Айзък Азимов
Двестагодишният мъж (13)

13.

Не беше лесно, въпреки авторитета на Пол.

Най-сетне срещата бе уредена. Харли Смит-Робъртсън бе представител на основателите на корпорацията. Бе спуснат на това място по майчина линия и тирето в името му го дразнеше. Наближаваше вече пенсионна възраст. Целият му мандат като президент на компанията бе преминал в борба срещу правата на роботите. Сивата коса стоеше като залепена върху черепа му. Лицето му не носеше грим. Поглеждаше от време на време Андрю със зле прикрита враждебност. Пръв заговори Андрю.

— Господине, преди около век Мертън Мански ми обясни, че математическият принцип на позитронните вериги допуска непредсказуемост на моите възможности.

— Това е било преди сто години… — Смит-Робъртсън се поколеба, но накрая добави: — … господине. Сега нашите роботи са прецизно програмирани и стриктно изпълняват своите задължения.

— Така е — съгласи се Пол. Според думите му, той беше дошъл на срещата, за да се увери, че фирмата ще играе честно. — В резултат моят администратор трябва да бъде напътван при всяка крачка.

— Сигурно няма да Ви е приятно, ако е стъкмен на бърза ръка? — отбеляза Смит-Робъртсън.

— Значи повече не произвеждате роботи като мен — адаптивни и съобразителни? — попита Андрю.

— Не.

— Според проучванията, които направих във връзка с моята книга, аз съм най-старият действащ робот?

— Прекъснахме и тази практика — подчерта Смит-Робъртсън. — Няма робот, който да се използва повече от двадесет и пет години. Подменяме ги с нови модели.

— След като никой от тях не може да функционира след своите двадесет и пет години, значи Андрю е изключение и в този аспект — подчерта не без задоволство Пол.

Андрю върна разговора в набелязаното от него русло.

— Като най-възрастен робот на света и най-приспособим, не съм ли заслужил специалното отношение на компанията? — попита той.

— Не виждам защо — сряза го Смит-Робъртсън. — Вашата необичайност създава неудобства на фирмата. Ако, по някакво недоразумение, не бяхте купен, а взет под наем, отдавна да сме ви подменили.

— Точно там е проблемът — отбеляза Андрю. — Аз съм свободен робот и никой няма права над мене. По тази причина аз лично дойдох при вас с молба да бъда подменен. Вие не можете да направите това без съгласието на собственика.

Смит-Робъртсън гледаше гостите си озадачен и стреснат. За момент се възцари тишина. Андрю се загледа в портрета на стената. От него се взираше Сюзан Калвин — светицата на кибернетиците. Вече двеста години тя не беше между живите. Подготвяйки книгата си, Андрю бе научил много за нея. Имаше чувството, че я познава лично.

— Как мога да подменя Вас с Вас? — попита Смит-Робъртсън. — Ако ви подменя като робот, как да предам нов на Вас, като собственик? Вие практически няма да съществувате! — Той мрачно се усмихна.

— Това не представлява трудност — намеси се Пол. — Самоличността на Андрю се определя от неговия позитронен мозък. Тази орган не може да се подмени, без да се създаде нов робот. Андрю притежава именно него. Всяка останала част може да се смени, без да се засегне идентичността му. Органите са притежание на мозъка. Искам да поясня, че Андрю иска подмяна на тялото, а не на мозъка си.

— Точно така — съгласи се Андрю. Обърна се към домакина: — Създали сте андроид, нали? Робот, който е абсолютно копие на човека, включително консистенцията на кожата.

— Да. Андроидите работеха перфектно, въпреки че единственият метал беше в мозъка им. Тялото им бе изградено от синтетична кожа и сухожилия. Въпреки това, бяха достатъчно твърди и тежки.

Пол изглеждаше заинтересован.

— Не знаех това. Колко от тях са на пазара?

— Нито един — отговори Смит-Робъртсън. — Бяха прекалено скъпи, освен това приликата им с човека бе поразителна. Нямаше да се продадат.

— Но компанията е запазила образците, предполагам — обади се Андрю. — Бих искал да подмените металното ми тяло с органично. Искам да стана андроид.

— Велики Боже! — възкликна Пол.

— Това е невъзможно — отговори Смит-Робъртсън.

— Защо? Аз съм в състояние да платя за извършената услуга.

— Не произвеждаме андроиди.

— Правите го по ваша преценка — намеси се Пол. — Това не означава, че не можете?

— При всички случаи, производството на андроиди противоречи на обществените интереси — заяви Смит-Робъртсън.

— Но не и на закона — подчерта Пол.

— Няма значение. Ние не произвеждаме андроиди!

Пол прочисти гърлото си.

— Господин Смит-Робъртсън — каза той, — Андрю е свободен робот и законът го защитава. Предполагам, този факт Ви е известен?

— Прекалено добре.

— Като такъв, Андрю предпочита да се облича. В резултат на това, той често е подлаган на унижения от невежи хора. Въпреки че закон за защита правата на роботите съществува, не бих могъл да се справя с този проблем. Съдебните зали са пълни със съдии, които не вярват в правата му.

— Корпорацията разбра това от самото начало. Вашият баща не го осъзна.

— Моят баща е покойник — сряза го Пол. — Тук съм свидетел на явна обида върху определен обект.

— Не разбирам за какво говорите — каза Смит-Робъртсън.

— Клиентът ми Андрю Мартин, той току-що стана такъв, поиска от компанията „Американски роботи и механични същества“ да бъде подменен. Според вашите правила, всеки робот над двадесет и пет годишна възраст подлежи на подмяна.

— Позитронният мозък на моя клиент притежава тялото на клиента ми — продължи усмихнат Пол. — То положително е над лимитната възраст. Позитронният мозък изисква подмяна на металното тяло с органично. Готов е да плати за това. Ако Вие му откажете, клиентът ми ще се почувства унижен и ние ще Ви съдим!

Обществото широко ще бъде въвлечено в този процес. Смея да ви припомня, че „Американски роботи“ не се ползва с добро име. Дори онези, които успешно използват труда на роботите и са доволни от тях, гледат на фирмата Ви с подозрение. Ще възникне огромно негодувание срещу властта и богатствата на Вашата компания. Какъвто и да е резултатът от делото, възмущението на публиката срещу Вас ще бъде налице. Сигурен съм, че ще предпочетете изобщо да не стига до съд. Не забравяйте и факта, че клиентът ми е много богат, освен това ще живее още векове наред. Нищо няма да го спре да продължи да се бори за правата си.

Смит-Робъртсън бе почервенял.

— Вие се опитвате да ме принудите…

— Не Ви принуждавам за нищо — успокои го Пол. — Ако Вие откажете на молбата на клиента ми, ние ще напуснем кабинета Ви без излишни приказки. Но ще Ви съдим. Вие постепенно ще се убедите, че губите…

— Ами… — запъна се Смит-Робъртсън.

— Виждам, че ще склоните — каза Пол. — Нека поясня още нещо. В процеса на трансформиране металното тяло на моя клиент в органично, позитронният му мозък трябва да остане непокътнат. Ако получи и най-слабо увреждане, аз няма да намеря покой, докато не срина компанията Ви със земята. Само една брънка от платинено-иридийния му мозък да пострада, ще насъскам обществото срещу Вас. — После се обърна към Андрю: — Съгласен ли си с това, Андрю?

Андрю се колеба цяла минута. Трябваше да потвърди лъжа, изнудване и унижение на човешко същество. Но липсваше физическо насилие. Събра сили да изрече:

— Да.