Хари Харисън
Стоманения плъх (12)

12.

Карах бавно, но с постоянна скорост през останалата част от сутринта и началото на следобеда. Избягвах всички големи шосета и се движех само по второстепенни пътища. По пътя се налагаше да сменям посоката, но въпреки това продължавах уверено на юг. Правех всичко възможно, за да влагам истинско чувство в Пи по Ро на квадрат. Познато ли ви звучи? Така и трябва да бъде, тъй като това навярно е единствената геометрична теорема, която всички помнят. Площта на кръга е равна на радиуса й по стойността на Пи — на квадрат. Така че всяко превъртане на колелата на големия микробус прибавяше постоянно увеличаваща се площ, която трябваше да бъде намерена, за да заловят бягащия затворник.

Четирите часа пътуване трябваше да ни дадат сериозна преднина пред полицията. Трябваше да се има предвид и фактът, че Офицера стоеше заключен в задната част на микробуса през цялото това време и не знаеше нищичко за плановете ми за бъдещето. Идваше ред на обясненията — както и на малко храна. Започвах да огладнявам, а като се погледнеше коланът му, той сигурно изпитваше същото чувство. Затова спрях при следващия извънградски търговски център. Пътьом хвърлих поглед на ресторантите за бърза храна и насочих колата към отсрещния край на паркинга, близо до празна стена. Когато отворих задната врата и позволих на слънчевите лъчи и свежия въздух да проникнат вътре, Офицера благосклонно премигна.

— Време е за обед — казах аз. — Искаш ли…

Млъкнах, когато той ми направи знак с ръка да замълча.

— Първо ми позволи аз да кажа нещо, Джим. Благодаря ти. От дъното на сърцето си ти благодаря за онова, което направи. Дължа ти живота си. Благодаря ти.

Стоях със сведени очи — кълна се, че се изчервих като момиче! — и си играех с пръстите на краката си. После се изкашлях и гласът ми се върна.

— Направих онова, което трябваше. Но… може ли да разговаряме за това по-късно? — Той усети притеснението ми и кимна. Фигурата му излъчваше царственост въпреки дрехите, които носеше. Посочих към сандъка, върху който седеше. — Вътре има дрехи. Докато се преобличаш, ще донеса малко храна. Нали нямаш нищо против боклуците от „Максуайнис“?

— Да имам нещо против ли? След гадните манджи в затвора един от свинепрасебургерите им ще ми се стори направо райска храна. С много гарнитура, моля.

— Веднага!

С облекчение затворих вратата на микробуса и забързах към примамливите платиниеви арки. Ентусиазмът на Офицера по отношение на бързата храна особено ме окуражаваше по начин, за който той все още не можеше да подозира.

Докато се приближавах до тезгяха, откъм масите от всичките ми страни се разнасяше силно хрупане и шумолене. Съобщих поръчката си на робота с пластмасова глава, пъхнах банкноти във фунията, после взех торбичката с храна и излязох през вратата.

Седнахме върху сандъците в задната част на микробуса и ентусиазирано започнахме да ядем и пием. Бях оставил задната врата мъничко отворена, което ни осигуряваше предостатъчно светлина. По време на отсъствието ми Офицера се бе преоблякъл и сега носеше по-мъжки дрехи — най-големия размер, който успях да открия. Той погълна половината от сандвича си, натика след него малко гарнитура, за да го задържи на място и ми се усмихна.

— Планът ти за бягството беше направо гениален, момчето ми. Забелязах промяната в пода още щом седнах на стола в съдебната зала и дълго време обмислях какво означава. Надявах се да е онова, което смятах, че може да е, и искрено ти казвам, когато земята под краката ми се отвори, така да се каже, изпитах такова удоволствие, каквото не съм изпитвал никога през живота си. Жалкото лице на съдията, което изчезва от погледа ми завинаги ще остане за мен скъп спомен.

С широка усмивка той довърши остатъка от сандвича си, после изискано изтри устни, преди отново да заговори.

— Тъй като не искам повече да те засрамвам с прекалени похвали, навярно би трябвало да те попитам какъв е планът ти, за да ме скриеш от ръцете на закона. Защото, доколкото вече те познавам, сигурен съм, че всичко подробно си планирал.

Това вече бе истинска похвала от страна на Офицера и аз й се наслаждавах в продължение на няколко мига, докато изкарвах един свински хрущял измежду зъбите си.

— Имам план, благодаря. Микробусът е нашето невидимо транспортно средство, тъй като неговите събратя ежедневно обикалят пътищата на страната. — Открих, че поради някаква причина думите ми все повече звучат като тези на Офицера. — Ще останем в него до падането на нощта, като през това време ще продължим бавно да напредваме към целта си.

