Хари Харисън
Стоманения плъх (22)

22.

Изглежда, с обявяването на новата работа на Дренг това беше всичко за днес. Домашната бира бе доста ужасно нещо, но очевидно съдържаше сравнително висок процент алкохол. Което тогава ми се стори много добра идея. Изпих достатъчно количество, за да убия болката, после престанах, преди да завърша вечерта на пода като останалите. Изчаках стареца да унищожи солидно количество бира и започнах да го разпитвам.

— Идвам отдалече и не познавам тукашните земи — казах му аз. — Но чувам, че този местен бандит, капо Докия, е доста груб.

— Груб ли! — изръмжа той, после сръбна още една глътка от болкоуспокоителната течност. — И отровните змии бягат от страх, когато той приближава. Известен факт е, че погледът му убива пеленачета.

Последва поток от подобни излияния, но аз престанах да го слушам. Бях чакал прекалено дълго, за да извлека от него необходимата ми информация. Огледах се за Дренг и го открих потопил глава в огромна делва с бира. Взех му я и започнах да го разтърсвам, докато привлякох вниманието му.

— Да вървим. Тръгваме веднага.

— Тръгваме…? — Той бързо премигна и се опита да фокусира погледа си върху мен. Почти безуспешно.

— Ние. Тръгваме. Навън.

— А, навън. Ще си взема завивката. — Той се изправи със залитане, после отново премигна към мен. — Къде ти са завивките, да ги взема?

— Отмъкна ги врагът заедно с всичките ми останали вещи, освен сабята и пушката, които не бих оставил до последния си дъх.

— До последния си дъх… Добре. Ще взема завивки. Ще ти взема завивки.

Младежът затършува в задната част на стаята и се появи с две пухкави одеяла въпреки силните крясъци на жените за студената зима. Нямаше да е лесно да измъкна пари от тези селяни. В крайна сметка щях да взема няколко гроша за Дренг.

Той отново се появи, преметнал одеялата през рамо, този път с кожена торба, здрава тояга в ръка и с опасен на вид нож, пъхнат в дървена ножница на пояса му. Изчаках навън, за да избегна традиционното сълзливо изпращане. Най-после Дренг излезе и с олюляване застана до мен. Сега изглеждаше малко по-трезвен.

— Води, господарю.

— Ти ще ми показваш пътя. Искам да посетя замъка на капо Докия.

— Не! Възможно ли е да се биеш за него?

— Това е последното, което някога ще направя. Всъщност бих се сражавал срещу него и без да ми плащат. Истината е, че той държи заключен един мой приятел. Искам да му предам съобщение.

— Много е опасно даже само да се доближаваш до замъка му.

— Сигурен съм, че е така, но не се страхувам. А и трябва да се свържа с приятеля си. Ти ще ме водиш — и ако не възразяваш, през гората. Не искам да ме забележи нито капо Докия, нито хората му.

Очевидно Дренг също не искаше. Докато ме водеше по тайни пътеки до другия край на гората, момчето съвсем изтрезня. Внимателно огледах пътя, водещ към подвижния мост и входа на крепостта.

— Ако се доближим повече, ще ни видят — прошепна той.

Вдигнах очи към късното следобедно слънце и кимнах в знак на съгласие.

— Прекарахме доста изтощителен ден. Сега ще полегнем тук в гората и ще продължим на сутринта.

— Няма да продължим. Това е сигурна смърт! — Зъбите му тракаха въпреки следобедната жега. Той избърза пред мен в гората, докато достигна до тревиста полянка, през която течеше поток. Извади от торбата си глинена чаша, напълни я с вода и ми я донесе. Изпих я и тогава разбрах, че в края на краищата съвсем не е лошо да имам ординарец. Щом изпълни задълженията си, той разпъна одеялата върху тревата и бързо заспа на своето. Седнах, облегнал гръб на едно дърво. За първи път имах възможност да разгледам обстойно пушката, която бях задигнал.

Беше лъскава, нова и изобщо не подхождаше на тази утрепана планета. Разбира се, трябваше да е от венианския кораб. Офицера ми бе казал, че навярно въртят контрабанда с оръжия. И аз държах в ръце едно от тях. Разгледах го по-отблизо.

