Дийн Кунц
Не бой се от нищо (3)

3.

Когато влязох в болницата, Анджела Фериман чакаше в коридора. Тя беше медицинска сестра, която работеше нощна смяна на третия етаж и бе слязла да ме посрещне.

Анджела беше мила, хубава жена на около петдесет години, болезнено слаба и със странни светли очи, сякаш отдадеността на професията й бе толкова ожесточена, че по безпощадните условия на някаква сделка с дявола трябваше да дава част от себе си, за да оздравеят пациентите. Китките й изглеждаха твърде крехки за работата, която вършеше. Движеше се леко и бързо и човек би предположил, че костите й са кухи като на птиците.

Тя угаси флуоресцентното осветление на тавана, после ме прегърна.

Когато страдах от болестите на детството и пубертета — заушка, грип и варицела, — но не можех да бъда лекуван извън нашата къща, Анджела ме посещаваше всеки ден. Силните й, кокалести прегръдки бяха неотменна част от професионалното поведение — също като лъжичките за притискане на езика, термометрите и спринцовките.

Но сегашната й прегръдка не ме успокои, а по-скоро ме уплаши и аз попитах:

— Свърши ли?

— Още се държи, Крис. Мисля, че го прави само заради теб.

Приближих се до аварийното стълбище. Вратата се затвори и Анджела пак угаси лампите в коридора на приземния етаж.

Стълбището не е толкова силно осветено, че да представлява опасност за мен. Въпреки това бързо изкачих стълбите, без да махам слънчевите очила.

На площадката на третия етаж чакаше Сет Кливланд, лекарят на баща ми и един от моите лекари. Макар и висок и с рамене, които изглеждат закръглени и достатъчно широки, за да се промъкват през сводовете на лоджиите на болницата, той не се извисява застрашително над хората. Движи се с грациозността на много по-дребен човек, а гласът му е като на добрия мечок от приказките.

— Даваме му болкоуспокояващи лекарства — каза доктор Кливланд, угасяйки флуоресцентното осветление на тавана, — затова от време на време заспива. Но всеки път, когато се събуди, пита за теб.

Най-сетне махнах очилата и ги пуснах в джоба на ризата си. Забързах по коридора, минавайки покрай стаи, където пациенти, страдащи от различни болести и в различни степени на заболяване, или лежаха в безсъзнание, или седяха пред подносите с вечерята. Онези, които видяха, че лампите в коридора угаснаха, разбраха каква е причината и спряха да ядат, за да се вторачат в мен, докато минавах покрай отворените врати.

В Мунлайт Бей аз съм знаменитост по неволя. От дванайсетте хиляди постоянни жители и почти трите хиляди студенти от колежа „Ашдън“, частно учебно заведение с хуманитарен профил, разположено на най-високия хълм в града, аз съм вероятно единственият, чието име знаят всички. Но поради нощния ми живот не всеки от моите съгражданите ме е виждал.

Докато вървях по коридора, повечето медицински сестри и санитари произнесоха името ми или протегнаха ръце да ме докоснат.

Мисля, че ме чувстват близък не защото у мен има нещо особено привлекателно, не защото обичат баща ми — всички, които го познават, го обичат, — а защото са отдадени на професията си лечители и аз съм крайната цел на искреното им желание да лекуват и да правят добро. Цял живот съм се нуждаел от лечение, но това е непостижимо за силите им.

Баща ми беше в стая за двама. В момента другото легло беше празно.

Поколебах се на прага. После, въздишайки дълбоко — нещо, което не ме окуражи, — влязох вътре и затворих вратата.

Венецианските щори бяха плътно спуснати. Периферията на всяка лъскава бяла летвичка блестеше в оранжево от процеждащата се слънчева светлина на последния половин час от деня.

Баща ми лежеше на леглото до вратата. Очертанията на тялото му бяха в сянка. Чух приглушеното му дишане. Заговорих, но той не отвърна.

Контролираха функциите на организма му само с електрокардиограф. Звуковият сигнал беше изключен, за да не го безпокои. Ритъмът на сърцето му се следеше единствено от островърхата зелена линия на екрана.

Пулсът му беше учестен и слаб. Докато го наблюдавах, мина през краткотраен период на аритмия, което ме уплаши, сетне пак се стабилизира.

В долното от двете чекмеджета на нощното шкафче имаше газова запалка и две свещи с мирис на лаврови листа и диаметър осем сантиметра, поставени в стъклени чаши. Медицинският персонал се правеше, че не забелязва тези вещи.

Сложих свещите на нощното шкафче.

