Елизабет Лоуел
Зовът на сърцето (16)

Глава 16

— Чудя се какво ги е накарало да променят намеренията си — обади се Конър. Гласът му прозвуча неестествено високо. Може би защото вечеряха в необичайно мълчание.

Всъщност, мълчанието беше неестествено още откакто Сара и Кейс се върнаха преди няколко часа. И двамата бяха някак напрегнати и въобще не говореха. Конър реши, че това има нещо общо със засадата на бандитите.

— Сара? — настоя той.

— Съжалявам. На мен ли говореше?

— По дяволите, ъъ… говорех на задушеното. Какво мислиш, ги е накарало да променят намеренията си?

Тя премига, очевидно объркана.

— Защо бандитите са ви нападнали? — попита брат й бавно. — Напоследък не са се появявали.

— Предполагам, че им е станало студено в Спринг Кениън — обади се Кейс.

— Това достатъчна причина ли е да убиеш жена из засада? — Конър звучеше учудено.

— По-добра е от някои други.

Гласът му беше студен и малко груб. Явно искаше да сменят темата. Очите му казваха същото.

Конър не обърна внимание на сигнала.

— Изглежда, Аб има проблеми и с роднините си, освен с Муди — продължи момчето.

Кейс дъвчеше бавно и не каза нищо.

— Какво имаш предвид? — попита Сара.

— Казахте ми, че Аб е казал на Муди да прави набезите си не по-близо от три дни път с кон от Спринг Кениън.

Тя кимна.

— Каньонът, в който сте били, не е толкова далеч, нито пък къщата ни, а и в двете нападения е замесен поне един Калпепър.

— Е? — това беше Сара.

Конър я изгледа.

— Е, ясно е като бял ден, че Аб не може да контролира роднините си, още по-малко пък „Пасмината на Муди“.

Докато говореше, Конър посегна покрай Кейс за хляба. Столът на момчето изскърца.

— Можеш да помолиш да ти подадат хляба — каза остро Сара.

— Защо? Дори не ми беше необходимо да се протягам кой знае колко.

— Става въпрос за добри маниери.

— Изглежда, въпрос на добри маниери е също да не притесняваш човек, който си е глътнал езика — отвърна момчето.

— Подай ми хляба, когато свършиш — каза тя през зъби.

— Моля?

— Моля.

Кейс погледна към момчето.

— Престани да се заяждаш със сестра си. Вече достатъчно й се струпа на главата за днес.

Сара се надяваше, че никой няма да забележи, че се изчервява.

Конър изглежда се разкая.

— Съжалявам, сестричке. Не е много забавно да прекараш целия следобед, прегръщайки скалите, докато…

— Подай ми хляба — прекъсна го Сара. — Ако обичаш.

Не погледна към Кейс. Не го беше поглеждала, откакто разбра, че по някакъв начин го е отвратила този следобед. Но не знаеше какво лошо е направила. И нямаше намерение да попита. Беше й достатъчно да знае, че той също не иска да я погледне.

— Благодаря — каза тя отчетливо, поемайки хляба от Конър.

— Няма защо. Мислиш ли, че Аб и Муди ще продължат?

Тя сви рамене.

— А ти, Кейс? — обърна се Конър към мъжа.

— Мисля, че Аб ще укроти момчетата си, като им доведе жени. Тогава няма да са толкова неспокойни.

Сара усети, че кръвта се отдръпва от лицето й. Какво й бе казал Кейс? Нещо за това, колко отдавна не е бил с жена. Сигурно трябва да му е благодарна, че беше нежен с нея. Тя въздъхна и разрови храната си. Искаше й се да бе направила правилно това, в което бе сбъркала. Прехапа долната си устна.

— Жени? — обади се Конър в настъпилата тишина. — Няма ли само да причинят повече неприятности?

— Това умеят да правят най-добре — каза Кейс саркастично. — Но понякога човек има нужда точно от тях и от нищо друго.

— Ха! — възкликна момчето и се обърна към сестра си. — Ти как мислиш?

— Мисля — каза тя и стана от масата, — че това ми стига.

