Метаданни
Данни
- Серия
- Максуел (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Winter Fire, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Христина Симеонова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 77 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- sianaa (2009)
- Корекция
- maskara (2009)
- Допълнителна корекция
- sonnni (2012)
Издание:
Елизабет Лоуел. Зовът на сърцето
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1998
Американска. Първо издание
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Мариета Суванджиева
ISBN: 954-19-0038-0
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)
- — Корекции от sonnni
Глава 23
— По дяволите, жено, нямали да се вслушаш в гласа на разума? — попита Кейс високо.
— Кажи нещо разумно и ще се вслушам — отвърна Сара.
— Остани си вкъщи.
— И да убият Конър? Ако това е представата ти за здрав разум, цяло чудо е, че дори конят ти те слуша!
Ют, Морган и Хънтър бяха отвън, но това не означаваше, че не чуват разговора. Пристъпваха от крак на крак и се опитваха да не слушат гласовете на мъжа и жената вътре, които си крещяха, сякаш се намираха на километри един от друг.
Лола само се ухили и продължи да чепка вълна.
— Обзалагам се на десет долара, че ще отиде — каза тя, без да се обръща конкретно към някого.
Ют изсумтя и поклати глава. Отказваше облога.
— Момчета? — подкани ги тя.
Морган и Хънтър се спогледаха. Те също не можеха да се обзаложат. Лола се изплю, засмя се и продължи да чепка вълна, за да може Сара да попреде, когато спре да спори. Скутът й бързо се пълнеше с чиста, хубава вълна.
— Това момче си намери майстора — обади се тя след известно време. — Само че още не го е разбрал. Но ще свикне.
— По-добре не се обзалагай за това — каза тихо Хънтър. — Войната промени Кейс. Стана студен. Виждала ли си го някога да се усмихва?
Лола се замисли, после поклати глава.
— Някои мъже нямат чувство за хумор — каза тя и сви рамене.
Хънтър се усмихна тъжно.
— Кейс имаше великолепно чувство за хумор. Но войната му отне и това.
— Тя ще отиде в Спринг Кениън — каза Лола.
— Ют би могъл да я задържи тук — обади се и Морган.
Усмивката на стария човек беше още по-тъжна и от тази на Хънтър. Той поклати глава.
— Този, който я задържи тук, е по-добре никога повече да не й показва гърба си.
— Добре. Аз ще го направя — каза Морган.
Ют се замисли за момент. После поклати глава.
— Аз ще се бия с теб — каза той.
— За бога! — възкликна Хънтър. — Защо?
— Тя иска нещо и аз ще се опитам да й го дам.
— Е — провлече Морган, — това обяснява всичко.
Лола спря да чепка вълната и погледна към Хънтър с ясните си черни очи.
— Не си губи времето да му наливаш акъл в главата, що се отнася до това момиче — каза тя равно. — Въобще не възприема. Най-добре е да помислиш как можеш да го използваш, за да я опазите жива.
— Имам една идея — каза Хънтър. — Можем да заблудим Аб, че тя носи среброто.
Морган го погледна, хвърли един погледи към дребния старец и се усмихна широко. На Ют му трябваше малко повече време. Очите му се разшириха и той се засмя.
Лола се изплю.
— Доста време ви беше необходимо, за да видите това, което е просто като фасул — каза тя.
— Ще го направиш ли? — обърна се Хънтър към Ют. — Или ще се биеш с нас?
— Ще го направя, ако тя ми позволи.
Хънтър наклони глава към къщата, в която изведнъж бе настъпила тишина.
— Мислите ли, че брат ми я е изморил достатъчно, за да се вслуша в здравия разум?
Лола изсумтя.
— Мъже! В половината от вас няма и капчица здрав разум. Това момиче вътре е много по-жилаво, отколкото изглежда.
Хънтър се усмихна и погледна към Лола.
— Вече съм разбрал, че някои жени са по-силни, отколкото изглеждат — каза й той.
— Жена му го научи на това — добави Морган.
— И това не беше лесен урок. И за двамата — призна си Хънтър.
Лола отново се изплю и събра вълната.
