Хари Харисън
Стоманения плъх (6)

6.

За разлика от злощастния Стингър, аз си бях разработил подробен план за бягство. Част от него се състоеше в това да объркам бившия си партньор. Той не беше толкова глупав, така че нямаше да му отнеме много време да разбере кой го е издал. Ако проговореше и кажеше на полицията, че съм се върнал в прекрасния град Пърли Гейтс, толкова по-добре. Нямах намерение да напускам Билвил, поне за известно време.

Офисът бе нает чрез посредническа агенция, а прехвърлянето на парите беше извършено от компютър. Бях го посетил преди безнадеждния си банков обир и тогава бях оставил там някои провизии. Точно в момента щяха да ми дойдат много добре. Щях да вляза през сервизната врата на изцяло автоматизираната сграда — след като изключех алармената инсталация от таен ключ, който бях имал достатъчното благоразумие предварително да инсталирам. В него бе вграден брояч, така че имах цели десет минути на разположение, за да стигна до офиса. Прозях се, докато набирах шифъра на вратата, затворих я зад себе си, после бавно изкачих трите етажа стълби, минавайки покрай мътните очи на дезактивираните камери и през невидимите — и бездействащи — инфрачервени клетки. Когато отворих вратата на офиса, ми оставаха още две минути. Затъмних прозорците, включих осветлението и се насочих към бара.

Студената бира никога не ми се е струвала по-вкусна. Първата дори не успя да докосне стените на гърлото ми и зацвъртя, когато стигна в стомаха ми. Отпих глътка от втората и откъснах ушенцето на самозатоплящата се опаковка печени на скара ребра от свинепрасе. Веднага щом от отвора засвистя пара, отворих капака и извадих едно от ребрата с дължината на ръката ми. Какъв вкус!

Изкъпан, обръснат и погълнат от третата си бира, аз се почувствах много по-добре.

— Включи се — казах на терминала и влязох в комуникационната мрежа. Инструкциите ми бяха прости: — Всички данни от пресата за планетата през последните петдесет години; всички съобщения за престъпник на име „Офицера“, провери за повторения и ги отстрани. Отпечатай.

Преди отново да вдигна бирата си, от факса започнаха да се появяват първите листа. Най-горният се отнасяше за най-ново време — ставаше дума за събития отпреди десет години. Не особено интересна история, случила се в някой си град Декалог, намиращ се от другата страна на планетата. В някакъв долнопробен бар полицията заловила възрастен гражданин, който твърдял, че е Офицера. Оказало се обаче, че става дума за старческо изкуфяване и заподозреният бил върнат в старческия дом, откъдето бил излязъл на разходка. Взех следващия материал.

Към сутринта се уморих и си подремнах на картотечния шкаф, който при заповед се превръщаше в легло. На сивкавата светлина на зората с помощта на голямо черно кафе най-после подредих и последния лист във фигурата, която се беше оформила върху пода. Обливаше го розова слънчева светлина. Изключих осветлението и почуках с писалката по зъбите си, докато проучвах фигурата.

Интересно. Престъпник, който донася за собствените си престъпления. Който оставя малка рисунка на офицер, след като изчезне с плячката си. Проста рисунка — съвсем лесна за прекопиране. Това и направих. Взех я в ръката си и започнах да й се възхищавам.

Първият офицер бил намерен преди шейсет и осем години в празния монетен автомат в някакъв автоматизиран магазин за алкохол. Ако Офицера беше започнал кариерата си на престъпник като юноша, това означаваше, че сега трябва да е около осемдесетгодишен. Спокойна възраст, тъй като продължителността на живот вече бе стигнала до век и половина. Но какво се беше случило с него, че да обясни продължителното му мълчание? Откакто оставил последната си рисунка, бяха изминали над петнайсет години. Изброих възможностите на пръстите си.

Номер едно — възможност, която винаги трябва да се има предвид, е да са го убили. В такъв случай не мога да направя нищо, така че нека забравим за това.

Две — може да е напуснал планетата и да води живот на престъпник сред звездите. Ако е така, нека забравим за това, както и при номер едно.

Три — пенсионирал се е, за да харчи нечестно спечеленото си богатство.

Четири — може да е сменил професията си и да е заличил дирите си.

Самодоволно се отпуснах назад и отпих от кафето си. Щом възможностите бяха три-четири, имах шанс да го открия. Сигурно преди годините на мълчание беше водил активен живот. Погледнах списъка с уважение. Кражби на самолет, коли, пари, банки. И още много други. Всичките му престъпления се изразяваха в преместването на пари от чужди джобове в неговите собствени. Или на вещи, които можеха бързо да се продадат с подправена идентичност за още повече пари. И никога не го бяха залавяли, това бе най-важната част от въпроса. Той беше човекът, който можеше да стане мой съветник, мой наставник, мой университет по престъпност — който един ден щеше да ми издаде диплома за лошотия, а тя най-после щеше да ме допусне до златната почва, към която толкова се стремях.

Но как можех да го открия, щом обединените сили на полицията в целия свят в продължение на десетилетия не бяха успели да го пипнат и с пръст? Интересен въпрос.

Толкова интересен, че не можех да открия отговора. Реших известно време да оставя подсъзнанието си да работи по този проблем, така че отдръпнах встрани някои от синапсите и го оставих да се плъзне надолу в малкия ми мозък. Улицата навън започваше да се пълни с купувачи и аз си помислих, че това не е лоша идея. Цялата храна, с която разполагах, беше или замразена, или пакетирана, а след гадните затворнически манджи изпитвах желание за неща, които хрупкат и хрускат. Отворих гримьорския си шкаф и започнах да подготвям личността си за пред обществото.

