Джейн Фийдър
Брачно предложение (4)

4

Мина почти половин час, докато чуе леките й стъпки в салона. Когато Арабела влезе, той се надигна. Огледа я и кимна одобрително. Тя бе използвала добре времето, с което разполагаше. Носеше кремава муселинена роба върху тъмнозелена пола от сатен. Шалчето на шията й беше хванато с аметистова брошка. Косата й беше сплетена със зелена сатенена панделка, краката й бяха обути в обувки от козя кожа с ниски токове. Явно умее да се облича, отбеляза доволно той. Невинаги е небрежна.

Херцогът се поклони и я покани на стола вдясно от себе си. Тя прие с леко кимване и каза:

— Не биваше да чакате с вечерята, сър. Аз не мога да хапна нищо повече, а мисис Елиът ще се притесни ужасно, ако не харесате ястията й. — Хвърли бърз поглед към вратата, където чакаше Франклин, и нареди: — Незабавно сервирайте вечерята на негова светлост.

Джак й наля вино и отбеляза меко:

— Не посмях да започна без вас. Вече съм виновен за една груба неучтивост и не исках да я повторя.

Арабела го изгледа учудено.

— За какво говорите, сър?

Той се засмя леко и се настани на стола си.

— Забравих да попитам какво желаете за вечеря и ви оставих да се храните сама. Моля за извинение. — Вдигна чашата си и й кимна.

Арабела трябваше да отговори на тоста.

— Не сте проявили неучтивост, ваша светлост — каза тихо тя. — Не съм очаквала да ме поканите на вечеря. Просто трябва да кажете на Франклин кога желаете да се храните и той ще се погрижи. Аз следвам моя обичаен ритъм и в никакъв случай няма да ви преча.

Франклин постави пред херцога голям супник и се оттегли до вратата. Джак потопи лъжицата в супата, погледна към иконома и каза:

— Не искам да ме обслужвате, Франклин. Ще ви позвъня, когато дойде време за следващото ястие.

Икономът хвърли бърз поглед към лейди Арабела, но когато тя не възрази, направи поклон и се оттегли в салона.

— Надявам се да харесате супата, ваша светлост — отбеляза учтиво Арабела. — Мисис Елиът е превъзходна готвачка и икономка. Сигурна съм, че ще останете доволен от нея.

Джак изгреба супата до последната лъжица и се облегна назад.

— Супата е отлична. Кухнята на мисис Елиът ми харесва. Цялото домакинство е по мой вкус. Е, след като се разбрахме по този въпрос, можем да минем към същественото.

— Към същественото? — повтори неразбиращо Арабела, смръщи чело и отпи глътка вино. Залязващото слънце бе потопило прозорците зад херцога в светлооранжево сияние, под което светлината на свещите се губеше. — Какво може да има между мен и вас, ваша светлост?

Той завъртя чашата между дългите си пръсти и погледът на Арабела падна върху рубина и смарагда, които ги украсяваха. Великолепни камъни, помисли си тя. Този мъж очевидно беше много богат. За какво му е било имуществото на брат й? Защо е искал смъртта му?

Въпросът я разтрепери. За пръв път си го задаваше. За пръв път бе осъзнала, че зад обезчестяването и смъртта на Фредерик се крие нещо повече от обикновена игра на карти.

— Е, ще ми кажете ли за какъв въпрос става дума, ваша светлост? — повтори тя, обезпокоена от мълчанието му.

— Драга моя, не вярвам, че сте толкова трудно схватлива, колкото искате да ме накарате да повярвам — отвърна той. — Първо, аз си имам име и ще се радвам да го използвате. Обръщението „ваша светлост“ е много досадно. От този момент нататък ме наричайте Джак, ако обичате. И второ, аз съм убеден, че ако желаете и за в бъдеще да наричате тази къща свой дом, не е твърде висока цена да ме удостоите с компанията си. — Сякаш за да подчертае силата на думите си, той разклати звънчето до чинията.

