Дийн Кунц
Не бой се от нищо (10)

10.

Предположих, че е безопасно да се прибера вкъщи, но ще бъде глупаво да се бавя твърде дълго по улиците. След две минути трябваше да бъда в полицейския участък. Щяха да ме чакат най-малко десет минути, после Стивънсън щеше да се досети, че съм го видял с мъжа, който бе откраднал тялото на баща ми.

Дори тогава вероятно нямаше да дойдат да ме търсят вкъщи. Все още не представлявах сериозна заплаха за тях — и едва ли щях да се превърна в такава. Нямах доказателства за нищо от онова, което бях видял.

Въпреки това те, изглежда, бяха склонни да прибягват до крайни мерки, за да предотвратят разобличаването на загадъчния си заговор. Сигурно не искаха да оставят и най-малката работа недовършена, а това означаваше примка около врата ми.

Отключих предната врата и влязох вкъщи. Очаквах, че Орсън ще е във фоайето, но кучето не ме чакаше там. Повиках го, но той не се появи, а ако се приближаваше към мен в мрака, щях да чуя лапите му да тупкат по пода.

Вероятно бе изпаднал в едно от мрачните си настроения. През повечето време беше добър, игрив и дружелюбен и опашката му имаше достатъчно енергия, за да помете всички улици на Мунлайт Бей. Но от време на време светът се стоварваше върху плещите му и Орсън лежеше безжизнен като килим. Очите му бяха отворени, но вторачени в някакъв кучешки спомен или видение отвъд този свят и не издаваше звук, освен по някоя въздишка.

Рядко го намирах в състояние, което, изглежда, беше най-мрачното униние и твърде завладяващо, за да бъде понесено от което и да е куче.

Веднъж седна пред огледалото на вратата на дрешника в спалнята ми и остана вторачен в отражението си в продължение на почти половин час — цяла вечност за съзнанието на едно куче, което обикновено преживява света като поредица от двуминутни чудеса и триминутен ентусиазъм. Не знам какво го привлече към собствения му образ, макар да изключих кучешка суета и обикновена озадаченост. Орсън изглеждаше изпълнен с тъга. Ушите му бяха увиснали, раменете — отпуснати, а опашката — безжизнена. Кълна се, че понякога очите му преливат от сълзи, които едва сдържа.

— Орсън? — извиках аз.

Електрическият ключ, който включваше и изключваше полилея над стълбището, имаше реостат за регулиране на светлината, като повечето ключове в къщата. Завъртях го на минималната светлина, нужна ми да изкача стъпалата.

Орсън не беше на площадката. Не чакаше и в коридора на втория етаж.

Нямаше го и в моята стая.

Приближих се до най-близкото нощно шкафче. От най-горното чекмедже извадих плик, в който държах запас от пари. Имаше само сто и осемдесет долара, но това беше по-добре от нищо. Макар да не знаех за какво биха ми потрябвали, възнамерявах да бъда подготвен, затова прехвърлих цялата сума в един от джобовете на джинсите си.

Докато затварях чекмеджето, забелязах някакъв черен предмет на покривката на леглото. Взех го и се изненадах, когато видях, че наистина е онова, което изглеждаше в тъмното: пистолет.

За пръв път виждах това оръжие.

Баща ми не притежаваше пистолет.

Действайки инстинктивно, оставих пистолета и използвах края на покривката за легло, за да избърша отпечатъците си. Подозирах, че са ми устроили клопка, за да поема удара за нещо, което не бях извършил.

Въпреки че всеки телевизор излъчва ултравиолетова радиация, бях изгледал много филми, защото съм в безопасност, стига да седя далеч от екрана. Знам всички велики истории за невинни хора — от Кари Грант и Джеймс Стюарт до Харисън Форд, — безмилостно преследвани за престъпления, които не са извършили, и хвърлени в затвора въз основа на изфабрикувани доказателства.

Бързо се вмъкнах в банята и запалих крушката с нисък волтаж. Във ваната нямаше мъртва блондинка.

Но и Орсън не беше там.

Върнах се в спалнята, застанах неподвижно и се вслушах в звуците на къщата. Ако имаше други хора, това бяха само призраци, носещи се в ектоплазмено мълчание.

Отново се приближих до леглото, поколебах се, взех пистолета и се засуетих, докато извадя пълнителя. Беше зареден. Не липсваше нито един патрон. Пъхнах пълнителя обратно в приклада. Имах опит с пистолети и установих, че този е по-тежък, отколкото бях очаквал. Тежеше най-малко шестстотин-седемстотин грама.

На кремавата покривка на леглото имаше и бял плик. Не го бях забелязал дотогава.

Извадих от чекмеджето на нощното шкафче фенерчето с форма на писалка и фокусирах тънкия лъч върху плика. Отгоре нямаше нищо освен професионално напечатан обратен адрес в горния ляв ъгъл: Оръжеен магазин на Тор, Тук, Мунлайт Бей. Незапечатаният плик, който нямаше нито марка, нито клеймо, беше леко смачкан и изпъстрен с любопитни гънки.

Взех го. На места беше влажен. Сгънатите листа хартия вътре бяха сухи.