Конър погледна към чинията на сестра си.

— Стига ти? — беше изненадан. — Залък хляб и малко задушено ти стигат?

— Да.

Сара грабна жилетката си и се отправи към вратата.

— Къде отиваш? — попита я Конър.

— Навън.

— И кога ще се върнеш? — настоя брат й.

Единственият отговор беше трясъкът на вратата. Конър се намръщи и погледна към Кейс. По-възрастният мъж гледаше към вратата с безизразно лице.

— Какво й става? — попита Конър.

— Доста й се събра напоследък.

— Обикновено е така, но никога преди не се е държала по този начин.

— Търсенето на съкровище, което все го няма, може да разстрои човек — отговори Кейс.

— По дяволите, на нея й харесва да го търси. Мисля дори, че това е само извинение, за да излиза и да се скита навън.

Кейс ровеше в чинията си. После изведнъж остави вилицата и стана.

— И ти ли? — попита Конър.

— Какво?

— Нямаш апетит. Честно, това е заек, а не змия. Сам го сготвих.

— Ял съм змии неведнъж. Не е лошо, след като свикнеш с тази мисъл.

Конър направи гримаса.

С бързи движения Кейс препаса кобура на пистолета си. Отправи се към вратата. Когато я затвори след себе си, се зачуди какво да каже на Сара, за да я накара да разбере, че не бива да са любовници. Това просто не биваше да се случва! Негова беше вината. За всичко. Не биваше въобще да я докосва. Все още не можеше да разбере как бе успяла да го накара да загуби самообладанието си. Винаги бе успявал да контролира желанията си дори и в по-младите си години.

Господи, тя може би носеше вече негово дете. От тази мисъл го полазиха студени тръпки. Не искаше да се чувства отговорен за още един детски живот. Никога повече.

— Кейс?

Той се извърна рязко и извади револвера. Но веднага бързо го прибра в кобура, защото на вратата стоеше Конър.

Момчето подсвирна.

— Бърз си!

— Съжалявам — каза Кейс. Гласът му беше дрезгав. — Не чух, че си отворил вратата. Малко съм напрегнат след това, което се случи днес.

— Можеш ли да ме научиш да го правя?

— Не и с твоето оръжие.

— А какво ще кажеш за пистолетите на бандитите?

Кейс се огледа наоколо. Сара не се виждаше никъде.

— Сигурно е отишла в Каньона на елените — каза брат й. — Това е второто й любимо място.

— А кое й е първото?

— Онази скала, на която си я намерил първия път.

— И защо ходи там?

— Казва, че това я успокоява.

Клепачите на Кейс трепнаха.

— Но откакто се появиха бандитите — добави Конър, — тя ходи да се успокоява в Каньона на елените. Ако и сега е отишла там, явно засадата я е разтревожила повече, отколкото показва.

„Засадата, или това, което се случи след това — помисли си Кейс горчиво. — Боже Господи, защо го направих? Можех да й доставя удоволствие, без да рискувам да забременее.“

Но не получи отговор, освен болката дълбоко вътре в него, която се появяваше винаги, когато си спомнеше за топлия, страстен отговор на Сара. Той просто я беше имал, но продължаваше да я желае. А трябваше да се отърве от това.

— Донеси един от пистолетите на бандитите — каза той рязко.

Тонът му накара Конър да се поколебае, но това трая само миг. Вече почти се беше примирил, че някога ще успее да убеди Кейс да го научи как се борави с револвер.

— Връщам се веднага — каза той нетърпеливо.

Кейс не отговори. Взираше се в посоката, в която се намираше Каньонът на елените. Видя силуета на Сара, която се катереше по склона.

Продължаваше да я наблюдава, когато Конър се върна.

— Не се тревожи — каза момчето, докато затваряше вратата след себе си. — Няма друг път към този каньон, освен оттук. Тя е в пълна безопасност.

Кейс кимна, но не свали погледа си от нея, докато тя не изчезна в сенките. После с нежелание се обърна към момчето, чиято усмивка му напомняше твърде много за Сара.

