Джейн Фийдър
Брачно предложение (19)

19

Арабела се събуди от сутрешните шумове в къщата и от гъделичкане по тила. Остана със затворени очи, докато разбере какво точно усеща. Джак бе посветил вниманието си на една от предпочитаните точки от тялото й. Устните му милваха корените на косата й, езикът му се потопи във вдлъбнатинката на тила. Тя остана да лежи на една страна, потънала в меката постеля, вдигнала ръце над главата.

Той плъзна ръка по гърба й, погали всяко бедро поотделно. Дланта му помилва твърдото й задниче и продължи надолу по бедрата. Още сънена, тя затаи дъх в очакване на интимна милувка. Той я остави да чака и продължи надолу по краката. Пръстите му очертаха колянните ямки. Най-после мушна ръка между бедрата й и се запъти нагоре. Арабела въздъхна във възглавницата и повдигна хълбоци, за да го посрещне, задяна от вълна на лениво удоволствие. Когато той легна отгоре й и мушна ръце под задничето й, за да я повдигне, тя се разтвори и усети с наслада мощния му тласък.

Той се задвижи с приятна бавност, като продължаваше да я държи здраво, притиснал устни към тила й. Арабела имаше чувството че пада дълго и бавно към облак от сладостно освобождаване. Очите й се затвориха отново и тя почти не забеляза как той се отдели от нея, помилва стегнатото й задниче, засмя се тихо и стана от леглото. Когато Беки вдигна завесите и тя се събуди за втори път, навън беше светъл ден. Борис и Оскар я по-бутваха с влажните си муцуни и Арабела сърдито им се скара.

— Денят е прекрасен, лейди Арабела — извика бодро Беки. — Спахте дълго, но мис Барат ме помоли да ви събудя. Каза, че имате уговорка за тази сутрин.

— Така ли? — Арабела сбърчи чело и пое с благодарност чашата горещ шоколад, която й подаваше момичето. — А, да, спомням си.

На бала у семейство Гордън бе обещала да достави орхидеи за бала у Бошан. Лейди Бошан трябваше да дойде по обед, за да направи своя избор. Какво щастие, че се уговорихме в присъствието на Мег, помисли си Арабела, тя помни всичко. Погледна към часовника на камината и установи, че минава девет. Защо Джак я бе събудил? Тази сутрин тялото й се усещаше странно отпуснато, тук и там изранено и леко болезнено, но след такава нощ и събуждането на разсъмване нямаше защо да се чуди.

— Мисля, че трябва да се окъпя, Беки — каза тя и се усмихна замечтано.

След час Арабела слезе в стаята за закуска.

— Изглеждаш дяволски самодоволна — отбеляза Мег, която при влизането й бе вдигнала поглед от вестника. — Като котка, хванала златната рибка. Ревнувам… В моето чисто, девствено легло, колкото и да е удобно, липсва известна… — Тя размаха ръце и заключи — Хайде да го наречем известна топлина.

— Трябва да положиш малко усилия, за да промениш ситуацията — отговори с усмивка Арабела, взе си порция яйца и седна срещу приятелката си. — Какво пише във вестника?

— Няма нищо за бала у семейство Гордън. Според мен просто са закъснели за сутрешните издания. Утре сигурно ще пишат подробно. — Тя хвърли знаещ поглед към Арабела през масата и попита: — Съпругът ти каза ли нещо по темата?

Арабела си намаза филийка с масло и хапна няколко хапки. Като видя, че Мег я наблюдава с нарастващо нетърпение, благоволи да отговори:

— Да, каза няколко думи.

— Какви по-точно?

— По всичко изглежда, че едно от опасенията ми е било безпочвено. — И разказа на Мег същественото от разговора си с Джак.

— Не мога да не се възхищавам на мъжа, който остава лоялен към бившата си любовница — засмя се Мег, като чу всичко. — Според мен ти се омъжи за много сложен човек, Бела.

Арабела понечи да отговори, но точно тогава се появи прислужницата с кана топло мляко, направи реверанс и съобщи:

— Мистър Тидмут ми възложи да ви съобщя, че е дошъл мосю Кристоф, ваша светлост. Чака в утринната стая.