Никаква идентификация, нито сериен номер, или каквото и да е друго обозначение за мястото му на производство. Беше съвсем очевидно защо. Ако агентите на Съюза успееха да се докопат до някое от оръжията, нямаше да са в състояние да проследят произхода му. Пушката бе малка, нещо средно между пистолет и истинска пушка. Мога да твърдя, че добре познавам малките оръжия — аз съм почетен член на Оръжейния клуб в Пърли Гейтс, защото съм доста добър стрелец и им помагах при организиране на състезания — но никога преди не бях виждал нещо подобно. Погледнах в дулото. Беше около 30-ти калибър и нямаше нарези, което бе необикновено. Имаше железни мерници, спусък с предпазителен бутон и още едно лостче на дръжката. Натиснах го. Оръжието се раздели на две части и на земята се изсипаха шепа малки патрони. Разгледах отблизо един от тях и започнах да разбирам как действа това оръжие.

Чудесно. В дулото няма никакви ръбове или канали, така че не е нужно да се поддържа чисто. Вместо да се върти, куршумът има стабилизаторни перки, които осигуряват правата линия на полета му. А и пробива по-гадна дупка в тялото, ако улучи. И няма гилза, което решава проблемите с изхвърлянето й. Погледнах затвора. Ефикасен и безопасен. Вкарва патроните пълнителя, а когато се напълни — и един в цевта. Затваряш и заключваш. Малък слънчев екран за зареждане на акумулатора. Натискаш спусъка, една точка в затвора се нагрява и възпламенява заряда. Отделените газове изхвърлят куршума, а част от тях се отклоняват, за да вкара в затвора следващия. Стабилен, почти безотказен, евтин за производство. И смъртоносен.

Потиснат и уморен, аз оставих пушката до мен, наместих дръжката на сабята до ръката си, отпуснах се по гръб върху одеялото и последвах добрия пример на Дренг.

На зазоряване двамата се събудихме с лек махмурлук. Дренг ми донесе вода и ми подаде ивица от нещо, което приличаше на пушена кожа. После сам взе една и усърдно я задъвка. Закуска в леглото. Страхотно! Захапах моя дял и едва не си счупих зъб. Не само че напомняше на пушена кожа, но и имаше вкус точно на такава.

Когато спуснаха моста за новия ден, ние вече лежахме в шубрака на хълма над замъка. Това беше най-близкото скривалище, което успяхме да открием поради очевидни причини — всички дървета и храсти около подстъпите на портата бяха изсечени. Не бе толкова близо, колкото ми се искаше, но трябваше да свърши работа. За Дренг обаче мястото беше прекалено близо и усещах треперещото му тяло до себе си. От портата първо се появиха група въоръжени мъже, следвани от четирима роби, теглещи каруца.

— Какво става? — попитах аз.

— Събиране на данъци. Взимат своя дял от реколтата.

— Сега видяхме кой излиза, но някой от фермерите влизал ли е изобщо вътре?

— Безумие и смърт! В никакъв случай!

— Ами не им ли продавате храна?

— Те сами си взимат от нас каквото поискат.

— Не им ли продавате дърва за огрев?

— Те крадат всичко, от което се нуждаят.

Прекрасна едностранна икономика, мрачно си помислих. Но трябваше да измисля нещо — просто не можех да оставя Офицера като роб на това безрадостно място. Размислите ми бяха прекъснати от някаква суматоха от вътрешната страна на портата. После, сякаш мислите ми се бяха слели с действителността, от входа изскочи някаква фигура, блъсна стража и се втурна напред.

Офицера!

Тичаше бързо. Но стражите бяха по петите му.

— Вземи това и ме следвай! — извиках аз и тикнах ефеса на сабята в ръката на Дренг. Спуснах се по склона колкото можех по-бързо, като надавах крясъци, за да привлека вниманието на преследвачите. Те не ми обърнаха внимание, докато не пуснах един изстрел над главите им.

След това играта стана изключително напрегната. Стражите забавиха ход, един от тях даже се хвърли на земята и закри главата си с ръце. Офицера пердашеше напред, но един от преследвачите му беше точно зад него и размахваше дълго копие. Той уцели наставника ми в гърба и го повали на земята. Отново стрелях, без да спирам да тичам, прескочих Офицера и съборих войника с приклада на пушката си.