Арабела мълча, докато Франклин отнесе празната чиния и донесе ястие с гъби и артишок, пастет от фазан, печено пиле и две пресни пъстърви.

— Сигурна ли сте, че не искате едно парченце от този великолепен пастет? — попита той, когато икономът се отдалечи.

— Не… много благодаря — отговори с известно смущение тя. — Казах ви, че вече съм вечеряла. — И то много по-скромно, добави наум. Мисис Елиът бе подготвила за херцога вечеря, каквато предпочиташе Фредерик. За разлика от него Арабела се задоволяваше с две яденета.

— Тогава пийнете още малко вино. — Той посегна към чашата й, за да я допълни.

Арабела пое дълбоко въздух.

— Ваша светлост…

— Джак, моля — прекъсна я той и се намръщи заплашително.

Около устата й се очерта решителна линия.

— Вижте, сър, ако цената за оставането ми тук е да ви правя компания, предпочитам да се откажа. Ще напусна къщата най-много след час. — Тя понечи да бутне стола си, но той сложи ръка върху нейната и я спря. Арабела се почувства като пеперуда, хваната в кутията на зоолог, и потрепери.

— Позволете — каза той и притисна ръката й малко по-силно. — Моля ви, Арабела, разсъждавайте разумно. Аз не искам от вас нищо повече от това да ми правите компания на масата и да ме посветите в живота на имението. Какво лошо има в това да ме представите на арендаторите? Да ми разкажете за реколтата, за проблемите? Бейли каза, че всички ви обичат, и ако един вид гарантирате за мен, това ще ми бъде от голяма полза. Надявам се, разбирате, че това би било в интерес на всички?

Арабела издърпа ръката си от неговата и я скри в скута.

— Какво имате против мен? — попита той с безгрижен тон и се зае с пъстървата.

Тя не можа да се сдържи и избухна:

— Вие тласнахте брат ми към смъртта. Взехте му всичко, което притежаваше. Вие ме лишихте…

Джак вдигна ръка и я накара да млъкне.

— Не, това не. Нямате никакви основания да ме обвинявате, че съм ви отнел дома, Арабела. Предложих ви да станете моя жена, което означава, че не само ще останете да живеете тук, но и ще имате достъп до моето богатство. Предлагам ви живот изцяло по ваш избор. Можете да останете тук и да си живеете преспокойно с любимите си орхидеи, но можете и да завладеете Лондон. Каквото и да решите, аз няма да кажа не. Ако пожелаете да откриете политически салон и да подкрепяте торите, няма да ви попреча, макар да съм горещ привърженик на витите. — В очите му светна смях. — Аз съм достатъчно богат, скъпа моя, и мога да ви осигуря желания от вас живот. Кажете ми, това може ли да се нарече ограбване?

Без да бърза, той се зае с пъстървата. Арабела сведе поглед към блестящата повърхност на махагоновата маса. Не беше глупачка и разбираше, че той й предлага света на сребърна табла. Но защо, защо? Той не я познаваше. Е, това не беше непременно условие за предложение за женитба. Повечето брачни двойки във висшето общество не се познаваха истински и сключваха брак само защото семействата имаха полза от това. Но какво печелеше Джак Фортескю с това предложение? Вече имаше всичко, което тя притежаваше, с изключение на малкото пари, останали от майка й.

— Защо? — попита задавено тя. — Защо ми предлагате да стана ваша жена? Какво имам аз, та вие го искате?

— Трябва ми жена — отговори той, докато си вземаше от гъбите. — И наследници.

— Можете да имате всяка млада жена, която пожелаете. Вие сте аристократ, имате голямо богатство, изглеждате добре… — Тя го гледаше така настойчиво, сякаш можеше да проникне през елегантното облекло и да открие белези или други нередности по тялото му.

Джак избухна в смях.

— Младите момичето се плашат от мен — обясни той. — А майките им ме смятат за олицетворение на дявола.

— Съмнявам се, че това би ги спряло да ви хванат на въдицата — отговори остро тя. — Дори да сте по-лош от Хенри Синята брада, ще направите дъщеричката херцогиня, а това е най-важното.