Възрастните не могат да разберат — или да си спомнят — колко е трудно да си юноша. Те забравят, че това е възрастта, намираща се по средата на пътя към пълната зрелост. Безпроблемните радости на детството са останали назад, удоволствията на зрелостта все още предстоят. Освен прилива на кръв в главата, както и на други места, когато се намесят мисли за противния пол, съществуват и истински трудности. Очаква се, че нещастният юноша трябва да се държи като възрастен, но въпреки това не притежава нито една от привилегиите на това високо положение. От своя страна, аз бях избегнал досадната тирания на юношеството, като изцяло го бях прескочил. Когато не се размотавах в училище или не разменях лъжи с представителите на своята възрастова група, аз се превръщах във възрастен. Тъй като бях далеч по-интелигентен от повечето от тях, или поне си мислех, че е така — тоест, от възрастните — трябваше само да придобия и съответния физически облик.

Най-напред полагането на бръчки покрай очите и по челото. Веднага щом се намазах с безцветната течност, бръчките се очертаха и календарът на възрастта ми скочи с няколко години напред. Няколко бръчки под брадичката ми подхождаха отлично на останалите. Последният щрих бяха отвратителни малки мустачки. Когато навлякох безформеното си чиновническо сако, и собствената ми майка не би могла да ме познае, ако минеше покрай мен на улицата. Всъщност това се бе случило преди около година и аз я бях попитал за часа. Дори тогава в кравешкия й поглед не проблесна искрица на някакъв спомен. Взех от гардероба чадър, тъй като нямаше абсолютно никаква вероятност да завали, излязох от офиса и се насочих към най-близкия универсален магазин.

Трябва да кажа, че през онзи ден подсъзнанието ми наистина работеше бързо, както открих малко по-късно. Въпреки трите бири, все още бях жаден. Жаждата от престоя в онзи плевник беше оставила следите си. Затова пъргаво свих под платинените арки на „Максуайнис“ и се отправих към обслужващия робот, вграден в тезгяха. На пластмасовото му лице беше изрисувана вечна усмивка, а гласът му звучеше сладко и секси.

— С какво мога да ви услужа, господине или госпожо?

Можеха да изхарчат няколко долара за програма за разпознаване на пола, помислих си аз, докато преглеждах списъка с ЖАЖДОУТОЛЯВАЩИ ПРЕВЪЗХОДНИ НАПИТКИ на стената.

— Искам двойно шери с много лед.

— Готово, господине или госпожо. Ще струва три долара, моля.

Пуснах монетите във фунията и от отворилото се отверстие се появи моето питие. Докато го взимах, трябваше да слушам увещанията на робота.

— „Максуайнис“ с удоволствие ви обслужва днес. С избраното от вас питие, сигурен съм, че бихте искали свинепрасебургер с превъзходен сос, приготвен по тайна рецепта, и гарнитура от обеззахарени…

Престанах да чувам гласа, когато подсъзнанието ми намери отговора на малкия ми проблем. Наистина прост и очевиден отговор, толкова прозрачен със своята яснота, първично чист и елементарен…

— Хайде, човече. Или поръчвай, или се разкарай, не можеш да стоиш тук цял ден.

Гласът ме обърка. Промърморих някакво извинение, дотътрих се до най-близкото сепаре и седнах. Вече знаех какво трябва да направя.

Просто поставѝ проблема в правилно положение. Вместо аз да търся Офицера, трябваше да го накарам той да ме търси.

Пиех си шерито, напрегнал до болка синусите си, втренчен с невиждащ поглед в пространството, докато парченцата от плана ми се нареждаха по местата си. Нямах абсолютно никакъв шанс да открия Офицера сам — щеше да е глупаво да си губя времето дори само за да опитам. Следователно онова, което трябваше да направя, бе да извърша толкова невероятно и фантастично престъпление, че да го покажат по всички тривизионни канали по цялата планета. Трябваше да е толкова необичайно, че да не остане нито един човек, способен да чете — или дори само с един пръст на ръката, за да превключва тривизионните канали — който да не знае за него. Целият свят трябваше да научи какво се е случило. Освен това всички щяха да разберат, че го е извършил Офицера, защото щях да оставя на местопрестъплението неговата рисунка.

По сламката ми преминаха последните остатъци от шерито, очите ми се фокусираха и постепенно се върнах към бляскавата реалност на „Максуайнис“. Точно пред очите си видях плакат. Известно време бях гледал към него, без да го забелязвам. Смеещи се клоуни и забравили се от радост пищящи деца. Картината беше възпроизведена в леко дефектна триизмерност. Над главите им с блестящи букви пишеше:

ЗАПАЗЕТЕ КАСОВИТЕ СИ БЕЛЕЖКИ!

ВЗИМАЙТЕ ГИ ПРИ ВСЯКА ПОКУПКА!

ТЕ ВИ ОСИГУРЯВАТ БЕЗПЛАТЕН ВХОД В ЛУНАПАРК!

Преди години бях ходил на това място на пластмасови удоволствия и въпреки че тогава бях дете, не ми хареса. Ужасяващи пътувания, които плашеха само глупаците. Въртележки само за хората със здрави стомаси. Боклучави закуски, бонбони, пияни клоуни, всякакви силни удоволствия, които можеха да зарадват само онези, които се задоволяваха с малко. Хиляди хора ходеха в лунапарка всеки ден и още повече хиляди го заливаха през почивните дни — а те носеха със себе си още повече хиляди долари.

Безброй долари! Единственото, което трябваше да направя, беше да ги отмъкна — по такъв интересен начин, че това да стане основна новина навсякъде по планетата.

Но как? Като отида там, разбира се, и сериозно огледам мерките им за сигурност. Като че ли бе време да си взема почивен ден.