Джейн Фийдър
Брачно предложение (6)

6

— О, Бела, мило дете, Мег, скъпа, влезте, влезте — посрещна ги сърдечно сър Марк, когато отвориха вратата на библиотеката. Съпругата му седеше в най-удобното кресло, ветрилото почиваше затворено в скута й. Изглеждаше като човек, внезапно озовал се на друга планета.

Джак остави канчето с бира и стана.

— Дъщеря ми Маргарет — изрече тържествено сър Марк. — Мег, скъпа, позволи ми да ти представя негова светлост херцог Сен Жюл.

Джак се наведе над ръката й.

— Радвам се да се запозная с вас, мадам.

— Сър. — Мег направи реверанс, издърпа ръката си и без да се притеснява, го подложи на обстоен оглед.

Джак отговори на погледа й със замислена усмивка. Външно приятелката на Арабела беше нейна пълна противоположност — тънка и ъгловата, с остри черти, крехки кости и дребна фигурка, докато Арабела беше висока, с ярки черти и добре закръглена фигура. Цветовете на Арабела бяха кремаво и златно, докато много светлият, леко обсипан с лунички тен на Мег образуваше ярък контраст с яркочервените къдрици.

Дали външните противоречия се проявяват и в характера, запита се той. Предизвикателният оглед от страна на Мег му даде повод да се съмнява. Арабела го гледаше по същия начин. Без да бърза, той се обърна към Арабела и неволно се възхити на самообладанието й.

— Седнете, деца мои. — Сър Марк посочи дивана. — Знам, че не обичате ейл. Ако желаете лимонада или кафе…

Арабела поклати глава.

— Благодаря, сър, не искам нищо.

Мег също отказа освежителна напитка. Сър Марк застана със сериозно изражение пред празната камина и скръсти ръце на гърба си.

— Херцогът ми описа обстоятелствата, довели до смъртта на брат ти, Арабела.

— О, така ли? — Младата дама невинно вдигна вежди. — Аз не останах особено доволна от разказа му. Не може просто да тласнеш човек към смъртта… без основателна причина.

Баронетът смръщи чело. Херцогът взе канчето с бира и се запъти към отворения прозорец, който гледаше към градината. Лейди Барат играеше с ветрилото си.

— Знам, Арабела, за жените е трудно да разберат, но дългът от игра на карти е различен от всеки друг. — Тонът на сър Марк не търпеше противоречие. — Мъжът е длъжен да плаща дълговете си и когато не може, не му остава нищо друго, освен да… — Той млъкна и в стаята се възцари мълчание. След малко завърши с леко смущение: — Освен да отиде в изгнание или да умре. Извинявай, мила моя, но бях длъжен да говоря открито. Каквото и да е мнението ни за неписаните закони на обществото, трябва да ги следваме и брат ти го знаеше.

— Разбирам ви напълно, сър Марк. Онова, което не разбирам, е обстоятелството, че единственият кредитор на починалия ми брат е бил негова светлост. — Тя направи неясен жест към херцога, който я наблюдаваше над ръба на чашата си. — Бих разбрала, ако Фредерик беше задлъжнял на половината лондонски играчи, на лихварите и на кого ли още не. Но вече знам, че дългът му е бил само към дук Сен Жюл. Това не ви ли се струва странно?

Джак остави канчето си на перваза и изрече ледено:

— Тогава ми позволете да обясня. Щях да го направя веднага, ако ме бяхте попитали.

Арабела му кимна подигравателно да говори, а баронетът, който се чувстваше видимо облекчен, седна и вдигна канчето към устните си.

Джак продължи със същия леден тон:

— Още преди няколко месеца поех всички дългове на брат ви. Затова съм единственият му кредитор.

Арабела смръщи чело.

— Защо брат ми се е съгласил да поемете дълговете му? Или живеете от лихварство, милорд? Каква лихва му поискахте?

— Арабела! — Сър Марк не намери сили да спре тази чудовищна обида. Лейди Барат изохка уплашено. Без да им обръща внимание, Арабела се вгледа в лицето на херцога.

Джак Фортескю вдигна рамене.

