Дийн Кунц
Не бой се от нищо (13)

13.

Викът беше толкова краткотраен и приглушен, че вероятно не бе по-реален от движението на лунната светлина в задния двор, само звук на призрак, обитаващ стая. Подобно на маймуната, в същото време не беше и звук.

Пердето на вратата се изплъзна от пръстите ми и безшумно закри стъклото. Отнякъде в къщата се разнесе приглушено тупване, което разтресе стените.

Вторият вик беше по-кратък и по-слаб от първия, но бе непогрешимо стенание на болка и ужас.

Може би Анджела бе паднала от някой висок стол и бе навехнала глезена си. Може би бях чул само вятъра и птиците в стрехите. А луната е направена от сирене и небето — от шоколад със звезди от захар.

Повиках Анджела.

Тя не отговори.

Къщата не беше толкова голяма, че да не ме чуе. Мълчанието й беше зловещо.

Ругаейки тихо, извадих пистолета от джоба на якето си. Вдигнах го към светлината на свещите, отчаяно търсейки предпазителя.

Намерих само едно лостче — вероятно онова, което ми беше нужно. Натиснах го и от дупчицата под дулото блесна силен лъч червена светлина, който нарисува ярка точка на вратата на хладилника.

Баща ми бе искал оръжие, с което да могат да боравят дори кротките професори по литература, и бе платил допълнително пари за лазерен мерник. Добър човек.

Макар да не разбирах много от пистолети, знаех, че някои модели имат системи „безопасно действие“ и единственото вътрешно предпазно устройство се освобождава, когато се натисне спусъка и след изстрела отново се заключва. Може би този „Глок“ беше такъв. В противен случай или нямаше да мога да възпроизведа изстрел, когато се изправех срещу нападателя, или суетейки се панически, щях да се прострелям в крака.

Не ми хареса факта, че ръцете ми треперят, но нямах време за дихателни упражнения или за медитация, за да се успокоя.

Не бях обучен за тази работа, но нямаше кой друг да я свърши. Признавам, хрумна ми да избягам, да се кача на велосипеда, да се скрия на безопасно място и да се обадя анонимно на полицията. Но после нямаше да мога да се погледна в огледалото, нито да срещна очите на Орсън.

Докато вървях към отворената врата на трапезарията, си помислих да пъхна пистолета обратно в джоба и да извадя нож от чекмеджето, което ми бе показала Анджела.

Разумът надделя. Не бях по-опитен с ножовете, отколкото с пистолетите.

Пък и да използваш нож, да разрязваш и изкормяш друго човешко същество, изисква по-голяма безмилостност, отколкото да натиснеш спусък. Предполагах, че мога да сторя каквото е необходимо, ако животът ми — и този на Анджела — бе изложен на опасност, но не изключвах вероятността да съм по-пригоден към сравнително сухата работа да стрелям, отколкото мократа да наръгам някого, където има личен контакт. В отчаяна схватка всяко трепване може да се окаже фатално.

Когато бях тринайсетгодишен, имах сили да гледам какво става в крематориума. Но сега, години по-късно, още не бях готов да наблюдавам по-мрачното представление в залата за балсамиране.

Бързо прекосих стаята и отново повиках Анджела. Тя пак не отговори.

Нямаше да я викам трети път. Ако в къщата наистина имаше натрапник, само щях да издам местоположението си, ако продължавах да викам Анджела.

Не спрях да угася лампата в хола, а минах далеч от нея и извърнах лице.

Присвивайки очи от парещия дъжд от светлина, аз погледнах през отворената врата на кабинета. Там нямаше никого.

Вратата на тоалетната беше открехната. Отворих я. Не беше необходимо да запалвам лампата, за да разбера, че и там е празно.

Чувствайки се като гол без шапката, която остана на масата в кухнята, угасих осветлението във фоайето. Възцари се блажен мрак.

Надникнах към площадката, където тъмните стълби се виеха и изчезваха нагоре. Доколкото виждах, на горния етаж не светеха лампи и това беше чудесно за мен. Привикналите към мрака очи бяха най-голямото ми предимство.

