Дийн Кунц
Не бой се от нищо (24)

24.

Мъглата около скърцащата „Ностромо“ се стелеше бавно. От талазите сякаш се материализираха кошмарни същества, извисяваха се застрашително и после се разсейваха.

Бях вдъхновен от последното откровение на Рузвелт Фрост и в съзнанието ми се оформиха по-страшни видения от чудовищата в мъглата. Но нямах желание да се съсредоточавам върху тях и да им придавам плътност. Вероятно той имаше право. Ако успеех да се добера до истината, може би щях да съжалявам, че не съм останал в неведение.

Боби твърди, че истината е съблазнителна, но опасна. Хората нямало да могат да живеят, ако знаели всичко за себе си.

В такъв случай той никога не би се самоубил.

Докато Орсън припкаше пред мен по подвижния мост, се опитвах да реша къде да отида и какво да направя. Виеше сирена и само аз чувах опасната й песен. Макар че се страхувах да не се разбия в скалите на истината, не можех да устоя на хипнотичната й мелодия.

Стигнахме до края на подвижния мост и аз казах на кучето:

— И така… когато решиш да ми обясниш всичко, готов съм да те изслушам.

Дори да можеше да ми отговори, Орсън, изглежда, не беше в настроение да общува.

Велосипедът още беше подпрян на перилата на кея. Обвитите с гума дръжки на кормилото бяха студени, хлъзгави и влажни от концентрираната пара.

Двигателите на „Ностромо“ забръмчаха. Обърнах се и видях сигналните светлини на яхтата — неясни и оградени с ореоли в мъглата.

Не виждах кабината с щурвала, но знаех, че Рузвелт е там. Макар че до зазоряване оставаха само няколко часа, Фрост придвижваше яхтата си към риболовното пристанище дори при лошата видимост.

Тръгнах покрай леко поклащащите се лодки и се обърнах няколко пъти, за да проверя дали ще съзра Мънгоджери в неясните светлини. Ако ни преследваше, Рузвелт го правеше дискретно. Подозирах, че котката още е на борда на „Ностромо“.

„Причината, поради която повечето от тях изпитват страхопочитание от теб, е защото знаят коя беше майка ти.“

Завихме надясно по главния кей и се отправихме към входа на яхтклуба. От водата се разнесе противна воня. Явно приливът бе довлякъл до пилоните мъртва сепия, птица фрегата или риба. Гниещият труп сигурно се бе закачил за някой от назъбените масиви от морски жълъди, полепнали по бетонните понтони. Вонята стана толкова силна, че влажният въздух сякаш бе напоен с нея. Затаих дъх и стиснах устни.

Бръмченето на двигателите на „Ностромо“ отслабна. Яхтата се насочваше към пристанището. Приглушеното ритмично бучене, носещо се по водата, съвсем не звучеше като мотор, а като злокобни удари на сърцето на огромно чудовище, което се кани да потопи всички плавателни съдове, да разбие на трески пристанището и да погребе всичко в морските дълбини.

Стигнахме до средата на главния кей. Пак се обърнах. Не видях нито котката, нито преследвачи.

Въпреки това казах на Орсън:

— По дяволите, наистина имам чувството, че настъпва краят на света.

Кучето изпръхтя в знак, че е съгласно с мен. Оставихме зад гърба си вонята на смъртта и тръгнахме към светлината на старомодните корабни фенери, монтирани на огромните пиластри от тиково дърво до входа на главния кей.

Изскачайки от гъстия мрак до административната сграда на яхтклуба, Луис Стивънсън, шефът на полицията, в униформата, в която го бях видял по-рано тази вечер, излезе на светлината и каза:

— В настроение съм.

В него имаше нещо толкова странно, че ледена тръпка ме прониза в гърдите. Но онова, което бях видял — или помислих, че съм видял — мигновено отлетя. Разтреперих се. Бях силно обезпокоен и обзет от необикновено усещане, че съм в присъствието на нещо неземно и враждебно, без да мога да определя точната причина за това чувство.

В дясната си ръка Стивънсън стискаше огромен пистолет. Макар че не бе заел позиция за стрелба, той не държеше оръжието небрежно. Дулото беше насочено към Орсън, който бе на две крачки пред мен и стоеше във външния кръг светлина, докато аз останах в сенките.

— Искаш ли да отгатнеш в какво настроение съм? — попита Стивънсън и спря на не повече от десет крачки от мен.