Арабела се намръщи леко.

— Но ние нямаме уговорка за днес.

Води със себе си някакъв джентълмен, мадам. И той е чужденец или поне така изглежда.

— Благодаря, Моли. Кажи на Тидмут, че ще дойда след минута. — Арабела изчака вратата да се затвори зад момичето и заговори възбудено: — Сигурно има някаква информация от Франция. Обеща ми да разпита новодошлите. — Забарабани с пръсти по масата и продължи: — Питам се дали искам да я чуя…

— Е, щом си стигнала толкова далеч, ще вървиш до края — отговори решително Мег. — Освен ако не държиш чак толкова да откриеш тайните му. — И погледна въпросително приятелката си.

Арабела кимна замислено.

— Искам да узная тайните му — отсече накрая. Трябваше да намери ключа към своя мъж. Знаеше, че той ще се противопостави гневно на разследванията й — вероятно имаше основателни причини да крие от нея историята на сестра си, но тя нямаше друг избор. Трябваше да знае всичко, макар да се боеше от последствията от откритията си.

Разсеяно зарови пръсти в косата си и развали фризурата, направена сутринта от Беки.

— Отивам — рече тихо и скочи от мястото си. — Може би няма да чуя нищо особено… Може би Кристоф отново е довел приятел, който се нуждае от помощ. — Ала когато излезе от стаята за закуска, вече знаеше, че ще чуе нещо важно. Усещаше го с цялото си същество.

Когато влезе, двамата мъже стояха в смутено мълчание в средата на помещението. Двамата се поклониха и Кристоф каза:

— Ваша светлост, позволете да ви представя мосю Клод Фламан.

Непознатият се поклони отново и Арабела отговори с усмивка:

— Добре дошъл, мосю. Както разбрах, наскоро сте се прехвърлили тук от Франция.

— Да, мадам. — Мъжът изглеждаше болен и много слаб, сякаш дълго време не се беше хранил добре. Тенът му беше сив, лицето — хлътнало, дрехите износени, а когато заговори, се закашля. Арабела веднага разбра какво означаваше това. Този нещастен човек беше болен от туберкулоза.

Кристоф обхвана раменете на приятеля си и безпомощно започна да масажира гърба му. Арабела веднага позвъни за Моли и поръча да донесат бренди и гореща вода.

Най-сетне кашлицата престана. Клод Фламан се отпусна на предложения му фотьойл и отпусна глава на гърдите си. Прие с благодарност чашата, в която Арабела бе смесила бренди с гореща вода, и отпи няколко малки глътки. Постепенно цветът се върна на бузите му и той се почувства по-добре.

— Моля за извинение, мадам. — Гласът му беше само дрезгав шепот.

— Ще говорите едва когато се почувствате по-силен — отговори на френски Арабела и седна на ниско столче до креслото му.

Мъжът даде знак на Кристоф и фризьорът обясни тихо:

— Клод говори само френски, мадам, но разбира малко английски. Бил е затворник в Льо Шатле, но с Божията помощ преди няколко дни бил освободен и приятели го качили на пощенския кораб от Хавър, за да дойде в Англия.

— Само благодарение на приятелите — кимна Клод и в хлътналите му очи пламна огън. — Бог няма нищо общо с нашата работа, скъпи приятелю. — В гласа му звънна горчивина. — Бог е забравил нашата страна.

Говоренето го изтощи, той затвори очи и се отпусна назад. Арабела трескаво размисляше как да заговори по интересуващата я тема. Кристоф й помогна.

— Докато бил в Льо Шатле, Клод се запознал с една жена… с една дама. Мисля, че става въпрос за дамата, която търсите, ваша светлост.

Арабела усети как цялата се напрегна. Погледът й се устреми към лицето на Клод.

— Виконтеса дьо Вилфранш? Мъжът кимна едва-едва.

— Да, мадам, така мисля. В затвора нямахме имена, само номера, но един ден… — Неспособен да продължи, той даде знак на Кристоф да разкаже историята.

Виждате, че Клод говори трудно, ваша светлост. Аз ще ви разкажа какво узнах от него.