— Ето това ми харесва у вас — кимна херцогът. — Винаги сте откровена. Празните ласкателства не ви вълнуват.

— Как можете да ме харесвате, като изобщо не ме познавате? — попита тя с известно пренебрежение.

— Ето ни пак в началната точка. — Джак остави вилицата и ножа. — Предлагам да прекарваме повече време заедно, за да се опознаем. Нима това не е разумно предложение? — Той вдигна чашата си и й кимна. Изражението му беше толкова важно, че тя избухна в смях. Ала се овладя бързо и отговори:

— Нямам впечатлението, че ми предлагате да прекарваме повече време заедно, сър. Вашите думи преди ми показаха, че гледате на моята компания като на условие за оставането ми в Лейси Корт.

Мъжът смръщи чело.

— Условие… не харесвам тази дума. Не бих я употребил.

— А как ще наречете действията си?

— Предложението ми е съвсем сериозно — отвърна веднага той. — И съм сигурен, че ще разберете предимствата му, ако само за минута се постараете да го оцените с разума си, вместо да вадите прибързани заключения.

Слънцето бе паднало под нивото на прозореца и свещите заблестяха с цялата си сила. Белият кичур над челото му се оцвети в сребърно, когато отново се наведе над чинията си.

Какво имам да губя, каза си трезво Арабела. Докато пристигне отговорът от Корнуол, трябваше да остане в Лейси Корт — поне така и подсказваше здравият разум. Дук Сен Жюл можеше да се окаже интересен и информиран събеседник — образован, опитен, познаващ политическата и обществената сцена. Новините от света бяха рядкост сред овощните градини на Кент. От време на време научаваше по нещо от съседите си, които често посещаваха Лондон и носеха вестници и списания, но новините не бяха нито нови, нито актуални, Фредерик също не й помагаше. Той не се интересуваше от политика и рядко си правеше труда да отговаря на въпросите на сестра си.

— Не казахте ли, че сте от вигите? — попита небрежно тя и посегна към едно хлебче.

Забележката й го развесели.

— Да, от тях съм.

Тя кимна.

— Значи сте приятел на Уелския принц?

— Случайно. — Той отмести чинията си и посегна към чашата с вино.

— Това означава, че кралят не е приятелски настроен към вас — отбеляза Арабела и си отчупи малко хляб.

— Права сте. — Той я погледна усмихнато над ръба на чашата.

— Значи и кралица Шарлот не ви харесва. Чух, че изгонила от салона си всички упорити вити.

Джак кимна.

— Може да е късогледо от моя страна, но тя и съпругът й не са в състояние да виждат отвъд кралските привилегии. — Между веждите му се вдълба бръчка, която изличи веселието в очите. — Какво се крие зад тази политическа дискусия, Арабела?

— Позвънете — предложи тя. — Мисис Елиът гори от нетърпение да сервира десерта. Не, зад въпросите ми не се крие нищо, милорд, просто ми хрумна, че бихте могли да задоволите любопитството ми относно политическия живот… Мисля, че ми го дължите, след като аз ще задоволя любопитството ви по отношение на имението.

Това прилича на мълчаливо споразумение, размишляваше Джак. Политиката не беше сред предпочитаните му теми, но сега нямаше да проявява дребнавост.

— Много почтена размяна — кимна той и разклати звънчето. Франклин разчисти масата и донесе кошница с пресни тортички и стомничка с освежителна напитка от мляко и подправено вино.

— Мисис Елиът се извинява за ограничения избор, ваша светлост. Ако знаеше за пристигането ви… — Икономът се поклони.

— Това е повече от достатъчно — засмя се Джак. — Моля, предайте на мисис Елиът моята благодарност за положените усилия. Уверявам ви, че ги оценявам високо. — Той посочи Арабела и помоли: — Донесете чиния и за милейди.

— Не, благодаря — поклати глава тя и помете трохичките от хляба, сякаш се чудеше откъде са дошли.

