но не бих могла да живея така.

— Стига, Арабела, не можеш да се пожертваш! Не и с такъв мъж — извика сърдито Дейвид и почеса главата си под перуката.

— Няма да е жертва — обясни замислено тя. — Особено като имам предвид какво друго ми остава. Не искам да завися от милостта на роднините ми по майчина линия. Няма да го понеса, Дейвид. По-скоро ще посегна на себе си или… О, не! — извика тя, като видя ужасения му поглед. — Не исках да кажа това. Но ти знаеш, че не мога да живея, ако не съм самостоятелна.

— А каква самостоятелност ще имаш в брака със Сен Жюл? — попита недоверчиво той.

— Ще настоявам за известна степен на независимост — изрече бавно тя. — Ще сключим брачен договор, който ще ми я гарантира. Знам какво се говори за Джак в обществото, но според мен той не е олицетворение на дявола… макар че понякога се държи точно така.

Тя погледна Дейвид и погледът й беше спокоен. Той не каза нищо. Отиде до прозореца и скръсти ръце зад черните поли на жакета. Една от най-силните му страни беше способността и волята да погледне на собствената си позиция от дистанция и да я провери.

Като забеляза, че е разместил напудрената си перука, Дейвид я оправи и попита тихо:

— Как можеш да имаш доверие на човек, когото не познаваш?

Арабела вдигна рамене.

— Питам те, Дейвид — колко жени се омъжват за мъже, с които се познават добре? Женитбата се осъществява само защото е изгодна за някого. Аз размислих и стигнах до извода, че Джак е добра партия.

Макар и духовник, Дейвид Кайл познаваше света. Знаеше, че Арабела казва истината и че много от уредените бракове се развиват добре. Арабела не беше глупаво младо момиче.

— Може би си права — промълви той.

— По този начин ще запазя дома си, орхидеите… всичко, Дейвид.

— Но защо, защо той иска да се ожени за теб? — попита направо викарият. — Прощавай… изразих се неучтиво. Всеки мъж би трябвало да бъде щастлив, че може да има жена като теб, но не ми се вярва, че ще бъдеш убедителна като херцогиня.

Арабела избухна в смях и атмосферата се разведри.

— Знам, знам. Но не мисля, че това има значение за Джак.

— Какво иска от теб? — Дейвид я погледна втренчено и между веждите му се вдълба дълбока бръчка.

Арабела пое дълбоко дъх и отговори:

— Какво може да иска един мъж? Той не си направи труда да го отрече. Каза ми, че има любовница, но иска жена с безупречен произход, която да го дари с наследници. Според него аз съм най-подходяща за целта.

Дейвид отново се обърна към вече тъмната градина.

— Срещу това не мога да възразя нищо — заговори след кратко мълчание. — Жената трябва да има мъж и деца. Но бих се радвал повече, ако беше срещнала мъж, когото харесваш и уважаваш, за да можеш с времето да го обикнеш.

— Не съм казала, че не мога да го понасям.

— Ами любовницата му?

Арабела вдигна рамене.

— Това не е необикновено. Подобни връзки са обществена тайна.

— Може би — отвърна намръщено Дейвид, — но ако той те направи нещастна?

— Не вярвам да стане така — отговори тя, сама учудена, че беше толкова сигурна. — Но ако го направи, ще го напусна.

— Не е толкова просто — възрази Дейвид. — Според закона жената е притежание на мъжа. Той може да прави с теб каквото иска — само няма право да те убие.

Арабела направи гримаса. Този възмутителен факт беше една от причините да отлага толкова дълго женитбата.

— Имам намерение да изтръгна от него специални условия в брачния договор — повтори уверено. — Във всеки случай трябва да имам известна финансова независимост.

— Защо мислиш, че ще се съгласи? Ти не внасяш нищо.

— Напротив… незнайно по каква причина тази женитба е много важна за него. Ще се възползвам от това обстоятелство. — Тя стана от дивана и отиде при него. — Дейвид, скъпи Дейвид, имам нужда от теб… от твоята благословия.

Той сложи ръка на рамото й и я целуна по бузата.

— Искам да се радвам за теб, мила моя, знаеш го. Но не бих понесъл да те видя нещастна.

