Елизабет Лоуел
Зовът на сърцето (19)

Глава 19

— Този мъж е все сърдит — каза Лола, гледайки към купчината смляна царевица.

Сара не каза нищо.

— А и ти доста си попрела — продължи Лола.

— Конър расте по-бързо, отколкото аз тъка.

— А пък Кейс е станал ужасно докачлив.

— Не съм забелязала.

Дрезгавият смях на Лола накара Сара да потрепери.

— Досега не си ли се научила как да охлаждаш страстите на мъжете? — попита Лола.

— За това са необходими двама.

— Искаш да кажеш, че не го желаеш?

— Не. Искам да кажа, че той не ме иска.

— Глупости.

— Амин — промърмори Сара.

Работеше бързо с вретеното. Къделята с вълна под пръстите й се превръщаше в прежда с учудваща бързина.

Лола се направи, че не разбира намека, и не промени темата.

— Той наистина те желае — каза тя.

Вретеното трепна. Преждата се изпъна така, че всеки момент можеше да се скъса.

— Добре — процеди Сара през зъби. — Кейс ме желае, но няма да ме докосне, защото не иска да забременея. Доволна ли си?

Лола изсумтя.

— Момиче, къде ти беше умът, когато ти говорих за гъби, оцет и задруги подобни работи?

Сара вдигна поглед от вретеното. Това, което Лола видя в очите й, я накара да се засмее. Тя извади малката кожена кесийка от джоба на панталоните си и я размаха пред лицето на Сара.

— Спомняш ли си това?

Вретеното падна. Сара погледна към кесийката с премрежени очи.

— А ако не свърши работа? — попита тя.

— А ако слънцето не изгрее утре?

— Сигурно ли е? — настояваше Сара.

— На този свят няма нищо сигурно, освен греха и смъртта. При някои върши работа, при някои — не.

— При теб как беше?

— Никога не съм раждала. Хващах няколко пъти, но не износвах бебетата. След това не хванах повече.

Сара взе кожената кесийка с треперещи пръсти и я пъхна в джоба на панталоните си.

— Добре — каза Лола и кимна. — Сега вече можем да спрем да ходим на пръсти около Кейс. Спомняш ли си как се използват гъбите?

— Да.

Сара се начумери, взе вретеното си и продължи да преде.

Лола изсипа един чувал с козя козина до стола и тръгна към вратата, смеейки се.

— Хлябът ще изгори — извика тя, като излезе отвън.

Сара скочи и извади тавата. После отново седна да преде, чудейки се как ще продължи да търси съкровището, след като Кейс не я пускаше да ходи сама, а и не искаше да идва с нея.

— Госпожо? — обади се един глас от отвън. — Ние сме — Морган и Хънтър. Ако ни подадеш малко фасул и хляб, няма да те притесняваме.

Тя бързо остави вретеното и отвори вратата. Хънтър и Морган свалиха шапките си. И двамата бяха току-що избръснати. Сара се усмихна.

— Въобще не ме притеснявате. Заповядайте, седнете. Ще ви донеса закуската.

— Няма нужда — каза Морган. — Ние сме свикнали да ядем на крак.

— Говори за себе си — обади се Хънтър. — Напоследък свикнах с вкусната храна и доброто сервиране.

Морган се усмихна и показа белите си зъби.

— Елиза те е разглезила много.

Хънтър се ухили, но не каза нищо.

Сара се загледа замислено в усмивката на Хънтър. Дали Кейс е изглеждал така, преди малката Емили да умре? С усмивка, топла като лятото?

— Страхувам се, че тук не мога да ви предложа кой знае какво по отношение на храната — каза тя. — Хляб, каша, чушки и фасул и разни други зеленчуци.

— Звучи прекрасно — каза Морган.

Хънтър премига срещу нея.

— Не обръщай внимание на Морган — каза той. — Той просто се упражнява за пред момичето, което го чака в Тескас.

— Някои може и да имат нужда от упражняване — обади се Морган. — Но не и аз.

Сара се усмихна и извади две очукани чинии, напълни две чаши с вода от една кана и им сипа фасул.

