Метаданни
Данни
- Серия
- Максуел (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Winter Fire, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Христина Симеонова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 77 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- sianaa (2009)
- Корекция
- maskara (2009)
- Допълнителна корекция
- sonnni (2012)
Издание:
Елизабет Лоуел. Зовът на сърцето
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1998
Американска. Първо издание
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Мариета Суванджиева
ISBN: 954-19-0038-0
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)
- — Корекции от sonnni
Глава 10
От устата на конете излизаше пара. Небето беше порозовяло на изток, но утрото още не беше настъпило.
— Все още ли се суетиш около коня си? — попита нетърпеливо Сара.
Кейс я погледна. Сара беше яхнала един от мустангите, които той видя за пръв път в „Испанската църква“.
Обикновено тя яздеше без седло, но тази сутрин той настоя да сложи на коня си едно от седлата, от които мъртвите бандити повече нямаше да имат нужда. Според Кейс да яздиш без седло по такъв неравен терен беше опасно.
Мустангите на бандитите бяха под навеса, заедно с останалия добитък на Сара.
— Е? — настоя тя.
— Среброто може да почака още няколко минути.
Тя направи очевидно усилие да не каже нищо повече.
Погледна към билото със стиснати устни. Не виждаше Лола, но беше сигурна, че по-възрастната жена седи някъде там горе със заредена пушка в скута. Ют и Конър все още спяха, изтощени от дългите нощи будуване. Продължаваха да стоят на пост на билото, въпреки че бандитите не се бяха появявали от четири дни, от нощта, в която Кейс им показа, че да се промъкваш покрай чужди къщи е един от сигурните начини да умреш.
С бързо движение той стъпи в стремето и се метна на Крикет.
— Сигурен ли си, че си достатъчно добре, за да яздиш? — попита тя за трети път.
— Сигурен съм — отговори той за трети път. — И съм още по-сигурен, че е по-добре да събираме дърва за огъня, отколкото да губим времето си в търсене на съкровището на някой отдавна мъртъв човек.
— Събирай колкото дърва искаш — изстреля в отговор тя. — Аз ще търся среброто.
Тя обърна мустанга си и го насочи към далечния извор на реката.
— По-спокойно, Крикет — каза Кейс, потупвайки жребеца. — Не е нужно да препускаш в такава студена утрин.
После провери отново пушката и карабината си. Всъщност не беше необходимо да го прави, но това му даваше възможност да овладее гнева си.
Сара доста дълго време се бе справяла сама. Много бе добра в даването на заповеди, но въобще не можеше да се подчинява на чужди. С бързо движение Кейс върна пушката в кобура до седлото. В момента, в който хвана юздите, Крикет се стрелна напред, нетърпелив да настигне дребната кобилка на Сара.
— Спокойно, глупчо. Ти си много по-бърз от нея.
Жребецът забави крачка, но съвсем малко. Не обичаше пред него да има друг кон.
Дребният кафяв мустанг вървеше по протежението на „Лост Ривър Кениън“, следвайки пътеката, оставена от дивите животни и индианците дълго преди Хал Кенеди да построи къщата си и да започне да търси испанското сребро.
Сара често поглеждаше към небето. Слънцето още не се беше показало над билото, но и това щеше да стане съвсем скоро. Трябваше да е тръгнала още преди час, помисли си тя с раздразнение. Но Кейс не й бе позволил да язди в тъмното, дори при условие че той щеше да бъде с нея. Тя се опита да спори, да го убеди, че трябва да тръгнат по-рано, но нищо не помогна.
Когато Кейс кажеше нещо, то явно ставаше така. Упорито, непоправимо същество!
Постепенно се отдалечиха на миля от ранчото, после още една и още една. Кобилката дори не учести дишането си. От време на време Сара поглеждаше през рамо, за да се увери, че Кейс я следва. И всеки път Крикет беше все на едно и също разстояние — на около трийсетина метра зад нея. Жребецът също не показваше признаци на умора, въпреки че носеше почти два пъти по-голям товар от мустанга.
Сара продължаваше да е в лошо настроение, но то постепенно изчезваше с настъпването на деня. Небето беше яркосиньо, изпъстрено с розови облачета. Как би могла да напусне това място?
Тя често си задаваше този въпрос, откакто сключи онази сделка с Кейс. Единственият отговор беше същият като онзи, който й даваше сили през месеците след смъртта на родителите й. Щеше да направи това, което е необходимо. Заради Конър, който заслужава повече, отколкото животът му предлага. Никога не бе съжалявала за решенията, които обстоятелствата я принуждаваха да взема. Просто беше благодарна, че тя и Конър оцеляха, когато толкова други хора загинаха.