— Аз съм на двайсет и осем — достатъчно възрастна, за да правя грешки, и при всички случаи достатъчно зряла, за да вземам решенията си сама.

Дейвид въздъхна.

— Е, добре. — усмихна се малко виновно и заяви: — Мери сигурно ще каже, че това е върхът на романтиката. Можеш да бъдеш сигурна, че тя вижда бъдещия ти път настлан с рози.

— Ще се постарая да избягвам тръните — обеща Арабела и отговори на прегръдката му. — Много те моля да отидеш при сър Марк и да му разкажеш какво сме си говорили. Той няма да се учуди особено, но аз имам нужда от неговата помощ и съвети за изготвянето на брачния договор. Освен това разчитам да ме отведе до олтара — добави тихо тя.

— Веднага отивам. Тревор е добър адвокат. Знам, че ще състави стабилен договор. — Дейвид я погледна все още със страх и учудване. — О, Арабела, наистина ми се иска да се зарадвам. Но женитбата ти е толкова прибързана. Сигурна ли си, че си обмислила тази важна стъпка от всички страни?

— О, да — отговори убедено тя. — Бъди сигурен, че обмислих всички аспекти и проверих всяка алтернатива. Трябва да го направя, разбираш ли, трябва! — В ясните, спокойни очи светеше решителност.

Дейвид кимна.

— Утре сутринта ще дойда със сър Марк и Тревор. Кажи на херцога да ни чака. — Посланието беше ясно. Арабела можеше да разчита на приятелите си. Херцогът не биваше да остава с впечатление, че тя е слаба и беззащитна.

На устните й изгря усмивка.

— Май първо трябва да му кажа, че съм решила да приема предложението му.

Дейвид разпери ръце.

— Нима още не знае?

Арабела избухна в смях.

— Не. Исках първо да обсъдя решението си с теб. След като ти не успя да ме убедиш, че съм на грешен път, значи имам всички основания да встъпя в брак.

— Ако знаех, нямаше да съм толкова отстъпчив — промърмори Дейвид и поклати глава.

— Това само щеше да укрепи решителността ми — засмя се тя и го целуна по бузата. — Ще те изпратя.

Арабела застана на прага и изчака Дейвид да се метне малко тромаво на гърба на коня, вързан до стълбището. Махна му за довиждане и се върна в трапезарията.

Когато влезе, Джак тъкмо белеше круши.

— Нима добрият викарий си отиде? — попита той с вдигнати вежди и бавно разряза крушата на четири.

— Да — отговори Арабела и седна. — Не беше в най-доброто си настроение. — Опря брадичка на ръцете си и впери поглед в него.

— Така ли? — Погледът му се изостри. — Вероятно е обзет от обичайното морално възмущение?

— Не съвсем. — Арабела продължи да го гледа замислено. След като бе взела най-важното решение в живота си, можеше да се наслаждава на играта. И без това скоро щеше да свърши.

Джак присви очи.

— Да отгатна ли?

Арабела реши, че играта не е истински забавна и че не й доставя удоволствие да я играе.

— Не беше особено щастлив от решението ми да ви направя най-щастливия мъж в Англия — изрече с комична тържественост тя. Не искаше той да забележи, че е наясно, че не всички изгоди са на нейна страна.

Джак не каза нищо. Само нареди парченцата круша на чинийката пред нея. Сведе поглед, за да скрие доволните пламъчета в очите си. Сърцето му триумфираше. Игра и спечели. Походът на отмъщението приключи.

Стана и взе ръката й.

— Ти наистина ме направи най-щастливия мъж в Англия. Чувствам се почетен и поласкан. — Поднесе ръката й към устните си и срещна погледа й. В сивите зеници се четеше въпрос. Беше убеден, че тя замисля нещо. Зад тази внезапна капитулация се криеше определена цел.

— Благодаря, сър — пошепна тя с най-мекия си тон.

Джак пусна ръката й и се настани обратно на стола си.

— Желаеш ли да определим датата, мила моя?

— Първо ще сключим брачен договор. Утре ще дойдат Дейвид, сър Марк и адвокатът му Тревор, за да обсъдите условията… всичко необходимо.

Джак си наля малко вино от гарафата, за да има време да обмисли думите й.

— Значи брачен договор… — промърмори той замислено.