— Свърши ли се кафето, което взе? — обърна се Хънтър към Морган.

— Господи! Извинете ме за момент. Госпожо, сложете да заври малко вода. Ще се върна, преди да сте забелязали, че ме няма.

— Кафе? — повтори Сара. Не беше сигурна, че е чула правилно. — Донесли сте кафе?

— Да — отговори Морган. — Но никога не спирахме достатъчно за дълго, за да си сварим.

— Най-добре ще е, ако застанеш да го пазиш с пушката — извика тя, след като Морган затвори вратата. — Не сме пили кафе, откакто Ют продаде няколко чифта мокасини и малко плат в „Испанската църква“.

Лицето на Хънтър се изпъна като чу името на мястото, където за малко не бяха убили брат му.

— Някой трябва да унищожи това змийско гнездо — каза той.

— Ще е само загуба на време — отвърна Сара. — Има достатъчно змии, които да дойдат на мястото на тези, които прогониш.

— Някои змии са по-лоши от другите.

— Като Калпепърови ли?

— Тях не можеш да ги прогониш. На тях трябва да им откъснеш главите и да ги заровиш под някой камък.

Студена тръпка премина по тялото на Сара. В този момент Хънтър звучеше точно като брат си. Зарадва се, когато Морган се върна с една торбичка кафе на зърна и мелачка. Не след дълго ароматът се разнесе из къщата и дори излезе през пукнатините между дъските. Не мина много време и Ют и Кейс се появиха на вратата. Кейс току-що се беше измил.

— Надявам се, че си носите чаши — обади се Сара. — Аз нямам достатъчно.

Мъжете извадиха по едно канче. Тя им наля кафе.

— Хлябът е готов, но е още горещ.

Ют напълни чинията си с фасул, взе си хляб, избра си едно местенце близо до огъня и седна. Започна да яде. Явно беше свикнал да се храни, без да седи на стол. Останалите се настаниха около масата.

След това настана тишина, нарушавана само от дрънкането на лъжиците. Сара се зае да слага дърва в огъня.

Когато изяде фасула, Хънтър се отдръпна от масата с доволна въздишка.

— Не съм ял такъв фасул, откакто бях в Тексас — каза той.

— Заради лютите чушки е — каза Сара. — Ют ме научи да ги харесвам.

— Ще трябва да намеря малко семена, за да ги посее Елиза.

— Аз ще ти дам — обади се Ют.

— Това ще се хареса на жена ми. Загуби много от зеленчуците, когато бандитите насипаха сол в градината ни.

— Имаме тикви, картофи, фасул, царевица — каза Сара. — Можеш да си вземеш всичко, от което имаш нужда. Ако искаш семена от лен, също можем да ти дадем. Имаме и достатъчно яйца.

— Особено като се има предвид начина, по който Конър събира яйцата — каза сухо Кейс.

— Брат ми мрази да се занимава с това — обясни тя на Хънтър.

— Аз ще се погрижа — каза Кейс. — И ще си направя курник веднага щом си построя къщата.

Хънтър изгледа изненадано брат си.

— Да разбирам ли, че имаш намерение да се установиш тук?

— Да. Земята… — Кейс се поколеба, после сви рамене. — Тази земя ме успокоява. Сякаш съм част от нея.

Хънтър погледна към Сара. Тя беше твърде заета да търка тенджерата от фасула.

— Е, в такъв случай трябва да се погрижим за тези Калпепърови веднъж завинаги — каза той спокойно.

— Амин — това беше Морган. — Това място е доста отдалечено, за да идваме всеки път, когато до нас стигне мълвата, че си отхапал повече от Калпепърови, отколкото можеш да сдъвчеш.

— Хубав ли е лагерът им? — попита Хънтър брат си.

— Те са мързеливи — отговори Кейс. — Повечето от тях живеят в плетени колиби, които не биха могли да спрат куршумите.

— А Аб?

— Той и двама от хората му са си направили нещо като землянка.

— Има ли място, откъдето може да се стреля по нея?

— Само едно, но го пазят добре.

— Има ли някакъв начин да ги запалим?

Кейс сви рамене.

— Може да стане, но не бих искал да съм аз този, който ще го направи.

