Дийн Кунц
Не бой се от нищо (8)

8.

Проврях се през прерийните треви и канала и продължих в посоката, в която се бях отправил, преди прожекторите да ме принудят да се кача на хълма. След няколко крачки спрях, стреснат от нещо с блестящи зелени очи, което чакаше на пътеката пред мен.

Койот.

Подобни на вълци, но по-дребни и с по-тясна муцуна, тези слаби и високи, дългокраки същества са не по-малко опасни. Цивилизацията стеснява кръга около тях и те убиват домашни любимци дори в привидно безопасните задни дворове на жилищните райони в съседство с откритите хълмове. Всъщност от време на време се разнася мълва, че койот е похитил и отвлякъл дете, ако жертвата е достатъчно млада и дребна. Макар че рядко нападат възрастни хора, не бих разчитал на въздържаността им, нито на по-големите си размери, ако срещнех глутница — или дори два койота — на тяхна територия.

Нощното ми зрение още се възстановяваше от ослепителната светлина на прожекторите и след миг на напрежение видях, че жарките зелени очи са разположени твърде близо едно до друго, за да бъдат на койот. Нещо повече, освен ако звярът не се беше приготвил за скок, притискайки гърди до земята, съкрушителният му поглед беше насочен към мен от твърде ниска позиция, за да бъде на койот.

Когато очите ми се приспособиха към нощните сенки и лунната светлина, разбрах, че пред мен стои безобидна котка. Не беше кугуар, което би било далеч по-лошо от койот и причина за истински страх, а обикновена домашна котка — светлосива или бежова. Не можех да определя цвета й в мрака.

Повечето котки не са глупави. Дори по време на фанатичното преследване на полски мишки или на дребни пустинни гущери, те не се осмеляват да навлязат навътре в царството на койотите.

Всъщност, когато я видях по-ясно, котката пред мен изглеждаше необичайно бърза и бдителна. Стоеше изправена. Главата й беше наклонена насмешливо на една страна, а ушите — наострени — и ме изучаваше съсредоточено.

Направих крачка към нея и тя изви гръб. Приближих се още и котката се обърна, хукна по посребрената от луната пътека и изчезна в мрака.

Някъде другаде в нощта бронираната кола отново се движеше. Пискливото й бръмчене и ръмжене бързо се усилваха.

Ускорих ход.

Изминах стотина метра и бронираната кола вече не ревеше, а лениво бръмчеше някъде наблизо. Шумът на двигателя приличаше на бавно и дълбоко задъхано дишане. Хищническият блясък на прожекторите търсеше жертва в нощта.

Стигнах до още един разклон в долчинката и видях, че котката ме чака. Седеше точно на кръстопътя, без да е избрала посока.

Тръгнах към пътеката вляво и котката изприпка надясно. След няколко крачки спря и обърна светещите си като фенери очи към мен.

Животното сигурно ясно усещаше присъствието на преследвачите около нас, не само шумната бронирана кола и мъжете, вървящи пеша. С изострените си възприятия котката дори долавяше хормоните на агресия, излъчващи се от тях, и надвисналото насилие. Също като мен и тя искаше да отбегне онези хора. Ако имах възможност, бих избрал път за бягство, разчитайки на животинските инстинкти, не на моите.

Лениво бръмчащият двигател на бронираната кола изведнъж изрева. Силният гръм отекна из долините така, сякаш превозното средство се приближаваше и едновременно се отдалечаваше. Тази буря от звуци ме потопи в колебание и за миг потънах в него.

После реших да тръгна след котката.

Докато излизах от пътеката вляво, бронираната кола изрева по хълма в източния край на долчинката, по която едва не продължих. За миг увисна, сякаш бе изпаднала в безтегловност в промеждутък от време, отброявано от спрял часовник. Фаровете приличаха на двойна жица, водеща цирков въжеиграч във въздуха. Единият прожектор прониза черния купол на небето. Времето спря в онзи скок в празното пространство, сетне отново продължи — бронираната кола потегли. Предните колела се блъснаха в склона на хълма, а задните прекосиха хребета. Стрелна се надолу и от гумите се разхвърчаха чимове трева и пръст.

