Хари Харисън
Стоманения плъх (11)

11.

Нямаше да се предам. Трябваше поне да опитам, дори да не успеех и да хванеха самия мен. Вината за сегашното му положение беше моя. Дължах му поне да опитам да го избавя. Но какво можех да сторя? Не можех да се приближа до него във Федералната сграда, нито по време на прехвърлянето му. Дори не можех да го видя в съда.

Съдът. Съдът? Съдът. Съдът! Съдът — защо постоянно продължавах да мисля за съда? Какво имаше в него, та гъделичкаше вниманието ми и сякаш се опитваше да ми внуши някаква идея?

Разбира се!

— Уха! — възторжено извиках аз и се затичах в кръг, като размахвах ръце и грухтях, имитирайки по възможно най-добрия начин — едно време на събиранията ни това се харесваше — ровещо се в калта свинепрасе.

— Та какво за съда? — запитах се аз и светкавично бях готов с отговора. — Ще ти кажа. Сградата е стара и е под закрилата на закона за паметниците на културата. Навярно в мазето държат някакви стари архиви и на тавана несъмнено има прилепи. Денем се охранява като съкровищница, но нощем е празна!

Зарових се в шкафа с екипировката ми и започнах да хвърлям на пода различни необходими принадлежности. Куфарче с инструменти, шперцове, фенерче, въжета, електронни уреди за подслушване — всичко, което щеше да ми трябва за работата.

А сега ми бе извънредно нужна кола — или по-скоро микробус — тъй като се надявах, че ще ми трябва транспорт за двама. Погрижих се и за това. Разполагах с известен брой подходящи обекти, които си бях отбелязал в случай на нужда — а сегашният случай беше точно такъв. Макар че все още бе ден, камионите и микробусите на хлебарница „Трохичка“ се бяха върнали на паркинга, за да ги подготвят за следващата сутрин. Няколко микробуса бяха вкарани в гаража за ремонт, но един от тях случайно се намираше малко по-нататък. Точно на пътя, с гръб към града. До свечеряване вече бях напуснал Билвил, стигнах в Пърли Гейтс малко след залез слънце и не след дълго се вмъкнах в съда през една задна врата.

Алармените инсталации бяха направо антики, предназначени да пазят сградата от деца или идиоти — тъй като очевидно вътре нямаше нищо за крадене. Значи така смятаха! Въоръжен със снимките на съдебната зала, които собственоръчно бях направил по време на процеса, аз отидох направо там. Уличната светлина хвърляше през високите прозорци оранжеви отблясъци. Безшумно влязох вътре, седнах на съдийския стол, после огледах мястото за свидетелите. Накрая открих стола, на който беше седял Офицера по време на светкавичния му процес и на който щеше да седи на другия ден. Тук щеше да седи — и тук щеше да се изправи, когато произнасяха присъдата му. Огромните му ръце щяха да се хванат за парапета отпред. Точно тук.

Погледнах надолу към дървения под и мрачно се усмихнах. После коленичих и почуках по него. След това, когато отделните елементи от плана ми започнаха да застават на местата си, извадих свредел.

Уф, колко изтощителна беше онази нощ! Трябваше да разчистя сандъците от мазето под съдебната зала, да режа с трион, да кова пирони и да се измъкна от сградата така, че да имам достатъчно време да открия магазин за спортни стоки и да проникна в него. И най-важно от всичко — да разработя план за бягство. Самото бягство не трябваше да е припряно, но трябваше да е сигурно. Ако разполагах с време, за да пробия тунел, всичко щеше да е прекрасно. Но не разполагах. Ето защо изобретателността трябваше да компенсира физическия труд. Докато размишлявах удобно полегнал, открих, че задрямвам. В никакъв случай! Отново излязох от сградата, открих денонощен ресторант, обслужван от начумерени роботи, и изпих две големи кафета с допълнително кофеин. Това подейства и предизвика появата на нови идеи едновременно с остра болка в сърцето. Излязох и проникнах в един магазин за облекло. Когато отново стигнах до съда, вече наистина залитах от умора. С преплитащи се пръсти заключих всички врати и премахнах следите от присъствието си. Първите проблясъци на зората започнаха да изсветляват прозорците още преди да съм свършил. Заключих мазето отвътре, седнах върху платнището, настроих алармата на часовника си и легнах, потъвайки мигновено в сън.

