Хари Харисън
Стоманения плъх (4)

4.

Гневът към малоумния ми съкилийник ме стопли, но близостта на залавянето ми мигновено ме смрази. Тичах, без да мисля, надалеч от гласовете и суматохата. Обратно нагоре по стълбите, един етаж, още един…

После се включиха всички светлини и започнаха да вият сирени. Затворниците се размърдаха и си заподвикваха помежду си. След няколко мига щяха да са на вратите на килиите си, щяха да ме видят, да закрещят и пазачите щяха да се появят. Нямаше как да избягам. Знаех това и все пак единственото, което можех да сторя, беше да тичам. До последния етаж — после покрай килиите. Сега всички те бяха ярко осветени. Когато минех покрай тях, затворниците щяха да ме видят и със сигурност знаех, че който и малолетен престъпник да ме забележеше, щеше да ме издаде. Това беше краят.

Високо вдигнал глава, минах покрай първата килия и мимоходом погледнах вътре.

Бе празна. Както и всички други килии на този етаж. Все още имах шанс! Като обезумяла горила се изкатерих по железните скоби и пъхнах шперца в ключалката. Под мен се чуваха гласове, които ставаха все по-силни. Разнасяха се стъпките на пазачите, които се изкачваха по стълбището, обърнато с гръб към мен. Но единственото, което някой от тях трябваше да направи, беше да обърне главата си. И когато стигнеха на етажа, веднага щяха да ме видят.

Ключалката щракна, аз отворих вратата, излязох навън и я затворих под себе си. В последния момент, преди капакът да прилепне плътно, зърнах през отвора двама дебели пазачи да тръгват точно в моята посока.

Дали го бяха видели да се затваря? Сърцето ми биеше като обезумял барабан. Задъхвах се и чаках да чуя предупредителните викове.

Не последва нищо. Все още бях свободен.

Каква свобода! Депресията мигновено ме сграбчи и ме разтърси. Бях свободен да лежа върху покрива, да треперя силно, когато потта ми започна да изсъхва, свободен да се свивам тук, докато не ме открият.

Свивах се, треперех и в общи линии се самосъжалявах в продължение на около минута. После се изправих, отърсих се като куче и почувствах, че гневът ми започва да се надига.

— Голям престъпник, няма що — гласно прошепнах аз само за да се уверя, че чувам. — Престъпен живот. А още по време на първото си голямо дело се остави да те хване някакъв слабоумник с нож. Това да ти е за урок, Джим. Някой ден може да се случи да го приложиш на практика. Винаги осигурявай фланговете и тила си. Обмисляй всички възможности. Трябваше да предвидиш факта, че кретенът може да се събуди. Така че трябваше да го удариш по главата или да направиш нещо, за да му осигуриш дълбок сън. Добре запомни урока, но сега се огледай и се опитай да постигнеш възможно най-доброто от това бързо провалящо се бягство.

Възможностите ми бяха ограничени. Ако пазачите отвореха вратата и излезеха върху покрива, щяха да ме видят. Къде да се скрия? Можех да намеря временно убежище върху водния резервоар, но ако дойдеха, те със сигурност щяха да погледнат и там. При тези отвесни стени обаче нямах друг изход и това бе единствената ми слаба надежда. Качвай се там.

Не беше лесно. Резервоарът бе направен от гладък метал и за малко не достигах горния му край. Но трябваше да успея. Отстъпих назад, затичах се, скочих и усетих, че пръстите ми сграбчват ръба. Опитах се да се хвана здраво, но пръстите ми се изплъзнаха и тежко се стоварих обратно върху покрива. Някой долу сигурно ме беше чул. Надявах се да съм паднал над празна килия, а не над коридора.

— Стига си се надявал и продължавай да опитваш, Джим — казах си аз и добавих няколко ругатни с надеждата да повдигна духа си. Трябваше да се кача там!

Този път отстъпих чак до ръба, задните части на коленете ми опряха в парапета и няколко пъти дълбоко си поех дъх. Давай!

Тичай бързо, сега — скачай!

Дясната ми ръка докосна ръба. Сграбчих го и се повдигнах. Хванах се и с лявата и си помогнах с нея, като се драсках и удрях в грубата метална повърхност. Най-после успях да се изкатеря върху резервоара.

Отпуснах се силно задъхан. На няма и крачка от лицето ми някаква мъртва птичка бе втренчила пустите си очи в моите. Понечих да се отдръпна, когато чух, че вратата тежко се тръшва навън върху покрива.

— Побутни ме нагоре, а? Заклещих се!