Някакъв мъж нададе радостен вик, а друг се изкиска. Явно изпитваха удоволствие от преследването.

Голямата кола се спусна само на петдесет метра пред мен. Прожекторите в ръцете на мъжете обходиха долчинката.

Хвърлих се на земята и се претърколих, за да се скрия. Скалистият терен беше ад за костите и усетих, че слънчевите ми очила изпукаха в джоба на ризата.

Докато се изправях, ярък като мълния, разцепваща дъб, лъч озари мястото, където стоях. Изтръпнах от блясъка, присвих очи и видях, че лъчът потрепери и се отмести на юг. Бронираната кола не се изкачваше по склона.

Можех да остана там, където бях, на кръстовището от пътеки, долепил гръб до по-тясната точка на хълма, докато бронираната кола се отдалечеше, отколкото да рискувам да я срещна в следващата вдлъбнатина. Но когато в края на пътеката, по която бях тръгнал, примигаха четири светлини, аз се отказах от лукса на колебанието. Бях извън обсега на фенерчетата на мъжете, но те се приближаваха бързо и се намирах в непосредствена опасност да ме открият.

Когато заобиколих заострената част на хълма и влязох в долчинката от западната страна, котката още беше там и сякаш ме чакаше. Обърна се с гръб към мен и изприпка напред, макар и не толкова бързо, че да я изгубя от поглед.

Радвах се, че стъпвам по камъни, защото не оставях издайнически отпечатъци от стъпки. После установих, че в джоба на ризата ми са останали само парчета от счупените ми слънчеви очила. Докато тичах, опипах джоба си и усетих прегъната рамка и назъбено парче от стъкло. Останалото явно се бе разпиляло по земята, когато бях паднал при разклона на пътеката.

Четиримата преследвачи сигурно щяха да забележат счупените очила. Щяха да се разделят и да хукнат след мен по-упорито и по-бързо от всякога, заредени с енергия от доказателството, че са близо до жертвата си.

Бронираната кола започна да се изкачва по другата страна на хълма, там, където едва се бях спасил от лъчите на прожекторите. Пронизителното бръмчене на двигателя се усили.

Ако шофьорът спреше на тревистия връх на хълма, за да се вгледа в мрака за пореден път, щях да избягам, без да ме забележи. Но ако прекосеше хълма и се стрелнеше във вдлъбнатината, фаровете му или лъчът на прожектора можеха да ме осветят.

Котката хукна да бяга. Аз също.

Докато се спускаше между тъмните хълмове, вдлъбнатината стана по-широка от предишните, през които бях минал, и каменистата пътека в средата се разшири. По краищата на каменния път високите прерийни треви и шубраците бяха по-гъсти, но растителността беше твърде далеч от мен, за да ме скрие и аз се почувствах изложен на опасност. Нещо повече, за разлика от предишните, този склон беше прав като градска улица и нямаше завои.

Бронираната кола, изглежда, отново спря на височината. Бръмченето й заглъхна в свистящия бриз и единствените звуци на двигател идваха от мен: стърженето и хриптенето на дишането и сърцебиенето ми — досущ работещи бутала.

Котката беше потенциално по-подвижна от мен и можеше да изчезне за секунди. Но в продължение на няколко минути тя поддържаше постоянна преднина от петнайсет крачки. Приличаше на същински призрак на котка на лунната светлина. От време на време поглеждаше назад с очи, свръхестествено блестящи като свещи по време на спиритически сеанс.

Точно когато започнах да мисля, че това същество умишлено ме води далеч от опасността и да се отдавам на една от онези оргии на отъждествяване на животните с хората, от които мозъкът на Боби Халоуей изтръпва, котката хукна напред и изчезна за секунди.