— Кой си избра? — попита го той.

— Този. Много лесно се вади.

Кейс не беше изненадан, че Конър се е опитвал да си служи с револверите на бандитите. Нито пък се изненада, че момчето бе избрало най-бързия пистолет от всичките.

— Наистина се вади много лесно — каза той безстрастно, — но затова пък не стреля точно.

Конър се намръщи към пистолета в ръката си.

— Какво имаш предвид? — попита той.

— Стрелял ли си с него?

— Ют ще ми вземе скалпа, ако разбере, че прахосвам патрони.

— Ученето не е прахосване — отговори Кейс. — Последвай ме. Не е нужно да плашим пилетата.

— Нямам нищо против да използвам за мишена петела — промърмори Конър.

Ъгълчето на устата на Кейс се надигна леко. Харесваше му чувството за хумор на Конър. Сякаш слушаше ехо от думите на Сара.

— Бягай при Ют и го предупреди, че ще има малко стрелба — каза той, — а аз ще поставя мишени.

Конър се втурна към навеса и се върна със същата бърза крачка.

Хубаво е да си толкова млад, помисли си Кейс, докато се връщаше от мястото, където бе поставил мишените. Толкова запален и въодушевен, само защото ще постреляш малко. Надяваше се, че Конър ще живее достатъчно дълго, за да се научи да се отнася с оръжието хладнокръвно.

— Готов съм — каза момчето и намести шапката на главата си. — По какво да стрелям първо?

— По малкия камък върху онази скала.

Конър извади оръжието и стреля с изненадващо гладко движение. Не уцели нито камъка, нито скалата. Всъщност за малко да простреля пръстите на краката си.

— По дяволите! — възкликна Конър и се загледа в пистолета. — Този спусък е като змийски език.

— Има и почти същия обсег — каза сухо Кейс. — Това парче желязо не става за нищо.

Докато говореше, той извади своя револвер. Обърна го и го подаде откъм дръжката на Конър.

— Разгледай и двата — каза му той.

— Дулото на твоя е по-дълго с почти два сантиметра — каза той.

Кейс кимна.

— Затова се вади малко по-бавно, но пък по каквото стрелям — улучвам го.

— Може ли да стрелям с него?

— Първо го сложи в кобура. После опитай пак с камъка.

На пръв поглед Конър извади пистолета толкова бързо, колкото и първия път, но Кейс знаеше, че не е точно така. Не съвсем.

От скалата се откърти едно парче.

— Пак не улучих — каза Конър разочарован.

— Остават ти само десетина сантиметра. А това е достатъчно, за да спреш човек.

Момчето само поклати глава и прибра пистолета в кобура.

— Да спреш човек е почти същото, като да го убиеш — продължи Кейс делово. — Така имаш малко повече време за втория изстрел, освен ако неприятелят не е само един.

— Това ли се случи в „Испанската църква“?

— Горе-долу. Обикновено тези Калпепърови са много бързи. Но стрелят твърде рано, точно като теб и поради същата причина.

— И не получиха втора възможност?

Кейс го изгледа косо със студените си зелени очи.

— Ако им бях дал втора възможност, аз щях да остана там завинаги, а не те.

— Колко близо бяха до теб?

— Близо шест метра. Ако бяха пет, щяха да ме убият.

— Въобще не звучиш така, сякаш тази мисъл те притеснява — промърмори Конър.

— Комарджиите имат една поговорка: „Ако те е страх да заложиш, никога няма да спечелиш“. Същото се отнася и за стрелбата. В деня, в който почувстваш страх, просто трябва да свалиш колана с пистолета и никога повече да не посягаш към него.

— Искаш да кажеш, че никога не се страхуваш?

— Не и точно в момента. Преди и след това — да.

Конър отново погледна към двата пистолета.

— Дай ми да опитам с пистолета на бандита — каза Кейс и протегна ръка.

Конър му го подаде с дръжката напред.

— Виждам, че Ют те е научил на добри маниери — каза сухо Кейс.

