Елизабет Лоуел
Зовът на сърцето (18)

Глава 18

— Съжалявам — каза Сара. — Някой ще трябва да стои прав. Нямам достатъчно столове за всички.

— Напоследък доста поседях — каза Хънтър и се усмихна. — Нямам нищо против да ям прав.

Докато Сара сервираше вечерята, Конър поглеждаше ту към Хънтър, ту към Кейс и клатеше глава.

— Приличате си като две капки вода — каза той. — Очите на Хънтър са сиви, а не сиво-зелени, но ако Кейс се обръсне и поне веднъж се усмихне…

Хънтър се усмихна тъжно. Брат му въобще не се усмихна.

— Внимавай за обноските си — обади се Сара.

Конър се намръщи.

— Ют е научил брат ти на добри обноски, що се отнася за оръжията — каза Кейс равно.

— Заслужава похвала — промърмори тя. — След тази стрелба наоколо напоследък е истинско чудо, че Конър още не е пострадал.

Върху бузите на брат й избиха червени петна.

— Недей да се караш — каза Кейс. — Конър върши мъжка работа и я върши добре.

Сара се извърна и погледна Кейс в очите за първи път от момента, в който той я свали от себе си и побърза да се облече.

— Конър е мой брат, не твой — каза тя, отчетливо произнасяйки думите. — Затова не се бъркай.

— Не.

Веждите на Хънтър подскочиха нагоре. Не беше виждал такова упорито изражение върху лицето на брат си от времето преди войната.

— Моля? — гласът й беше ледено вежлив.

— Чу ме. Конър има ръст на мъж и върши мъжка работа. Не е необходимо да се държи за полата ти всеки път, когато тръгне нанякъде. Точно в този момент имаме нужда от мъж, а не от момче.

Сара пребледня. Тя отвори уста, за да излее гнева си.

— Всичко е наред — бързо каза Конър на Кейс. — Аз и сестра ми сме преживели доста неща заедно. Тя е свикнала да се суети около мен, а аз съм свикнал да се тревожа за нея.

Сара бързо се извърна към него. Когато видя спокойствието, изписано на лицето му, гневът й изчезна. Тя му се усмихна и отново се зае със сервирането. Хънтър въздъхна с облекчение.

Кейс промени темата.

— Как е Елиза? — попита той.

Върху лицето на Хънтър грейна усмивка.

— По-красива от всякога. Скоро пак ще ставаш чичо.

Изражението, което се появи на лицето на Кейс, трудно можеше да се опише. В него имаше болка и радост, и някакво съжаление.

— Още деца? — попита той безстрастно. — Ти си по-смел от мен.

— Или съм по-голям глупак. Но пък съм безкрайно щастлив. Когато съм с Елиза, слънцето сякаш грее по-силно.

Сара си спомни какво й беше казал Кейс — че любовта между някои хора кара слънцето да грее по-силно. Говорил е за Хънтър и Елиза, помисли си тя.

Конър погледна към двамата мъже.

— Защо човек трябва да е смел, за да има деца? — попита той.

— Децата умират — каза Кейс. Това бяха единствените му думи.

Хънтър въобще не се обади.

Сара се покашля.

— Яжте, преди да е изстинало — каза тя и сложи една чиния пред Конър.

Не трябваше да му се повтаря. Той се изправи и започна бързо да яде.

Хънтър отново въздъхна тихо. Днес беше един от малкото пъти, в които бе чувал брат си да говори за смъртта на племенницата и племенника си. Без да го поглежда в очите, Сара подаде чинията на Кейс. Той и Хънтър започнаха да се хранят. Не бяха толкова бързи, колкото Конър, но също бързо опразниха чиниите си. Когато Сара отново ги напълни, без дори още да е хапнала нещо, Кейс вдигна поглед.

— Къде е твоята вечеря? — попита той.

— Вече ядох.

Той не й повярва. С изненадваща бързина сграбчи китката й и сложи чинията си в ръката й.

— Яж — рязко заповяда той. — Ако отслабнеш още малко, няма да е нужно да отваряш вратата, за да излезеш. Просто ще се промъкваш през цепнатините между дъските.

Тя се опита да му върне чинията.

— Трябва да смеля малко царевица — оправда се.

— Аз ще я смеля.

— Имаш си достатъчно задължения — да стоиш на пост, да учиш Конър да стреля, да правиш куршуми, да носиш дър…

— Яж.

Сара отвори уста, за да спори, но се отказа и пое лъжицата, която Кейс й подаде.