— Брат ви не знаеше, че съм изкупил дълговете му от кредиторите. Узна само, че някакъв непознат е изплатил всичко. По принцип лихварите нямат навика да продават дългове. Те се считат за ценно капиталовложение. Брат ви бе закъснял с изплащането на лихвите и аз нямах интерес да го притеснявам.

— Защо сте му направили тази услуга? Ако съдя по малкото, което съм чувала от устата му, не ви е смятал за свой приятел.

Арабела издържа на погледа му, знаейки, че в противен случай ще изгуби битката.

— Познавахме се. Движехме се в едни и същи кръгове…

— На картоиграчи — прекъсна го рязко тя.

Той потвърди с иронично накланяне на главата.

— Правилно. В клубовете е обичай да си помагаме. — Изведнъж очите му станаха непроницаеми. Отново го връхлетя вълна на злобно вълнение, отново преживя всяка грижливо планирана стъпка от унищожението на Фредерик Лейси. Всяка нова сума, която поемаше, беше камък в гробницата на отмъщението. Дънстън изобщо не забелязваше меча, надвиснал над главата му, преди да го покоси.

Значи сте се погрижили да си получите лихвите — установи Арабела с цинична усмивка. Джак отново вдигна рамене.

— Това е в природата на играта. Човек залага, губи или печели. — Студената забележка сякаш внесе студ в помещението. Сега в сивите, вече не непроницаеми очи светеше остротата на рапира.

Сър Марк се покашля и опънатият конец, свързващ Арабела и Джак, се скъса. Тихата библиотека и напрегнатите слушатели отново излязоха на преден план.

— За съжаление това е истината — потвърди баронетът. — Играта е опасно нещо, а брат ти й се отдаваше напълно. Знаел е какво прави. Не го защитавай.

Арабела не отговори. Подозираше, че Фредерик е знаел в каква опасна игра се впуска, но е попаднал на майстор, който играе съвсем различна игра със съвсем различни правила. Бедният глупак, каза си тя в прилив на съчувствие и примирение. Не биваше да вижда само грозните му, понякога жестоки черти. Да, той беше негодник и се интересуваше единствено от себе си, но бе платил извънредно висока цена.

Докато размишляваше, тя не сваляше поглед от херцога. Той изглеждаше толкова спокоен, толкова овладян, усмивката му беше самоуверена. Неопределима и опасна. Само глупак би се осмелил да излезе срещу Джак Фортескю.

И все пак… Защо да не опита? Мисълта я удари с голяма сила. Откъде й хрумна това? Защо да не помисли сериозно и да приеме предложението на херцога? Мили боже! Очевидно си е загубила ума. Несъзнателно поклати глава.

— Бела? — прошепна Мег и я побутна по ръката. — Изглеждаш, като че говориш с някого.

Арабела погледна неразбиращо приятелката си, после вдигна рамене и се усмихна извинително.

— Прощавай, но за момент се пренесох в друг свят.

— Това е разбираемо, мила моя — обади се съчувствено лейди Барат. — Но не забравяй, че си между приятели.

— Знам, мадам, и съм ви вечно благодарна — отговори Арабела и стисна ръката й с искрена привързаност.

— Нека да поговорим какво може да се направи — каза бързо сър Марк, преди жена му да пролее винаги готовите сълзи. Отпи голяма глътка ейл и се обърна замислено към Арабела: — Скъпа моя, херцогът има добро предложение за излизане от тази нещастна ситуация. — И я погледна с очакване.

Арабела искаше да разбере какво точно е казал Джак, затова не отговори. Погледът, отправен към сър Марк, изразяваше само учтиво внимание и леко любопитство.

Мег се зае да подрежда рози във вазата на ниската масичка до дивана. Много й беше любопитно как ще се справи Арабела. Приятелката й очевидно бе решила да осуети намерението на херцога — или поне да го изправи пред трудно преодолими пречки. Според Мег това беше умна стратегия. Въпреки че се стараеше да гледа на херцога с хладен и леко враждебен интерес, тя също попадна под магнетичната сила, която излъчваше той. Излъчването му беше достатъчно да преодолее всяка съпротива. Все едно дали бе склонна да го приеме или не, Арабела щеше да има нужда от помощ, за да запази поне до известна степен независимостта, на която толкова много държеше.