Когато напомнящото на комар пищене на алармата ме събуди, аз се озовах в плътен мрак. За миг изпаднах в паника, докато не си спомних, че мазето няма прозорци. Навън вече трябваше да е ясен ден. Скоро щях да разбера. Запалих фенерчето, направих последни настройки и включих телевизионния монитор. Чудесно! Цветната картина на съдебната зала над мен изпълни екрана, излъчвана от оптичната електроника, която бях монтирал предишната нощ. Някакви възрастни служители почистваха мебелите и метяха пода. Заседанието щеше да започне след час. Оставих монитора включен, докато правех последна проверка на приготовленията си. Всичко работеше, всичко беше в ред… Трябваше само да чакам.

Това и направих. Отпивах от студеното кафе и болезнено дъвчех изсъхналия сандвич от припасите, които бях донесъл през нощта. Неизвестността свърши, когато вратите на съдебната зала се отвориха и ималите късмет зрители влязоха вътре заедно с представителите на пресата. Ясно виждах образите им на екрана, чувах тътренето на краката им над главата си. Гласовете им гъгнеха в микрофона и стихнаха едва когато им наредиха да запазят тишина при влизането на съдията. Всички очи се насочиха към него, всички наостриха слух, когато той прочисти гърлото си и заговори.

Първо съдията отегчи всички, като направи подробен преглед на доказателствата от предишния ден, после изрази и очевидното си съгласие с всички обобщения и наблюдения. Оставих го да си дудне, докато наблюдавах в едър план Офицера.

Той не им обръщаше никакво внимание. Лицето му бе спокойно и изглеждаше едва ли не отегчен. Но в очите му блестеше нещо близко до омраза или по-скоро презрение. Гигант, съборен от мравки. Положението на долната му челюст показваше, че може да са заловили тялото му, но духът му все още е свободен. Но не за дълго, ако съдията постигнеше своето.

В този момент нещо в гласа на съдията привлече вниманието ми. Най-после завършваше предисловието си. Той прочисти гърлото си и посочи към Офицера.

— Обвиняемият да стане, за да изслуша присъдата.

Всички очи се впериха в затворника. Той флегматично седеше неподвижен. Разнесе се надигащ се шум и мърморене. Съдията започна да почервенява и удари с чукчето си.

— В този съд заповедите ми се изпълняват — изтъкна той. — Обвиняемият да стане или ще бъде принуден да го направи. Ясно ли е?

Сега вече започнах да се изпотявам. Само да имах възможност да му кажа да не предизвиква никакви трудности. Какво щях да направя, ако го държеше някой огромен и грозен полицай? По знак на съдията две ченгета вече вървяха напред. В този миг Офицера бавно вдигна очи. Погледът на уморено презрение, който отправи на съдията, би възпрял всеки не чак толкова глупав, колкото негова светлост — поглед на отвращение, способен да убие някоя по-малка форма на живот.

Но той се изправи! Полицаите спряха, когато огромните му ръце се протегнаха и се хванаха за здравия парапет. Дървото изскърца, щом Офицера го стисна и облегна гигантската си фигура върху него, за да си помогне. Главата му беше високо вдигната, когато пусна парапета и ръцете му увиснаха отстрани…

Сега! Натиснах бутона. Взривовете не бяха шумни, но ефектът им бе драматичен. Те строшиха двата винта, придържащи краищата на капака в пода. Под огромната тежест на Офицера той широко се разтвори и мъжът полетя надолу като ракета. Докато профучаваше покрай мен, разтворих подвижната стълба, но имах време за последен поглед към съдебната зала на екрана.

Когато той се скри от поглед, настъпи тишина. Пружините затвориха капака и аз го закрепих с тежки стоманени винтове. Това стана толкова бързо, че когато се обърнах да го погледна, заелото хоризонтално положение тяло на Офицера продължаваше да подскача нагоре-надолу върху трамплина. Щом най-после престана, побързах да докарам стълбата отстрани. Той ме погледна с безразличните си очи и каза:

— А, Джим, момчето ми. Какво удоволствие да те видя отново. — Хвана се за протегната ми ръка и аз му помогнах да слезе долу. Над нас беше настъпила суматоха. Виковете и крясъците ясно се чуваха през пода. Позволих си да погледна към екрана, към изцъклилия очи съдия и щуращите се полицаи.

— Много внушително, Джим, много — рече Офицера, възхищавайки се на сцената.

— Надясно! — наредих аз. — Съблечи си горните дрехи. Времето е съвсем малко, ще ти обяснявам после.

Той се поколеба за хилядна от секундата, но после бързо се съблече. Едрата му закръглена фигура се появи облечена в чудесно лилаво бельо и по моя заповед вдигна ръце над главата си. Застанал върху стълбата, нахлузих огромната дреха върху него.