— Нагоре по хълма! — извиках аз, когато видях, че приятелят ми се изправя на крака с гръб облян в кръв. Стрелях още два пъти, после се обърнах да му помогна. И видях, че Дренг стиска сабята, но продължава да лежи горе на хълма.

— Слизай тук и му помогни, или лично ще те убия! — изкрещях аз и се обърнах да стрелям отново. Не бях уцелил никого, но ги накарах да залегнат и да скрият глави. Офицера продължаваше да се препъва напред, но Дренг — открил някакъв дълбок запас от благоприличие или страх, че ще го убия — се притича на помощ. Покрай ушите ни засвистяха куршуми, затова се обърнах и отвърнах на огъня.

Стигнахме върха на ниския хълм и го прехвърлихме, насочвайки се към сравнително безопасното убежище на гората. Двамата с Дренг почти влачехме огромното тяло на Офицера. Хвърлих бърз поглед към гърба му. Беше плитка рана, нищо прекалено сериозно. Преследвачите ни все още се виждаха, когато прегазихме храстите и потънахме сред дърветата.

— Дренг, води ни надалеч оттук. Не трябва да се оставяме да ни хванат!

За моя огромна изненада не ни хванаха. Селският момък трябва да беше играл из тази гора през целия си живот, защото знаеше всяка пътечка. Но придвижването бе трудно. Препъвахме се напред, после едва успявахме да се задържим по стръмния, обрасъл с трева и дребни храсти склон. Дренг разтвори храстите настрани и откри входа на плитка пещера.

— Веднъж преследвах тук една лисица. Никой друг не знае за това място.

Входът бе нисък и трябваха много усилия, за да напъхаме Офицера през него. Но щом влязохме вътре, видяхме, че пещерата се разширява достатъчно, за да можем да седнем, макар таванът да не ни позволяваше да се изправим. Взех едно от одеялата и го разпънах, после претърколих Офицера върху него така, че да легне настрани. Той стенеше. Лицето му беше мръсно и изподрано. Не му е било лесно, помислих си аз. После погледна към мен и ми се усмихна.

— Благодаря ти, момчето ми. Знаех си, че ще бъдеш там.

— Наистина ли? Значи си знаел повече от мен.

— Глупости. Но бързо, моля те…

Той се сгърчи и простена, а тялото му се сви от непоносима болка. Невропрангите! Бях забравил за тях. А уредът приемаше постоянен сигнал — сигурна смърт.

Припирането не води до нищо добро. Затова овладях тревогата си и бавно изхлузих дясната си обувка, отворих тайничето и здраво стиснах с пръсти шперца. Наведох се, мушнах го — и прангите се отключиха. Болка прониза дланта ми и я парализира. Запратих гривната настрани.

Офицера лежеше в безсъзнание и дишаше тежко. Не можех да направя нищо повече, освен да седя и да чакам.

— Сабята ти — рече Дренг и ми я подаде.

— Известно време ти ще се грижиш за нея. Ако смяташ, че си готов за това?

Той сведе очи и пак затрепери.

— Искам да стана войн, но ужасно се страхувам. Не можех да се помръдна, за да ти дойда на помощ.

— Но накрая успя. Спомни си това. На света няма човек, който в един или друг момент да не е изпитвал страх. Единствено храбрецът може да се страхува и в същото време да продължава напред.

— Велика мисъл, млади човече — обади се дълбокият глас. — Мисъл, която трябва винаги да помниш.

Офицера се бе върнал в съзнание и сега на лицето му се беше изписала бледа усмивка.

— Виж, Джим, както казвах, преди да включат малката си машинка, бях сигурен, че тази сутрин ще си тук. Ти беше на свобода и знаех, че няма да ме изоставиш на онова отвратително място. Когато избяга, настанаха страхотни викове и крясъци, съпроводени с много щуране чак дотогава, докато не затвориха портата за през нощта. Но на разсъмване щяха да я отворят и не изпитвах ни най-малко съмнение, че ще си някъде наблизо и ще се опиташ да намериш начин да ме измъкнеш. Проста логика. Затова опростих уравнението, като дойдох при теб.

— Много просто! Едва не те убиха.

— Но все пак не ме убиха. Вече и двамата сме в безопасност. Освен това виждам, че си успял да намериш съюзник. Добра работа за един ден. А сега важният въпрос — какво ще правим?

Какво, наистина?