— Понякога наистина не е лесно. А Сара също не е от лесните.
— Нито пък Кейс — каза Хънтър.
— Както вече казах — намерили са си майстора. И двамата.
От къщата продължаваше да не излиза никакъв звук.
— Кой от вас, смели момчета, иска да занесе тази вълна вътре? — обади се Лола.
— Не, благодаря — промърмори Морган.
Ют изсумтя, но не извади палците си от джобовете на панталоните. Хънтър протегна ръка. Лола му подаде усмихната кошницата с вълната.
— Тя не хапе — каза възрастната жена. — Или поне не толкова силно, че да оставя белези.
Хънтър се обърна към Морган.
— Провери дали Конър е още жив. Аб е известен с това, че убива пленниците си.
— Ако е жив, ще се опитам да го измъкна.
— Не и преди да си се убедил, че можеш да го направиш, без някой от двама ви да пострада.
Морган се поколеба, но кимна.
— Ще се движа като сянка.
— Върни се не по-късно от два часа преди зазоряване.
— А ако Конър е мъртъв? — попита Морган.
— Върни се веднага.
— Нещо против да прережа няколко гърла на връщане?
— Просто се върни веднага.
— Можем да ги изгорим — каза Ют. — Има само два пътя, по които може да се излезе от Спринг Кениън. Ако застанем по двама от двете страни, ще ги изпозастреляме.
Морган кимна. Идеята му харесваше.
— Калпепърови са изгорили доста народ — каза той. — Опитаха се да сторят същото и с нас в Рубинените планини. Живей с меч и ще умреш по същия начин. Време е тези момчета да разберат как се умира.
— Два часа преди зазоряване — каза Хънтър. — Размърдай се.
Без да казва нищо повече, той се обърна, тръгна към къщата и почука на вратата.
— Аз съм, Хънтър. Нося малко вълна.
— Вратата е отворена. Влез — гласът й режеше като бръснач.
Той отвори вратата, приведе се и влезе вътре. Сара бъркаше фасула толкова съсредоточено, сякаш животът й зависеше от това. Кейс я наблюдаваше. Изражението на очите му изненада Хънтър. Не беше виждал такива чувства в очите на брат си от години.
— Къде да оставя вълната? — попита той.
— Някъде далеч от огъня — рязко отвърна тя. После някак разкаяно добави. — Благодаря ти.
Хънтър остави кошницата в един ъгъл и се обърна към двамата. Напрежението беше толкова голямо, че сякаш можеше да го докосне. Покашля се.
— Имаме план.
— И ще е дяволски добре, ако и аз съм включена в него — каза равно Сара.
— Ще е дяволски добре, ако не си — озъби се Кейс.
— Задоволява желанията и на двама ви.
Сара и Кейс едновременно се обърнаха към Хънтър. Надеждата и решителността в очите й напомниха на Хънтър за жената, която обичаше.
— Ти не познаваш жена ми — каза той на Сара, — но се надявам някой ден да се запознаете. И двете сте замесени от едно тесто.
Сара се усмихна горчиво.
— Някой ден. Ако утре оживеем.
— Ти ще оживееш — намеси се Кейс, — дори ако това е последното нещо, което ще направя.
— Ще отида.
— Ще ос…
— Извинете — прекъсна ги Хънтър. — Времето лети, а имаме още доста неща да уточняваме.
— Най-добре е да уточниш, че тя остава тук — каза Кейс.
— Помисли само — отвърна брат му. — В момента, в който Аб разбере, че нея я няма, Конър ще умре.
Кейс погледна към Сара с глупавата надежда, че тя не слуша. Но тя слушаше и нямаше намерение да излиза.
— Конър може вече да е мъртъв — каза той спокойно.
Дишането й се учести. Не искаше да мисли, че брат й е убит. Но въпреки това беше невъзможно да мисли за каквото и да било друго. И точно затова се държеше така.
— Изпратих Морган да провери — каза Хънтър.
— Трябваше да отида аз — отвърна Кейс.
— Защо? Той е също толкова добър в разузнаването, колкото си и ти.