Клетъчният телефон беше закачен на колана ми. Тръгнах нагоре по стълбите и се замислих дали да не се обадя в полицията.

Но след като не се бях явил на срещата, Луис Стивънсън може би ме търсеше. В такъв случай самият шеф щеше да отговори на обаждането. Вероятно гологлавият с обецата също щеше да се включи в издирването.

Мануел Рамирес не можеше да ми помогне, защото беше дежурен и трябваше да стои в участъка. Не исках да търся друг полицай. Шефът Стивънсън може би не беше единственото корумпирано ченге в Мунлайт Бей. Вероятно всеки полицай, с изключение на Мануел, беше замесен в този заговор. Всъщност, макар да бяхме приятели, не можех да имам доверие и на Мануел, докато не узнаех повече за тази история.

Качвах се по стъпалата, стискайки с две ръце пистолета, готов да натисна лостчето на лазерния мерник, ако някой помръднеше. Непрекъснато си напомнях, че да се правя на герой, означава да се опитам да не застрелям Анджела по грешка.

Стигнах до площадката и се обърнах. Видях, че на горното стълбище е още по-тъмно. Светлината от хола не проникваше дотам. Качих се бързо и безшумно.

Сърцето ми ускори оборотите, но се изненадах, че не препуска като обезумяло. До вчера не можех да си представя, че бих се приспособил толкова бързо към перспективата за предстоящо насилие. Започнах да забелязвам в себе си обезпокоителен ентусиазъм по отношение на опасността.

В коридора на горния етаж имаше четири врати. Трите бяха затворени. Последната — най-отдалечената от стълбището — беше открехната и отвътре се процеждаше слаба светлина.

Не исках да минавам покрай трите затворени стаи, без да се уверя, че са пусти. Гърбът ми щеше да бъде уязвим.

Имайки предвид заболяването ми обаче и особено колко бързо очите ми щяха да започнат да парят и сълзят, когато бъдат изложени на ярка светлина, можех да претърся помещенията само с пистолета в дясната ръка и фенерчето в лявата. Това щеше да бъде неудобно, отнемащо време и опасно. Влезех ли в някоя стая, колкото и ниско да се навеждах и колкото и бързо да се движех, фенерчето мигновено щеше да издаде местоположението ми на всеки евентуален нападател, преди да го открия с тесния лъч.

Най-голямата ми надежда беше да заложа на силните си страни, което означаваше да използвам мрака и да се слея със сенките. Движейки се с рамото напред и оглеждайки се в двете посоки, не издавах звук. Къщата също мълчеше.

Втората врата вляво беше открехната и тясната осветена пролука разкриваше част от стаята. Бутнах вратата с дулото на пистолета.

Спалнята. Уютна. Леглото беше старателно оправено. На креслото бе преметнат вълнен шал с весели шарки. На бюрото искреше колекция от старинни шишенца за парфюм.

Една от нощните лампи светеше. Крушката не беше силна и абажурът от кариран плат не пропускаше много светлина.

Не видях Анджела.

Вратата на дрешника беше отворена. Вероятно Анджела се бе качила горе да вземе нещо оттам. Не видях нищо друго, освен окачени дрехи и кутии с обувки.

Вратата на банята в съседство беше открехната и вътре беше тъмно. За всеки, който би се спотайвал там, аз бях идеална, добре осветена мишена. Бутнах я и тя се отвори без съпротива.

Миризмата ме спря и не ми позволи да прекрача прага.

Светлината на нощната лампа не озаряваше пространството пред мен и аз извадих фенерчето с формата на писалка. Лъчът се плъзна по червена локва кръв на белите плочки на пода. Стените бяха опръскани с алени струи.

Анджела Фериман лежеше безжизнена на пода. Главата й беше отпусната назад над ръба на тоалетната чиния. Очите й бяха широко отворени, изцъклени и безизразни като на мъртвата чайка, която веднъж бях намерил на плажа.

