Айзък Азимов
Двестагодишният мъж (12)

12.

Андрю чакаше търпеливо администратора, който се бавеше някъде в службата. Можеше да използва диктофона, но той служеше повече за комуникация с друг робот, а не с човек.

Андрю използва времето, за да обмисли отново проблема. През времето, откакто работеше върху книгата си, откри, че много от понятията бяха загубили първоначалното си значение. Трудно се правеше вече аналогия между метафори, оригинално засягащи човек и робот. Налагаше се да прилага трикове, формулирайки изразите. Това неизменно обогатяваше речника му.

От време на време в стаята влизаше някой и втренчено се взираше в него. Андрю не се притесняваше от това. Той отвръщаше на погледа и онзи се оттегляше.

Появи се Пол Мартин. Изглеждаше изненадан. Подчинявайки се на модата, той бе започнал да се гримира. Това придаваше някакъв израз на иначе безличната му физиономия. Андрю не одобряваше тази нова тенденция, засегнала и двата пола. Откри, че не харесва много неща у хората. Можеше дори да изрази писмено своето мнение, но от това не му ставаше по-добре.

— Влизай, Андрю — покани го Пол. — Съжалявам, че те накарах да чакаш, но трябваше да довърша някои неща. Знаех, че искаш да разговаряме, но не разбрах, че ще слезеш до града.

— Ако си зает, Пол, мога да почакам още?

Пол вдигна поглед към часовника на стената и каза:

— Мога да ти отделя малко време. Сам ли дойде?

— Наех автомобил.

— Някакви проблеми? — Пол изглеждаше разтревожен.

— Дори не очаквах такива. Правата ми са защитени.

От този отговор тревогата на Пол стана по-голяма.

— Андрю, обяснил съм ти, че законът се прилага само при определени случаи. Той не е всесилен… Ако продължаваш да се обличаш, можеш отново да си навлечеш неприятности, както преди.

— Този случай не се повтори, Пол. Съжалявам, че не одобряваш.

— Добре. Виж, Андрю, ти си жива легенда. Имаш толкова много достойнства, че заслужаваш най-доброто… Как върви книгата?

— Привършвам я. Издателят е много доволен.

— Радвам се.

— Не съм сигурен, че оценява именно книгата. Предполагам очаква да реализира голям тираж, защото е написана от робот.

— Е, напълно човешко е.

— Това не ме притеснява. Каквито и да са мотивите му, нека да продава. Това ще означава по-голяма печалба и за мене.

— Баба ми ти остави…

— Малката госпожица бе много щедра. Сигурен съм, че мога да разчитам на помощта на семейството и за бъдеще. Но аз искам да използвам именно приходите от книгата, за да осъществя своето намерение.

— Какво е то, Андрю?

— Искам да се срещна с директора на Корпорация „Американски роботи и механични същества“. Не успявам да си уредя аудиенция. Компанията не сътрудничи и относно книгата ми, но аз не съм изненадан от този факт.

Пол искрено се развесели.

— Сътрудничеството е последното нещо, което трябва да очакваш. Не бяха на наша страна и когато се борихме за правата на роботите. Поддържаха противниците ни. Ти можеш да си обясниш мотивите им. Дай права на роботите и хората ще откажат да ги купуват.

— Няма значение — отговори Андрю. — Ако се обадиш ти, може би ще успееш да ми помогнеш?

— Аз не съм им по-приятен от тебе, Андрю!

— Ако им пуснеш мухата, че след срещата с мен, твоята фирма ще преустанови кампанията, защитаваща правата на роботите?

— Но това няма да отговаря на истината, Андрю!

— Знам, Пол, но аз не мога да постъпя така. По тази причина те моля да се обадиш ти.

— Значи, не можеш да лъжеш, но можеш да накараш друг да го стори? Все повече заприличваш на човек, Андрю!