— Бих могъл да си поразчистя малко сметките, докато се оглеждам наоколо.
— Това ще направи и Морган, ако Конър е мъртъв.
Сара издаде лек звук на възмущение.
— Аб няма да убие Конър, докато не получи среброто — каза тя.
— Вероятно няма — съгласи се Хънтър.
— Но получи ли среброто — намеси се и Кейс, — ще убие всеки, когото може, ще изгори останалите и ще избяга.
— В това Калпепърови са най-добри — да изнасилват, да убиват и да бягат — съгласи се Хънтър.
— Страхувам се за брат си.
— И имаш причина. Но той е твърде голям и твърде силен, за да провокира най-лошото у Аб — каза просто Хънтър. — Конър е много повече мъж, отколкото момче.
Сара затвори очи и се опита да си поеме въздух. Когато Кейс я взе в прегръдката си, тя не се възпротиви. Просто се притисна в него, молейки се брат й да е жив.
Кейс погали косите й. С цялата си душа искаше да може да й върне момчето.
— Ако Конър е мъртъв… — обърна се той към Хънтър.
Брат му кимна.
— Но сега трябва да помислим какво ще правим, ако не е — каза Хънтър.
Сара надигна глава.
— Най-добре е планът да включва и мен.
Хънтър започна да говори, преди Кейс да е започнал да спори.
Сара наблюдаваше пламъците в огнището. Очите й ги отразяваха и имаха златист цвят. Тя отново се беше върнала в къщата, защото вече не беше необходимо да се крие. Отдавна беше минал обичайният час, в който си лягаше, но тя знаеше, че тази нощ сънят няма да я навести. Пукането на дървата и шепотът на вретеното бяха единствените звуци, които се чуваха в къщата. Тя се опитваше да не мисли за нищо. Просто трябваше да поддържа огъня през цялата нощ. Толкова малко топлина. И толкова много студ.
— Сара?
Тихият глас я накара да подскочи, но тя не посегна към пушката си.
— Влез — обади се тихо тя.
Вратата се отвори и затвори Кейс стоеше на прага.
— Надуших пушек — каза той — и разбрах, че си будна.
— Огънят… ме успокоява.
— Морган се върна току-що.
Сърцето на Сара спря да бие. Погледна към Кейс така, сякаш само с усилието на волята си можеше да получи отговора, който й се искаше да чуе.
— Брат ти е жив — продължи бързо той. — Малко е понатъртен, но иначе е добре.
Облекчението й беше толкова голямо, че тя се свлече към огъня. С бързо движение Кейс я вдигна и я занесе в леглото й. Започна да разтрива студените й ръце.
— Добре съм — каза тя.
— Аха — смънка той, очевидно несъгласен.
— Наистина.
Тя въздъхна дълбоко. Цветът бавно започна да се връща върху лицето й.
— Престани да се тревожиш за това, което ще стане на зазоряване — каза й той.
Сподавен смях беше единственият й отговор. Той прошепна името й и отново я прегърна. Успокояваше и нея, и себе си.
— Конър ще се върне жив при теб — каза й той. — Кълна се.
— Н-но…
— Шшт — прошепна той. — Морган вече е обратно на път за Спринг Кениън. Смята, че може да се промъкне достатъчно близо, за да пази Конър.
Или да се опита, помисли си той, но това не беше нещо, което можеше да каже на глас. Морган беше казал, че Конър е завързан като коза за жертвоприношение.
Сара си пое въздух.
— Няма да ни очакват на билото сутринта, когато слънцето ще е зад нас — продължи спокойно той. — Лола и Ют се занимават с реалите, както ги помоли, макар че, проклет да съм, ако мога да разбера защо ги искаш излъскани.
Тя кимна, но не го погледна в очите.
— Ако не поспиш, утре въобще няма да си ни полезна. Разчитаме на теб и Лола да прикривате отстъплението ни.
„Поне това искаме да си мислиш — добави наум той. — А това, което наистина ни интересува, е да те държим по-далеч от куршумите.“
Сара отново кимна. И отново не го погледна в очите.
— Кажи нещо. Господ ми е свидетел, че беше доста разговорлива снощи.