— Имат ли вода? — продължи да разпитва Хънтър.

— През цялата година.

— Провизии и куршуми?

— Достатъчно за една дълга зима или за кратка война.

— Слаби места?

Ют погледна към Хънтър одобрително.

— Не са дисциплинирани — отговори Кейс. — Напоследък направиха няколко набега, с които Аб не беше съгласен.

— Убити бандити?

Кейс погледна към Ют.

Ют поклати глава.

— Тези кучи синове каубоите не могат да застрелят и вързано куче — в гласа на Ют прозвуча отвращение.

— А вас нападали ли са ви?

— Кейс може да стреля — отвърна Ют. — Погребахме няколко.

— Но не достатъчно — обади се Кейс.

— Наблюдават ли ранчото? — продължи с въпросите Хънтър.

Ют и Кейс кимнаха едновременно. Хънтър хвърли бърз поглед към Сара, която продължаваше да търка тенджерата.

— Имат добра причина — каза Кейс грубо. — Остатъкът от испанското сребро.

— Чувал съм разкази за това съкровище — обади се и Морган.

— Калпепърови и „Пасмината на Муди“ — също. И сега търсят среброто.

Сара вдигна поглед от тенджерата.

— Няма да го намерят — каза тя.

— И какво те кара да бъдеш толкова сигурна? — попита я Хънтър.

— Мислила съм за това.

Кейс се обърна и я погледна с присвити очи.

— И?

— Не търсят там, където трябва.

— И защо мислиш така? — попита той.

— Както казах вече — мислила съм за това.

— За кое?

— Няма да кажа нищо повече, докато не отида да го търся сама — отвърна тя равно.

— Мислиш, че ще ти го открадна? — гласът на Кейс стана рязък.

Тя изглеждаше шокирана. И беше.

— Що за глупости? — възкликна. — Разбира се, че не мисля това. Също така не мисля, че брат ти, Морган, Лола или Ют биха го откраднали.

Веждите на Кейс се повдигнаха. Чакаше.

— Омръзна ми да седя вкъщи — каза тя. — Ако аз не мога да намеря среброто, никой не може да го стори.

— Не е безопасно за…

— … никого — прекъсна го тя. — Но ти непрекъснато се месиш. Омръзна ми да съм затворник в собствената си къща.

Настана тишина. Кейс изведнъж изпсува под носа си и погледна към Хънтър. Брат му само се усмихна.

Кейс отново се обърна към Сара. Очите му бяха по-студени от зимна утрин.

— Откъде искаш да започнеш? — попита я той.

— Ще ти кажа, когато стигнем там.

— Ти си един голям инат…

— Изглежда, че ще си доста зает с това — прекъсна го Хънтър. — Морган и аз ще си поделим времето, през което трябва да си на пост.

Кейс се опита да спори.

— Ако със Сара има някой — каза Хънтър, — тя няма да е в голяма опасност извън къщата.

— Но… — започна Кейс.

— Всъщност — продължи Хънтър, — няма да е зле, ако тя се откаже от къщата за през нощта и спи навън при някой, който да я пази. Тази къща може да гори като факла.

Кейс замръзна на мястото си.

— Ние сме четирима и бихме могли да я пазим непрекъснато — каза Хънтър на брат си. — Ако ти не можеш да го направиш, някой от останалите ще може.

— Конър би могъл… — започна тя.

— Не — казаха в един глас Ют и Кейс.

— Който и да те пази, ще бъде мишена — обясни Кейс. — А Конър няма представа как се прави това.

Ют кимна.

— Добро момче е, но му липсва опит.

— Не искам Конър да се излага на опасност заради мен — каза Сара глухо. — Не искам никой да се излага на…

— Аз ще се погрижа за нея — прекъсна я Кейс, гледайки към Хънтър, — когато нямате нужда от мен, за да разузнавам в Спринг Кениън.

— Аз съм добър в разузнаването — обади се Морган, без да се обръща конкретно към някого. — Особено в нощното.

Ют се ухили.

— За малко да ме хванеш натясно в Мексико.

— Наистина малко ми остана — съгласи се Морган.