По хриптенето и сумтенето бях сигурен, че това трябва да е един от дебелите пазачи, които бях видял на етажа под мен. Новото тежко дишане и пухтене съобщи за появяването на тлъстия му спътник.

— Не знам какво правим тук горе — изхленчи първият.

— Аз пък знам — доста решително отвърна другият. — Изпълняваме заповед, която никога не е навредила на някого.

— Но вратата беше заключена.

— Както и вратата на килията, през която е минал. Огледай наоколо.

Тежките стъпки обиколиха покрива, после се върнаха обратно.

— Няма го тук. Няма къде да се скрие. Даже не виси от ръба, защото погледнах.

— Има още едно място, което не сме проверили.

През здравия метал можех да усетя как очите им пламтят към мен. Сърцето ми отново бе започнало бясно да бие. Прилепих се към ръждивата повърхност и ме обзе отчаяние, когато стъпките им започнаха да се приближават.

— Невъзможно е да се е качил там. Прекалено високо е. Не мога даже да достигна върха.

— Ти не можеш да достигнеш дори връзките на обувките си, когато се наведеш. Хайде, помогни ми. Ако ме повдигнеш за крака, ще успея да стигна догоре и да се хвана. Трябва да хвърля само един поглед.

Колко прав беше! Само един поглед. И аз не можех да направя нищо. Летаргията на поражението ме надвиваше. Лежах там и слушах приближаващото се дращене, последвано от ругатни и пухтене. На няма и стъпка от лицето ми се появи широка длан, която опипваше ръба.

Трябва да е било подсъзнателно, защото, кълна се, не вложих никаква логична мисъл. Ръката ми се протегна и бутна мъртвата птица напред до самия край под пръстите му, които се затвориха точно над нея.

Резултатът бе изключително задоволителен. Птицата изчезна, дланта също, последвани от крясъци, викове, дращене и две силни тупвания.

— Защо направи това…?

— Хванах я и ъ-ъ-ъ, о-ох! Глезенът ми е счупен.

— Виж дали можеш да стоиш на него. Ето, хвани се за рамото ми. Подскачай на един крак, така…

Слизането им през вратата се придружаваше от много викове и аз се отпуснах с облекчение и удоволствие. Можеха скоро да се върнат, имаше такава вероятност, но поне първият рунд беше мой.

Докато секундите, а после и минутите бавно отминаваха, осъзнах, че съм спечелил и втория. Претърсването се бе отдалечило от покрива. За момента. Сирените спряха и суетнята се премести долу. Разнасяха се крясъци, затръшване на врати и форсиране на двигатели, докато колите излизаха нанякъде в нощта. Не много скоро след това — чудо на чудесата — лампите започнаха да изгасват. Първоначалното претърсване беше завършило. Постепенно задрямах, после рязко се отърсих от съня.

— Глупак! Все още си вътре. Претърсването приключи, но затворът продължава да е силно охраняван. И можеш да заложиш последния си долар, че веднага след разсъмване ще започнат да оглеждат всяко ъгълче. Този път ще дойдат тук горе със стълба. Като имаш предвид това, време е да се размърдаш.

Знаех и къде точно да отида. На последното място, където щяха да ме търсят тази нощ.

За пореден път се спуснах през вратата в покрива и минах по тъмния коридор. Някои от затворниците все още бърбореха за последните събития, но изглежда, всички те се бяха върнали на койките си. Безшумно се прокраднах надолу по стълбите и стигнах до килия 567В. Отключих вратата в абсолютна тишина и по същия начин я затворих зад себе си. След това застанах до койката, върху която моето приятелче Уили спеше със съня на предателите.

Затиснах с длан устата му. Очите му рязко се отвориха и с първично и садистично удоволствие аз прошепнах в ухото му:

— Мъртъв си, предател такъв, съвсем мъртъв. Ти повика пазачите и сега ще си получиш заслуженото…

Тялото му мощно се разтърси, после безжизнено се отпусна. Очите му се затвориха. Дали го бях убил? Веднага съжалих за безвкусната си шегичка. Не, не беше мъртъв, просто бе изгубил съзнание и дишаше бавно и леко. Отидох да взема пешкир, намокрих го със студена вода и после го изцедих върху него.

Викът му се задави в гъргорене, когато натъпках кърпата в устата му.

— Аз съм великодушен човек, Уили, ти просто си късметлия. Няма да те убия. — Шепотът ми като че ли го успокои, защото почувствах, че престава да трепери. — Сега ще трябва да ми помогнеш. Ако го направиш, няма да ти се случи нищо. Имаш думата ми. Приготви се да ми отговориш на един въпрос. Обмисли го внимателно. Ще ми прошепнеш само едно нещо. Номера на килията, в която лежи Стингър. Кимни с глава, ако си готов. Добре. Ще извадя пешкира от устата ти. Но ако се опиташ да направиш някакъв номер или да кажеш нещо, каквото и да е друго, ще се простиш с живота. Хайде.