— Когато държиш оръжие, добрите маниери имат смисъл — отвърна момчето. — Но когато ядеш, те само ти отвличат излишно вниманието.

Кейс сложи пистолета в кобура, свали ръцете си, после го извади с движение, което бе толкова бързо, че Конър едва успя да го проследи. Стреля три пъти. Навсякъде се разхвърчаха парчета скала. Конър отново подсвирна.

— Наистина беше страхотен. Защо не скъсиш цевта и на твоя пистолет?

— Един от три не е достатъчно добре.

— Какво?

— Само един куршум уцели малкия камък. Ако се бях изправил срещу трима мъже, сега щях да съм на решето.

— О! — възкликна Конър.

— Виждаш ли онова парче дърво?

Момчето кимна.

— Сложи револвера ми в кобура си и стреляй, когато ти кажа.

Конър направи това, което му каза Кейс.

— Кога за първи път Ют започна да те учи да стреляш? — попита Кейс.

Конър премига.

— Веднага щом раните му заздравяха. И шестте. Ют е много жилав човек.

— Ти ли принуди Ют да започне да те учи?

— Не, той казва, че мъж, който не може да използва оръжие, много бързо умира. А като знае колко много ме обича Сара, Ют реши…

— Давай!

Заповедта дойде неочаквано, но Конър не се поколеба. Извади пистолета и стреля.

— Добре е — каза Кейс.

— Твърде бавно — Конър беше ядосан на себе си.

Кейс сви рамене.

— Достатъчно си голям, за да можеш да поемеш малко олово, ако се наложи. По-добре е да стреляш последен, отколкото пръв.

— Най-добре е да стрелям пръв и последен.

Очите на Кейс леко се присвиха.

— Всеки би искал да е така. Но независимо колко си добър, винаги има някой друг, който е по-добър от теб. Най-добрата битка е тази, която си избегнал.

— Звучиш като Сара.

— Тя е жена със здрав разум.

— Продължава да се отнася с мен като с дете.

— Тя те е отгледала. А е нужно време, за да свикнеш с това. И за двете страни.

Конър направи кисела физиономия. Устните му бяха стиснати точно като тези на Сара. Кейс едва понасяше гледката.

„Не биваше да я докосвам — отново си помисли той. — Сега, след като я имах, наистина ще ми е много трудно да го забравя. Не знаех, че на света съществува нещо толкова сладко. И толкова горещо. Господи, дори и да умирам, пак ще си спомням изненадата и страстта й. Вкусът й.“

Звукът от зареждането на револвера напомни на Кейс, че се е заел да обучава любимия по-малък брат на Сара как да оцелява в този див свят.

— Ют е прав — каза Кейс. — Сестра ти смята, че светът започва и свършва с теб.

Конър рязко вдигна глава. Слънцето се отрази в очите му и те станаха изумруденозелени.

— Бих умрял за нея — каза той спокойно.

Кейс не се и съмняваше.

— Тя би предпочела да останеш жив — наблегна той.

— И точно това е намерението ми.

— Добре. Това означава, че няма да спориш, когато ти кажа да се върнеш в къщата и да донесеш третия револвер. Онзи, чиято цев не е скъсена.

За миг момчето изглеждаше така, сякаш ще започне да спори. Но после се усмихна.

— Ют ми каза, че ако успея да те убедя да ме учиш, ще трябва да те слушам.

Едната вежда на Кейс се повдигна въпросително.

— Той казва, че си единственият човек, успял да се измъкне жив от стрелба с Калпепърови — обясни Конър.

— За малко да не успея. Затова смятам да те науча на нещо повече от стрелбата. Ще те науча как да се бориш с Калпепърови. Ще ти разкажа за отвратителния им навик да нападат из засада, да вземат заложници и да ги продават на команчите.

— Сигурно доста често си се сблъсквал с Калпепърови?

— Аз и брат ми ги преследваме, откакто войната свърши.

Конър щеше да попита защо, но видя изражението в очите на Кейс и се отказа.

— Колко убихте? — попита той вместо това.

— Недостатъчно.

Конър не зададе повече въпроси.