В последвалата тишина лейди Барат отвори ветрилото си, а сър Марк каза с учудено смръщено чело:

— Мислех, че негова светлост е говорил с теб, Бела?

— О, да, разговаряхме — отвърна невинно тя. — Би било трудно да не се говори, когато абсолютно чужд човек нахлува в къщата ти и те лишава от собственост.

Джак стисна устни, остави празното канче и облегна рамене на рамката на вратата. Сър Марк го погледна въпросително.

— Фортескю, ако съм ви разбрал правилно, вие сте обсъдили въпроса с Арабела…

— Разбира се, сър. — Мъжът сведе поглед към ръцете си, прокара палци по дланите, завъртя няколко пъти четириъгълния смарагд на левия безименен пръст. За всички стана ясно, че дук Сен Жюл се бори да овладее чувствата си.

Арабела не знаеше дали е изправена пред изблик на гняв или пристъп на смях, затова реши, че е време да сложи край на играта на заблуждаване.

— Сър Марк, да не би да говорите за смешното предложение на херцога? Нито за секунда не повярвах, че е истинско. Абсурдна идея.

— Арабела, мила моя, моля те да помислиш много сериозно — намеси се лейди Барат, преди съпругът й да е казал и една дума. — Херцогът е много изгодна партия. А при тези обстоятелства… според мен решението е много разумно. — Тя се усмихна колебливо. — Предложението е много великодушно.

— Мисля, че мога да мина и без подобно великодушие, мадам — отговори Арабела с неосъзнато високомерие. — Вече писах на роднините си в Корнуол и съм сигурна, че ще ме приемат. Ще печеля пари с орхидеите си, ще отглеждам зеленчуци за собствена употреба. Ще бъда независима и напълно доволна.

Херцогът издаде звук — дали на презрително неверие или потискан смях, Арабела не можа да разбере. Тя го удостои с мрачен поглед.

— Казахте ли нещо, ваша светлост?

— Не, нито дума. — Очите му отново светнаха опасно.

— Разбирам, че, е много трудно — призна с въздишка сър Марк. — Не можем да очакваме, че Арабела ще реши веднага. Но те моля да обмислиш нещата много добре, мила моя. Предложението крие много предимства. — Отиде при нея и я потупа по рамото. — Както каза лейди Барат, ти имаш нужда от време за размисъл. Помисли за алтернативите. Нервите ти са напрегнати и… — Той се обърна рязко, стреснат от звука, който бе издала дъщеря му. — Какво имаш да ни кажеш, Маргарет?

В очите на Мег затанцуваха светли точици.

— Кога си виждал Бела с опънати нерви, татко? Нейните нерви са от стомана!

Сър Марк изгледа мрачно дъщеря си. Познаваше Арабела от детските й години и знаеше, че Мег е права. Затова се покашля и изрече сърдито:

— Е, каквото и да е, смъртта на Фредерик е ужасен шок за всички ни.

В погледа му, отправен към херцога, се четеше съмнение. Джак наблюдаваше сцената с подигравателна усмивка. Този мъж хладнокръвно е спечелил от смъртта на Лейси, каза си с известна неловкост сър Марк. Нещо не е наред. Ала баронетът се постара да прогони тази ужасна мисъл. Неговият дълг изискваше да намери най-доброто решение за Арабела, а бракът със Сен Жюл беше най-добрият, ако не и единственият изход от лошата й ситуация. Затова се обърна към Арабела и каза:

— Мила моя, докато обмисляш предложението на херцога, трябва да дойдеш у нас. Имаш нужда от майчина подкрепа и съвет, а лейди Барат е готова да ти даде и двете.

Арабела прехапа устни. Не искаше да бъде неблагодарна, но съзнаваше, че трябва да се справи сама. Топлината и привързаността на Баретови се усещаха като непоносим натиск, докато тя търсеше изход от бъркотията. Затова се усмихна разкаяно и поклати глава.