— Не е прилично да говориш с пълна уста — каза Кейс спокойно. — Колко пъти трябва да ти се казва?

Конър се задави. На закуска беше получил лекция на същата тема, с точно същите думи.

Кейс потупа момчето.

— По-добре си лягай — каза му той. — Трябва да застъпиш на билото в полунощ.

— Остави го да спи — бързо се обади Хънтър. — Морган и аз можем да поемем някои от дежурствата.

— Благодаря, но не — обади се Конър. — Яздили сте дълго. Можем да си разпределим дежурствата утре вечер.

По време на Гражданската война Хънтър се беше научил да преценява момчетата на възрастта на Конър. Въпреки че имаше тъмни кръгове под очите, не беше чак толкова изтощен.

— Добре — отговори Хънтър. — Благодаря ти.

— Няма защо, сър — Конър се ухили и погледна насмешливо към сестра си. — Как се справям?

Сара се засмя, въпреки че й се искаше да заплаче. Погледна брат си.

— Справяш се отлично — каза тя. Гласът й беше леко дрезгав. — Винаги си се справял добре. Само дето аз малко трудно забелязвам.

— Имаш по-важни неща да вършиш, вместо да ме потупваш по рамото за глупостите ми.

От ъгълчето на окото й се плъзна една сълза.

— Грешиш — прошепна тя. — Няма нищо по-важно от това.

Смеейки се, той я прегърна силно и бързо се завъртя. Кейс взе чинията, после й помогна да запази равновесие, когато Конър я пусна на земята.

— Лека нощ, приятели — каза момчето, запътило се към вратата. — Кажете на Лола да ме събуди, като стане време.

Както Кейс, Конър сега спеше в храсталака зад къщата. Въпреки че никой не го беше споменавал, и двамата се страхуваха, че Калпепърови могат отново да се промъкнат от тази посока.

— Добър млад мъж си отгледала — каза Хънтър.

Сара се усмихна почти тъжно.

— Това е повече негова, отколкото моя заслуга.

— Съмнявам се.

— Попитай Кейс. Той смята, че съм ужасна майка.

Веждите на Хънтър отново подскочиха нагоре.

— Не съм казвал нищо такова — равно каза Кейс.

— Ха! — възкликна тя. — Само където непрекъснато повтаряш, че принуждавам Конър да се държи за полата ми.

Той понечи да спори, но само промърмори нещо под носа си. Погледна към Хънтър за помощ.

Брат му се усмихна развеселен, но не каза нищо.

— Ето — каза Кейс и й подаде чинията. — Пробвай малките си остри зъбки върху това.

— Да не би да искаш да кажеш, че задушеното ми е жилаво? — попита тя със сладък гласец.

— Боже Господи! — възкликна той.

Сара се обърна към Хънтър.

— Недостатъчният сън прави брат ти сприхав. Не си ли забелязал? Ако ми се довери достатъчно, за да ме остави на пост, може би ще може да се наспива.

Хънтър подръпна мустаците си и положи усилие да не се засмее. И почти успя.

— На чия страна си? — попита Кейс брат си.

— На този, който държи чинията с храна.

— Ето — каза Сара и му я подаде. — Наяж се хубаво. Аз трябва да смеля царевица и да попреда.

— Казах, че аз ще смеля царевицата — обади се Кейс.

Хънтър се усмихна и започна да яде. Бързо. Винаги усещаше кога ще се разрази буря.

— Имаш нужда от сън — каза Сара на Кейс.

— А ти нямаш, така ли?

— Не съм и наполовина толкова сприхава, колкото си ти.

— И кой го казва?

Кейс се обърна към брат си, който вече се бе запътил към вратата.

— Хънтър?

— Лека нощ, деца.

Вратата се затвори след него.

— Къде ще спи? — попита Сара.

— Отзад, при нас.

— Толкова ли лошо мириша?

Той премигна.

— Какво?

В очите на Сара напираха сълзи. Още я болеше за това, че Кейс толкова бързо се отдръпна, след като бяха правили любов. Тя се обърна и посегна към тигана над огъня.

„Какво ми става?“ ядосваше се тя на себе си. „Никога не плача, а ето че сега плача почти непрекъснато.“

— Напоследък всеки бяга от мен, сякаш съм се била със скункс и съм загубила — промърмори тя.

Посегна към това, което мислеше, че е дървената дръжка на тигана. Но вместо това хвана самото нагорещено желязо.

— Проклятие! — извика тя и бързо го пусна. Започна да тръска ръката си.