Джак прие възражението й и посегна към една тортичка.

— Е, милейди, предвиждам много интересни вечери, посветени на политическото ви образоване.

— Сигурна съм, че ще имаме много поводи за дискусия. Но сега ви моля да ме извините, сър, имам да уредя някои неща. — Тя се надигна и този път той не я спря.

— Това значи ли, че няма да ми окажете честта да изиграем партия табла или пикет? — попита разочаровано.

Арабела го погледна изненадано, после избухна в безрадостен смях.

— Уважаеми Джак, нима вярвате, че ще седна да играя карти или да хвърлям зарове с човека, станал причина брат ми да загуби имуществото и живота си?

Лицето му потъмня, но той отговори съвсем спокойно:

— Не се заблуждавайте, Арабела. Брат ви действаше съвсем съзнателно. Знаеше какво залага… и защо. — Последната дума прозвуча глухо и Арабела не беше сигурна, че го е разбрала правилно. В момента обаче нямаше никакво желание да му задава още въпроси. Очите му бяха абсолютно безизразни, дори празни, а неподвижната му фигура излъчваше някаква безутешност, която я уплаши. Тялото му беше като празна, заплашителна обвивка, през която можеше да се гледа.

Искаше да стане и да напусне трапезарията, но докато той седеше насреща й с толкова мрачно и отнесено изражение, не беше в състояние изобщо да се помръдне.

Джак виждаше пред себе си Шарлот, каквато беше сутринта през онзи последен ден. Чу песента й. Тя обичаше да пее и той често се шегуваше, че чурулика като птичка. После погледът му се концентрира и той видя пред себе си запалени свещи, златни петна върху полираната маса, рубиненочервено вино в кристална чаша между пръстите си. Видя и жената от дясната си страна.

В златните й очи светеше уплашен въпрос, но той не можеше и не искаше да му отговори.

Когато видя, че той се е овладял, Арабела въздъхна облекчено и стана от стола си.

— Желая ви лека нощ, сър.

Този път той не направи опит да я спре. Надигна се и я изпрати до вратата. Сложи ръка върху бравата, но не отвори. Със свободната си ръка вдигна пръстите й до устните си и ги целуна, без да отмести поглед от лицето й. Заплашителният чужденец бе изчезнал напълно. В следващия миг се наведе и съвсем леко притисна устни в ъгълчето на устата й. Когато се изправи, без да пуска ръката й, се усмихна на безкрайното учудване, изписало се на лицето й. Началното учудване и объркване бързо отстъпиха място на негодувание. Златните й очи засвяткаха.

Джак изпревари гневните думи, които напираха на устните й.

— Според мен е невероятно никой досега да не ви е целувал, Арабела. Казахте ми, че сте на двайсет и осем години. — В погледа и усмивката му имаше въпрос.

— Във всеки случай не без мое съгласие — отвърна тя. — Какво си въобразявате? Дори да сте господар на тази къща, това не ви дава право на „първата нощ“. Моля, пуснете ме да мина.

Той се засмя и отвори вратата със замах. Тя мина покрай него и се направи, че не забелязва поклона му.

— Лека нощ, Арабела — извика подире й той. — Вече се радвам на утрешния ден.

Тя се обърна и изсъска:

— Аз обаче не се радвам. — И се отдалечи със съзнанието, че не е дала задоволяващ отговор.

За свое учудване Арабела спа дълбоко и без сънища и се събуди в обичайното време. Ярката светлина на утрото вече заливаше стаята й, а кучетата, които бяха на мнение, че е време за разходка, внимателно я побутваха с влажните си муцуни.

— Добре де, ставам — промърмори тя, прозя се и се надигна. Кучетата се запътиха към вратата и тя стана от леглото, за да им отвори. Знаеше, че те ще слязат в кухнята, някой ще им отвори, Беки ще разбере, че господарката й е станала и ще донесе шоколад и гореща вода. Обичайните утринни занимания.