— Доколкото знам, това е обичайна практика — отвърна Арабела и хапна едно парченце круша.

Джак я изгледа над ръба на чашата.

— Темата ме интересува. Ще задоволиш ли любопитството ми?

— Разбира се — кимна тя и хапна още малко круша. — Мисля, че ще имам нужда от годишна издръжка в размер на около дванайсет хиляди фунта. Достатъчно ли е това за дама, която желае да заеме полагащото й се място в модния свят?

— Повече от достатъчно — отвърна сухо херцогът, докато си мислеше, че Арабела Лейси е най-смелата, най-дръзката жена, която е срещал някога. — Но аз си мислех, че ще изпращаш сметките си на мен, за да ги плащам.

Арабела смръщи чело.

— Не, това не ми е достатъчно. Това не означава независимост. Не съм съгласна. По-добре да отида в Корнуол.

— Съмнявам се, че там ще ти е по-добре.

— Сумата няма да ви притесни — обясни тя с тон на хладен разум. — Доходите от земите на Лейси ще я покрият напълно.

— О, така ли? — Възхищението му нарастваше. — Преди да се съглася, би трябвало да видя сметководните книги. Какво още искаш?

— Собствена кола и коне. Най-добре ландо. Четох, че били много на мода. Разбира се, ще ми трябва и кочияш. Собствена конюшня и момче за Рене. Искам да дойде с нас в Лондон.

Джак вдигна вежди.

— Та това е цял каталог, мила моя! Но бъди спокойна — ще ти предоставя достатъчно място и персонал. Ще имаш и кола, и коне. В момента каретата ми е тук, готова да те отведе в Лондон. Там ще можеш да я използваш по свое усмотрение.

— Може би, но аз продължавам да твърдя, че имам нужда от собствена кола и коне. Би било крайно неприятно, ако искам да изляза, а колата не е на мое разположение. Не смятате ли, че съм права?

Джак остави чашата си.

— Само един въпрос… Защо, според теб, трябва да се съглася с всички тези условия?

— Защото твърдите, че аз съм подходящата жена за ваша съпруга и майка на децата ви. Обещавам, че ще направя всичко, за да останете доволен от мен — обеща тя. — Но вие ми дължите ответна услуга. Искам да имам известна самостоятелност.

Джак зарови пръсти в белия кичур над челото си.

— Значи името ми не ти е достатъчно? Нито това, че ще запазиш дома си?

— Не и ако това ще означава загуба на независимост. Искам да имам известна свобода. Това е цената ми, милорд. — Твърдият тон не издаваше нервността й. Ала в минутите мълчание, последвали искането и, стомахът й се разбунтува. Може би бе играла и загубила…

Джак отпи глътка вино. Беше готов да отстъпи. В крайна сметка тя искаше дреболии. А той бе получил, каквото искаше.

— Наистина ли желаеш да заемеш място в елегантния свят? — попита той с интерес.

— Предложението беше ваше. Но има и още нещо. Казахте, че мога да имам оранжерия в Лондон. Предполагам, че имате голяма къща, където може да се построи необходимото помещение. Ще е трудно да пренесем орхидеите, но все някак ще се справим.

— Още нещо?

— Само едно. — Арабела се запита дали пък не е по-добре да заговори за това след сватбата, но това би означавало измама, а тя искаше споразумението им да бъде чисто.

— Слушам те. — Той въртеше чашата между пръстите си и следеше как светлината на свещите потъва в рубиненочервената течност.

— Вие имате любовница — изрече тихо тя. — Пръстите му стиснаха по-здраво тънкото стъкло. — И искате нашата женитба да не затруднява връзката ви?

— Арабела захапа един захаросан бадем и шумът я стресна.

Джак я гледаше безизразно.

— Точно така. Нямам намерение да сложа край на тази връзка.

Арабела сдъвка бавно бадема и едва когато глътна и последното парченце, отговори:

— Така си и мислех.

— Сега не е подходящо да говорим за това — каза Джак. — Ще установиш, че самото споменаване на подобни теми в доброто общество се посреща в най-добрия случай с подигравка, но в най-лошия означава отхвърляне.

