Александър Блок
Ти минаваш без усмивка…

Ти минаваш без усмивка,

нежно спуснала ресници,

и над храма в мрачината

златни куполи искрят.

 

Как лицето ти напомня

богородици вечерни,

нежно спускащи ресници

и потъващи в мъгла…

 

А край тебе — с бяла шапка

кротко, къдраво момченце.

Ти внимаваш да не падне

и го водиш за ръка.

 

Аз съм в здрача на портала,

там където остър вятър

вее и в сълзи облива

моите вперени очи.

 

Аз внезапно бих излязъл,

бих извикал: „Божа Майко!

За какво ти Младенеца

водиш в моя черен град?“

 

Но езикът не помръдва.

Ти минаваш. И след тебе

над свещените ти дири

пак се спуска синкав мрак.

 

Аз те гледам и си спомням

как бе спуснала ресници,

как момченцето с усмивка

кротко взираше се в теб.

 

1905