Тя се върна в леглото, облегна се на възглавниците и се замисли както правеше всеки ден. Обикновено прекарваше сутрините в оранжерията, следобед излизаше с кучетата, разговаряше с Питър Бейли всеки четвъртък, посещаваше приятелките си… Мег… да, Мег щеше да й липсва. Двете бяха като сестри, може би дори още по-близки. Животът й, бъдещето й бяха като пъзел с изгубени части, които никога няма да се намерят.

Беки почука на вратата и застана на прага с табла в ръце.

— Добро утро, милейди — поздрави бодро и остави таблата на масичката. — Денят ще бъде горещ. Да ви налея ли? — И посегна към сребърната каничка.

— Да, моля, Беки. — Арабела пое глазираната керамична чашка с ароматен шоколад и въздъхна блажено. — Днес смятам да посетя семейство Барат. Ще бъдеш ли така добра да ми приготвиш роклята от индийски муселин?

— Оранжевата ли, мадам? — Беки отвори гардероба.

— Да, тя е лека и държи хладно.

Докато пиеше шоколада си, Арабела планираше деня и размишляваше как да стои далече от новия „съквартирант“. Ако прекара сутринта при семейство Барат, кучетата ще тичат на воля и следобед няма да е нужно да излиза с тях. Това означава, че ще може да поработи в оранжерията. Никой разумен човек, дори инат като херцога, не би прекарал следобеда в задушната оранжерия само за да й натрапи компанията си. Оставаше само вечерята. Е, веднъж на ден можеше да се храни с него. И да се държи цивилизовано. Стига да стои на разстояние от мен, добави тя и направи гримаса.

— Има ли нещо, лейди Арабела? — попита загрижено Беки. — Да не ви боли зъб? — Наскоро самата тя бе страдала от зъбобол и оттогава постоянно се страхуваше от тази напаст.

— Не, Беки, нищо не ме боли. — Арабела се усмихна принудено. — Мислех си какво трябва да направя и се сетих за някои неприятни неща.

Беки тръсна муселинената рокля и я огледа критично.

— Най-добре да я изгладя, мадам. Доста е смачкана.

— О, не е нужно — отвърна безгрижно Арабела. — Ще мина през полето и ще я измачкам още повече.

— О, не бива така, милейди — възрази упорито Беки. — Поне излезте от къщата огладена, пък после…

Арабела се засмя, но се сети за херцога и бързо стана сериозна. Винаги безупречен, блестящи бели дантели, колосани, без нито една гънчица, дори след езда, дори в потискащата задуха на оранжерията. Всяко косъмче от косата му — на мястото. А тя изглеждаше занемарена и мръсна като захвърлена на дъжда парцалена кукла. Нищо чудно, че още първия ден бе започнал да се държи снизходително. Отнесе се към нея като към слугиня — с обидна натрапчивост. Най-добре да го избягва до вечерта, защото при всяка случайна среща ще бъде в неизгодно положение.

Още едно неудобство, докато живеем под един покрив, заключи тя и енергично изрита завивката. Вече дори не можеше да се облича, както си искаше.

— Е, добре, Беки, изглади я, щом смяташ за нужно. — Свали нощницата си и отиде да се измие. Огледа се в огледалото на тоалетката и установи, че косата й има нужда от миене.

— Беки, днес следобед трябва да се изкъпя. Ще се погрижиш ли за достатъчно гореща вода?

Беки, която усърдно гладеше муселинената рокля, промърмори нещо неразбрано.

— Приготви и лимонов сок за косата ми — продължи Арабела, докато сапунисваше ръцете си.

— Да, милейди. И лавандула и розова вода за ваната — довърши Беки и вдигна роклята, за да я огледа от всички страни. Очевидно остана доволна, защото я разпростря грижливо върху един стол.

— Много добре изглежда — усмихна се Арабела и облече тънка бяла риза.

— Ще сложите ли корсет, милейди? — попита Беки.

