Джейн Фийдър
Брачно предложение (14)

14

— Струва ми се, че се лъжеш, Джордж. — Чарлз Фокс отиде при лорд Кевъна, който се бе облегнал на стената на салона и наблюдаваше партията карти на кръглата маса в средата на помещението.

— В какво? — попита Джордж, без да сваля поглед от играчите.

— Не в какво, а в кого! В лейди Арабела… Изобщо не играе като Лейси. Даже не брои кои карти минават. Играе без никакъв план. — В гласа му звучеше неодобрение. — Дънстън поне знаеше какво прави. Само дето не можеше да спре.

— Какво хубаво изказване от твоята уста, приятелю — засмя се Джордж и за миг отклони поглед от масата, за да си вземе чаша шампанско от минаващия лакей.

Фокс вдигна рамене и дори не помисли да се разсърди на забележката.

— Боли ме, като я гледам — отбеляза тихо.

— Хмм… — Джордж се загледа отново към масата, където седеше Арабела с купчинки монети пред себе си. — Не проумявам защо изобщо не се опитва да си изработи стратегия. Играе като начинаеща. Междувременно би трябвало да е разбрала как се изиграе, за да се печели.

— Сигурно не може да брои — предположи Фокс и направи гримаса, когато Арабела заложи на вече излязла карта.

— Глупости! Умът на лейди Арабела е остър като бръснач — възрази Джордж. — С нея може да се разговаря за всичко. Не разбирам защо Джак не й даде няколко съвета как да играе.

Фокс размаха ветрилото си в ленив опит да раздвижи задушния, прекалено топъл въздух в помещението.

— Какво ще кажеш за този брак, Джордж? — Той устреми поглед към приятеля си и в дълбините на тъмните му очи не остана и следа от лекомисления денди.

— Ами… бих желал да знам нещо по-определено. За мен тази жена е загадка. Даже не мога да разбера дали се харесват. Но едно е сигурно, Фокс — дамата ми харесва.

Чарлз кимна.

— Не е като брат си. Има гръбнак. Не е глупачка, това е ясно. Виждал съм как я гледа понякога Джак. — Гласът му прозвуча замислено. — Не мога да разгадая израза му, но… — Ухили се и обясни: — Изглежда объркан.

— Разбирам какво мислиш. Много се е променил. Сигурно защото нещата не вървят, както ги е планирал.

— Е, ще продължим да ги наблюдаваме с интерес. О, почакай, приятелю! Какви ги върши тя сега? — Фокс направи няколко крачки към масата. Арабела бе загубила всичките си пари и тъкмо откопчаваше смарагдовата си гривна.

Джордж го спря решително.

— Не бива, Чарлз. Нека Джак се погрижи за жена си. Ако й предложиш пари, ще дадеш материал за клюки на целия град. — И се запъти към съседната стая, където Джак играеше хазарт.

Джак вдигна поглед от заровете, когато приятелят му го побутна по рамото.

— Ще играеш ли, Джордж?

— Засега не. Трябва да ти кажа нещо, Джак.

Херцогът остави заровете на масата и се надигна, като оправяше воланите на маншетите си.

— Паузата идва точно навреме. Пресъхнал съм като пустинята — заяви безгрижно той, макар да виждаше, че Джордж е загрижен. Отиде до масичката с гарафите и си наля чаша рейнско вино.

— Е, Джордж, какво има? — попита спокойно.

Джордж изглеждаше ужасно смутен.

— Знам, че звучи като клюка… — започна той нерешително.

Погледът на Джак веднага се изостри.

— Какво прави жена ми? — попита направо.

— Залага накитите си — отговори Джордж и успя да скрие смущението си зад обвинителен тон. — Би трябвало да я посъветваш как да играе, Джак. Ще тръгнат приказки.

Херцогът изкриви устни в усмивка.

— Явно е забравила да се запаси с монети. Дребен грях, приятелю, и напълно разбираем за жена. Благодаря, че ми обърна внимание.