Арабела кимна и французинът продължи:

— Споменатата дама била в Льо Шатле много отдавна. Затворниците я обичали много. Разбирала от болести, грижела се за болните, а пазачите не й пречели да работи, даже от време на време й позволявали да лекува и затворници мъже. Един ден дошла при мъжете, за да помогне на някого и Клод я познал. Неговото семейство работело в имението на Вилфранш, а той бил изпратен да се учи за златар. Виконтесата била много добра към него и винаги му осигурявала работа.

Клод, който се бе овладял, продължи да разказва, макар и с мъка:

— Нямаше да позная мадам, толкова променена изглеждаше… — Изкашля се в кърпичката си. — Познах я по един отличителен белег. По бялата къдрица в косата й, точно над челото.

Арабела спря да диша. Белегът на Фортескю?

— Видяхте ли с очите си този бял кичур? Клод кимна.

— Косата й не беше красива както някога, но кичурът си беше там. Никога друг път не съм виждал такъв и веднага го познах. — Изтощен, той отново се отпусна назад.

— Ако наистина става въпрос за виконтесата, тя е затворена там много отдавна — каза Кристоф и лицето му потъмня. — Не е ли ирония на съдбата, че народът щурмува Бастилията и освободи затворниците, след което бяха създадени дузина нови затвори, в които хиляди хора изчезнаха безследно? Някои ще си останат там, докато смъртта ги спаси, и никой няма да знае къде са.

— Как е оцеляла? — Арабела зададе този въпрос повече на себе си, отколкото на двамата мъже. Те реагираха с типично галско вдигане на раменете.

— Доста аристократи успяха да избягнат гилотината — обясни Кристоф. — След екзекуцията на Робеспиер гражданите се наситиха на кръвопролитията. Възможно е към края на терора виконтесата да е попаднала в затвора и да са я забравили там.

— Има и други като нея — обади се немощно Клод. — Семействата и приятелите им ги смятат за мъртви, а те нямат възможност да им пратят вест. Мен ме намери един приятел.

— Как се измъкнахте? — Арабела се наведе към него и го погледна втренчено.

Мъжът вдигна рамене.

— Пари, мадам. Пазачите са подкупни, трябва само да улучиш сумата. Всъщност никой не отговаря за затворниците. Повечето се смятат за отдавна изгубени. Ако подкупите подходящите пазачи, можете да си излезете съвсем спокойно.

Арабела кимна мълчаливо. Джак бе казал на Джордж, че сестра му е мъртва. Измъчваше се от мисълта, че не е успял да я спаси, както бе успял да спаси много други. Възможно ли беше да се е заблуждавал? При тази бъркотия във Франция можеше да се случи всичко… случваше се всичко. Тя беше чула истории на хора, станали жертва на грешки и намерили смъртта вместо приятелите си. Произволното кръвопролитие не се интересуваше от имената на жертвите. Много от оцелелите сигурно се страхуваха за живота си, затова криеха имената си и предпочитаха да ги смятат за мъртви.

— Безкрайно съм ви благодарна за информацията — каза най-сетне тя. Представата, че сестрата на Джак — и не само тя — гние в някакъв мрачен затвор без връзка с външния свят, и страда от мисълта, че семейството й я счита за мъртва, беше непоносима. — А сега ми кажете как бих могла да ви помогна, мосю Фламан — продължи тя и хвърли въпросителен поглед към Кристоф. — Пари, подслон, лекар. Вашият приятел има нужда от лечение и от медикаменти. Аз ще се погрижа за всичко.

— Клод живее при мен — уведоми я Кристоф. — Имам достатъчно, за да му помагам. Но ви благодаря за великодушното предложение, ваша светлост.

— Лекар и медикаменти — повтори настойчиво тя. — Моля, позволете да изпратя лекар да го прегледа.

— Ние си имаме лекари, мадам. И знаем как да помагаме на своите другари по страдание. — фризьорът се изправи и помогна на приятеля си да стане. — Вие сте много добра. Когато Клод се възстанови достатъчно, за да почне да работи, ще намерите добро семейство, което да го вземе на работа. Той е изключителен златар.