На пръв поглед ми се стори, че гърлото й е прерязано няколко пъти с недотам остър нож. Не можех да я гледам нито отблизо, нито твърде дълго.

Миризмата не беше само на кръв. Умирайки, Анджела се бе изпуснала. Силната воня ме блъсна в носа.

Двукрилият прозорец беше отворен. Беше достатъчно голям, за да осигури бягството на убиеца, който би трябвало да е опръскан с кръвта на жертвата си.

Вероятно Анджела бе оставила прозореца отворен. Ако отдолу беше покривът на верандата, убиецът лесно би влязъл и се измъкнал по този път.

Орсън не бе излаял, но този прозорец гледаше към предната част на къщата, а кучето беше отзад.

Ръцете на Анджела бяха отпуснати от двете страни на тялото и почти скрити в ръкавите на вълнената жилетка. Изглеждаше толкова невинна. Сякаш бе дванайсетгодишна.

През целия си живот се бе посвещавала на другите. Сега някой, пренебрегвайки безкористното й себераздаване, жестоко бе отнел онова, което беше останало от нея.

Изтерзан и разтреперан, без да мога да се овладея, аз извърнах очи.

Не бях отишъл пръв при Анджела, за да я затрупам с въпроси. Не бях я докарал до този ужасен край. Тя ми се беше обадила и макар да бе използвала телефона в колата си, някой знаеше, че устата й трябва да бъде затворена незабавно и завинаги. Може би онези безлики заговорници бяха решили, че отчаянието й я прави опасна. Анджела бе напуснала работата си в болницата. Чувстваше, че няма причина да живее. И беше ужасена, че се променя, каквото и да означаваше това. Жена, която няма какво да губи. Неконтролируема. Щяха да я убият дори ако не бях реагирал на обаждането й.

Въпреки това се чувствах виновен и стоях там затаил дъх.

Последва пристъп на гадене, което премина през стомаха ми на малки вълни като дебела хлъзгава змиорка, после изплава в гърлото и едва не се надигна в устата. Преглътнах го.

Трябваше да се махна оттам, но не можех да помръдна. Бях направо смазан от товара на ужаса и вината.

Дясната ми ръка висеше отстрани на тялото, опъната като отвес от тежестта на пистолета. Фенерчето в лявата рисуваше назъбени щрихи върху стената.

Не бях в състояние да разсъждавам ясно. Мислите ми бяха объркани като преплетени водорасли, изхвърлени от тинест прилив. Телефонът на най-близкото нощно шкафче иззвъня.

Стоях на разстояние от него. Имах странното чувство, че се обажда онзи тип, който бе оставил съобщение на моя телефонен секретар, и ще се опита да открадне нещо жизненоважно от мен с дишането си на ловджийска хрътка, сякаш душата ми можеше да бъде изсмукана от тялото и изтеглена по отворената телефонна линия. Нямах желание да чуя тихото му, странно, немелодично тананикане.

Когато най-после телефонът млъкна, съзнанието ми сякаш се проясни от пронизителния звън. Угасих фенерчето, пуснах го в джоба, вдигнах пистолета и осъзнах, че някой е запалил лампата в коридора на горния етаж.

Бях предположил, че съм сам в къщата с тялото на Анджела. Грешах. Убиецът още беше тук и чакаше в коридора при стълбището.

Не можеше да се е измъкнал през спалнята, защото диря от кръв би отбелязала минаването му по кремавия килим. Но защо би избягал от горния етаж, само за да се върне почти веднага през някоя врата или прозорец на приземния?

Ако след като се бе измъкнал, бе променил решението си, че оставя потенциален свидетел и се беше върнал да се справи с мен, той не би запалил лампата, за да извести присъствието си. Би предпочел да ме изненада.

Предпазливо, присвивайки очи срещу светлината, излязох в коридора. Беше пуст.

Трите врати, които бяха затворени, когато дойдох, сега бяха широко разтворени. Стаите зад тях бяха отблъскващо ярко осветени.