Слънцето се показа над билото Кейс непрекъснато оглеждаше околността, но той не търсеше дебнеща опасност. Просто се стараеше да запомни местността.
„Половината от всичко това е мое.“ Убедеността, че е част от тази земя растеше с всеки изминал момент. Той щеше да умре, но тази земя никога. Нея щеше да я има вечно, недокосната от безчестието и позора на хората.
Когато Сара най-после забави хода на коня си, той остави Крикет да се изравни с малката кобилка.
— Нищо не може да оправи лошото ти настроение, така ли? — попита той равно.
Сара го изгледа с присвити очи, но не каза нищо.
— Може би трябва да минем още няколко мили?
Както винаги, чувството за хумор надделя над раздразнението й. Тя се засмя и поклати глава.
— Ти и Конър.
— Какво?
— И двамата успявате да се справите с мен за нула време.
— Това е така просто защото не си достатъчно твърда за този свят.
Тя изсумтя.
— Не започвай и ти.
— Какво?
— Ют смята, че съм ангел.
Кейс въобще не изглеждаше изненадан.
— Наистина. Убеден е, че съм ангел.
— Когато един мъж се събуди ранен, когато цялото тяло го боли и види отблясъка на фенера в косите ти и усети нежните ти, внимателни ръце върху кожата си… — гласът му заглъхна. После той сви рамене. — Ют едва ли може да бъде обвиняван, че си му се сторила като ангел на милосърдието.
Сара се изчерви.
— Не съм ангел. Попитай брат ми.
— О, аз не се съмнявам Ют е този, който трябва да бъде убеден.
— Опитвах се. Все едно да рецитираш Шекспир пред някоя скала.
— Не бива да забравяш, че Ют те сравнява с другите жени, които е познавал — каза сухо Кейс.
Тя трепна.
— Лола е добра жена. Груба, но почтена.
— Наполовина си права и…
— Какво?
— Голямата Лола е легенда в някои отношения.
— Но това е било отдавна — решително отговори Сара. — Откакто е дошла в ранчото „Лост Ривър“, не е направила нищо, заради което да е нужно да се извинява. Освен псувните, но това не се брои. Не съвсем.
Ъгълчетата на очите му се присвиха.
— Псуването не се брои? — попита той равно. — Е, това обяснява всичко.
— Какво?
— Ангел на милосърдието с речник на каруцар. Разбира се, чух това от трети човек. Може да е станала някаква грешка.
Бузите й пламнаха.
— Казах, че не съм ангел.
Подобието на усмивка около очите му стана още по-изразително. Сара често го поглеждаше, но колкото и да опитваше, не можа да разбере дали Кейс наистина се усмихва.
— Трябваше да те избръсна — каза му тя.
— Защо? — попита той, изненадан от смяната на темата.
— Струва ми се, че се усмихваш под тази четина, но не мога да кажа със сигурност.
— Твърде е студено, за да ходя без четината си — беше отговорът му.
— Нямаше да ти е толкова студено, ако спеше в къщата.
Той не й каза, че ароматът на рози го преследва в сънищата му, дори и когато спеше отвън. Събуждаше се, напрегнат от възбудата. И когато непоносимата болка най-после утихнеше, това никога не беше за дълго. Появяваше се отново, и то в най-неподходящите моменти. Като например сега. Проклинайки наум, той се намести на седлото. Безполезно. В това състояние, просто нямаше възможност да язди удобно.
— Защо не спиш при Конър? — попита тя. — До печката има достатъчно място.
— Брат ти се върти като млад бик.
— Но какво смяташ да правиш, когато завали сняг?
— Каквото съм правил винаги.
— И какво е то?
— Оцелявам.
Думата прониза Сара като острието на меч.
— В живота има и нещо повече от обикновеното оцеляване — каза тя.
— Да. Земята.
— Имах предвид надеждата, смеха, любовта.
— Те умират с хората, а земята не умира. Тя остава завинаги.
Погледът и тонът му подсказваха, че темата е приключена.
Известно време Сара мълча. Но в крайна сметка любопитството й към миналото му надделя.
— Какво се случи? — попита смело тя.
— Кога?
— Защо в теб няма нито надежда, нито смях, нито любов?
Кейс не отговори.
— Това има ли нещо общо с Емили? — продължи Сара. — Да не би тя да е избягала с друг мъж и да е разбила сърцето ти?
Той рязко изви глава към нея. Погледът му би могъл да смрази и пламък.
— Какво каза? — попита той тихо.