Това изключение от болничните правила се прави заради ограниченията ми. В противен случай трябва да седя в непрогледен мрак.

В нарушение на противопожарните изисквания щракнах запалката и доближих пламъка до фитила на едната свещ. После до другата.

Вероятно странната ми известност ми дава това право. Не можеш да подценяваш силата на популярността в съвременна Америка.

Лицето на баща ми се открои на успокояващата мъждукаща светлина. Очите му бяха затворени. Дишаше през отворената си уста.

По негово указание не бяха положени героични усилия да поддържат живота му. Дишането му дори не беше подпомагано от кислороден апарат.

Махнах якето и шапката си с надпис „ЗАГАДЪЧНИЯ ВЛАК“ и ги оставих на стола за посетители.

Застанах до леглото, далеч от свещите, и докоснах ръцете му. Кожата му беше хладна и тънка като пергамент. Кокалести ръце. Ноктите му бяха жълти и напукани, каквито никога не са били.

Казваше се Стивън Сноу и беше велика личност. Никога не бе печелил войни, нито бе създавал закони, композирал симфонии или писал известни романи, както се надяваше да направи, докато беше млад, но беше по-велик от който и да е генерал, политик, композитор или удостоен с награда писател, живял на този свят.

Беше велик, защото бе мил. Скромен, добър и остроумен. Бе женен за майка ми от три десетилетия до смъртта й преди две години и по време на онзи дълъг период на изкушение й остана верен. Любовта му към нея беше толкова светла, че къщата ни — по необходимост оскъдно осветена — беше озарена по всички начини, които бяха от значение. Татко беше професор по литература в Ашдън — където и мама беше професор във факултета по точни науки — и студентите го обичаха толкова много, че мнозина поддържаха връзка с него десетилетия след като завършеха.

Макар че заболяването ми жестоко ограничи живота му буквално от деня, в който се родих, когато самият той е бил на двайсет и осем, татко нито веднъж не ме накара да съжалявам, че е мой баща или съм нещо по-малко от неподправена радост и източник на чиста гордост за него. Живееше с достойнство, не се оплакваше и никога не пропускаше да възхвалява онова, което беше правилно на света.

Навремето е бил снажен и красив. Сега тялото му беше съсухрено, а лицето — изнурено и сиво. Изглеждаше много по-възрастен от петдесет и шестте си години. Ракът се бе разпространил от черния дроб до лимфната му система и после към другите органи, докато го бе разял отвсякъде. В борбата да оцелее баща ми бе загубил голяма част от гъстите си бели коси.

Зелената линия на монитора на електрокардиографа започна лудешки да се стрелка нагоре и надолу. Наблюдавах я със страх.

Ръката на татко леко стисна моята.

Когато го погледнах отново, сапфиреносините му очи бяха отворени, фокусирани върху мен и хипнотизиращи както винаги.

— Искаш ли вода? — попитах аз, защото напоследък той беше вечно жаден, а устата му — пресъхнала.

— Не, нищо ми няма — отговори той, но по тона му пролича, че отново се нуждае от вода.

Гласът му бе едва доловим, малко по-силен от шепот.

Не можах да измисля какво да кажа.

През целия ми живот къщата ни бе огласяна от разговори. Татко, мама и аз разговаряхме за книги, стари филми, за безумията на политиците, за поезия, бухали, мишки, миещи мечки, прилепи, раци и другите същества, с които съжителствах нощем, за музика, история, наука, религия и изкуство. Темите варираха от сериозни дискусии за положението на човека до пикантни клюки за съседите. В семейство Сноу нито една програма за физически упражнения, независимо колко е напрегната, не се смяташе за достатъчна, ако не включваше всекидневна работа на езика.

И все пак сега, когато отчаяно се нуждаех да разкрия душата си пред баща ми, аз бях безмълвен.

Той се усмихна, сякаш разбра затруднението ми и оцени иронията му.

Сетне усмивката му помръкна. Измъченото му бледо лице стана още по-изнурено. Беше толкова отслабнал, че когато въздушното течение люшна пламъка на свещите, лицето му изглеждаше безплътно като отражение, носещо се по повърхността на езеро.

Когато трепкащата светлина се стабилизира, ми се стори, че татко агонизира, но щом заговори, гласът му разкри по-скоро тъга и разкаяние, отколкото болка.

— Съжалявам, Крис. Адски съжалявам.

— Няма за какво — уверих го аз, като се запитах дали съзнанието му е ясно, или говори през мъглата на треската и лекарствата.

— Съжалявам за наследството, сине.