— Защо го направи? — попита Кейс.

— Защото съм идиотка, как иначе? — озъби се тя.

— По дяволите, не си по-голяма идиотка от мен. Дай да видя.

Тя бавно разтвори ръката си, но не я протегна към него.

— Нищо ми няма. Просто се опарих, това е всичко.

Кейс погледна към стиснатите й устни и се почувства безпомощен, а това само го ядоса повече. Лявата му ръка се стрелна и хвана китката й.

— Такъв инат си, че не би ми казала, дори да си се изгорила до кокал — каза той и дръпна ръката й. — Просто искам да видя сам.

— Кой ти даде право да…

— Ти — прекъсна я той рязко.

— Кога?

— Когато ме покани в тялото си.

Тя стана аленочервена, после изведнъж пребледня. Опита се да заговори. От устните й не излезе никакъв звук.

С нежност, от която й се доплака, Кейс разтвори дланта й. В основата на пръстите й имаше розова ивица. Той издаде такъв звук, сякаш сам се беше опарил. После вдигна ръката й до устните си и целуна белега.

Тя потрепери и леко въздъхна. Дъхът му и нежното докосване на брадата му върнаха всичките интимни спомени, които тя се опитваше да забрави. Особено края, когато той дори не поиска да я погледне.

— Недей — тя се задъхваше. — Не го прави.

Кейс вдигна поглед. Очите му бяха като дълбоки вирове — спокойни, но със стаени сенки в дълбините.

— Причинявам ли ти болка? — попита той.

— Не още.

— Досега причинявал ли съм ти болка?

— Да — дрезгаво отговори тя.

— Когато бях в теб?

Тя затвори очи и извърна лицето си.

— Скъпа, причиних ли ти болка?

— Не… тогава…

Той се наведе над дланта й и отново я целуна.

— Кога ти причиних болка?

— След това. Когато нямаше търпение да се отървеш от мен.

Той рязко вдигна глава. Сара не го гледаше. Гледаше в пода, съвсем засрамена.

— Не знам какво направих, че ти така се отврати от мен — прошепна тя.

— Ти…

— Не — отчаяно го прекъсна тя. — Не ми казвай. Това няма значение. Повече няма да се повтори.

— Не бива — съгласи се той.

Но още докато произнасяше думите, нещо дълбоко вътре в него остро се противопостави на мисълта никога повече да не прави любов със Сара. По бузата й се търкулна една сълза и се спря в ъгълчето на устата й. Той се наведе и я пое с език.

— Недей! — тя трепереше. — Няма да мога да го понеса още веднъж.

— Сара — прошепна той до устните й. — Моя сладка, страстна, невинна Сара. Ти не си ме отвратила по никакъв начин. Бих продал душата си, за да бъда още веднъж с теб.

Тя се задъха.

— Тогава защо? — прошепна тя.

— Защото ще ми струва много да бъда твой любовник. От душата ми не е останало почти нищо.

— Не разбирам.

Той надигна брадичката й. После я целуна с нежност и страст, от които и на двамата им спря дъхът.

— Не знам дали мога да ти обясня.

Тя само го гледаше с очи, които сякаш бяха огледален образ на неговите. Болка и желание, страст и съжаление.

— Отидох на война, когато бях на петнайсет. И накарах Хънтър да дойде с мен.

Тя прехапа устната си. В гласа му звучеше отвращение от самия него.

— Брат ми беше женен за една безполезна малка кокетка — продължи той. — Имаха две малки деца — Тед и Емили.

Въпреки че гласът му беше привидно спокоен, Сара усещаше колко му е трудно да говори за племенницата и племенника си. Искаше й се да му каже да спре. Но повече искаше да разбере каква е тази черна сянка надвиснала над душата му.

— Хънтър не искаше да дойде заради децата, но Белинда и аз го убедихме.

— Брат ти не прави впечатление на човек, когото е лесно да подведеш.

— По дяволите, може би той беше толкова доволен да се отърве от компанията на жена си, колкото тя бе нетърпелива да си легне със съседа.

Сара трепна от резкия му тон.

— Аз отидох на война заради справедливостта и за да опазя цивилизацията — продължи Кейс. — Но дори и младите глупаци порастват, ако оцелеят. Съвсем скоро разбрах, че войната е истински ад за добрите жени и децата, а те бяха единственото нещо, за което си струваше да се бие човек.

Тя леко потърка бузата си в гърдите му. Искаше й се да го успокои, да премахне напрежението му.