С чаша в ръка Джак отиде в съседния салон и без видимо бързане стигна до масата, на която играеше жена му. Спря зад стола й и нежно сложи ръка върху гладкото бяло рамо. Тази вечер Арабела носеше отново роклята с цвят на слонова кост и всички погледи бяха приковани в деколтето й.

— Забавляваш ли се, мила?

Тя го погледна небрежно и се опита да прикрие тръпките, които причини докосването му.

— Да, сър, дори много. — И отново обърна поглед към картите.

Джак се наведе над рамото й и сложи на масата пред нея пет рула монети. После протегна ръка и взе смарагдовата гривна. Замени я срещу две рула монети и отново сложи ръка на рамото на Арабела.

— Би било жалко да развалиш хубавия комплект, скъпа — прошепна в ухото й той, остави чашата, вдигна китката й и й сложи гривната. — Камъните много подхождат на очите ти.

Арабела знаеше, че той е прав. Също както знаеше, че настояването му тя да носи кремави и бежови тонове е абсолютно основателно — те бяха в прекрасен контраст с наситените цветове на смарагдите, сапфирите, рубините или топазите, които й купуваше за всяка вечерна рокля. Беше й жал да изгуби гривната, макар че жертвата беше необходима, ако продължаваше да играе с безгрижната страст, която бе станала нейна запазена марка.

— Кажете, сър, на коя карта да заложа сега? — попита тя през рамо. — Този път съм решила да заложа на картата, за която мисля, че ще изгуби. — Ръката й помилва едно руло монети. — Промяната в тактиката може би ще ми донесе късмет.

— Без съмнение. Ако играчът не вярва в късмета, по-добре да не играе.

— Тогава обърнете късмета ми, сър, и играйте за мен — каза тя и избухна във весел смях.

Джак погледна засмяното й лице и си пожела отново да види откритата, непринудена, естествена жена, за която се беше оженил. Лондон, неговият Лондон, я разваляше. Защо беше такъв глупак да вярва, че тя ще блести като проклетите скъпоценности на шията й… тази шия, която продължаваше да го възбужда, когато плъзгаше устни по нея, когато вдишваше нежния и аромат, когато късите кичурчета гъделичкаха носа му.

— Не съм проследил кои карти са излезли — отговори той. — Залагайте сама, мадам. Ще остана до вас и ще ви нося късмет. — Помилва бегло рамото й и вдигна чашата към устните си.

Арабела реши, че този път ще опита да спечели. Разбира се, не беше броила излезлите карти, защото нямаше намерение да печели, но не беше съвсем просто да губи нарочно, когато Джак стоеше до нея. Смръщи чело и се опита да си спомни дали дама купа бе минала. Май не, реши и сложи рулото монети върху картата.

Този път се оказа права. Първата изтеглена карта беше дама купа. Арабела спечели достатъчно, за да играе още няколко часа, без да се наложи да се раздели със смарагдовата си гривна. Ала инстинктът й подсказа, че е време да сложи край.

— Моля да ме извините, уважаеми дами и господа, но смятам да се откажа. Отстъпвам мястото си. — Тя се изправи с усмивка, без да обръща внимание на протестите на другите играчи.

Джак я хвана подръка.

— Вино? — попита той учтиво. — Или предпочиташ да се прибереш вкъщи?

Ръката му се плъзна по голото й рамо. Внезапно си пожела с все сила да върне отново своята Арабела.

Наведе глава и й прошепна нещо. Както очакваше, тя веднага се скова, дишането й се накъса. В следващия миг се овладя и му отговори с небрежно вдигане на раменете:

— Разбира се, сър, щом желаете, ще си отидем вкъщи.

— Ще заповядам да извикат каретата.