Минута по-късно съзрях котката в края на канала. Намирахме се в задънена долчинка. От трите ни страни се издигаха стръмни тревисти хълмове. Всъщност бяха толкова стръмни, че нямаше да мога да ги изкача достатъчно бързо, за да се изплъзна от двамата преследвачи, които сигурно ме гонеха по петите. Бях хванат натясно. В капан.

В дъното на дола бяха струпани дърва, довлечени от водата, преплетени кълба от изсъхнали плевели, трева и наноси. Очаквах котката да ми се ухили зловещо и подигравателно и белите й зъби да блеснат в мрака. Но животното скочи на купчината отломки, пъхна се в една от множеството малки дупки и отново изчезна.

Това беше канал. Следователно трябваше да води нанякъде.

Бързо се изкачих на хълмчето от наноси с дължина три и височина един метър, което хлътна, изпращя и изхрущя, но се задържа под краката ми. Всичко беше довлечено върху решетка от стоманени пръчки, служеща за вертикална врата на устието на подземен канал, разположен в едната страна на хълма.

Изоставяйки звездите и луната, застанах с гръб към решетката и надникнах в непрогледния мрак. Трябваше леко да се наведа, за да не си ударя главата в скалата отгоре.

Отдолу се разнесе миризма на влажен бетон и плесенясала трева. Не беше съвсем неприятна.

Бавно пристъпих напред, плъзгайки крака. Гладкият под на подземния канал имаше лек наклон. Само след няколко метра спрях, защото се уплаших, че ще падна във внезапно появила се пропаст и ще се пребия или ще свърша със счупен гръбнак на дъното й.

Извадих газовата запалка от джоба на джинсите си, но не изпитвах особено желание да щракна пламъчето. Всяка светлина, мъждукаща по извитите стени на канала, щеше да бъде забелязана отвън.

Котката ме подкани. Виждах само блестящите й очи. Помъчих се да отгатна какво е разстоянието помежду ни и съдейки по ъгъла, под който виждах животното, стигнах до извода, че подът на огромния подземен канал продължава нагоре в полегат склон.

Тръгнах предпазливо към святкащите очи. Когато се приближих, котката се обърна и аз спрях, защото вече не виждах двата насочващи фара.

След няколко секунди животното отново ме призова. Зелените й очи пак се появиха и без да мигат, се вторачиха в мен.

Внимателно пристъпвайки напред, аз се зачудих на това странно преживяване. Всичко, на което бях станал свидетел след залез слънце — кражбата на тялото на баща ми, пребитият труп без очи в крематориума и преследвачите от погребалния дом — беше най-малкото невероятно, но нищо не можеше да се сравни с поведението на този дребен потомък на тигрите.

А може би бях под влиянието на момента и приписвах на тази обикновена домашна котка качеството, че знае в какво положение се намирам, докато всъщност съвсем не беше така.

Може би.

Движейки се слепешком, се добрах до друга могила от наноси — по-малка от първата. За разлика от предишната тази беше влажна. Боклуците хрущяха под обувките ми. Разнесе се по-остра воня.

Продължих да се изкачвам, протегнал ръце в мрака, и установих, че наносите са струпани върху още една решетка със стоманени пръчки. Боклуците, успели да минат през първата, бяха заседнали там.

След като преминах и тази бариера и благополучно се озовах от другата страна, реших да рискувам и да използвам запалката. Свих пръсти в шепа около пламъчето и насочих светлината, доколкото можах.

Очите на котката светеха ярко. Сега бяха златисти, изпъстрени със зелено. Гледахме се в продължение на една дълга минута, после моят водач — ако тя наистина беше такава — рязко се обърна, хукна надолу по канала и се скри от погледа ми.

Използвайки запалката, за да си проправям път и поддържайки огънчето слабо, за да пестя газ, слязох в недрата на крайбрежните хълмове, минавайки покрай по-малки притоци, вливащи се в главния канал. Стигнах до преливник от широки бетонни стъпала, където имаше локви застояла вода и тънък килим от твърди, сивочерни гъби, които вероятно никнеха само през четиримесечния дъждовен сезон. Мръсните стъпала бяха коварно хлъзгави, но заради безопасността на поддържащия ги персонал на едната стена беше закован стоманен парапет, на който висяха сиви гирлянди от изсъхнали треви, изхвърлени от последния порой.