Разгледах документите на светлината на фенерчето. Познах старателния почерк на баща ми върху копието с индиго на стандартния формуляр. Той свидетелстваше пред местната полиция, че няма криминално досие, нито психично заболяване, които биха били основание да му откажат правото да притежава оръжие. Имаше и копие на оригиналната фактура от покупката на оръжието, уточняваща, че е деветмилиметров „Глок 17“ и баща ми го е платил с чек.

Побиха ме тръпки, като видях датата: осемнайсети януари, преди две години. Баща ми бе купил пистолета три дни след като мама загина при автомобилна злополука на магистрала 1. Сякаш бе усещал, че му трябва защита.

 

 

Клетъчният ми телефон зареждаше батериите си в кабинета срещу спалнята. Изключих го от електрическия контакт и го закачих на колана си.

Орсън не беше и в кабинета.

Саша бе минала да го нахрани. Може би го бе взела със себе си. Ако Орсън е бил толкова тъжен, колкото когато отивах в болницата — и особено ако бе изпаднал в още по-мрачно настроение, — Саша вероятно не беше намерила сили да остави само горкото животно, защото във вените й, наред с кръвта, има същото количество състрадание.

Дори ако Орсън бе излязъл със Саша, кой бе преместил деветмилиметровия пистолет „Глок“ от стаята на баща ми на моето легло? Не беше Саша. Тя не знаеше, че пистолетът съществува и не би ровила из вещите на татко.

Телефонът на бюрото беше свързан със секретар. Броячът до мигащата лампичка показваше две обаждания.

Според автоматичния глас на апарата, който съобщаваше часа и датата, първото обаждане беше едва от преди половин час и траеше почти две минути, макар че непознатият не бе проронил нито дума.

Отначало дишаше бавно и тежко, сякаш притежаваше вълшебната сила да вдишва по телефонната линия неизброимите ухания от дома ми и по този начин да разбере, че не съм вкъщи. После започна да тананика, сякаш бе забравил, че го записват, като мечтател, потънал в размисъл. Тананикаше импровизиран напев без определена мелодия, монотонен и тих, загадъчен и повтарящ се като песента, която лудият вероятно чува, мислейки, че ангелите на смъртта пеят в хор за него.

Бях сигурен, че е непознат. Предполагах, че бих познал гласа на приятел дори само по тананикането. Освен това бях убеден, че не е сбъркал номера и по някакъв начин е замесен в събитията, последвали смъртта на баща ми.

Когато затвори, усетих, че съм стиснал ръце в юмруци. Бях задържал неволно дъха си и сега го изпуснах шумно. Издишвах горещ, сух дъх и поемах свежа струя, но още не можех да отпусна ръце.

Второто обаждане, записано само няколко минути, преди да се прибера у дома, беше от Анджела Фериман, медицинската сестра, стояла до леглото на баща ми. Тя не се представи, но аз познах слабия й, мелодичен глас. По време на съобщението говорът й се ускори като все по-неспокойна птица, прелитаща на ограда от колче на колче.

— Крис, бих искала да говоря с теб. Трябва да поговорим. Колкото е възможно по-скоро. Ако можеш, още тази вечер. Аз съм в колата си, на път за вкъщи. Знаеш къде живея. Ела ми на гости. Не се обаждай. Нямам доверие на телефоните. Не исках да ти се обаждам и сега. Но трябва да те видя. Влез през задната врата. Колкото и късно да чуеш това съобщение, ела. Няма да съм заспала. Не мога да заспя.

Сложих нова касета на телефонния секретар и скрих оригиналната под смачканите листа хартия на дъното на кошчето за отпадъци до бюрото ми.

Тези два кратки записа нямаше да убедят никое ченге или съдия. Но те бяха единствените доказателства, които притежавах, за да покажа, че с мен става нещо необикновено — по-необикновено и от рядкото ми заболяване. По-необикновено и от оцеляването ми в борбата с пигментната ксеродермия в продължение на двайсет и осем години.

 

 

Останах в къщата по-малко от десет минути, но имах чувството, че съм се бавил твърде дълго.

Докато търсех Орсън, очаквах да чуя, че разбиват някоя врата или стъкло и после — стъпки по стълбището. Къщата остана тиха, но тишината бе изпълнена с трепет, като напрежението на повърхността на езеро.

Кучето не беше в спалнята и в банята. Нито в дрешника.

С всяка изминала секунда безпокойството ми за Орсън нарастваше. Онзи, който бе сложил деветмилиметровия пистолет „Глок“ на леглото ми, беше взел или наранил кучето.

Отидох отново в стаята си и в едно от чекмеджетата на бюрото намерих резервни слънчеви очила. Бяха в мек калъф и аз го пуснах в джоба на ризата си.

Погледнах часовника си, който показваше часа с излъчващи светлинни диоди.

Бързо сложих фактурата и полицейския въпросник в плика от оръжейния магазин на Тор. Независимо дали беше доказателство или непотребен боклук, аз го скрих между дюшека и пружината на леглото си.

Датата на покупката изглеждаше важна. Изведнъж всичко ми се стори важно.