— Разбира се, случайните полицейски патрули няма да ни обезпокояват, тъй като регистрационните номера на колата не са същите като онези, отпреди тя да стане твоя собственост.

— Точно така. Вече сигурно са съобщили на местната полиция за кражбата. Но издирването няма да придобие широки мащаби, защото на сутринта микробусът ще бъде открит недалеч от гаража му в Билвил. Новите номера ще бъдат свалени и унищожени, а километражът ще бъде върнат назад и ще показва съвсем кратко разстояние. Ако такава кола бъде забелязана в някой далечен град на Бит О’Хевън, нищо няма да свързва хлебарския микробус с този. Тази следа ще прекъсне, както и всички други.

Той сдъвка информацията заедно с остатъка от гарнитурата си, после замислено облиза пръстите си.

— Страхотно. Самият аз не бих могъл да се справя по-добре. Тъй като ще е опасно да продължим напред — скоро полицията ще разстеле мрежата си над цялата страна — предполагам, че нашата цел е Билвил, така ли?

— Да. Устроил съм се там. Намерил съм и убежище за теб. Когато попитах за предпочитанията ти за храна, имах точно това предвид. Ще живееш в автоматизирано заведение на „Максуайнис“, докато напрежението на преследването поспадне.

Той вдигна вежди и забелязах, че поглежда към изхвърлените опаковки с известно опасение, но прояви достатъчно любезност, за да запази съмненията за себе си. Побързах да го успокоя.

— Лично съм се погрижил за всичко, не се безпокой. Има само някои малки неудобства…

— Но нито едно от тях не може да се сравнява с тези на Федералния затвор! Извинявай, не исках да те обидя.

— Няма нищо. Всичко стана съвсем случайно една вечер, когато полицията вървеше плътно по петите ми. Отключих служебния вход на местното заведение на „Максуайнис“, точно онова, в което ще бъдеш ти, и преследвачите загубиха дирите ми. Докато изчаквах да мине опасността, огледах обстановката. Удивително! С пълна скорост навсякъде около мен работеше решението на единствения проблем, с който се сблъскват всички вериги за бърза храна. Разходите по поддържането даже на изключително нископлатен и неквалифициран персонал. Човешките същества са едновременно интелигентни и алчни. Те проявяват склонност да се квалифицират и да искат все повече пари за работата си. Изходът е напълно да се избавиш от тях.

— Възхитително решение. Ако си свършил с десерта си, бих могъл да ти помогна да го доизядеш, докато слушам увлекателното ти изложение.

Подадох му омазнената торбичка и продължих:

— Всичко е механизирано. Когато клиентът съобщи поръчката си, съответната храна се изхвърля от камерата за дълбоко замразяване в свръхволтова радарна фурна, в която мигновено достига необходимата за консумиране температура. Тези фурни са толкова мощни, че даже едно цяло свинепрасе би могло да се взриви на пара и мазни парченца само за дванайсет микросекунди.

— Удивително!

— Напитките се доставят със същата светкавична скорост. Когато клиентът престане да говори, цялата му поръчка вече е готова и го очаква. Зад една стоманена вратичка, разбира се, поне докато не плати. Системата е изцяло автоматична, сигурна и рядко има нужда от човешка намеса. Контролира се ежеседмично. На същия период се зарежда и със замразени храни. Но не едновременно, така че камионите да не си пречат помежду си.

— Кристално ясно! — високо извика той. — Човек може да си устрои дом в машинното отделение. Запасите от замразени храни се попълват отвън и в жилището ти няма да влиза никой. В деня за контрол на машините спокойно си почиваш в хладилната камера, докато техниците не си тръгнат. Предполагам, че двете помещения са свързани с врата, която лесно може да се открие. А, да, камерата — това обяснява огромните и топли дрехи, които намерих опаковани заедно с моите собствени. Но в случай на повреда в системата…?

— Алармата сигнализира в централния сервиз и оттам пращат техник. Направил съм така, че тя да се чува и в стаята ти, за да имаш достатъчно време да се измъкнеш. Предвидил съм също и неочаквани инспекции от страна на поддържащия персонал. В стаята ще прозвучи сигнал в случай, че някой вкара ключ в ключалката на външната врата, която после блокира точно за шейсет секунди. Някакви въпроси?

Той се изсмя и ме потупа по рамото.

— Как е възможно това? Та ти си помислил за всичко! Мога ли да попитам за проблема с четенето и — как да се изразя деликатно — със санитарния възел?

— Портативен книгоскоп и библиотека, наред със сгъваемото ти легло. Санитарен възел е бил инсталиран предварително за техниците.

— Не бих могъл да искам нещо повече.

— Затова пък… Аз мога. — Сведох поглед, после отново го вдигнах и се насилих да продължа: — Преди ми каза, че не искаш чираци. Може ли да те попитам дали все още смяташ така? Или ще си позволиш да загубиш няколко часа с уроци по престъпнознание? Просто за да минава времето, така да се каже.