Устата й пресъхна. Съжали, че позволи на любопитството да вземе връх над здравия разум. Тя преглътна, опита се да заговори и отново преглътна.
— Викаше името й — каза тя, — когато беше в треска и бълнуваше. Непрекъснато викаше името й Емили, Емили, Ем…
— Никога повече не произнасяй това име пред мен! — прекъсна я грубо той.
Настана тишина.
— Мъртва ли е? — попита Сара най-накрая.
Но не получи отговор. Кейс само я погледна и извърна глава.
Болката, която почувства, изненада Сара. Е, това поне дава отговор на един от въпросите, които я измъчваха. Кейс е обичал Емили, а тя го е предала.
— Не всички жени са такива — каза тя.
Той отново не каза нищо.
— Добре. Затворил си се в себе си като мечешки капан. Но никой ли не ти е казвал, че ако поговориш с някого, това може да облекчи болката.
Той я погледна косо.
— Ами тогава ми разкажи за брака си, мисис Кенеди — каза той саркастично. — Какво в него беше толкова ужасно, че не искаш никога повече да се омъжваш?
— Това не е твоя… — устата й бързо се затвори.
— … работа? — довърши той спокойно. — Тогава защо това, което ми се е случило или не ми се е случило, да е твоя работа?
Отново настъпи мълчание. Когато Сара насочи кобилката си по една стръмна пътека, се надяваше, че мислите на Кейс са по-приятни от нейните. Но се съмняваше.
— Предполагам, че има някаква причина да избереш точно този каньон от всичките, през които минахме — каза той, нарушавайки мълчанието.
— Да.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо, или това също не е моя работа?
Тя го погледна. Очите й бяха придобили цвета на буреносен облак. Гласът й също не беше по-приятен.
— На южния склон има развалини — каза тя отчетливо.
— Какви развалини?
— Нещо като крепост, но по-различно.
— Е, това вече ми говори нещо. Сега вече знам точно какво търся.
— Търсиш си един хубав бой — измърмори тя.
Той само се обърна и я погледна с очи, твърде студени за мъж, който изглеждаше само няколко години по-възрастен от самата Сара.
Изведнъж тя изпита чувство на вина. Необмислените й въпроси бяха превърнали Кейс от интригуващия мъж, който бе върнала към живот със собствените си ръце и молитви, в един студен непознат. Но тя знаеше, че под студената фасада се крие друг човек. Знаеше, че той съществува.
Беше го усетила така, както бе усетила мъжкото му желание спрямо нея. Това няма значение, каза тя на себе си. Няма никакво значение коя е била Емили и какво е причинила на Кейс. Нищо друго няма значение, освен да открие среброто заради Конър. Той знае как да се смее, да обича и да се надява.
— Хал имаше една стара карта — каза Сара.
— Колко стара?
Тя сви рамене.
— Не ми е казвал. А и не съм го питала.
— Само рисунка ли беше, или имаше и някакви написани думи?
— Имаше няколко. А също така и едно писмо.
— И какво пишеше в него? — попита Кейс, обладан от любопитство, без да иска.
— Че голямо количество сребърни кръстове, монети, кюлчета, чаши, чинии, свещници и други предмети са изчезнали след някакво наводнение. По-голямата част от обработеното сребро е била открита от испанците, но десет торби с монети така и не били намерени. Изчезнали са завинаги и около триста паунда сребърни кюлчета.
Кейс подсвирна. После огледа подозрително местността и си каза, че е глупак, щом се вълнува от нещо подобно. Триста паунда сребро биха могли да изчезнат във всеки от хилядите безименни каньони наоколо и никога да не бъдат открити.
— Думите на английски ли бяха, или на испански, на френски или на латински? — попита той.
— Предимно на латински — отвърна тя, — но някои бяха на испански.
— Сигурна ли си?
— Човекът, който е написал писмото, е бил йезуитски свещеник, а латинският е бил основният език, на който са писани църковните документи, въпреки че понякога се е използвала и остарялата форма на испанския.
Веждите му подскочиха нагоре.
— Съпругът ти сигурно е бил доста учен човек, щом е разгадал писмото.
— Хал не можеше да чете и пише дори на английски, камо ли на някакъв друг език.
— И кой преведе писмото тогава?
— Аз.
Кейс издаде доволен звук.
— Знаеш латински?
— Да.
— А гръцки?
— Да — тя го погледна. — Изненадан ли си?
— Само за това, че си все още в ранчото „Лост Ривър“.
— Какво имаш предвид?
— С твоето образование би могла да станеш учителка в Денвър, Санта Фе или Сан Франциско.