— В тази горещина? — възмути се Арабела и навлече батистената фуста. Беки прибра корсета в гардероба и подаде на господарката си памучни чорапи, но и те бяха отхвърлени с възмущение. Дойде ред на муселинената рокля. Подплатата придаваше известна форма на полата, но не и тясната талия, която създава само корсетът, ала след бърз поглед в огледалото Арабела реши, че днес е пожертвала достатъчно удобство в интерес на модата и приличието.

— Да ви среша ли, милейди? — попита Беки и взе сребърната четка.

— Не, аз ще го направя. — Арабела взе четката от ръката й. — След пет минути ще закуся в салона.

— Много добре, мадам. — Беки излезе и Арабела седна пред тоалетката си. Разреса нетърпеливо тъмнокестенявите къдрици и уви косата на стегнат кок, който откриваше тила й. С какво удоволствие щеше да се изложи на свежия бриз… ако се появи такъв. Нахлузи кожените си сандали, подходящи за разходка навън, макар да не подхождаха много на роклята — но все пак беше по-добре, отколкото да ходи боса. На пръв поглед изглеждаше прилично.

Закуси в салона до спалнята си — любимото й място, нейната светая светих още от времето, когато бе напуснала детската стая. Тук бяха любимите й книги… непременно щеше да ги вземе със себе си в Корнуол… Какъв ли щеше да е новият й живот? Орхидеите на прозореца си бяха само нейни, както и акварелите с изгледи от Венеция, които й беше донесла Мег.

Арабела намаза хляба си дебело с масло и си отряза парче шунка. Един ден Мег бе учудила всички с желанието си да преживее приключение. Приятелката й имаше бърз ум и буден дух, но оставяше впечатлението, че е покорна и се съобразява с изискванията на приличието. Само огненочервената коса загатваше за истинския й темперамент. От двете приятелки Арабела се считаше за непредвидимата, неприспособимата. И тогава Мег се влюби в гондолиер, който свиреше на мандолина.

Родителите се намесиха и отведоха плачещото момиче в родината, далече от развлеченията на Канал Гранде. Само Арабела знаеше, че тези развлечения са включвали нещо повече от звездното венецианско небе и изпълнените с копнеж песни на красивия гондолиер. Той бе посветил Мег в изкуството на любовта. За щастие лорд и лейди Барат вярваха, че дъщеря им е станала жертва на разбираемо, макар и глупаво влюбване в неподходящ човек и че те са се намесили навреме. Солидни, малко тромави провинциалисти като тях не биха помислили и в най-смелите си мечти, че детето им може да преживее кратка страстна афера. За щастие лудостта на Мег бе останала без последствия и само Арабела знаеше, че някогашната Мег вече я няма.

Само от Мег можеше да очаква непредубедена и откровена оценка на настоящата ситуация. Мег щеше да намери мястото и на онази смешна целувка.

Арабела изпи чая си и стана. Въпреки ранния час всички от семейство Барат бяха вече будни, а и пътят дотам щеше да продължи почти час. На кон можеше да стигне много по-бързо, но днес имаше настроение за разходка.

 

 

Мътна светлина падаше в помещението, когато Джак се събуди малко преди разсъмване и отметна завивката в същия миг, в който отвори очи. Отиде до отворения прозорец и се загледа към градината, окъпана от лунната светлина. След половин час звездите ще избледнеят, каза си той, но в момента светът — или тази малка част от него — все още спи своя нощен сън. Ако беше в Лондон, сега щеше да довърши последната партия карти, заобиколен от играчи и зрители, твърде пияни, за да продължат. В помещение, изпълнено с дим от пури и миризма на разляно вино. Подземният свят още не се беше изпокрил по убежищата си и правеше мръсните лондонски улици още по-несигурни. Тук обаче имаше пред себе си градина, лунна светлина, утринна свежест, далечни крясъци на сова… Пълно спокойствие.