По време на силния, почти див изблик на страст през тази нощ Арабела намери време да се запита как ставаше така, че отчуждението, възцарило се помежду им след онази вечер в операта, не влияе нито на страстта, нито на задоволяването и. Джак беше нежен и настойчив както винаги, тя можеше да реагира или да го предизвика както и преди. Извън спалнята обаче двамата се движеха като две изискано облечени фигури от севърски порцелан, танцуващи в музикална кутийка. Обикаляха се един друг, вечно нащрек, очаквайки лоша изненада.

Джак не спомена кражбата от касетката си, а Арабела не му поиска сметка за неизпратеното писмо. Ала настъпващото от време на време смутено мълчание, моментите на сдържаност, които се повтаряха все по-често, издаваха всичко. Той знаеше, че писмото е у нея. Но ако просто е забравил — понякога Арабела беше твърдо убедена в тази възможност, — защо не искаше да говори открито с нея? Защо просто не се извини и готово? Тя щеше да направи същото, двамата щяха да се засмеят и да забравят за роднините от Корнуол. Ала той не казваше нищо и тя усещаше, че я наблюдава също така внимателно, както тя него.

Какво си мислеше, че ще направи тя? Самата тя не знаеше. Знаеше само, че иска истината. Обаче нямаше представа как да стигне до нея.

Арабела отпусна ръка през ръба на леглото и усети утешителното докосване на хладна кучешка муцуна. Кучетата не бяха позволили да ги изгонят от спалнята й. Джак обаче недвусмислено им бе дал да разберат, че трябва да спят на пода. Както всички други и те се подчиниха на заповедите му без особени протести.

Жена му беше различна.

Тялото му, притиснато в гърба й, беше толкова топло и силно. Той дишаше равномерно и скоро Арабела също заспа в мекия ритъм на движенията на гърдите му.

 

 

Уелският принц се намести с пъшкане в крехкото позлатено кресло, което изскърца тревожно под тежестта му, и огледа домакинята със самодоволна физиономия.

— Соарето ви снощи беше великолепно, мадам. Кажете на готвача си да даде рецептата за соса в Карлтън Хаус. — Поглади издутия си корем и добави: — Искам непременно да го сервират на следващата вечеря, която ще дам.

— Мосю Алфонс е истински гений на готварското изкуство — отговори с усмивка Арабела.

Принцът се засмя гърлено.

— Като че ли не знам, милейди! От три години и повече се опитвам да го примамя в моята кухня.

— Обзалагам се, че няма да успеете, сър — обади се весело Фокс, който тъкмо си наливаше мадейра. Тоалетът му не беше ексцентричен както обикновено — само жилетката беше много ярка, на жълти и зелени райета.

— Защо мислиш така? — попита негово кралско височество и изпразни чашата си.

Фокс се приближи с гарафата.

— Наскоро Джак се оплака, че къщата му е станала убежище на десетки емигранти. — Вдигна чашата си към Арабела и тя направи подигравателен жест. Все така засмян, Фокс напълни чашата на принца и продължи: — Трябва да знаете, сър, че лейди Арабела си е поставила за цел да помага на емигрантите. Не само на художници и скулптори, но и на шивачки, модистки, готвачи, фризьори и така нататък. Знаете ли колко хора са й задължени? Бедният Джак сподели с мен, че поне половината семейство на Алфонс е намерило подслон в къщата му.

— Няма от какво да се оплаква — отсече Арабела и за момент изгуби безгрижието си, като заяви: — Положението на тези хора е ужасно, сър. Много от тях идват от Франция само с дрехите на гърба си.

Уелският принц изръмжа нещо неразбрано. Самият той беше постоянно задлъжнял и мразеше да моли хората за пари.

Арабела, която много добре знаеше това, побърза да смени темата, но точно в този момент се появи Тидмут и оповести тържествено:

— Лейди Джърси, ваша светлост, и лорд Кевъна.