Сара усети как гърлото й се свива. Нямаше никакво желание да живее в градовете, където образованието й би било добре оценено. Всичко, което искаше, бе да живее в ранчото си волна, на свобода.
„Но тази земя ще е моя само докато открия среброто — напомни си тя. — После моята половина от ранчото ще принадлежи на Кейс.“
— Бих могла — съгласи се тя, но тонът й подсказваше, че по-скоро би умряла.
— А къде е сега картата? — попита Кейс.
— Не знам.
— Тайна, така ли?
— Не, просто не знам — отговори тя равно. — Последния път, когато я видях — а също и Хал — беше през една есен преди години, когато той тръгна да търси среброто.
— И не се върна?
— Да.
— Как е умрял?
— Не знам.
— Но си сигурна, че е мъртъв?
— Да.
— И защо?
— Брат ми тръгна по следите на Хал и го открил умиращ. Погребал го там, където го намерил.
— Изглежда странно един мъж в разцвета на силите си да умре просто така — каза Кейс, без да влага особена интонация в гласа си.
— Хал беше повече от три пъти по-възрастен от мен.
Кейс я погледна косо. Опита се да си представи как жена като нея с чувство за хумор и остър език може да се омъжи за човек, достатъчно стар, за да й бъде дядо. Нищо чудно, че не иска да говори затова. Едва ли един толкова стар мъж може да има търпение с такова невръстно момиче.
— Изненадан съм, че брат ти не е донесъл картата — каза Кейс след известно време.
— Донесе това, от което имахме нужда, за да оцелеем — коня, палтото, провизиите и оръжията.
Кейс си представи къщата на Сара. Три на пет метра. Зле построена. Никакви стъкла по прозорците. Пръстен под. Без нещата, които тя бе занесла в къщата — изсушените билки в единия ъгъл, ароматните клончета хвойна, мушнати в сламениците, ароматът на царевичен хляб и чисто пране — без всички тези неща къщата не би била по-приятна от гроб.
— Сигурно ти е било доста трудно с това момче, за което да се грижиш, без да имаш мъж, на който да разчиташ.
— Конър е добър ловец, а аз също съм добра в стрелбата.
— А съпругът ти?
— Хал търсеше съкровището през по-голямата част от времето и очакваше да намери храна на масата, когато се върне.
Това не беше единственото, което очакваше съпругът й. Тя вече бе спряла да мисли за останалото. Само понякога си спомняше, когато се събудеше посред нощ, заляна от студена пот.
— Колко време търси Хал съкровището, преди да умре? — попита Кейс.
Тя сви рамене.
— През цялото време, през което го познавах, а предполагам и няколко години преди това.
— Картата явно не е струвала и пет пари.
— Защо?
— Не е открил нищо.
— Хал пиеше.
Тези думи казваха на Кейс повече от всичко останало, което Сара му беше казвала за съпруга си.
— Когато изтрезнееше — продължи тя, — не си спомняше нищо от това, което се е случило.
— Нима искаш да кажеш, че смяташ, че е открил съкровището, а после е забравил?
— Да.
— Човек трябва да е доста пиян, за да забрави, че е открил съкровище.
— Когато Хал пиеше, ставаше сляп, глух и безчувствен като скала — каза тя тъжно.
Кейс я наблюдаваше с крайчеца на окото си. От това, което бе разбрал през последните няколко седмици, тя не беше на повече от двайсет години, а може би и на по-малко. Но когато говореше за съпруга си, приличаше на вдовица с голям опит.
— Ако Хал е открил съкровището — каза той след малко, — а после го е изгубил, картата няма да ти свърши никаква работа, не е ли така?
— Няма никакво „ако“. Знам, че Хал е открил съкровището.
Сигурният глас на Сара накара Кейс да спре коня. Обърна се към нея и я погледна.
— Откъде знаеш?
Тя свали една от ръкавиците си от еленова кожа и бръкна в джоба на панталоните си. После извади ръката си и я протегна към него. На дланта й лежаха два сребърни реала. Въпреки патината на времето, среброто блестеше на местата, където някой се бе опитал да излъска черното покритие.
— Няма ли сега да промениш мнението си и да приемеш половината от съкровището, вместо половината от ранчото? — попита тя.
Той премести погледа си от старинните монети към дивата, сурова земя наоколо.
— Не. Тази земя притежава нещо, което парите не могат да купят. Можеш да си задържиш среброто.
„Не го искам — помисли си Сара тъжно. — Също като теб, аз искам само земята.“ Но все пак половината от ранчото принадлежеше на Конър. И съвсем скоро другата половина щеше да принадлежи на мъж, който не вярва в смеха, надеждата и любовта.