— Не загубих разсъдъка си само защото не спирах да мисля за племенниците си. Особено за Емили. Тя беше прекрасно дете и винаги се смееше. Обичаше всичко и всички — той се поколеба, но продължи да говори с монотонен глас. — Когато положението ставаше непоносимо, аз изваждах една кукленска порцеланова чашка за чай, която бях купил за Емили. Просто седях и я гледах и си спомнях за смеха й и се молех тази проклета война да свърши.

Сара обви ръце около Кейс. Прегърна го, казвайки му безмълвно, че не е сам със спомените си.

— Върнах се вкъщи няколко седмици преди брат ми. И открих… открих…

През тялото му премина тръпка и той спря да говори.

— Всичко е наред — обади се Сара. — Не е нужно да ми казваш.

Той я прегърна, сякаш тя беше самият живот. Тя не се възпротиви на силната му прегръдка. Знаеше, че мъката го е сграбчила още по-здраво.

— Калпепърови — каза той най-накрая.

Гласът му я накара да потрепери.

— Южняци — продължи той. — Като мен…

— Не като теб.

Той явно не я чуваше. Очите му бяха широко отворени и не трепваха втренчени в нещо, което само той можеше да види. А това, което виждаше, не можеше да бъде описано.

— Пристигнали в ранчото ни три дни преди мен. Убили всичките обитатели на долината откраднали или заклали добитъка, изгорили къщите и оборите. Когато свършили с жените, взели децата и…

Тишината, която последва, беше по-непоносима и от думите. Сара си спомни какво й беше казала Лола за Калпепърови. Продават деца на команчите, след като са им правили неща, които биха накарали и дявола да се засрами.

— Когато най-после открих Ем и Тед, нямах лопата — прошепна Кейс. — Изкопах гробовете им с голи ръце. И тръгнах да търся Калпепърови.

Тя гледаше очите му и плачеше тихо, безпомощно, защото вече знаеше какво бе накарало Кейс да се откаже от смеха надеждата и любовта. Спомените му сигурно бяха по-лоши и от нейните.

— Сега разбираш ли защо те отблъснах? — попита той.

Тя го гледаше безмълвно, болеше я за него.

— Смъртта на Тед и Ем… — гласът му заглъхна. Той сви рамене. — Тя уби нещо в мен. Не мога да ти дам това, което заслужаваш.

— Какво заслужавам? — попита тя. Не го разбираше.

— Съпруг. Деца. Любов. Това вече го няма в мен. Всичко е мъртво, както малката Ем.

— Не го вярвам. Всеки, който е поне наполовина толкова нежен, колкото си ти, не може да изгуби способността да обича.

Кейс я погледна право в очите.

— Всичко, което мога да ти дам, е страст. Когато един мъж мисли за това, той прави всичко възможно, за да го получи най-бързо. Ти искаше нежност. Аз ти я дадох.

Усмивката на Сара трепна, но въпреки това беше истинска.

— Помолих ли те за още нещо? — прошепна тя.

— Не беше необходимо. Това личи в погледа ти, когато ме гледаш и мислиш, че аз не знам.

— Както когато ми се иска да ти забия нож в гърба? — тя се усмихна през сълзи.

Ъгълчетата на устата му се повдигнаха, но така само изглеждаше още по-тъжен.

— Не можеш да ме измамиш — каза той. — Ти си като кошер. Справи ли се човек с жилото, отдолу остава само медът.

— И двамата сме достатъчно големи. Ти искаш нещо, което мога да ти дам, и аз също го искам.

Той поклати глава.

— Ти каза, че ме желаеш — продължи тя. — Е, и аз те желая.

Той погледна алените й бузи, насълзените очи и треперещите устни.

— Истински мед — каза той дрезгаво. — Не ме изкушавай.

— Защо не?

— Защото мога да ти направя бебе, затова.

— Бебе — повтори тя тихо. После се усмихна.

Кейс се отдръпна от нея.

— Не искам деца — каза той. — Никога.

Ръцете й се сключиха около него. Изправи се на пръсти и целуна ъгълчето на устата му. После докосна долната му устна с връхчето на езика си.

Той се дръпна назад като опарен.

— Не ме изкушавай да ти направя бебе — каза той. — Ще намразя и двама ни, ако това се случи. Това ли искаш?

Тя затвори очи и го пусна. Без да каже и дума повече, взе вретеното и започна да преде.

Само миг по-късно от другия край на стаята се чу звукът от триенето на камъни един в друг. Кейс мелеше царевица.

Нито той, нито тя се обадиха повече тази вечер.