Родината на Шарлот. Страната, която тя обичаше с цялото си сърце. Ала тишината, пълната неподвижност и потребността му от действие го правеха неспокоен. Селската идилия беше поносима само до време. Нахлузи бричове и риза и напусна къщата през кухненската врата. Часовникът над вратата на конюшнята показваше малко след пет, когато той прекоси пасището и слезе към реката, границата на Лейси Корт. Искаше му се да повика кучетата, но не ги видя никъде. Пък и не му се вярваше, че спят в обора. Сигурно нощуваха до леглото на Арабела.

Арабела. Опърничава, трудна, своенравна, особена. Безкрайно интересна. Шарлот притежаваше дух и разум, но се подчиняваше на традицията — омъжи се, както изискваше дългът й, и зае мястото си във френския двор. Лили пък беше олицетворение на традицията. Докато подреждаше света според желанията си, тя много внимаваше дори полъх от скандал да не засенчи доброто й име. Поддържаше доброто настроение на досадния си, но снизходителен съпруг, а любовникът й удовлетворяваше по-специалните й желания. Връзката й с него беше възбуждаща и неконвенционална. И дълбоко скрита. Джак й се наслаждаваше. Двамата се наслаждаваха един на друг. Знаеше, че тя за нищо на света не би се отказала от връзката си с него. Е, той възнамеряваше да се ожени, но не и да се откаже от любовницата си.

Стигна до брега и спря. Беше вървял почти час и слънцето вече се подаваше над източния хоризонт. Загледа се във водата и видя в сенките на камъните няколко пъстърви, застинали неподвижно. Да, имаше селски радости, които го привличаха, и сега съжали, че не се е сетил да вземе въдица. Утринният здрач беше най-доброто време за риболов.

Фредерик Дънстън сигурно имаше въдици. И пушки. Не може да не е ходил на лов и на риболов. Ала Джак знаеше, че никога не би взел в ръце Дънстънова въдица или пушка. Използването на личните му вещи не беше част от цената, която негодникът бе платил за смъртта на Шарлот.

А сестрата на Дънстън? Да, тя беше част от цената. Джак се обърна и се отдалечи от брега. Тя беше последната монета от разплатата. Съпруга, зависима от своя повелител, който я спасяваше от бедност и я правеше своя вечна длъжница. Струваше му се, че това е ирония на съдбата — нейната свобода срещу тази на Шарлот… но вече не беше толкова сигурен.

Джак стигна до къщата, обляна от меката светлина на изгряващото слънце, замислен над единствения неочаквано появил се проблем в своя умел план. Избраната от него съпруга не желаеше да се примири със зависимост от своя благодетел.

Арабела свирна на кучетата и слезе с бързи стъпки по стълбата. Борис и Оскар я последваха въодушевено и в бързането си се хлъзгаха по излъскания под. От муцуните им капеше мляко. В кухнята винаги ги посрещаха с радост и ги хранеха добре. Арабела отдавна бе престанала да се кара на работещите в кухнята и да изисква спазване на определени правила в храненето на двата сетера. Те бяха много мили животни и всички ги обичаха и глезеха. Пък и купичка мляко от време на време нямаше да им навреди — движеха се достатъчно, за да изразходват обилната храна.

— Отиваме у семейство Барат — каза им тя, когато отвори входната врата. Кучетата размахаха дългите си опашки и се втурнаха напред. У семейство Барат бяха майка им и куп братя и сестри. Добра цел в този ранен час.

— Добро утро, Арабела.

Неочакваният поздрав я накара да спре на най-долното стъпало. Тя се обърна бавно. Какво правеше той тук толкова рано? Нали беше гражданин? В този час гражданите си лягаха, а не се появяваха така внезапно, за да я смутят. Грижливо фризиран, елегантно облечен в черно кадифе и сребърни дантели, перфектен във всички подробности., дори рапирата висеше на колана му.

Тя отговори на поздрава, без да се усмихне.

— Добро утро, ваша светлост.

Той се спусна с леки стъпки по стълбището.

— Нали се бяхме разбрали да се откажем от тези абсурдни формалности?

— Аз предпочитам да запазя официалното обръщение — отговори Арабела.