— Какво мога да кажа? — прошепна тя.
Той погледна към пребледнелите й устни. Знаеше, че е права. Ако говореха за утре, това само щеше да направи чакането още по-непоносимо.
— Ако разбереш, че си бременна, иди в Рубинените планини. Хънтър ще се погрижи за добър дом за теб и бебето.
Тя не отговори. Не можеше. Преди още да е осъзнала, че той не очаква да оцелее утре сутринта, устните му бяха върху нейните.
След първата му целувка тя вече не се бореше срещу успокоението, което й предлагаше. Притисна се към него с желание, което беше равно на неговото собствено. Докато той се бореше с нейните дрехи, тя събличаше неговите. За всяка целувка, която му даваше, получаваше две. Когато пръстите му се озоваха между бедрата й, той откри, че тя е топла, мека, мокра от страст. Влезе в нея бързо и тя извика от удоволствие, което беше толкова силно, че чак я заболя.
— Сара?
— Не спирай — ноктите й се забиха в хълбоците му. — Никога не спирай.
Той изстена. Самообладанието го напускаше.
— Следващия път — дрезгаво каза той. — Следващия път ще бъда… бавен. Наистина бавен.
От гърлото й излезе нечленоразделен звук. Гърбът й се изви и ръцете й се вкопчиха в хълбоците му. Той пое вика й с устата си, отдавайки й се по единствения начин, на който беше способен.
Но това не беше достатъчно. Не знаеше дали някога можеше да му бъде достатъчно. Трябваше да я има. Трябваше да се слее с нея.
— Сара? — прошепна той.
И влезе още по-дълбоко. С всяко негово движение тя викаше името му. Той й отговаряше с всичкото желание, което имаше в себе си, докато тя отново затрепери. Той се опиваше от екстаза й и продължаваше да се движи върху нея, издигайки я все по-високо и по-високо, докато не останаха повече думи, повече въпроси, нищо, освен първичния съюз на мъжа с жената. Тя беше като огън и гореше като огън, прогонвайки зимата.
Студеният вятър шибаше лицето на Сара. Тя стоеше и гледаше как Ют и Кейс се отдалечават в мрака Хънтър вече беше тръгнал. Той трябваше да заеме позиция, от която да прикрива отстъплението на Кейс.
Ако въобще има отстъпление, помисли си Сара.
„Но той е още жив. Недей да мислиш друго. Той е мъж“.
Тънката снежна пелена скърцаше под копитата на двата товарни коня. Самарът на нейния кон беше пълен със сребро. Току-що излъсканите реали щяха да блестят като лунни лъчи на сутринта. Заедно с провизиите за едно дълго пътуване, останалите кюлчета сребро бяха разпределени върху шест мустанга. Жените щяха да яздят други коне.
Сара не искаше да мисли затова, че заминават в тази тъмна доба, натоварени с всичко, което щеше да им е необходимо да оцелеят и да започнат нов живот, но последните думи на Кейс още отекваха в съзнанието й.
„Ако не се върнем, вие двете ще тръгнете за Рубинените планини. Елиза и бебето ще имат нужда от това сребро“.
В крайна сметка Сара се съгласи, въпреки че отказваше да приеме скритото значение на думите му. Не можеше да си представи да живее без Конър. Без Кейс.
Тя потрепери и се загърна в палтото на Ют. Мирисът на тютюн, пот, кози и пушек почти я задушаваше. Кейс миришеше на ябълки през онази нощ! Мили Боже, сякаш бяха минали хиляда години оттогава.
— Будна ли си?
Сара се обърна към Лола.
— Будна съм.
— Изглеждаше така, сякаш сънуваш.
— Само си спомнях… Кейс миришеше на ябълки първия път, когато го видях.
Възрастната жена се засмя.
— Ют миришеше на барут, на уиски и на конски фъшкии. Седеше на една камара камъни до пътя, пиян като свиня, и стреляше по мухите. Боже, Боже, това беше толкова отдавна.
Въпреки страха си, Сара се усмихна.