— … 231В…

На същия етаж, добре. Пешкирът отново влезе в устата му. После силно притиснах мястото зад дясното му ухо, където минава кръвоносният съд, водещ до мозъка. За шест секунди изпадане в безсъзнание, за десет — смърт. Той се раздвижи, после отново се отпусна. Свалих палеца си, когато преброих до седем. В характера ми е да прощавам.

Изчистих лицето и ръцете си с пешкира, сетне пипнешком намерих обувките си и ги обух. Облякох ризата и якето си. След това изпих поне литър вода и отново бях готов да се срещна със света. Свалих завивките от леглата, стиснах ги подмишница и излязох.

Промъкнах се до килията на Стингър колкото можех по-тихо. Чувствах се недосегаем, непоклатим. Осъзнавах, че това е едновременно глупаво и опасно. Но след ужасните събития от вечерта като че ли в мен не бе останала и капчица страх. Под деликатното ми докосване вратата на килията се отключи и когато го побутнах по рамото, Стингър отвори очи.

— Обличай се — тихо казах аз. — Ще се измъкнем сега.

Трябва да му отдам дължимото — той не ми зададе нито един въпрос. Просто навлече дрехите си, докато аз взимах завивката от неговата койка.

— Трябват ни поне още две — прошепнах аз.

— Ще взема одеялото на Еди.

— Ще го събудиш.

— Ще се погрижа да заспи пак.

Чу се сънен въпрос, последван от яко тупване. Еди отново заспа и Стингър донесе одеялото.

— Виж сега — казах му аз. — Намерих начин да стигнем до покрива. Качваме се там и завързваме завивките една за друга. После се спускаме долу и изчезваме. Ясно?

— Ясно! Да вървим!

Отново нагоре по стълбите — вече наистина започвах да се уморявам. Всъщност започваше да ме уморява всичко това. Изкатерих се по скобите, отворих вратата и когато Стингър ми подаде завивките, ги избутах навън върху покрива. Той не каза и дума, докато не затворих и не заключих капака.

— Какво стана? Чух, че си изчезнал, и имах намерение да те убия, ако те бяха върнали.

— Не е толкова просто. Ще ти разкажа щом се измъкнем. Сега давай да започваме да завързваме. Срещуположните ъгли по дългата страна — трябва ни колкото може по-дълго въже. Използвай квадратни възли, ето така.

Започнахме бясно да връзваме. Когато свършихме, хванахме двата края, задърпахме ги със сумтене и въжето беше готово. Завързах единия му край за някаква солидна на вид тръба и пуснах купчината завивки през ръба на покрива.

— Не достигат поне шест метра — каза Стингър, като присви очи към земята под нас. — Тръгвай пръв, ти си по-лек. Ако се скъса, докато се спускам, поне ти ще имаш някакъв шанс. Хайде, размърдай се.

Логиката му беше необорима. Прескочих парапета и се хванах за въжето. С неочакван изблик на вълнение Стингър стисна ръката ми. После започнах да се спускам.

Не бе лесно. Ръцете ми бяха уморени, а тъканта на завивките — неудобна за хващане. Спусках се колкото можех по-бързо, защото знаех, че силите ми са на изчерпване.

После краката ми увиснаха във въздуха, а дланите ми стискаха края на въжето. Твърдата повърхност на двора ми се струваше много под мен. Трудно ми беше да се пусна — или всъщност съвсем лесно. Вече нямах сила да се държа. Пръстите ми се разтвориха и започнах да падам…

Стоварих се на земята, претърколих се и седнах задъхан. Бях успял. Високо над себе си виждах тъмния силует на Стингър, който се спускаше по въжето, местейки ръка след ръка. Секунди по-късно той бе на земята, приземил се леко като котка, и ми помогна да се изправя. После ме подкрепяше, докато залитах към портата.

Пръстите ми трепереха и не можех да я отключа. Тук бяхме съвсем на открито и лампата ни осветяваше — ако някой от пазачите хвърлеше поглед през прозореца над нас, бяхме в капан…

Дълбоко и пресекливо си поех дъх, после отново вкарах шперца. Бавно и внимателно проверих вътрешните жлебовете, завъртях и натиснах.

Вратата се отключи и ние се хвърлихме навън. Стингър безшумно я затвори зад себе си, после се обърна и се затича в нощта, а аз го следвах по петите.

Бяхме свободни!