— Всичко ще бъде наред. Мога да се грижа за себе си.

— Не става въпрос за пари. Ще имаш достатъчно. — Шепнещият му глас заглъхваше още повече. Думите се изплъзваха от бледите му устни безшумно като сурово яйце от пукната черупка. — Другото наследство… от майка ти и от мен. Пигментната ксеродермия.

— Не, татко. Не е имало начин да знаеш какво ще стане.

Очите му отново се затвориха. И пак се чуха думи — рехави и прозрачни като суров белтък.

— Толкова съжалявам…

— Ти си ми дал живот — казах аз.

Ръката му се отпусна.

За миг помислих, че е умрял. Сърцето в гърдите ми сякаш беше плоско камъче, хвърлено по повърхността на вода.

Но ритъмът, следен от зелената линия на електрокардиографа, показа, че баща ми отново е загубил съзнание.

— Татко, ти си ми дал живот — повторих аз, отчаян, че той не ме чува.

 

 

Без да знаят, татко и мама носеха латентен ген, срещащ се само в един от двеста хиляди души. Вероятността двама такива хора да се срещнат, да се влюбят и да имат деца е милион към едно. Дори тогава шансът да предадат гена на поколението си е едно към четири.

С мен родителите ми са уцелили десятката. Аз имам пигментна ксеродермия — за по-кратко ПК, — рядко срещано и често фатално генетично увреждане.

Жертвите на пигментната ксеродермия са силно уязвими от рак на кожата и на очите. Дори краткотраен показ на слънце — всъщност на всякакви ултравиолетови лъчи, включително онези на неоновите и флуоресцентните лампи — могат да се окажат пагубни за мен.

Всички човешки същества си навличат увреждания на ДНК — генетичния материал на клетките — от слънчевата светлина, привличайки меланома и други злокачествени заболявания. Здравите хора притежават естествена възстановителна система: ензими, които отстраняват увредените сегменти на нуклеотидните нишки и ги заменят със здрава ДНК.

При онези, които страдат от пигментна ксеродермия обаче ензимите не функционират и възстановяване няма. Предизвиканият от ултравиолетовите лъчи рак се развива лесно и бързо и неконтролируемо създава метастази.

Съединените щати, с население двеста и седемдесет милиона, са дом на повече от осемдесет милиона джуджета. Деветдесет хиляди от нашите съотечественици са по-високи от два метра. Нацията ни може да се похвали с четири милиона милионери, а през настоящата година още десет хиляди ще постигнат този щастлив статут. На всеки дванайсет месеца около хиляда наши съграждани биват поразявани от мълния.

По-малко от хиляда американци страдат от пигментна ксеродермия, а по-малко от стотина се раждат всяка година с това заболяване.

Цифрата е незначителна отчасти защото страданието е много рядко. Освен това броят на болните от ПК е ограничен поради факта, че мнозина от нас не живеят дълго.

Повечето лекари, запознати с тази болест, биха очаквали, че ще умра в детството. Малцина биха се обзаложили, че ще изкарам пубертета. Никой не би рискувал сериозна сума пари, изказвайки предположението, че на двайсет и осем ще съм още жив.

Шепа ксеродермици, както наричам събратята си по страдание, са по-възрастни от мен и само неколцина — значително по-възрастни, макар че повечето, ако не всички, страдат от прогресиращи неврологични проблеми, свързани със заболяването. Треперене на главата или на ръцете. Загуба на слуха. Нечленоразделен говор. Дори психични разстройства.

С изключение на необходимостта да се пазя от светлината аз съм нормален като всеки друг. Не съм албинос. Очите ми имат цвят, а кожата — пигмент. Въпреки че съм много по-бял от калифорнийски спасител на плажа, не съм мъртвешки блед. В осветените от свещи стаи и нощния свят, който обитавам, дори изглеждам смугъл. Всеки ден, в който оставам в настоящото си състояние, е ценен дар и аз използвам времето си добре и пълноценно. Радвам се на живота. Намирам удоволствия там, където всеки друг ги очаква, но и там, където на малцина им хрумва да ги потърсят.

В 23-ата година преди Христа поетът Хораций е казал: „Възползвай се от днешния ден, не вярвай на утрешния.“

Аз се възползвам от нощта и я яхвам, сякаш е голям черен жребец.

Повечето ми приятели казват, че съм най-щастливият човек, когото познават.

Щастието е нещо, което мога да избера или да отхвърля и аз здраво съм го стиснал в обятията си.