— О, така ли? — Той я огледа замислено и очевидно остана недоволен от небрежния кок на темето и босите крака в прости кожени сандали. — Личи ви.

— Моля да ме извините, сър — продължи Арабела, сякаш не бе чула последната забележка. — Трябва спешно да свърша нещо.

— О, тогава ще ви придружа, където отивате. — Той се усмихна благосклонно.

— Мис Елиът ви е приготвила закуска — възрази тя.

— О, аз вече закусих — отговори той със същата усмивка. — Много вкусно беше. Е, накъде сте се запътили?

— Имам работа, която не изисква придружител.

— Ако има нещо общо с имението, би трябвало да взема участие. — Усмивката му беше предизвикателна. Сивите очи гледаха пронизващо.

— Няма нищо общо с имота — заяви тя. Усещаше, че е паднала в капан. — Чисто лично е. Затова ви моля да ме извините. — И продължи напред.

— Ще дойда с вас, докъдето отивате. — Той я настигна с лекота. — Може би по пътя ще ми покажете граничните камъни на имота.

Арабела осъзна, че няма как да се отърве от него — освен ако не насъска кучетата, но те подскачаха весело около него и лаеха радостно, така че нямаше шанс. Той им хвърляше пръчки и те се втурваха да ги гонят. Не й оставаше нищо друго, освен да крачи мълчаливо и да се прави, че не го забелязва.

— Доколкото знам, сте прекарали един сезон в Лондон — заговори Джак.

Невъзможно беше да реагира с мълчание на този толкова нормален и разумен въпрос.

— Да, преди десет години. — Тя вдигна пръчката, която Борис бе оставил в краката й, и я хвърли надалеч.

— И Лондон не ви хареса? — На свой ред Джак хвърли пръчка за Оскар.

— Не.

Резкият отговор го накара да се замисли. Тя не предлагаше изходна точка за дълъг разговор, затова той попита направо:

— Защо?

Арабела го погледна за първи път от началото на разходката и красивите й вежди се вдигнаха високо към косата.

— Това е глупав въпрос, сър. Погледнете себе си, а после и мен. Можете ли да си представите, че ще живея във вашия свят? Аз не се интересувам от мода, от клюки, интригите и лицемерието ме отвращават. За брат ми всичко това вероятно е било важно, за вас със сигурност е важно. Вие не ме познавате, сър, но вероятно през последните двайсет и четири часа сте забелязали, че всички тези неща не означават нищо за мен.

— Арабела, в света има място и за онова, което излиза от рамката — настави меко той. — Има място за всичко неконвенционално.

— Аз съм жена — заяви тя, сякаш думата обясняваше всичко.

— Жените също имат право да нарушават правилата — отвърна тихо той и отново хвърли пръчка на кучетата.

— Моят опит показва, че това е невъзможно. — Разговорът започна да става интересен и това я ядоса.

— Осмелявам се да твърдя, че опитът ви е доста ограничен, като се има предвид, че сте прекарали само един сезон в Лондон… Освен това дебютантките трябва да се държат по строго определен начин.

Аргументите звучаха разумно, но тя не се въздържа да отговори остро:

— Един сезон е напълно достатъчен.

— А какво ще кажете за интереса си към политиката? — попита настойчиво той. — Кога се събуди — когато живеехте в Лондон или по-късно?

— В Лондон — отговори кратко Арабела и ускори крачка.

Той я настигна и попита меко:

— А какво ще кажете за изкуствата, Арабела? Театър, музика, опера… вероятно не се затваряте пред красивите преживявания?

— Не се затварям — отговори тя, без да крие, че й е неприятно да я разпитва.

— Простете, но смятам, че точно това правите — възрази все така меко той. — Затваряте се пред възможността да преживеете редица интересни неща и да се наслаждавате на живота. Защо?

Отговорът й очевидно го интересуваше. Арабела спря и го погледна право в очите.

— Ваша светлост, вие забравяте, че за да се отворя към всички тези прекрасни преживявания, би трябвало да се омъжа за вас. Това е, което не искам.