— Вие сте много мили с мен… — Посегна отново към ръката на лейди Барат и продължи: — И двамата… но аз ще си остана в Лейси Корт, докато получа вест от Корнуол. Не мога да си представя, че херцогът ще издържи дълго при нас. — И го погледна предизвикателно.

— О, напротив — отговори спокойно той, приглаждайки маншетите си. — Имам твърдото намерение да прекарам остатъка от лятото в тази прекрасна част на Кент. Климатът тук ми понася.

Арабела отново прехапа устни.

— Това решава въпроса, мила моя — рече лейди Барат. — Трябва веднага да дойдеш у нас. Цяла сутрин ти повтаряме, че не можеш да останеш под един покрив с негова светлост без компаньонка.

— Мисис Елиът и старата ми бавачка са напълно достатъчни, мадам — изрече Арабела с тон, твърде добре познат на присъстващите. — Не искам да се проявя като неблагодарна, оценявам високо съвета ви, но нямам намерение да напусна дома си. Ще остана, докато съм готова за промяна. — Стана с решително изражение и подаде ръка на баронета. — Благодаря ви най-искрено, сър.

— Винаги трябва да наложиш твоето, Бела — промърмори той и стисна ръката й.

Арабела се усмихна разкаяно.

— Желая ви приятен ден, сър… лейди Барат. — Целуна дамата, която клатеше загрижено глава, но въпреки това отговори на целувката.

— Ще дойда с теб при кучетата — извика Мег и скочи. — Още не си видяла малките на Ред Лейди. — Направи реверанс в посока на херцога и се сбогува. — Желая ви приятен ден, ваша светлост.

Той се поклони тържествено.

— И аз ви желая хубав ден, мис Барат. Очаквам ви на портата, Арабела.

— О, не е нужно, сър — отвърна тя с пренебрежителен жест. — И сама мога да намеря пътя към къщи.

— Въпреки това ще ви очаквам. Аз ви доведох и съм длъжен да ви върна обратно. — Думите му не търпяха противоречие.

Арабела знаеше, че няма смисъл да спори с него, затова се обърна безмълвно и излезе след Мег.

— Битката на титаните — отбеляза през смях приятелката й, когато излязоха през страничната врата навън и се запътиха към оборите.

— Какво означава това?

— Сблъсък на две еднакво упорити сили. Не зная на коя от двете да заложа.

— Аз не бих го нарекла битка — каза Арабела и въздъхна доволно, когато влязоха в хладния, ухаещ на сено обор, където бяха настанени малките кученца. Или все пак? Тя си припомни отново миговете, когато се бе замислила сериозно дали да не приеме предложението на херцога. Сигурно се беше побъркала.

Мег приседна на пейката и загледа очаровано кученцата, които се притискаха около майка си.

— Глупости — заяви след малко. — Нали виждам какво става. Не можеш да останеш и пет минути в едно помещение с него, без да се хванете за косите.

Извади едно кученце от купчината и го сложи в скута си.

Арабела седна на близката купчина сено и също взе в скута си едно кученце. Не се опита да обори твърдението на Мег. Вместо това каза:

— Кажи сега какво мислиш за херцога, след като вече се познаваш с него?

Почеса кученцето между смешните дълги уши и то облиза ръката й. Другите кученца вече се бяха събудили и се катереха едно през друго, за да излязат от кошарката. Борис и Оскар, които в този миг влязоха в обора, трябваше да спрат, за да не стъпчат подскачащите кученца. Двата големи сетера подушиха недоверчиво малките и обърнаха няколко по гръб. Мег избухна в смях.

— Честно казано, не знам. Не мога да кажа, че го харесвам. Той не е от хората, което се харесват. Думата е твърде банална. — Хвърли бърз поглед към Арабела и продължи: — Мога да си представя, че се чувствам привлечена от него. В този човек има нещо магнетично.

— Хм… — промърмори Арабела. — Трябва да си вървя. Имам много работа с орхидеите.

Сложи кученцето между другите и стана. Борис и Оскар изскочиха в обления от слънце двор. Мег я хвана подръка и двете излязоха навън. Мег усещаше, че приятелката й се бори със силни чувства, че е необичайно смутена и объркана, ала не настоя Арабела да й се довери. Знаеше, че ще го направи, когато е готова. Двете се сбогуваха пред къщата, размениха си целувки и Мег се прибра, за да проведе дълъг разговор с майка си, посветен на бъдещето на Арабела.