— Да, разбира се. — Арабела знаеше, че този ден никога няма да дойде. Клод нямаше да оздравее. — Но ако имате нужда от нещо, моля, обърнете се към мен.

— Мерси, мадам. — Двамата мъже се поклониха и излязоха.

Арабела застана със скръстени ръце в средата на помещението и се опита да си изясни каква трябва да бъде следващата й стъпка. Джак трябваше веднага да замине за Париж. Да проникне в затвора и да установи дали въпросната жена наистина е сестра му. Ако е тя, да откупи свободата й. Да я измъкне от ада на Франция. Мили боже, ако онази жена наистина беше Шарлот, как ли брат й щеше да реагира на обстоятелството, че обожаваната му сестра е била през цялото време във френски затвор, а той не е знаел? Че тя е страдала, а той не е направил нищо, за да й помогне?

Непоносима мисъл. Но тя трябваше да му каже. И то веднага.

— Какво има? — попита Мег тихо и загрижено откъм вратата. — Изглеждаш ужасно, Бела. Какво се е случило?

Арабела й разказа всичко. Когато свърши, усети прилив на нова енергия. Сърцето й се изпълни с надежда. Ако съдбата на Шарлот беше причината за мрачните настроения на Джак, той щеше да преживее страшен шок — но и да се отърве от депресията. Щеше да спаси сестра си, да я върне в Англия… Това означаваше край на кошмара.

— Трябва веднага да намеря Джак. — Арабела закрачи към вратата. — Изпрати някой слуга в дома на лейди Бошан да каже, че не мога да спазя уговорката ни. Помоли Луис да събере нещата на херцога в една пътна чанта. Кажи му, че господарят му ще отсъства поне една седмица.

— Ами ти? — попита Мег и излезе след нея в залата. — Да кажа ли на Беки да приготви и твоя багаж?

— Не знам… зависи как Джак ще приеме новината. — Арабела се усмихна иронично. — Вероятно ще извади оръжие, за да застреля носителката на информацията. — Огледа се и извика иконома: — Тидмут! Къде да намеря негова светлост?

— При метр Албер, ваша светлост — уведоми я икономът.

— Кой е метр Албер и къде живее? — попита нетърпеливо Арабела.

— Метр Албер е учител по фехтовка, мадам, и живее на Албермерл стрийт номер седем.

— Много ви благодаря. Пратете някого да приготви коня ми… и коня на херцога. След пет минути да изведат двата коня на стълбището. — Тя хукна към стълбата и остави достойния иконом слисан като никога в живота си. Ни веднъж не беше чувал такива резки заповеди от устата на херцогинята. Досега тя се бе държала тактично и полагаше усилия да не засяга достойнството му.

Арабела позвъни за Беки и свали халата, без да си направи труда да го разкопчее. Момичето дотича тъкмо когато бе извадила от гардероба костюм за езда.

— Помогни ми, Беки. — Арабела навлече полата и се изправи пред прислужницата си. — побързай!

Без да задава въпроси, Беки помогна на господарката си да облече полата, жилетката и жакетчето. Арабела седна, за да обуе ботушките. Сърцето й биеше като безумно, на края на съзнанието й се надигаше паника. Дори не помисли да среши косата си, а направо нахлупи високия цилиндър. Грабна ръкавиците и камшика и хукна надолу по стълбата.

Мег я очакваше в залата.

— Конярят доведе двата коня.

— Благодаря.

— Аз ще изведа кучетата в парка — продължи Мег, — а после ще ги взема в моята стая. Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.

Арабела я целуна набързо.

— Съжалявам, че ти развалих гостуването.

— О, я стига, Бела, върви най-после! — Мег бутна към вратата, която един слуга, зяпнал любопитно, побърза да отвори.

Арабела слезе по стълбата и момчето от обора и помогна да възседне Рене. Тя тръгна напред и го помоли да води коня на Джак. Той възседна собствения си кон и хвана юздите на бързия, нервен червен жребец, който Джак предпочиташе да язди.

— Албермерл стрийт — каза Арабела. — Побързайте, моля! Конярят вдигна ръка към шапката си и мина в бърз тръс.