— Лошо — осмелих се да кажа аз.

— Не съм в настроение да се будалкат с мен.

Сякаш не беше той. Гласът му беше познат и тембърът и акцентът — непроменени, но сега звучеше твърдо. Обикновено речта му се лееше като поток — спокоен, топъл и уверен — и човек сякаш се носеше по него, но сега потокът беше бърз, буен и леден.

— Не се чувствам добре — добави той. — Изобщо не се чувствам добре. Всъщност съм адски скапан, повече от това няма накъде. Разбираш ли?

Макар че не го разбирах напълно, кимнах.

— Да, разбирам.

Орсън беше неподвижен като бронзова скулптура и не откъсваше очи от пистолета.

Болезнено съзнавах, че в този час яхтклубът е безлюден. Служителите в административната сграда идваха едва в шест часа. Само петима собственици на яхти, с изключение на Рузвелт Фрост, живееха на плавателните си съдове и несъмнено спяха. Пристанището беше пусто като гранитните редици от паметни плочи в гробището на „Свети Бернадет“.

Мъглата заглушаваше гласовете ни. Едва ли някой можеше да чуе разговора ни и да се притече на помощ.

Без да изпуска Орсън от погледа си, Стивънсън се обърна към мен:

— Не мога да получа онова, което ми е необходимо, защото дори не знам какво е то. Не е ли отвратително?

Усетих, че този човек всеки миг можеше да рухне психически и едва се държи. Беше изгубил благородния си вид. Дори хубостта му беше помрачена, чертите на лицето му бяха сгърчени и променени до неузнаваемост от някакво силно безпокойство.

— Чувствал ли си някога празнота, Сноу? Толкова всеобхватна, че или трябва да я запълниш, или ще умреш. Но не знаеш къде е, нито с какво, за Бога, да я запълниш.

Сега вече не разбирах нищо, но останах сериозен и състрадателно кимнах.

— Да. Това чувство ми е познато.

Челото и страните му бяха влажни, но не от въздуха, а от лепкава, мазна пот. Лицето му беше толкова неестествено бяло, че мъглата сякаш струеше от него.

— Обзема те нощем — каза той.

— Да.

— Обзема те по всяко време, но най-лошо е нощем. — Лицето му се изкриви от отвращение. — Но какво е това проклето куче?

Ръката, в която държеше пистолета, застина и ми се стори, че пръстът му се сви около спусъка.

Орсън оголи зъби, но нито помръдна, нито издаде звук.

— Кръстоска между лабрадор и още някаква порода — побързах да кажа аз. — Добро куче е. Не би сторило зло никому.

Гневът на Стивънсън се засили без видима причина.

— Само лабрадор и още някаква порода, а? И още как. Нищо не е само онова, което изглежда. Не и тук. Не и сега. Вече не.

Хрумна ми да бръкна в джоба на якето си и да извадя пистолета. Държах велосипеда с лявата ръка. Дясната беше свободна и оръжието беше в десния ми джоб.

Но макар че не бе на себе си, Стивънсън все пак беше ченге и сигурно щеше да реагира светкавично на всяко заплашително движение. Не вярвах много на странното твърдение на Рузвелт Фрост, че някой изпитва страхопочитание към мен. Дори да оставех велосипеда да падне, за да отвлека вниманието му, Стивънсън щеше да ме застреля, преди да успея да измъкна пистолета.

Пък и не бих извадил оръжие срещу шефа на полицията, освен ако нямах друг избор. И ако го застрелях, това щеше да бъде краят и за мен.

Стивънсън рязко обърна глава, отмествайки поглед от Орсън. Пое дълбоко въздух, после започна да диша припряно като хрътка, следваща миризмата на плячката си.

— Какво е това?

Луис Стивънсън явно имаше по-остро обоняние от мен, защото едва сега усетих, че почти неосезаемият бриз е донесъл лек полъх от вонята на разлагащото се под главния кей морско същество.

Стивънсън се държеше доста странно и без това, но сега като че ли съвсем се побърка. Напрегна тяло, прегърби рамене, протегна врат и вдигна лице към мъглата, сякаш вкусваше мириса й на гнило. Очите горяха трескаво на бледото му лице. Заговори не с професионалния интерес на ченге, а с нетърпеливо, нервно любопитство, в което имаше нещо перверзно.

— Какво е това? Усещаш ли онази миризма? На труп е, нали?

— Има нещо под пристана — потвърдих аз. — Предполагам, че е риба.