— Много години съм била с този човек — продължи Лола. — Много години. Твърде много, за да го оставя сега да си тръгне и да бъде убит — звездната светлина правеше очите й да изглеждат като лъскави черни опали. — Вземи четирите коня и тръгвай към Невада. Ако има нужда някой ще те настигне и ще те върне обратно.
— Не.
— Чуй ме, момиче, ти…
— Не — спокойно я прекъсна Сара.
— Някаква вероятност да промениш решението си?
— Не.
Известно време Лола усърдно дъвчеше тютюн. После се изплю през една от дупките между зъбите си.
— Предполагам, че имаш някакъв план — каза тя.
— Познавам Спринг Кениън по-добре от всеки друг.
Лола изсумтя.
— Аб Калпепър може и да е подъл като змия, но не е сляп — продължи Сара. — Ют няма да успее да го заблуждава задълго.
— Не е нужно. Куршумите са бързи.
— Но плътта е бавна — отвърна Сара. — Хайде, нямаме много време.
Метна се на кобилката си проклинайки.
Лола също яхна коня си.
— А товарните коне? — попита Лола.
— Доведи ги. Имам планове за тези кюлчета.
— Точно от това се страхувах. Плановете са глупаво нещо.
Без да казва нищо повече, Лола тръгна по тъмната пътека. На Сара също не й се говореше особено. Колкото повече се приближаваше към Спринг Кениън, толкова по-глупав й се струваше планът й. Единственото нещо, за което беше сигурна бе, че мястото, към което бе тръгнала, бе по-близо от източното било, към което се насочиха мъжете.
Колкото и да бе глупав планът й, бе по-добре от това просто да седи, да кърши ръце и да чака да види дали Кейс и Конър са още живи.
Освен това, те имат нужда от нея. Никой друг не би могъл да достигне до тази част на каньона. От там можеше да стреля право в лагера. Можеше да направи разликата между това да живее и да умре за Конър.
За Кейс. Това не е глупав план. Не съвсем. Не и като го обмислиш от всички страни.
Тя продължаваше да си повтаря това и когато конят й изкачи стената на каньона и се озоваха върху високото плато. Лост Ривър беше изкопала проход в това плато, за да се превърне каньонът в долина, където имаше трева и дървета. Долината Лост Ривър беше най-големият каньон, който водата беше прокопала през платото, но не беше единственият. Имаше още стотици по-малки каньони. Спринг Кениън беше един от тях.
Преди да дойдат бандитите, той беше нещо като убежище за Сара — загадъчно място, изпълнено с тишина спокойствие и мечти. Беше ходила там много, много пъти. На южната му стена, в една пещера имаше развалини, които времето и прахът постепенно поглъщаха. Само няколко каменни стени все още се изправяха срещу отдавна мъртвия враг.
Малко по-надолу се намираха изворите, които бяха направили мястото привлекателно за древните хора. Още малко по-надолу бандитите бяха построили лагера си.
Сара знаеше прекрасно пътя към развалините. Много пъти се бяха крили тук с Конър, когато Хал се напиваше. Но колкото и да я търсеше съпругът й, нито веднъж не я бе открил. Въпреки че беше слаб за мъж, все пак не беше достатъчно слаб, за да се промъкне през тайния проход, който водеше от платото към развалините.
Конър вече бе твърде пораснал, помисли си тя. Само тя можеше да се вмъкне в прохода. Към развалините не можеше да се стигне по друг начин, освен ако не се спуснеше въже отгоре. Хал беше опитал веднъж, търсейки среброто. Но не откри нищо, освен прах и счупени керамични съдове. Без да се колебае, Сара насочи коня си по пътеката, която не бе използвала, откакто Хал умря. Пътеката беше твърде стръмна, твърде опасна, за да тръгне по нея при нормални обстоятелства. Особено през нощта. Но Хал полудяваше точно през нощта. Нощта беше времето, когато да се добереш до безопасното място си струваше всеки риск.
— Момиче, къде, по дяволите, отиваш? — обади се Лола.
— Към платото, а след това към билото на Спринг Кениън.
— Да не си полудяла!
— Остани тук тогава.
— Да бе, как не!