Сега беше негов ред да сведе очи. Той въздъхна, после ми отговори:

— Имах основателна причина да отхвърля молбата ти. Основателна за тогава, или поне така смятах. Вече не мисля така. От благодарност за избавлението ми ще те приема в моето училище по Алтернативни начини на живот за десет или повече години. Но ми се струва, че само благодарността няма да ти е достатъчна. Няма да ти подхожда, освен ако не съм сбъркал в преценката си за характера ти. Не вярвам, че си ме спасил единствено за да получиш моята признателност. Ето защо съвсем честно ти казвам, че горя от нетърпение да ти предам няколкото неща, които съм научил през годините. Иска ми се също да заздравим приятелството си.

Бях поразен. Едновременно скочихме на крака и със смях стиснахме ръцете си. Хватката му бе като стомана, но нямах абсолютно нищо против. Аз бях онзи, който първи се извърна, за да погледна часовника си.

— Вече стоим тук прекалено много, а не трябва да привличаме вниманието. Сега ще продължим напред и следващото спиране ще е последното, защото ще сме пристигнали. Моля те, излез бързо, веднага влез през служебния вход и затвори вратата зад себе си. Ще се върна при теб веднага щом се избавя от микробуса, така че следващият, който отвори вратата, ще съм аз.

— На твоите заповеди, Джим. Само кажи и аз ще се подчиня.

Шофирането беше отегчително, но необходимо. Не мога обаче да кажа, че ми бе досадно, тъй като бях изпълнен с планове и мисли за бъдещето. Карах напред, като спрях само веднъж, за да заредя акумулаторите на един автоматизиран сервизен пункт. После отново продължих, обречен завинаги да заобикалям по черните пътища на Бит О’Хевън, загледан в пълзящото към хоризонта слънце. Най-после спрях на служебния път в билвилския търговски център, вече опустял до следващата сутрин.

Не се виждаше жива душа. Офицера ми подсвирна и вратата се затвори. Операцията се развиваше добре и аз бързах да я завърша, но знаех, че не трябва да действам припряно. Незабелязано внесох сандъците и екипировката в сградата и ги оставих в офиса си. Беше рисковано, но трябваше се направи. Нямаше почти никаква вероятност някой да забележи и запомни микробуса. Преди да го откарам, напръсках вътрешността му с препарат за заличаване на отпечатъците, който се използваше от всички престъпници. Даже от крадците на хлебарски микробуси.

Това бе всичко. Не можех да направя нищо повече. Паркирах колата в края на една тиха крайградска улица и се върнах обратно в града. Нощта беше топла и разходката ми достави удоволствие. Когато минавах покрай езерцето в билвилския парк, чух сънливото обаждане на водна птица. Седнах на пейката и се загледах в неподвижната повърхност на водата. И се замислих за бъдещето и съдбата си.

Действително ли бях успял да скъсам със стария си начин на живот? Щях ли да успея в престъпната кариера, към която толкова силно се стремях? Офицера бе обещал да ми помогне — а той беше единственият човек на планетата, който можеше да го стори.

Подсвирквах си с уста, докато вървях обратно към търговския център. В очакване на блестящо и вълнуващо бъдеще. Бях потънал толкова дълбоко в мислите си, че не обърнах внимание на случайния земеход, който ме подмина, и почти не забелязах, че спира зад мен.

— Хей, ти, хлапе, почакай малко.

Обърнах се, без да се замислям, разсеян до такава степен, че твърде късно забелязах, че стоя под светлината на улична лампа. Полицаят седеше в колата и ме гледаше. Изобщо не успях да разбера защо ме спря и за какво искаше да разговаря с мен, защото тази мисъл мигновено изчезна от ума му. Очите му се разшириха и видях, че ме е познал.

В грижите си около Офицера съвсем бях забравил, че все още съм издирван престъпник и беглец от затвора, че всички полицаи разполагат със снимката и описанието ми. А ето че се разхождах по улиците без никаква маскировка или каквито и да е други мерки за сигурност. Всички тези мисли ми минаха през ума и излетяха през ушите ми в мига, в който ченгето ме разпозна. Дори нямах време мислено да се ритна по задника.

— Ти си Джими ди Гриз!

Изглеждаше толкова изненадан, колкото и самия мен. Но не чак толкова, че това да забави рефлексите му. В момента, в който моите се задействаха, неговите вече бяха готови. Трябва да упражняваше изваждането на пистолета пред огледалото всеки ден, защото наистина беше бърз. Прекалено бърз.

Докато се обръщах да побегна, през отворения прозорец се появи неподвижното дуло на 75-калибровия му пистолет.

— Пипнах те! — рече той. С гадна, широка и зла усмивка.