— О, аз нямам намерение да предизвикам публична дискусия — отвърна тя и посегна към купичката с ядки. Този път си избра орех. — Разбира се, няма да се меся във вашите частни връзки. Сигурно любовницата ви е очарователна дама и ще се разбирам добре с нея. Вероятно принадлежи към доброто общество. — Подхвърли ореха във въздуха и го улови.

Джак протегна ръка и й взе ореха. Счупи черупката и сложи ядката в чинията й.

— Какво цели този разговор, ако може да се нарече така?

— Исках само да знам дали любовницата ви и аз ще се движим в едни и същи кръгове — изрече невинно тя и захапа ореховата ядка.

— Зависи в кои кръгове имаш намерение да се движиш.

— Само в най-добрите — отговори рязко Арабела и го погледна с добре изиграно учудване. — Да не би вашата любовница да принадлежи към класата на платените жени?

Джак си представи Лили и се засмя леко. Графиня Уърт. Жена, сигурна в обществената си позиция, непогрешима по отношение на вкуса и мненията. Изправи я пред Арабела и усмивката му стана по-широка. Цялата пола в сламки и кучешки косми, пръст под ноктите… Трябваше му време, за да се овладее — толкова абсурден беше контрастът между двете жени. Реши, че няма да отговори на дръзкия въпрос на бъдещата си невеста, и потъна в упорито мълчание.

— Аха — промърмори тя. — Разбирам, че разговорът не ви е по вкуса.

— Мислех, че го казах достатъчно ясно. — В сивите очи светнаха опасни искри.

— Въпреки това трябва да го довършим — заяви тя и отпи глътка вино. Нямаше да му позволи да я сплаши.

Джак чакаше с привидно търпение. Арабела се опря на страничните облегалки на стола си, изправи гръб и повтори:

— Значи се разбрахме, че аз няма да се меся във вашите дела…

— Благодаря. — Отговорът изскърца като суха шума.

— Обаче — продължи тя, — би трябвало да се уговорим, че аз ще имам същите привилегии. Искам да се съгласите, че няма да се месите в живота ми.

Джак скочи.

— Какво?

Арабела го изгледа с присвити очи.

— Поправете ме, ако се лъжа, но аз изхождам от факта, че любовницата ви е омъжена жена. Искам същата свобода, с която се ползва тя… с която вие се ползвате, сър.

— Отиваш твърде, далеч — заяви мрачно Джак.

Арабела поклати глава.

— Не вярвам. Ако се съглася на тази сделка, то ще е при равни условия. Как мислите, защо съм още неомъжена?

— Предполагам, би било твърде неучтиво да ти заявя, че не се е намерил глупак да те поиска — изсъска той.

— Да, прав сте, но това не отговаря на истината.

Джак отново потъна в мрачно мълчание. После обаче отметна глава назад и избухна в луд смях.

— О, Арабела, в каква каша се забърквам!

Смехът му я обърка. Беше й направило впечатление, че той се смее винаги когато ситуацията става особено неловка. Това я объркваше и тя имаше чувството, че той го знае и нарочно се смее. Но днес през цялото време беше нащрек.

— Забърквате се в нещо, към което се стремите, сър.

— Точно така. — Станал отново сериозен, той се наведе напред и опря ръце на масата. — Е, добре, след като говорим откровено, ще кажа кратко и ясно: Ще се закълнеш във всичко свято, че ще се подчиниш на железните закони на обществото и няма да си вземеш любовник, преди да си ми родила наследник.

— Заклевам се — отговори просто тя. — В противен случай споразумението ни е анулирано. — Надигна се и заяви: — Е, след като уредихме въпроса, смятам да се оттегля. Мисля, че сър Марк и останалите ще дойдат скоро след закуска. Приемете ги в библиотеката.

Тя се запъти към вратата, но Джак я спря и вдигна чашата си. Не че и двамата бяха еднакво доволни, но все пак беше добре да вдигне тост.

— Хайде да пием за нашето споразумение, мила моя — каза той и заобиколи масата. — Вдигни чашата си. — Погледът му беше настойчив, устата — решителна.