— О, страхотно — промърмори принцът и се изправи тромаво. — Скъпата лейди Джърси. — Обсипа дамата с комплименти, докато целуваше всеки пръст на ръката й. Арабела се почувства малко неловко. Всички знаеха, че лейди Джърси е любовница на принца, но двамата се държаха толкова свободно, че обществото негодуваше.

Принцът беше последното от завоеванията на красавицата, толкова изкусителна, че и най-ревнивите съпруги трябваше да се примирят. Още в началния стадий на познанството си с дамата Арабела бе стигнала до извода, че щеше да цени острия й ум и малко злобните шеги, ако Франсис Вилие не беше си поставила за главна цел в живота да се държи зле със съпругите на мъжете, които бяха споделяли леглото й.

— Лейди Арабела! — Лейди Джърси я прегърна, сякаш бяха близки приятелки, и боядисаните пера на голямата й шапка се вдигнаха като паунова опашка. В големите й очи светеше злоба. — Надявам се, че сте добре, мила моя. Снощи в Девоншир Хаус изглеждахте малко изтощена.

— Много съм добре, благодаря. — Арабела й обърна гръб и поздрави Джордж Кевъна, който с галантен поклон поднесе ръката й към устните си.

— Както винаги, изглеждате възхитително, лейди Арабела — промълви той и намигна в посока на Франсис.

— Много сте мил, сър. — Арабела направи лек реверанс и се обърна към графинята с тон на учтива домакиня: — Ще позволите ли да ви предложа чаша шери, мадам?

— О, не, не… само малко слаб чай, нищо повече. — Графинята седна до принца и приглади тафтяните си поли. — Тенът, нали знаете. — Поглади бледите си бузи и обясни: — Виното много ме сгорещява.

Без да коментира, Арабела позвъни на прислугата. Принцът сложи монокъла на окото си и се зае да изследва тена на любовницата си, която протестираше с усмивка.

— Обслужете се, Джордж — Арабела посочи масичката с гарафите.

Вратата се отвори отново.

— Лорд Морпит изпрати картичката си, мадам. — Тимоти подаде на херцогинята сребърна табла с гравирана визитка.

— Мили боже, мадам, вие сте много на мода — заяви принцът. — Изключено е да се видя с вас на четири очи.

— Сър, винаги съм на вашите услуги — протестира Арабела.

Принцът избухна в смях.

— Така казвате, но винаги когато дойда, сте заобиколена от хора. — Отвори крехката си табакера и предложи на Фокс, преди да си вземе щипка емфие. — Кажете му да влезе, Тидмут, кажете му да влезе.

С появата на лорд Морпит разговорът се насочи към политиката. В салона бяха събрани няколко заклети виги и Арабела изглеждаше много доволна. Честолюбието й изискваше да създаде салон, който да се мери със салона на херцогиня Девоншир, и тя беше на път да го задоволи. Къщата на Кавендиш Скуеър постепенно ставаше предпочитано място за срещи.

— Джак няма ли го, лейди Арабела? — осведоми се Джордж и подаде чашата си на слугата, който обикаляше салона с гарафа шери. — Надявах се да говоря с него.

— Преди половин час го видях на Монт стрийт — съобщи лорд Морпит. — Излезе от къщата на Уорт.

Лейди Джърси се изкиска злобно.

— Милата лейди Уорт. — В гласа й звучеше неприкрита злоба. — Наистина е учудващо как хубавее от ден на ден. Просто не остарява. Нищо чудно, че мъжете се тълпят пред вратата й. — И се усмихна на Арабела.

Тази жена е хиена, каза си ядосано домакинята. Хиена, която обикаля около плячката, преди да я погълне. Не стига, че постъпваше абсолютно безвкусно, като забиваше ноктите си в съпругите на любовниците си, ами и от чиста злоба обиждаше жената, с чийто съпруг нямаше нищо общо.

Е, не можеше да изключи, че някога Джак е имал интимна връзка с Франсис Вилие.