Мустангите дишаха тежко, когато стигнаха до платото. Никакви други коне не биха могли да се изкачат тук. Само животните, израснали, тичайки на воля из каньоните, притежаваха усета и здравите копита, необходими, за да останат на пътеката.
Вятърът виеше край тях като живо същество.
— Лола? Тук ли си? — извика Сара.
— Никога повече няма да ти проговоря, момиче.
— Обещаваш ли?
— Ще видиш.
— Виждаш ли онази вдлъбнатина? — попита Сара и посочи напред.
Лола изсумтя.
— Това е началото на една стара пътека към изворите. Но не е достатъчно широка за коне.
Лола се изплю. Това беше единственият й коментар.
— Не е нужно да идваш — каза Сара.
Възрастната жена промърмори нещо и зачака.
— На около четвърт миля по-надолу има едно място, откъдето човек може да вижда целия каньон. Ако бях на мястото на Аб или Муди, щях да оставя някой да пази там.
Лола изсумтя.
— Напълни джоба си със сребро — продължи Сара. — Ако някой пази там, кажи му, че си откраднала останалото и имаш нужда от помощта му.
— По-евтино ще е, ако му дам малко олово.
— И по-шумно.
— Ако има някой там, имали значение как ще се справя с кучия син, при положение, че го направя тихо?
— Не. Просто не искам никой да стреля оттук по Ют и Кейс.
— Ще съм безшумна като змия.
Сара приближи коня си, прегърна Лола и каза:
— Благодаря ти.
— По дяволите, момиче. Няма нужда. Моят човек е в същия кюп, както и твоят.
Но Лола я прегърна силно, преди да слезе от коня и да се отправи към пътеката.
Сара тревожно погледна към небето на изток и насочи кобилката си към тайната пътека към руините.
Вятърът пронизваше Сара и тя трепереше, без да го осъзнава. Слезе от кобилата и развърза дисагите. Отново погледна към небето и стомахът й се сви. Хоризонтът на изток започваше да избледнява. „Побързай!“ Повлече дисагите надолу по пътеката. Беше й трудно, бавеше се и й се искаше да закрещи от яд. Изведнъж стана много стръмно. Тя спря да се опитва да управлява дисагите и просто ги пусна надолу. По-бързо, отколкото бе очаквала, и по-бавно, отколкото се бе надявала, тя се озова в тясната пещера.
Дишаше толкова тежко, че имаше чувството, че я чуват на няколко мили околовръст. Погледна още веднъж към небето само за да установи, че времето течеше твърде бързо. Звездите на изток вече избледняваха.
Мъжете скоро ще стигнат до другото било. „Побързай!“ Задъхвайки се, тя дърпаше тежките дисаги, опитвайки се да държи пушката си така, че да не се удря в каменните стени. „Само още няколко метра.“ По гърба й се стичаше пот, докато дърпаше дисагите, пълни със сребро, все по-близо и по-близо до входа на развалините.
Небето на изток придоби розов оттенък. Нощта си отиваше. От дъното на каньона, на петнайсетина метра под източното било, се чуваха гласове. Гневни гласове.
— Да му се не види, вече настъпи утрото, а аз не виждам никакво сребро, да му се не види! Казах ви да убием момчето и сами да си вземем среброто.
Хората на Муди хорово изказаха съгласието си.
— Докато слънцето не се покаже, утрото не е настъпило — каза Кестър.
— Да му…
— Утрото не е настъпило — прекъсна го Кестър.
Фактът, че в ръцете му имаше пушка, бе по-съществен от всяка логика. Муди и хората му се задоволиха само да проклинат, като гласовете им ставаха все по-високи с настъпването на деня.
Кейс и Ют се прикриваха зад клоните на една пиния близо до източното било на каньона.
— Тези момчета стават все по-нетърпеливи — промърмори Ют.
Кейс погледна на изток. Слънцето все още не се беше показало над ръба на платото.
— Ще трябва да почакат — каза той.
— Аб още ли е в онези върби с Конър?
Кейс кимна.
— Виждаш ли Морган? — попита Ют след известно време.
— Не. Но е някъде там долу.
— А Хънтър?
