Александър Блок
Снежната дева

Тя иде от страни пустинни —

на други нощи дъщеря.

Не я посрещнаха роднини,

нито небето я огря.

 

Но във виелицата снежна,

над исполинската Нева —

тя каменния сфинкс посрещна

с лек вик и вдигната глава.

 

Щом бури със звезди засипят

и нейните гърди, и лик,

тя вижда родния Египет

през северния, блед светлик.

 

И моя град железно-димен,

в мъгли, и вятър, и води —

с доверие, с възторг безимен

тя като царство наследи.

 

Харесаха и тия сгради,

тъй тихо дремещи в нощта,

и светлините на лампади

се сляха с нейната мечта.

 

Тя опозна мъглата рядка,

дима и бледата тъма —

и в този град като загадка

загадка стана тя сама.

 

Тя леден пръстен ми дарява,

задето в плащ съм от звезди,

задето нося броня здрава

и върху нея кръст блести.

 

Тя в моите очи се взира,

като че хвали храбър враг.

От нощите й студ извира

и в моя дух нахлува сняг.

 

Но нейната душа е няма,

от меча ще се отрече.

Тя ремъка на шлема няма

със страстен жест да разсече.

 

И като воин на рат враждебна,

във вечната си броня аз —

копнежа за любов вълшебна

ще пазя във свещен екстаз.

 

1907