Джак стоеше точно там, където я чакаше и преди. Създаваше впечатление на човек, който чака търпеливо и без да се сърди. Кучетата се хвърлиха към него и той се наведе да ги почеше между ушите, а после им метна по една пръчка. Борис и Оскар се отдалечиха с радостен лай, а Сен Жюл се изправи и поздрави Арабела с дружелюбна усмивка.

— Пак ли ще минем през полята? — попита той спокойно. — От кръстовището пътят е много приятен и сенчест.

— Вие какво предпочитате?

Джак я погледна с добре изиграно учудване.

— Наистина ли ме питате?

— Защо не? Имам намерение да се съобразя с предпочитанията ви. Мисля, че досега не съм проявявала неучтивост.

— Как тогава ще наречете представлението пред Баретови? Защо се престорихте, че нямате понятие за какво говори сър Марк? — В тона му имаше раздразнение и Арабела реши, че звука, който беше чула, е бил израз на гняв, не на смях.

— Не ми харесва, когато в мое присъствие обсъждат бъдещето ми, сякаш нямам право на решение. От хора, които нямат право да решават вместо мен. Сър Марк и лейди Барат ме познават от детските ми години и аз ги смятам за свои истински приятели, но те нямат никакви права върху мен. Аз нямам настойник, ваша светлост, и не се нуждая от такъв.

— Ето, стигнахме до кръстовището. Ще вървим по пътя, щом така предпочитате.

Тя мина пред него и се наведе да вдигне пръчката, която Оскар бе оставил в краката й. Хвърли я надалеч, отвъд живия плет, който ограждаше тесния път. Кучетата се промушиха през гъсталака и изчезнаха от поглед.

Джак я настигна и посегна към ръката й.

— Момент, Арабела. Виждам, че е станало недоразумение. Трябваше да обясня на Баретови защо съм тук, нали? Все пак те ще бъдат мои съседи. Мисля, че постъпих разумно, като изразих намеренията си спрямо вас пред хора, които са загрижени за интересите ви.

Арабела отблъсна ръката му.

— Това е лъжа. Вие нямате намерение да живеете в Лейси Корт и да бъдете истински съсед на Баретови. Щом постигнете целта си, каквато и да е тя, ще се върнете в игралните салони на Лондон. Просто се опитахте да си осигурете подкрепата на хора, които са готови да ви я дадат.

Тя понечи да продължи, но Джак я улови за раменете. Погледна в златно-кафявите очи, които пламтяха като на котка, и се възхити на решително стиснатата уста и непоколебимата брадичка.

— Виждам, че полагате всички усилия да ме разгневите — изрече почти замислено. — Искам да ви предупредя, скъпа моя, че не постъпвате особено умно. Когато се разгневя, мога да стана много лош. Досега се стараех да се показвам в най-добра светлина, защото искам да ви харесам…

Арабела избухна в безрадостен смях. Мег го бе казала много точно: „харесване“ беше твърде банална дума за магнетичната привлекателна сила на Джак Фортескю.

— Това е най-дребното условие за що-годе нормален брак.

Имаше чувството, че той е изрекъл предупреждението сериозно, и реши за момента да прекрати конфронтацията. Хватката около раменете й не беше страшна, но топлината на ръцете и близостта на тялото му бяха изнервящи. Въпреки това не посмя да го отблъсне и да отстъпи назад. Кожата му беше топла — макар да изглеждаше имунизиран срещу парещата горещина, докато тя усещаше слънцето като пламтящ диск върху непокритата си глава.

— Права сте, двамата би трябвало да се харесват — кимна сериозно той. — Но има и още нещо, Арабела. — Освободи едното й рамо и повдигна брадичката й. Наведе се и я целуна по устата. Този път устните му не минаха леко по ъгълчето на устата й както вечерта. Това беше истинска целувка. Арабела затвори автоматично очи и се сгуши в него. Усети с огромна сила аромата на кожата му, вкуса на езика, горещия натиск на тялото му. Свободната му ръка се спусна към талията й и я притисна към него. Езикът му затанцува около нейния и зад клепачите й пламна жарава.