Арабела го послуша. Нямаше как да се противопостави на този непоколебим, свикнал да заповядва човек. Той се усмихна и я хвана под ръка. Двамата стояха съвсем близо един до друг, почти притиснати, с чаши в ръце. Той поднесе чашата към устните си, Арабела последва примера му. Пиха заедно. Близостта му я накара да усети силата на тялото му и решителността в главата му. Виното имаше вкус на къпини и слънце. Ароматът на кожата му я обгърна — дълбока, земна миризма, смесена със свежестта на лимон. Също като в градината й. Не беше в състояние да отвърне поглед от очите му и когато той взе чашата й и я остави на масата, пръстите й бяха изтръпнали и безводни. Той обхвана брадичката й и вдигна лицето й към своето. Тя се подчини на неизбежното с лека въздишка, която можеше да изразява и удоволствие, и гняв. В действителност сама не знаеше какво изпитва.

Устните му завладяха устата й и когато се отвори под натиска на езика му, тя вкуси хладното вино, още по-приятно сред топлината на устата му. Той обхвана лицето й с две ръце, задълбочи целувката, започна да изследва устата й. Без да иска, тя го обгърна с ръце, притисна се към тялото му, за да го усети цялото. Пенисът му запулсира в слабините й и тя потръпна. В края на съзнанието й блесна мисълта, че може би, може би този брак ще й донесе още някои неподозирани предимства.

Джак бавно отдели устата си от нейната и плъзна ръце по тялото й, очерта тънката талия и спря на извивката на хълбоците.

— Упоритата стара мома на двайсет и осем години крие в себе си страст — промълви дрезгаво той и на лицето му изгря усмивка.

— Защо се учудваш? — попита тя. Тонът й нямаше нищо общо с нормалния й глас.

— О, не знам — промърмори той. — Явно съм бил късоглед.

— Дано не откриеш и други области, за които си бил късоглед — отвърна тя и отстъпи крачка назад. — А сега ви моля да ме извините, сър. Желая ви лека нощ!

— Лека нощ — отговори тихо той.

 

 

На следващата сутрин сър Марк, Дейвид Кайл и адвокатът Тревор пристигнаха малко след осем, и тримата много сериозни. Дейвид изглеждаше още по-мрачен от предишната вечер, а адвокатът, с дебела папка под мишница — объркан.

Сър Марк целуна по бузата Арабела, която посрещна гостите на вратата.

— Добро утро, мила моя.

Тя направи реверанс и покани господата в библиотеката, където херцогът вече ги очакваше. Когато групата влезе, Джак се изправи учтиво.

— Добро утро, джентълмени. — Последваха поклони, донесоха освежителни напитки, всички насядаха.

— Да започнем с клаузите на брачния договор — каза спокойно Джак, веднага поел ръководството. — Лейди Арабела ми назова условията си и аз ще гарантирам изпълнението им. Надявам се, че ще се разберем бързо.

Сър Марк се покашля.

— Един от аспектите на планирания брак все още е неизвестен на лейди Арабела. Мисля, че трябва да я уведомим. Аз също нямах представа, докато Тревор, подготвяйки документацията за разговора, не прегледа семейните документи на Дънстънови.

Арабела се наведе напред. Нещо не беше наред. Баронетът се обърна към адвоката.

— Тревор ще ти го обясни най-добре, мила моя.

Джак седеше с грациозна небрежност в креслото пред празната камина, облечен в костюм за езда, преметнал крак връз крак, с ръка върху дръжката на рапирата. Иглата със скъпоценен камък, която крепеше колосаното му шалче, искреше под слънчевите лъчи, които падаха през прозореца насреща му. Погледът му остана спокоен, но тя усети внезапна острота в дълбините на очите му и почти незабележимо стягане в позата му.

Тревор се покашля и разлисти документите в скута си.

— Ситуацията е следната, милейди: След обявяването на първия граф Дънстън през 1479 година е казано, че ако някой граф Дънстън умре без завещание и без наследници от мъжки пол, земите, богатството и титлата преминават през пряката наследница от женски пол в ръцете на съпруга й. По този начин титлата няма да изчезне.

Той спря и в библиотеката се възцари дълбока тишина. Арабела не помръдваше. Погледът й остана прикован в лицето на Джак.

— Никога досега не се е наложило да се приложи тази клауза — продължи след ново изкашляне адвокатът. Гласът му си остана сух и прашен. — До нещастната кончина на деветия граф винаги е имало пряк потомък от мъжки пол, който да наследи титлата.