— Той е на южното било, там, където му каза да бъде.
Ют изсумтя.
— Сигурно са оставили някой да пази там.
— Сигурно вече го няма. Сега Хънтър е там.
Ют се засмя.
Постепенно, почти незабележимо, слънцето се показваше над източното било на каньона. Когато се показа наполовина, Кейс излезе от сянката. Тежките дисаги висяха на раменете му.
— Вижте! — извика някой от мъжете долу. — На източното било!
— Аб! — извика Кестър.
— Виждам го!
Още една, по-малка, сянка се появи до Кейс. Шапката и жилетката бяха на Сара. Останалото, включително лошо сплетените плитки, подаващи се под шапката, беше на Ют.
— Тук сме — извика Кейс. — Пуснете момчето.
Отдолу се надигнаха пушки, за да ги вземат намушка.
— По билото има наши хора с карабини — каза Кейс. — Ако започнете да стреляте, тук няма да остане никой, който да погребе мъртвите.
Кестър се върна в храстите. Същото направи още един дълъг, слаб Калпепър.
— Тези Калпепърови са истински койоти — промърмори Ют.
Хората на Муди дори не забелязаха, че са останали сами, изложени на прицел. Те виждаха само дисагите, които висяха на раменете на Кейс.
— Свалете пушките, момчета — каза Аб. — Ще имаме достатъчно време да оправим нещата по-късно.
Муди каза нещо и дулата леко се отклониха.
— Дай да видим среброто — извика Аб откъм върбите.
— Не и докато не се убедя, че Конър е жив и здрав — отговори Кейс. — Пуснете го.
След малко Конър се появи, залитайки, откъм върбите. Движеше се така, сякаш ръцете и краката му са схванати. Около китките и глезените му се мотаеше току-що прерязано въже. Лицето му беше натъртено. Но общо взето, не изглеждаше зле.
— Ето го! — извика Аб. — Покажи ми среброто!
Кейс остави дисагите да се смъкнат от раменете му и да паднат на земята. Дрънченето на сребърните кюлчета подейства на мъжете долу като глътка силно уиски. Ако някой от тях бе забелязал, че само от едните дисаги се чу приятният звук, с нищо не показа, че го е разбрал.
— Тук е — извика Кейс. — Когато Конър излезе от каньона, ще ви хвърлим дисагите.
Мълчание.
— Да се надяваме, че Конър търси някоя дупка — каза спокойно Ют. — Наистина ще падне стрелба.
Конър продължи да върви. Най-близкото прикритие беше на около десетина метра — една камара камъни в основата на източната стена на каньона.
— Това не е тя — извика Кестър към Аб.
— Какво?
— Това не е тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти, глух кучи сине! — извика Кестър по-ясно. — Това горе не е тя!
Клоните на върбите се размърдаха. Конър ускори крачка. Дулата на пушките отново се насочиха към тях.
— Ще трябва скоро да се размърдаме — промърмори Ют.
— Трябва да дадем на Конър всяка секунда, която можем.
— А ако Аб има далекоглед?
— Ще се превърне в още по-лесна мишена за Морган.
Очевидно Аб мислеше по същия начин. Клоните на върбите отново се размърдаха, но не проблесна никакво стъкло.
— Ей, ти, там горе! — извика Аб. — Свали шапката си и разпусни косата си!
— На три — прошепна Кейс и бавно свали шапката си.
— По дяволите! — извика Аб.
— Едно — каза тихо Кейс.
— Не ти! — отново извика Аб.
— Две.
— Другият!
— Тук съм — извика Сара. — Мен ли търсите?
Бандитите се обърнаха и погледнаха към южната стена на каньона. Косите на Сара горяха като малко слънце между развалините. Но още по-привлекателни бяха излъсканите реали, които се изсипваха като сребърен водопад от отворените дисаги. Хората на Муди се втурнаха към монетите.
Кейс и Ют се хвърлиха на земята грабвайки карабините си. Конър скочи върху най-близкия бандит, сграбчи револвера му и започна да стреля. Калпепърови също започнаха да стрелят от прикритието си.