Джак бавно вдигна глава, без да свали ръка от талията й. Другата му ръка остана под брадичката й. В сивия му поглед пламтеше копнеж.

— Това е другото, мила моя. Бракът без страст е само тъжна афера.

Арабела преглътна. Страст? Не намери думи да отговори, само приглади косата си зад ушите.

— Не бива да стоим под слънцето — изрече Джак с внезапно променен тон. — Не биваше да излизате без шапка. — Хвана ръката й със спокойна, съвсем естествена интимност и продължи напред. Беше му непонятно как целта, която го бе довела в Кент, само за няколко часа ангажира цялата му личност. Вече не беше толкова важно да завърши похода на отмъщението. Колкото по-упорито се съпротивляваше Арабела, толкова по-голяма ставаше решителността му да я победи.

Той я наблюдаваше скритом как крачи енергично редом с него и от време на време хвърля пръчки на кучетата, които лудуваха около тях. Когато усети погледа му, тя извърна глава за миг, после отново се обърна право напред.

Арабела се опитваше да си внуши, че ако престане да мисли за целувката и не я споменава, ще я забрави. Все едно, че никога не се е случила. За съжаление не умееше да се самозаблуждава.

Наближиха Лейси Корт през малка горичка. Когато излязоха на входната алея, Арабела спря.

— Можеше да се очаква — въздъхна примирено.

Джак видя, че пред стълбището е спряла карета. Вратичката се отвори. Появи се жена в разкошна рокля с огромен кринолин и стегнат корсет. Джентълменът, който бе слязъл преди нея и сега я придържаше грижливо, беше с червено лице и напудрена перука, облечен в скъп костюм от бургундско-червено кадифе.

— Обзалагам се, че лорд и лейди Олсъп възнамеряват да ни направят визита на учтивост — рече развеселено Джак.

— Отгатнахте. — Арабела подсвирна тихо на кучетата. — Ако се скрием тук, може да си отидат — предложи с надежда.

— Аз пък си мислех, че искате да се насладите на срещата — възрази Джак. — Обещахте ми да се позабавляваме.

— Това беше вчера. Тогава се поддадох на изкушението да подразня лейди Олсъп, но бързо осъзнах, че действителността е друга.

— Е, що се отнася до мен, аз се радвам, че ще се запозная с бъдещия си колега и неговата съпруга — заяви Джак, измери Арабела с внимателен поглед и поклати глава. — Можете ли да се промъкнете незабелязано в къщата?

— Разбира се. — В гласа й прозвуча уплаха. — Но защо?

— Мила моя, задните ви части са украсени със сламки и стръкчета трева, а полата ви е цялата в кучешки косми. Обувките ви са крайно неподходящи за посрещане на гости. Не би било зле да промените и прическата си. — Ръката му помилва нападалите кичури.

Арабела се погледна и се опита да изтърси червеникавите кучешки косми от полата си.

— Малките кученца постоянно се скубят.

— Права сте. Докато вие се преоблечете, аз ще поздравя лейди Олсъп и съпруга й.

Арабела го погледна нерешително.

— Как ще обясните присъствието си?

— Мисля, че няма да се наложи — засмя се той.

Очите й засвяткаха.

— Искам непременно да стоя до вас, когато влезете в бой с Лавиния, Джак.

Той се усмихна одобрително.

— Това прозвуча много добре.

Арабела се усети, че го е нарекла на малко име, но не се развълнува особено.

— Настоявам да ме почакате, преди да се запознаете с Лавиния. Кажете на Франклин да поднесе в салона освежителни напитки и да обясни, че скоро ще слезем да поздравим гостите си.

Джак се поклони.

— Давам ви двайсет минути.

— След четвърт час в библиотеката.

Арабела прихвана полите си и забърза към задната страна на къщата, без да се обърне нито веднъж.

Херцогът остана на мястото си. Намести рапирата, изтърси праха от полите на жакета си и поправи воланите на маншетите и жабото, след което се запъти към страничната врата. Изражението му беше на мъж, комуто принадлежи целият свят.