Арабела с мъка потисна порива си да пусне Рене в лек галоп. Улиците бяха твърде тесни и в това хубаво майско утро бяха твърде оживени — двамата трябваше да си пробиват път между тежко натоварени каруци, теглени от тромави волове, момчета с ръчни колички, улични търговци и домакини, тръгнали на покупки.

След четвърт час завиха по спокойната, обградена от големи сгради Албермерл стрийт и бързо намериха номер седем. Високата къща с черни балюстради не блестеше с нищо сред другите на улицата. На скромната табела до вратата бе написано само „Метр Албер“. Вероятно всеки, който идва тук, знае кой е метр Албер, помисли си Арабела, скочи от коня и отиде до вратата. Вдигна ръка да почука, но видя, че вратата е открехната.

Влезе в тясно преддверие със стръмна стълба в задната част. Отгоре се чуваха тихи стъпки, звън на стомана, но никакви гласове. Арабела изкачи стълбата на един дъх и спря пред двойна врата, иззад която долитаха шумовете. Внимателно натисна бравата и отвори.

Пред очите и се разкри дълго помещение, подобно на галерия. До стените се бяха наредили мъже с тънки рапири в ръце. Всички острия сочеха към пода. Погледите бяха устремени към двамата, които се фехтуваха в средата на помещението. Противникът на Джак беше дребен, гъвкав мъж с маймунска физиономия, само по чорапи, който през цялото време сякаш танцуваше на пръсти. Джак се движеше бързо като сребърното острие в ръката си. Удар, ответен удар, удар, ответен удар… Двамата мъже се фехтуваха с безизразни лица, цялото им внимание беше съсредоточено върху двете лъскави острия. Арабела гледаше като омагьосана — въпреки паниката, която я бе завладяла, въпреки буцата в гърлото и желязната верига, стегнала гърдите й. Струваше й се невъзможно един от двамата противници да открие пролука в отбраната на другия. Двамата бяха абсолютно сигурни в себе си.

Джак я забеляза, избягна поредното нападение, завъртя се на един крак, но вместо да атакува отново, с бързо движение отклони острието на противника. Поклони му се леко и забърза към нея. Дишаше бързо, но стъпките му бяха леки и безшумни.

— Какво има? Какво се е случило? — попита, без да губи време с предисловия.

— Трябва да говоря с теб. Къде можем да отидем?

Той посочи една врата в страничната стена.

— Моля да ме извините, Албер, че не приключих двубоя, както трябва.

Противникът му се поклони и отдаде чест с рапирата. Джак последва примера му, сякаш този ритуал беше задължителен и всички трябваше да го съблюдават дори в сериозна ситуация. После сложи ръка на гърба на жена си и я поведе към вратата.

Влязоха в малко помещение, където една цяла стена беше от огледала. На пода имаше дебел килим, на отсрещната стена бяха окачени всички видове оръжия за фехтовка. Висок прозорец гледаше към улицата. Джак приседна на дългата, тясна маса под оръжията и се обърна към жена си. Все още стискаше рапирата. Острието, снабдено с гумено капаче, сочеше към пода. Погледът му беше внимателен, неспокойството в дълбините на очите му едва се забелязваше.

— Е? — попита тихо.

Арабела пое дълбоко въздух и се опита да успокои нервите си. Кръвта й се вълнуваше, ръцете й трепереха и тя ги скри в диплите на полата.

— Става въпрос за сестра ти — заговори направо.

Джак се вцепени. Погледът му стана непроницаем.

— Шарлот… виконтеса дьо Вилфранш… възможно е… възможно е да се намира в затвора Дьо Шатле. — Най-просто беше да му съобщи най-важните факти без емоционални подробности.

Той не помръдна, не каза дума. Само я гледаше, докато тя не издържа. Трябваше да запълни непоносимата тишина с думи.

— Мосю Кристоф има приятел, който наскоро успял да избяга от Франция. Този приятел е убеден, че е видял сестра ти.

Най-сетне Джак произнесе беззвучно:

— Сестра ми е мъртва.

Тя протегна ръка към него, но нещо я спря да го докосне.