Ако не бяха родителите ми обаче може би щях да бъда лишен от този избор. Майка ми и баща ми коренно промениха живота си, за да ме предпазват по всякакъв начин от пагубното въздействие на слънчевата светлина и докато станах достатъчно голям, за да проумея орисията си, неуморно бдяха над мен. Безкористното им усърдие допринесе неизмеримо много за оцеляването ми. Нещо повече, те ми дадоха обич, срещаща се веднъж в живота, благодарение на която за мен бе невъзможно да избера депресията, отчаянието и уединението.

Майка ми почина внезапно. Макар да знам, че тя разбираше силата на чувствата ми към нея, искаше ми се да ги бях изразил по подходящ начин в онзи последен ден от живота й.

Понякога нощем, на тъмния плаж, когато небето е ясно и звездният свод ме кара да се чувствам както смъртен, така и непобедим и вятърът е утихнал, и дори морето се е смълчало, макар вълните да се разбиват в брега, аз казвам на мама какво означаваше тя за мен. Но не знам дали ме чува.

Сега баща ми — все още с мен, макар и на границата на смъртта — не ме чуваше, като му казвах: „Ти си ми дал живот.“ И се страхувах, че ще си замине от този свят, преди да му кажа всички онези неща, които нямах възможност да кажа на мама.

Ръката му още беше хладна и отпусната. Но аз продължих да я стискам, сякаш за да го задържа на този свят, докато се сбогувам както трябва.

 

 

Краищата на венецианските щори, первазът и рамката на прозореца от оранжево започнаха да тлеят в огненочервено, когато слънцето се срещна с океана.

Има само едно обстоятелство, при което някога ще гледам пряко залеза. Ако заболея от рак на очите, преди да му се предам или да ослепея, някой късен следобед ще сляза на брега и ще се вторача в онези далечни азиатски империи, където никога няма да отида. На здрачаване ще махна слънчевите очила и ще наблюдавам как светлината гасне.

Ще трябва да присвия очи. Ярката светлина ми причинява болка. Въздействието й е толкова всеобхватно и бързо, че буквално усещам изгарянето.

Кървавочервената светлина по периферията на щорите потъмня до пурпурно и татко стисна ръката ми.

Погледнах го, видях, че очите му са отворени и се опитах да му кажа какво ми е на душата.

— Знам — прошепна той.

Когато вече не бях в състояние да спра да говоря онова, което не беше необходимо да казвам, татко намери неочакван запас от енергия и стисна ръката ми толкова силно, че млъкнах.

Седях разтреперан, а той прошепна:

— Не забравяй…

Едва долавях думите му. Наведох се над леглото и долепих лявото си ухо до устата му.

Тихо и въпреки това внушавайки решителност, в която отекваше гняв и предизвикателност, той ми даде последните си наставления.

— Не се бой от нищо, Крис. Не се бой от нищо.

И после си отиде. Светлата линия на монитора на електрокардиографа подскочи два пъти и после стана права.

Единствената движеща се светлина остана пламъкът на свещите, който танцуваше над черните фитили.

Не можах веднага да пусна безжизнената му ръка. Целунах челото, сетне брадясалото му лице.

През краищата на щорите вече не се прокрадваше светлина. Светът бе потънал в мрак, който ме приветстваше с добре дошъл.

Вратата се отвори. Отново бяха угасили най-близките флуоресцентни лампи и единствената светлина в коридора идваше от другите стаи.

Висок почти колкото вратата, доктор Кливланд влезе в стаята и натъжен се приближи до леглото.

Анджела Фериман го последва с бързи като на бекас стъпки. Беше стиснала кокалестия си юмрук до гърдите. Раменете й бяха прегърбени, а позата — отбранителна, сякаш смъртта на пациента й бе нанесла физически удар. Електрокардиографът до леглото беше снабден с телеметрично устройство, което изпращаше показанията за сърдечната дейност на татко в стаята на сестрите, намираща се в дъното на коридора. Те бяха разбрали кога животът му угасна.

Не пристигнаха със спринцовки, пълни с епинефрин, нито с преносим дефибрилатор, за да възвърнат сърдечната дейност. Както татко бе пожелал, нямаше героични усилия.

Чертите на доктор Кливланд не бяха създадени за тъжни случаи. Той приличаше на голобрад Дядо Коледа с весели очи и закръглени розови бузи. Помъчи се да придобие мрачен вид, изразяващ скръб и съчувствие, но успя да изглежда само озадачен.

Но чувствата, които изпитваше, ясно се доловиха в тихия му глас.

— Добре ли си, Крис?

— Държа се — отговорих аз.