Слизах и се ослушвах за гласовете на преследвачите, но чувах само звуците на собственото си придвижване. Или мъжете бяха решили, че не съм избягал по посока на подземния канал, или се бяха колебали толкова дълго, преди да тръгнат след мен, че имах километър и половина преднина.

На дъното на преливника, върху последните две широки стъпала, едва не паднах в нещо, което отначало ми заприлича на белите, закръглени чадърчета на гъби, растящи тук, във влажната тъма, и несъмнено изключително отровни.

Вкопчен в парапета, бавно минах покрай изпъкналите очертания върху хлъзгавия бетон, като не исках да ги докосвам дори с обувка. Застанах на следващата отсечка от полегатия тунел и се обърнах да разгледам това откритие.

Увеличих пламъчето на запалката и видях, че пред мен има не гъби, а купища черепи. Крехки черепи на птици. Удължени черепи на гущери. По-големи черепи на котки, кучета, миещи мечки, таралежи, зайци, катерици…

По тях нямаше нито частица плът, сякаш бяха сварени и отделени от нея. Бели и жълтеникави на светлината на газовата запалка. Десетки. Нямаше кости от крайници или ребра от гръден кош. Само черепи. Бяха наредени един до друг в три редици — две на последното стъпало и една на второто — и обърнати с лицето напред, сякаш, макар и с празни очни ябълки, бяха там, за да станат свидетели на нещо.

Нямах представа как да възприема това. Не виждах сатанински знаци по стените на подземния канал, нито следи от зловещи церемонии и все пак изложбата имаше неоспоримо символична цел. Количеството на експонатите говореше за фанатизъм и жестокостта, загатната в толкова много убийства и обезглавявания, беше смразяваща.

Припомняйки си интереса към смъртта, който ни беше обзел с Боби Халоуей, когато бяхме тринайсетгодишни, се запитах дали някое хлапе, много по-странно, отколкото ние бяхме, не е извършило това страховито дело. Криминалистите твърдят, че на три-четири години повечето серийни убийци измъчват и убиват насекоми, прогресират към малки животни по време на детството и пубертета и накрая завършват с хора. Може би някой особено зъл млад убиец практикуваше в тези катакомби, подготвяйки се за шедьовъра на живота си.

В средата на третата и най-висока редица от кокалести лица стоеше лъскав череп, който беше определено по-различен от всички останали. Приличаше на човешки. Малък, но човешки. Като череп на дете.

— Мили Боже — промълвих аз.

Шепотът ми отекна по бетонните стени.

Повече от всякога имах чувството, че се намирам във владение на сънища, където такива неща като бетон и кости са безплътни като пушек. Въпреки това не протегнах ръка да докосна малкия човешки череп, нито някой от другите. Колкото и нереални да изглеждаха, знаех, че са студени, хлъзгави и осезаеми.

Обезпокоен да не срещна онзи, който бе събрал тази зловеща колекция, продължих надолу по канала.

Очаквах, че котката отново ще се появи, гледайки със загадъчните си очи и стъпвайки безшумно като перце по бетона, но или не я виждах, или бе свърнала в някой от ръкавите на подземния канал.

Участъци от наклонена бетонна тръба се редуваха с други преливници и точно когато започнах да се притеснявам, че в запалката няма достатъчно газ, за да ме изведе на безопасно място, пред мен се появи и постепенно нарасна кръг оскъдна сивкава светлина. Забързах към нея и установих, че ниският край на тунела, водещ към открития канал на варовикова скала, не е преграден с решетка.

Най-сетне се намирах на позната територия, в равнините на север от града. На няколко преки от океана. На половин пресечка от гимназията.

След влажния подземен канал нощният въздух ухаеше не само освежително, но и приятно. Звездите на бляскавото небе искряха ярки като диаманти.