— Ето палтото — казах аз. — Облечи го. Дрехата стига до пода, така че не си сваляй обувките. После голямата шапка и край. Докато свалям винтовете на вратата, се погледни в огледалото и си сложи малко червило.

Той се подчини без да възразява. Офицера бе изчезнал и на негово място се появи дама с наистина юнашки размери. Над главата му се разнасяше чукане, на което доскорошният затворник не обръщаше никакво внимание.

— Да вървим! — извиках аз и той почти по женски заситни през стаята. Задържах вратата затворена, докато не стигна до мен и използвах тези няколко секунди, за да го въведа в обстановката. — Вече са стигнали до стълбището към мазето — но пътят им е блокиран. Ние ще минем по другия път. — Сложих си полицейската каска в тон с униформата, с която бях облечен. — Ти си затворник под мой надзор. Тръгваме — сега!

Хванах го подръка и завихме наляво по прашния коридор. Зад нас откъм препреченото стълбище се разнасяха трясъци и викове. Забързахме напред към котелното, а оттам по късо стълбище, което водеше до тежката външна врата. Пантите и ключалката бяха предварително смазани. Тя светкавично се отвори и двамата излязохме на уличката. На няма и една ръка разстояние зад гърба на един полицай, който пазеше отпред. Беше сам.

Трябваше ми само миг, за да огледам обстановката. Тясната уличка имаше изход само в отсрещния край. Зад нас завършваше с глуха стена. Спасителната тълпа ни очакваше зад полицейския пост. Тогава Офицера се качи след мен и нещо под крака му изскърца. Полицаят обърна глава и погледна към нас.

Видях как очите му се разширяват — нещо нормално от гледна точка на внушителния вид на дамата до мен. Възползвах се от разсейването му, за да скоча напред и да накарам главата му да продължи да се върти в същата посока. Той ме хвана със здравите си ръце, но те бързо се отпуснаха, тъй като тонгойското извиване на врат води до незабавна загуба на съзнание, щом ъгълът на въртене достигне 46 градуса. Повалих го на земята, после с вдигане на ръка попречих на Офицера да продължи напред.

— Не, натам.

На вратата на сградата от другата страна на уличката пишеше „СЛУЖЕБЕН ВХОД“ и бе заключена, но аз я отворих с предварително подготвения си ключ. Докато махах на едрия си спътник да влезе вътре, свалих каската си и я захвърлих до полицая. Затворих вратата отвътре и свалих униформеното си сако. Докато влизахме в универсалния магазин, махнах и вратовръзката, за да остана само по панталони и риза. Мушнах мустаците си в джоба и двамата се присъединихме към другите клиенти. От време на време поглеждах към стоките, но естествено, не си губих времето. Спътничката ми привлече няколко смаяни погледи, но никой не прояви грубостта да ни зяпа. Излязох първи през изхода, задържах вратата отворена, после заедно се вляхме в уличната тълпа. Зад нас се чуваха викове, крясъци, алармени камбани и сирени, които заглъхваха колкото повече се отдалечавахме. Позволих си лека усмивка. Когато погледнах назад, видях, че спътничката ми също си го е позволила. Тя дори имаше смелостта да ме остави да й намигна. Бързо се обърнах — не можех да насърчавам подобна волност — и свих по страничната улица, където ни очакваше хлебарският микробус.

— Седни тук и гледай в огледалото си — казах аз, като отключих задната врата. Вмъкнах се вътре, после едва имах време да се отдръпна, когато зад мен се появи и огромната му фигура.

— Никой не гледа насам… — задъхано рече той.

— Чудесно.

Слязох, затворих вратата, отидох отпред, качих се на мястото на шофьора и запалих двигателя. Микробусът потегли. Бавно си пробих път през пешеходците на ъгъла, после изчаках, за да се влея в уличното движение.

Бях решил да се върна назад и да мина покрай сградата на съда, но това щеше да е опасна дързост. Беше най-добре просто да изчезваме.

Когато улицата се освободи, обърнах в обратната посока и внимателно се насочих извън очертанията на града. Знаех всички обиколни пътища, така че, преди да успеят да ги блокират, вече щяхме да сме се измъкнали.

Все още не бяхме вън от опасност, но продължавах да изпитвам самодоволно удовлетворение. И защо не! Бях успял! Бях извършил бягството на века, за да спася престъпника на века. Вече нищо не можеше да ни спре!