— Нещо мъртво и разлагащо се. Има нещо възбуждащо в този мирис, нали? — Той сякаш се накани да оближе устни. — Да. Да. Наистина има интересен привкус.

Стивънсън може би долови зловещата дрезгавина в гласа си или усети безпокойството ми от странното му поведение, защото ме погледна разтревожено и положи усилия да се успокои. Личеше, че в душата му се води истинска борба.

Накрая възвърна нормалния си глас.

— Трябва да говоря с теб. Да постигнем споразумение. Веднага. Тази вечер. Защо не дойдеш с мен, Сноу?

— Къде?

— Патрулната ми кола е отпред.

— Имам и велосипед…

— Не те арестувам. Само малко ще си поговорим. И се надявам, че накрая ще се разберем.

Последното, което исках, беше да вляза в патрулната кола със Стивънсън. Ако обаче откажех, той можеше да ме арестува и пак щеше да постигне своето.

Дори ако окажа съпротива при ареста, ако се кача на велосипеда и завъртя с всички сили педалите — къде щях да отида? До зазоряване оставаха само няколко часа и нямаше да имам време да стигна до съседния град по тази усамотена крайбрежна ивица. Дори да разполагах с достатъчно време, пигментната ксеродермия ограничаваше моя свят до очертанията на Мунлайт Бей, където можех да се прибера вкъщи на разсъмване или да намеря отзивчив приятел, който да ме подслони и да ми осигури жизненоважния мрак.

— В настроение съм — повтори Луис Стивънсън през стиснати зъби, а твърдостта се върна в гласа му. — Наистина съм в настроение. Идваш ли с мен?

— Да. Добре.

Той замахна с пистолета, за да ни направи знак с Орсън да го последваме.

Започнах да бутам велосипеда към края на кея. Никак не ми се искаше шефът на полицията да върви зад гърба ми. Не беше необходимо да умея да общувам с животни, за да разбера, че и Орсън е нервен.

Дъските на кея свършваха до бетонен тротоар, ограден от двете страни с цветни лехи, засадени с мимози, чиито цветове се разтваряха широко на слънчевата светлина и се затваряха нощем. По алеята пълзяха охлюви. Рогцата им блестяха. Оставяха сребристи следи от слуз. С усилие си проправяха път между лехите, сякаш тези скромни мекотели споделяха човешките безпокойства и недоволства от условията на съществуване.

Въртях насам-натам кормилото на велосипеда, за да ги избегна, и макар че ги подуши, докато минаваше, и Орсън ги прескочи.

Зад нас се разнесе хрущене от счупени черупки и от смазване на пихтиести тела, стъпкани от човешки крак. Стивънсън безогледно газеше всичко по пътя си.

Не се обърнах да погледна.

Спомням си жестоката радост, изписана на лицата на малките хулигани, които ме тормозеха в детството, преди да поумнея и да порасна достатъчно, за да отвръщам на ударите. Въпреки че това изражение беше обезпокоително, когато го видиш на дете, същият израз — малки, кръгли, светещи очи, досущ на влечуго, макар и без елипсовидни зеници, зачервени от омраза страни, обезкръвени устни, оголени в подигравателна усмивка, блеснали от слюнка зъби — беше още по-опасно върху лицето на възрастен, особено такъв с пистолет и полицейска значка.

Патрулната кола на Стивънсън беше паркирана до червения бордюр на трийсетина крачки вляво от входа на яхтклуба, извън обсега на уличните лампи, в плътните сенки под широките клони на огромно лаврово дърво.

Подпрях велосипеда на ствола на дървото, по което мъглата висеше като увивно тропическо растение. Най-после се обърнах предпазливо към Стивънсън, който отваряше задната врата на автомобила.

Дори в мрака разпознах изражението на лицето му, което се страхувах, че ще видя — омразата, безумния, неукротим гняв, превръщащ някои човешки същества в по-смъртоносно опасни от всеки друг звяр на планетата.

Стивънсън никога не бе показвал тази своя злобна страна. Изглеждаше неспособен на нелюбезност, да не говорим за ненавист. В този момент бях готов да повярвам, че пред мен стои не истинският Луис Стивънсън, а някакъв извънземен тип, който прилича на него.

Размахвайки пистолета, той нареди на кучето:

— Качвай се в колата.

— Няма да му стане нищо, ако остане тук — обадих се аз.

— Качвай се — настоя той.