Тревор извади кърпичка и си издуха носа.

— Доколкото знам, последният граф не е умрял без завещание. Земите и богатството му преминават в ръцете на херцог Сен Жюл. — След тези думи адвокатът се извърна и направи безизразен поклон в посока към херцога. Джак дори не трепна. Погледът му беше прикован в лицето на Арабела.

— Знам — отговори просто тя. — Нали това е причината за срещата ни. — Отмести поглед от Джак и огледа сериозните лица на приятелите си. — Какво искате да ми кажете — че въз основа на тази клауза наследниците от женски пол не могат да получат титлата, а са само средство, чрез което всичко отива в ръцете на съпруга?

— Точно така, милейди.

— Възмутително — промърмори като на себе си Арабела и продължи: — Е, след като брат ми е намерил за добре да завещае наследството си, аз губя това право и няма да дам нищо на никого. Но правилно ли ви разбирам, като казвам, че дук Сен Жюл ще наследи чрез мен титлата на моето семейство?

— Точно така, милейди. — Тревор кимна сериозно. — Така нареченото наследяване sub jure е рядкост, мадам, но се среща.

Арабела наклони глава и погледна херцога със странно усещане, което много приличаше на страх. Тази човек беше олицетворение на дявола. Какво ли му беше сторил Фредерик? Несъщият й брат би дал всичко, цялото си богатство, само не името и титлата си. Това беше абсолютно, невъзвращаемо лишаване от собственост, Фредерик ще се обърне в гроба, каза си Арабела. Но защо не е помислил за това, когато се е самоубил? Или не беше редно да го обвинява? Той сигурно не е знаел за тази стара клауза, след като никога не е била използвана. След като бе поел наследството си, брат й със сигурност не си беше направил труда да проучи правните въпроси около него.

Вече триста години мъжете от семейство Лейси бяха носили титлата граф Дънстън. Първият Лейси бил в свитата на норманския завоевател, спомни си Арабела. Титлата му била първо рицар, после баронет, виконт и накрая граф. Името и титлата бяха прастари и Фредерик ги носеше с голяма гордост. Както и баща им. Сега граф Дънстън вече няма да е от семейство Лейси. Титлата ще е загубена за семейството на баща й. Тя не знаеше нищо за това, а предполагаше, че и брат й не е знаел. Смяташе, че титлата ще премине върху някой непознат далечен роднина, без семейното богатство, за съжаление, но все пак достатъчно гръмка.

— Това ли е причината, поради която искате да се ожените за мен? — попита тихо тя, устремила поглед в лицето на херцога.

Той вдигна вежди.

— Аз вече имам херцогска титла, скъпа моя. За какво ми е да стана и граф Дънстън?

— Това беше моят въпрос — не се предаде тя. — Защо искате титлата?

— Не я искам аз, а законът — отговори твърдо той. Това беше истината. Той не искаше титлата, искаше Фредерик Лейси да загуби всичко. Абсолютно всичко. И семейното име. Това беше триумфът на отмъщението му. И отвъд гроба.

Арабела, ако възнамеряваш да промениш решението си… — започна колебливо сър Марк. — Ако тази клауза окаже влияние…

Арабела вдигна ръка и смекчи жеста с подигравателна усмивка.

— Не, сър Марк. Аз не знаех за тази клауза, но не виждам къде е разликата. За когото и да се омъжа, титлата ще стане негова. Не е ли най-добре да предам в ръцете на херцога всичко — и богатството, и титлата?

— Това е недостойно — възмути се Дейвид.

Тя се обърна към него и поклати глава.

— Не, Дейвид. Просто съм практична. Сключвам брак по разум. Никога не съм твърдяла нещо друго. — Отново обърна глава към Джак, който следеше разговора със спокойно внимание. Беше убедена, че въпреки отричанията му това е истинската причина да поиска ръката й. И отново се запита:

Защо? Какво е сторил Фредерик, за да събуди в сърцето му такава жестокост? Такава абсолютна липса на съчувствие?

С времето щеше разбере. Решението й да открие истината събуди в сърцето й лошо предчувствие и тя потрепери. А може би беше по-добре да си остане в неведение?