След забележката последва кратко мълчание, но Джордж Кевъна побърза да смени темата, като заговори за скорошната смърт на Джеймс Босуел. Арабела се възползва от възможността да каже мнението си за книгите на автора, без да даде да се забележи, че е чула думите на Морпит и лейди Джърси. Когато Джак се появи в салона й след около половин час, тя го поздрави с топла усмивка.

Той се поклони пред принца, поздрави всички присъстващи с общ поклон, целуна ръка на жена си, седна насреща й и помоли слугата да му налее чаша вино.

— Сядайте, невъзпитани кучета — заповяда рязко и побутна кучешките муцуни, които се опитваха да близнат ръцете му.

Двата сетера замахаха с опашки в знак, че не приемат сериозно предупреждението.

— Прекрасни кучета — отбеляза принцът и стисна ръката на лейди Джърси.

— Да, но нямат маниери — отвърна сърдито Джак и изсъска: — Седнете, или ще ви изхвърля оттук.

— Борис, Оскар, при мен — заповяда остро Арабела. Все още не беше разбрала какво толкова има у Джак, та кучетата бяха станали негови предани роби. Макар и колебливо, те отидоха при нея и се отпуснаха в краката й с въздишки на примирение.

След около част гостите се сбогуваха. Джак ги изпрати до вратата и се върна в салона.

— Поздравявам те мила моя — каза той спокойно, облегна се на камината и я измери с изпитателен поглед. — Развиваш се много по-бързо и много по-добре, отколкото очаквах. Принцът те посещава почти всеки ден. Йорк също идва често.

— Не са чак толкова досадни, колкото мислех след първата ни среща — усмихна се Арабела. — Особено херцогът. — Намръщи се леко и добави: — Когато е сам, принцът е поносим, но щом се появи лейди Джърси, започва да се държи като идиот.

Джак вдигна вежди, изненадан от силната дума. Не можа да си обясни причината.

— Надявам се, че бракът му ще промени нещата.

— Аз не мисля така. По правило бракът не променя предпочитанията на мъжа.

Арабела бързо сведе глава. Беше готова да си отхапе езика. Как допусна тази непредпазлива забележка! След вечерта в операта тя не споменаваше лейди Уорт. Дамата не бе дошла на Кавендиш скуеър, както бе обещала, и двете се срещаха само на вечери и други светски прояви, където се държаха изключително учтиво една към друга.

Лицето на Джак остана непроницаемо.

— Искам да отида за няколко седмици в Лейси Корт — каза внезапно Арабела. — Тъкмо ще взема Мег, като се върна.

— Защо толкова бързаш? — Джак си взе щипка емфие и я огледа с присвити очи.

Тя отпи глътка шери.

— Арендаторите са свикнали в имението да има някой Лейси. Баща ми почти не идваше в Лондон, а когато Фредерик го нямаше, аз винаги…

— Не забравяйте, госпожо, че вече няма Лейси — прекъсна я Джак и в любезния му глас звънна острие на сабя. — Единственото име, което има значение в момента, е Фортескю. Това име носите вие.

Арабела остави празната си чаша.

— Не е нужно да ми напомняте, сър. — Стана и му обърна гръб.

Джак отиде при нея и сложи ръце на раменете й. Наведе се и целуна тила й, зарови пръсти в изкусно подредените къдрици. Усети как тя потръпна и плъзна ръце по тялото й. Обхвана гърдите й и се наслади на топлината им под тънката батиста на утринната рокля.

— Само за да запомниш какво означава да носиш моето име — пошепна той и целуна ухото й. Пъхна език в ушната мида и Арабела се засмя против волята си. Изви се в ръцете му и изсъска разярено:

— По дяволите, Джак Фортескю, недей така! Някой може да влезе.

— Персоналът ми е достатъчно добре обучен и ще чука. — Дъхът му погали лицето й. Арабела се изплъзна от хватката му и застана пред огледалото над камината, за да провери как изглежда. Бузите й бяха зачервени, очите блестяха. Той винаги упражняваше такова въздействие върху нея, колкото и да беше решена да му се противопостави.