От всички посоки захвърчаха куршуми. Първи умряха хората на Муди, застреляни в гръб от Калпепърови, преди още да са достигнали до блестящия сребърен водопад.
Куршумите засвистяха към източното било, когато Калпепърови обърнаха огъня към Ют и Кейс. Отломки от скалите засипваха двамата мъже, които пълзяха по корем, опитвайки се да намерят по-добро прикритие и по-добро място, откъдето да отвърнат на огъня.
— Проклятие — извика Ют и изплю прахоляка, насъбрал се в устата му. — Тези момчета са добри стрелци.
Обади се още една карабина. Изстрелите идваха равномерно.
— Хънтър — каза Кейс. — Сигурно прикрива Конър — броейки изстрелите, Кейс се прилепи към земята.
Когато разбра, че брат му има само още няколко заредени патрона, той започна да стреля. И той като Хънтър стреляше бавно и методично, принуждавайки Калпепърови да се прикриват, докато Конър се оттегляше.
Чу се изстрел на пушка, после още един, също насочен към върбите, където се бяха скрили Аб и другите Калпепърови. След няколко мига пушката гръмна още два пъти.
Конър това и чакаше. Втурна се към храсталака и изчезна. Пушката отново изгърмя, принуждавайки Калпепърови да останат на мястото си.
— Това е моето момиче — ухили се Ют над дулото на пушката си. — Научил съм я как да зарежда бързо.
— Лола?
— Сара. Обзалагам се, че Калпепърови се молят за избавление.
— Ще го получат — по един или друг начин.
Ют се засмя и насочи пушката си към един храст, който помръдна.
— В ада ще имат доста работа днес — продължи той.
Кейс също бе видял движението. И двамата стреляха в храста. Там повече не помръдна нищо.
Слънцето се издигна над ръба на платото, заливайки със светлината си каньона под тях. Постепенно изстрелите замряха и настъпи тишина. Кейс сложи шапката си на дулото на пушката и я размаха. Откъм върбите прозвучаха изстрели и шапката изчезна. Карабини и пушки им отговориха със смъртоносен огън, който трая докато всички отново бяха принудени да презаредят. Откъм върбите не долетя отговор.
Тишината ставаше все по-осезаема. Напрежението растеше. Някъде отдолу прозвуча песен на чучулига. Кейс отговори. Морган също. Във върбите нищо не помръдна.
Ют нададе пронизителния вик на ястреба. Откъм дъното на каньона, там, където се беше скрил Конър, долетя отговор. Още един подобен писък се чу откъм пътеката, където беше Лола.
Откъм развалините не дойде отговор.
— Сара! — извика Кейс.
— Сара! — изкрещя Конър.
Той излезе от прикритието си, викайки името на сестра си. Откъм върбите проехтя изстрел. Конър се препъна и падна в храстите. От развалините се чу писък, който беше всъщност името на Конър.
„Сара — помисли си Кейс. — Слава Богу“. Той беше първият, който стреля отново към върбите, но не беше последният. В продължение на доста време каньонът се огласяше от канонадата, докато острото изсвирване на Хънтър не раздра въздуха. Стрелбата спря.
Кейс започна отново да зарежда пушката си. Ют сведе карабината си с нежелание.
— Сигурен ли си, че свършиха? — попита старецът.
— Хънтър и Морган се промъкват в момента през храстите. Ако не са свършили, скоро ще бъдат.
— Да се надяваме, че Конър не е ранен зле. Сара наистина много обича това момче.
— Знам.
Кейс продължи да зарежда пушката си, като се надяваше, че няма да му се наложи да я използва.
Стори му се, че мина цяла вечност, преди песента на чучулигата отново да огласи долината.
Хънтър се показа от храстите и погледна нагоре към източното било.
— Всичко свърши — извика той на Кейс.
— Всички ли?
— До един.
Кейс бавно се изправи. Извади един лист от джоба си. На него пишеше: „Търсят се живи или мъртви“. Оставаха имената само на няколко Калпепърови.
Накъса листа на парченца и ги хвърли от скалата.
„Надявам се, че вече почивате спокойно, Тед и Емили.“