— Не… може би не е. Може би е още жива.

Той поклати глава в несдържан жест на отрицание.

— Защо онзи мъж е дошъл да ти разкаже историята си? — Погледът му я прониза и тя видя в зениците ярка искра… може би надежда… зад празната сянка на неразбирането и неверието.

— Защото помолих Кристоф да се ослушва дали някой от емигрантите знае нещо за виконтесата. Докато не се появи този мосю Фламан, никой не знаеше нищо. Той ме потърси тази сутрин. Веднага дойдох при теб. Ти трябва…

— Не ми казвай какво трябва да правя — прекъсна я той така тихо, че думите му едва се чуха. Въпреки това всяка дума беше така отсечена, че сякаш беше крясък. — Сестра ми е мъртва.

Арабела поклати глава и повтори упорито.

— Може би не е, Джак. Има шанс да е оцеляла. — Той продължи да гледа мрачно пред себе си, и тя продължи бързо: — Конят ти чака долу. Луис вече събира багажа ти.

Когато той се обърна и тръгна към изхода, в първия момент Арабела не беше в състояние да го последва. Безизразното лице и мълчанието му правеха каквато и да била реакция невъзможна. След минута се овладя и се върна в дългата галерия. Джак бе обул ботушите си и вървеше към двукрилата врата, затягайки колана си. Арабела се втурна след него. Без да я погледне, той слезе по стълбата, като вземаше по две стъпала наведнъж. Излезе на улицата, възседна коня си и го подкара в бърз тръс.

Арабела възседна своя кон с помощта на слугата и последва съпруга си. Не знаеше какво трябва да направи, но нямаше намерение да му позволи да я пренебрегва по този начин. Ако не желаеше да я удостои с доверието си, значи бракът им беше само фарс.

Пристигна на Кавендиш Скуеър малко след Джак. Конят му беше вързан на парапета пред къщата, входната врата беше широко отворена. Арабела скочи от седлото, прибра полите си и изкачи стълбището. Тидмут тъкмо щеше да затвори вратата, когато тя профуча като вихър покрай него. Спря едва в будоара си и си заповяда да се овладее. Погледна се в огледалото и се намръщи. По челото й блестяха капчици пот, косата й висеше прашна и разрошена под шапката, шалчето на шията й се бе изкривило. Хвърли шапката и камшика си на едно кресло, мина през спалнята си и решително отвори вратата към стаята на Джак.

Той тъкмо обуваше бричове, а Луис приглаждаше гънките на ризата, приготвена за обличане.

— Можеш да ми отделиш пет минути — каза Арабела, като се стараеше да говори неутрално. — Моля ви, Луис, оставете ни сами.

Камериерът погледна господаря си с възмутено изражение. Не приемаше заповеди от херцогинята. Едва когато Джак кимна кратко, Луис излезе, макар и намръщен.

— Какво има? — попита хладно херцогът, докато връзваше шалчето си.

— Защо премълча пред мен, че имаш сестра? — Арабела застана до леглото и сложи ръка на гладката дървена рамка.

— Това не те засяга. Нито когато се оженихме, нито сега. — Отговорът прозвуча сковано.

— Аз съм твоя жена, Джак. Как може да не ме засяга? — попита тя спокойно, решена да предизвика реакцията му.

— Наистина ли смятате, че ще се доверя на жена, която души и шпионира зад гърба ми? — Най-после гневът му изби на повърхността. — Искам да знаете, мадам, че нямам ни най-малко доверие във вас. Не знам как успяхте да проникнете в онази част от живота ми, която предпочитах да запазя в тайна, но бъдете уверена, че сте сторили голяма грешка.

Той се обърна към огледалото с жест на отвращение и презрение.

— Джак, моля те… — проговори с болка Арабела. — Не съм искала да те шпионирам. Джордж ми каза, че имаш сестра и смяташ, че е загинала по времето на терора. Каза ми още, че сте били много близки…

— Много съм му задължен — прекъсна я остро той. — Дано не забравя да му изкажа благодарност.