— Не — спря го тя, когато отново пристъпи зад нея. — Имам уговорка с лейди Певънси. Ще разгледаме ботаническата градина. Трябва да се преоблека.

— Можеш да се извиниш — отговори той, впил поглед в лицето й в огледалото.

— Само няколко минути преди срещата? Би било крайно неучтиво. Освен това много искам да видя градината. Там има орхидеи, които познавам само от рисунки.

За момент в ясните сиви очи се появи разочарование, но бързо изчезна и лицето му отново стана хладно и безизразно.

— Разбира се. Никога не бих посмял да се конкурирам с орхидеите ти, мила моя. — Обърна се и допълни през рамо: — Впрочем, аз също ще напусна града за няколко дни.

— Така ли? — Арабела се опита да не звучи любопитно, но не се сдържа и попита: — Къде отиваш?

— В имението в Хертфоршир. Един от арендаторите ми създава ядове. Трябва да обсъдя въпроса с управителя.

— Разбирам. Кога заминаваш?

— Днес следобед.

— Тогава ще се видим, като се върна. — Тя му се усмихна, изпрати му въздушна целувка и излезе.

Джак се загледа мрачно в затворената врата. Искаше да я попита дали ще замине с него. Но не желаеше да моли.

 

 

Арабела се наслади на ботаническата градина много по-малко, отколкото очакваше. Болеше я глава, а Хелън Павенси, която много харесваше, днес не беше особено забавна. Трябваше да се върне вкъщи, преди Джак да е потеглил. Той не й предложи да го придружи, но предложението можеше да излезе и от нея. Така копнееше за чистия въздух в провинцията…

— Извинявайте, Хелън, но ме боли глава. — Тя демонстративно обърна гръб на красивия алпинеум и попита: — Имате ли нещо против да си тръгваме?

— Не, разбира се, че не. — Придружителката й я изгледа загрижено. — Изглеждате ми малко изтощена, Арабела, а и трябва да призная, че за днес се нагледах на цветя.

Каретата на Арабела откара лейди Певънси до дома й, после затрополи към Кавендиш Скуеър. Арабела изтича по стълбата и задъхано попита Тидмут, който й отвори:

— Тук ли е още негова светлост?

— Не, ваша светлост, замина преди час.

Разочарованието й беше толкова силно, че й се доплака. Какъв абсурд — вече не помнеше кога е плакала за последен път.

— Благодаря, Тидмут — пошепна задавено и се запъти към горния етаж.

— Нейна светлост ще има ли нужда от каретата?

В момента единственото й желание беше да седне с книга пред камината, но това беше невъзможно.

— Да, графиня Дерби дава вечерен прием. Ще изляза в девет. Преди това ще вечерям в будоара си.

Вече беше свикнала да се облича без съветите на мъжа си и вечер да излиза без него. В този изкуствен свят брачните двойки почти никога не се показваха заедно в обществото — а по всичко личеше, че и у дома си се събират рядко.

Вечерта Арабела се постара да проиграе колкото може повече пари от незаконно спечеленото от Джак богатство на брат й. Но днес не й беше до игра. Към края на играта лорд Уорт пое банката на масата за фараон и Арабела се изложи на опасност да обогати мъжа на съперницата си за сметка на своя съпруг.

— Защо лейди Уорт отсъства? — попита една от играещите дами, скрила лице зад ветрилото си. — Исках да поговоря с нея, но не я виждам никъде.

— Замина за няколко дни в провинцията — отговори съпругът и раздаде картите. — Доколкото разбрах, една от лелите й заболяла внезапно.

Арабела втренчи поглед в картите и заложи на пика. Болна леля или страстен любовник? Картите затанцуваха пред очите й, но тя си заповяда да остане на масата, докато загуби всичко. Едва тогава се надигна, изрази престорен ужас от загубите си и се отдалечи с усмивка.