Кучето надникна подозрително през отворената врата и изскимтя недоверчиво.

— Ще чака тук — не отстъпих аз. — Няма да избяга.

— Искам го в колата — ледено заяви Стивънсън. — В този град има закон, че кучетата трябва да се водят на каишка, Сноу. Не сме го прилагали към теб. Винаги сме си затваряли очите. Преструвахме се, че не виждаме заради… защото кучето е освободено от това задължение, ако принадлежи на инвалид.

Не му се противопоставих, отхвърляйки етикета „инвалид“. Много повече ме интересуваха думите, които той едва не произнесе, преди да се усети: … заради майка ти.

— Но този път — продължи Стивънсън, — няма да седя в колата, докато това проклето куче е на свобода. Ще изцапа тротоара, докато се перчи, че е без каишка.

Забелязах противоречието — кучето на инвалида има правото да се разхожда без каишка и същевременно не може да се гордее с това, но не казах нищо. Не можех да спечеля никакъв спор със Стивънсън, докато беше враждебно настроен.

— Ако не се качи в колата, когато аз му казвам — рече той, — ти ще го накараш да го направи.

Поколебах се, търсейки приемлива алтернатива. Положението ни ставаше по-опасно с всяка изминала секунда. Чувствах се в по-голяма безопасност, когато бяхме в заслепяващата мъгла на полуострова и стадото ни дебнеше.

— Веднага качи проклетото куче в шибаната кола! — злобно изкомандва Стивънсън.

Бях в неизгодно положение, защото той размахваше пистолет, но малко се успокоих, тъй като Стивънсън не знаеше, че и аз съм въоръжен. Засега нямах друг избор, освен да се подчиня.

— Качи се в колата, приятел — казах аз на Орсън, опитвайки се да не издавам страха си.

Кучето с нежелание изпълни молбата ми.

Полицаят тръшна задната врата и отвори предната.

— А сега, ти, Сноу.

Седнах на предната седалка, а Стивънсън заобиколи патрулната кола и се намести зад волана. Затвори вратата си и ми каза да направя същото — нещо, което се бях надявал да избегна.

Обикновено не страдам от клаустрофобия в затворени пространства, но едва ли имаше по-тесен ковчег от тази патрулна кола, а и мъглата потискаше психиката.

В колата беше по-хладно и влажно, отколкото в нощта навън. Стивънсън запали двигателя, за да включи парното.

Полицейското радио изпращя и в изпълнения с атмосферни смущения ефир гласът на диспечера изграчи. Стивънсън го изключи.

Орсън стоеше на пода пред задната седалка. Беше сложил лапи на стоманената мрежа, която ни разделяше, и тревожно надничаше през тази бариера. Шефът на полицията натисна едно копче с дулото на пистолета си и автоматичните ключалки на задните врати изщракаха като окончателния трясък на гилотина.

Надявах се, че когато се качим в колата, Стивънсън ще прибере пистолета, но той продължи да го държи. Дулото сочеше към таблото. На оскъдната зелена светлина от уредите ми се стори, че показалецът му беше върху предпазителя, а не върху самия спусък, но това никак не ме успокояваше.

За миг той наведе глава и затвори очи, сякаш се молеше или подреждаше мислите си.

Мъглата по лавровото дърво се кондензира и от връхчетата на листата започнаха да се процеждат водни капки, потропвайки неритмично по покрива и капака на колата.

Небрежно и безшумно, пъхнах ръце в джобовете на якето си и с дясната стиснах пистолета.

Може би поради твърде буйното ми въображение преувеличавах заплахата. Да, Стивънсън беше в лошо настроение и от онова, което бях видял зад полицейския участък, знаех, че той не олицетворява справедливата ръка на закона, както дълго време се преструваше. Но това не означаваше, че има намерение да упражни насилие. Може би наистина искаше само да разговаряме и после щеше да ни пусне.

Когато най-сетне вдигна глава, очите му имаха цвета на горчив чай в чаши от костен порцелан. Когато ме погледна, отново се смразих от нечовешката злоба, която за пръв път забелязах изписана на лицето на Стивънсън в мрака до административната сграда на яхтклуба, но този път разбрах защо опънатите ми като струни на арфа нерви реагират така бурно. За миг в постоянно блуждаещите му очи пробягна жълта светлина, подобна на блясъка в очите на животните нощем. Студена и загадъчна вътрешна светлина, каквато не бях съзирал в човешки очи.