— Джордж не е виновен. — Сега вече Арабела се ядоса и гневът помете чувството й за вина. — За всичко си виновен ти. Ако не беше толкова затворен и недостъпен… ако не се затваряше пред всички, дори пред най-близките си хора, аз нямаше да бъда принудена да задавам въпроси за личния ти живот… за онова, което има значение за теб.

Той се обърна отново към нея и попита с измамно спокойствие:

— И за какво още попита Джордж, моя сладка, фалшива съпруго?

— Не съм фалшива — изсъска тя. — Ако някой е фалшив, това си ти. Защо криеш мислите и чувствата си от мен? Какви тайни имаш още? — Застана пред него и продължи енергично: — Настоявам да ми кажеш всичко. — Брадичката й бе предизвикателно вирната, златните очи изпускаха искри.

Той й обърна гръб, но тя улови ръката му и я дръпна с все сила, опитвайки се да го обърне отново към себе си. Той се отърси от нея като от досадна муха и изрече примирено и търпеливо:

— Остави ме на мира, Арабела.

— Няма. — Тя посегна отново към ръката му. — Защо се ожени за мен, след като ме презираш? Ти ме презираш, нали? — Без да пуска ръката му, направи още една крачка към него и го принуди да я погледне. — Презираш ли ме?

След цяла вечност той отговори:

— Не… не те презирам. Теб не.

Арабела го погледна втренчено и прозря истината.

— Какво ти е сторил брат ми, Джак?

Джак погледна над главата й. В съзнанието му отново бе изникнала картината на клането в затвора Ла Форс през онази нощ.

— Той предаде сестра ми.

По вените на Арабела се разля леден студ. По гърба й пробягаха тръпки, кожата на главата й настръхна. Пусна ръката му и пошепна дрезгаво:

— Мисля, че не разбирам…

— Тогава ще ти обясня и ще разбереш, мила моя. — Думите му бяха оцветени от горчивина и ирония. — За да спаси скъпоценната си шия, брат ти предаде сестра ми на тайната полиция. Отведоха я в затвора Ла Форс и там я убиха. — Погледът му беше празен, сякаш гледаше в черна дупка. — Проследих дирите на Шарлот до Ла Форс. Всички бяха мъртви… целият двор беше в кръв… трупове лежаха в локви кръв, отделни части от тела, отсечени крайници… Сестра ми е била една от първите, отведени в този затвор. Говорих с една жена… мърлява старица… продавачка на чорапи… Видяла как я ударили с байонет и паднала на колене. Невъзможно е да е оживяла след това клане!

В тона му имаше агония и Арабела потръпна. За първи път след толкова години възникваше възможността да се е излъгал. Многото месеци страдание можеше да се окажат напразни. Той изтри с две ръце лицето си, сякаш искаше да заличи нещо. Арабела се отдръпна назад и падна тежко на леглото.

— Фредерик винаги е бил подлец. — Просто установяване на прост факт. Несъщият й брат бе продал душата си на дявола. Би направил всичко, за да спаси собствената си кожа. — Значи затова си го довел до фалит… и до смъртта. — Сведе глава и продължи дрезгаво: — Бих могла да кажа, че това е добро отмъщение. Но какво общо имам аз, Джак? Защо се ожени за мен? И аз ли бях част от отмъщението?

Мълчанието му беше достатъчен отговор.

Арабела обхвана раменете си, за да си даде някаква опора, и се загледа право пред себе си. Престъплението на Фредерик щеше винаги да тежи над нея. Никога нямаше да се освободи от него. Джак виждаше в нейно лице своя смъртен враг.

— Идвам с теб — заяви накрая тя и се изправи. Решителността придаде твърдост на гръбнака й.

— Няма да дойдеш — отвърна той и очите му бяха студени като лед. — Да не мислиш, че ще търпя една Лейси в близост до сестра си?

Да, Джак никога нямаше да се освободи от омразата и презрението си. Но сега не искаше да се кара с него. Това не беше истинският Джак. Не беше мъжът, когото познаваше, когото познаваха приятелите му. Той беше пленник на сила, унищожителна като онова, което бе извършил Фредерик. Стана от леглото и се запъти към вратата. На прага се обърна и каза просто:

— Желая ти много щастие, Джак.