— Все още ли ме преследваш?

Сара се вцепени и се втренчи в Морган.

— Наистина обичах онзи кон, който ми открадна. Но не, вече не те преследвам. Освен ако не те намеря близо до конете си…

Ют се засмя.

— Сега имам достатъчно коне — каза той. — Конър и Сара са много добри в опитомяването на диви коне. Мустангите идват при тях като мухи при мед.

Хънтър погледна към двамата мъже и кимна доволен, че поне в това отношение няма да има неприятности.

— Предполагам, че ти най-добре познаваш околността — обърна се той към Ют.

Старият човек изсумтя, изпи последната глътка от кафето си и се изправи.

— Познавам я.

— Покажи ми местата, от които ранчото се вижда най-добре, най-добрите места за засади около Спринг Кениън, кои каньони нямат изход и кои могат да се изкачат пеша.

Ют погледна към Кейс.

— Ако Хънтър беше генерал — каза Кейс, — Югът щеше да спечели войната.

— Съмнявам се — обади се Морган.

— Аз също — измърмори и Хънтър. — Тактиката е едно нещо, а двуцевните карабини — съвсем друго. Карабините на янките бяха същинско чудо — той се изправи и погледна към Ют. — Пеша или на коне?

— Сега ще яздим. По-късно ще ходим пеш.

— Кога трябва да застъпиш на билото? — попита Морган Ют.

— По пладне.

— Аз ще поема дежурството от обяд до залез-слънце — каза Морган и стана. После погледна към Сара. — Благодаря за закуската, госпожо. Хубаво е, когато ти готви жена.

— Няма защо да ми благодариш. Това е най-малкото, което мога да направя за вас. Това не е ваша битка.

— Където има Калпепърови, битката е и моя.

Чертите на лицето на Морган внезапно се изпънаха и Сара се зачуди какво ли са му сторили. Но въпреки любопитството си не попита. След като бе чула всичко за семейството на Хънтър, вече не искаше да знае нищо за Калпепърови, освен къде ще бъдат гробовете им. Обърна се и погледна към Хънтър.

— Защо просто не ги застреляте из засада? — попита го тя. — Всички шерифи в района ги търсят — живи или мъртви.

— Ако беше толкова лесно, Калпепърови щяха да измрат още в Тексас — отговори той. — Те са наистина много хитри.

— Бил съм в лагера им — обади се Ют. — Следващия път ще убия няколко.

— Не — каза Сара. — Не и ако Конър е с теб.

— Не можеш вечно да бдиш над него — каза Кейс.

— Ще правя това, което трябва — студено отвърна тя. — Целият живот е пред Конър и искам да го изживее.

— Ако ти е все едно — каза Хънтър, гледайки към Ют, — предпочитам да не риташ кошера, преди да заложим капаните си.

Ют сви рамене.

— Днес. Утре. Следващата седмица. За мен това няма значение. Калпепърови вече са тръгнали към ада.

— Нещо конкретно ли имаш предвид? — попита го Хънтър.

— Те направиха жилетката на Сара на парцали. Мислили са, че това е тя. Тръгнали са към ада. Всичките.

Кейс погледна изненадано в тъмните очи на Ют. Преди засадата в каньона, Ют правеше поразии на бандитите просто така. Но сега вече не си играеше.

— Ще тръгваме ли? — обърна се Ют към Хънтър.

— Аз ще поогледам отзад — каза Морган.

— Гледай да не скочиш върху Конър — каза Сара. — Спи под най-голямото дърво.

Морган се ухили и се запъти към вратата.

— Ще съм много тих, госпожо.

Хънтър и Ют го последваха навън. Вратата се затвори след тях.

Сара се обърна към Кейс. Той я наблюдаваше.

— Ще оседлая Крикет и кобилката ти.

— Защо?

— Отиваме да търсим среброто.

Тя си каза наум, че сърцето й трепна, защото щеше да търси съкровището, а не защото видя желанието в очите му.

— Добре.

— Още три коня ще са ни достатъчни ли?

— За всичкото сребро?

Той изсумтя.

— За всичките дърва. Те горят доста по-добре, отколкото глупавите ти мечти.