Задържах пистолета. Може би тази история беше инсценировка, също като във филмите, но се чувствах в по-голяма безопасност с оръжие. Искаше ми се да знам как да го използвам.

Джобовете на коженото ми яке бяха достатъчно дълбоки, за да скрият пистолета. Оръжието тежеше в десния ми джоб не като парче мъртва стомана, а като нещо живо, задрямала, но не съвсем заспала змия. Помръднех ли, пистолетът бавно се извиваше: дебел и ленив, неясна плетеница от навити пружини.

Готвех се да сляза, за да потърся Орсън, когато си спомних една юлска нощ, когато го наблюдавах от прозореца на спалнята. Кучето седеше в задния двор. Главата му беше килната на една страна, за да вдигне муцуна към вятъра. Беше хипнотизиран от нещо в небето и изпаднал в едно от най-озадачаващите си настроения. Не виеше, пък и лятното небе беше безлунно. Звукът, който издаваше, не беше нито вой, нито скимтене, а нещо като хленчене, особено и тревожно.

Вдигнах щорите на същия прозорец и го видях на двора. Орсън трескаво изравяше черна дупка в посребрената от луната морава. Това беше странно, защото той беше куче с добро поведение и никога не ровеше.

След малко Орсън остави участъка земя, в която ожесточено драскаше с нокти, придвижи се няколко крачки надясно и започна да изравя нова дупка. Някакво безумие се долавяше в поведението му.

— Какво става, момчето ми? — запитах се аз.

Докато слизах по стъпалата, а пистолетът тежеше в джоба на якето ми, си спомних онази юлска нощ, когато бях отишъл в задния двор, за да поседя до хленчещото куче…

 

 

Стенанията му отслабнаха като дъха на стъклар, оформящ ваза над пламъка, и станаха толкова тихи, че не безпокояха дори най-близките ни съседи, но в звуците имаше потресаваща мъка. Със стоновете си кучето извайваше нещастие, по-черно и от най-черното стъкло и по-странно от всяка форма, която можеше да сътвори един стъклар.

Орсън не беше ранен и не изглеждаше болен. Доколкото можех да преценя, единствено видът на звездите го изпълваше с мъка. Но ако зрението на кучето е толкова лошо, колкото казват, тези животни не виждат звездите. Пък и защо звездите биха причинили на Орсън такова терзание? Или нощта, която не беше по-тъмна от предишните? Но той се бе вторачил в небето, издаваше измъчени звуци и не реагираше на успокоителния ми глас.

Сложих ръка на главата му, погалих го по гърба и усетих, че по тялото му преминават силни тръпки. Орсън скочи и изприпка встрани само за да се обърне и да се вторачи в мен от разстояние. Мога да се закълна, че в този миг ме мразеше. Обичаше ме както винаги и все още беше моето куче, но в същото време изпитваше силна ненавист към мен. Въпреки топлия юлски въздух аз буквално почувствах студената омраза, излъчваща се от него. Кучето тръгна из двора, като ту поглеждаше мен, ту небето. Беше необщителен и трепереше от ярост, макар и вече слаба, и хленчеше отчаяно.

Когато разказах това на Боби Халоуей, той рече, че кучетата не са способни да мразят никого, нито да изпитват нещо толкова сложно като истинско отчаяние и емоционалният им живот е елементарен като интелектуалния. Настоях на тълкуването си за онова, което бях преживял и Боби каза:

— Виж какво, Сноу, ако ще продължаваш да идваш тук и да ми надуваш главата с тези холистични глупости, защо просто не си купиш пушка и не ми пръснеш черепа? Това би било много по-състрадателно от мъчителната бавна смърт, на която ме обричаш сега, засипвайки ме с досадните си истории и олигофренската си философия. Човешката издръжливост има граници, дори моята.

Но аз бях убеден, че в онази юлска нощ Орсън същевременно ме мразеше и обичаше. Освен това съм сигурен, че нещо в небето го измъчваше и изпълваше с отчаяние: звездите, мракът или може би нещо, което си е представял.

Могат ли кучетата да си представят? Защо не?

Знам, че сънуват. Наблюдавал съм ги, когато спят, виждал съм ги да ритат с крака, докато гонят зайци насън, и съм ги чувал да въздишат, да скимтят и да ръмжат срещу въображаеми противници.

Омразата на Орсън не ме накара да се страхувам от него, но се боях за него. Знаех, че проблемът му не е лошо настроение или физическо неразположение, което би го направило опасен за мен, а заболяване на душата.

Боби побеснява, когато спомена, че животните имат душа. Започва да пелтечи и изпада в изключително забавна нечленоразделност. Бих могъл да продавам билети за това представление, но предпочитам да си отворя бутилка бира, да се облегна назад и да се наслаждавам.

Както и да е, в онази дълга нощ седях на двора и правех компания на Орсън, макар че може би той не я желаеше. Гледаше ме гневно, обръщаше се към небосвода с пронизващи като бръснач викове, трепереше неудържимо и обикаляше двора, докато едва на зазоряване, изтощен, дойде при мен и сложи глава на коленете ми. Вече не ме мразеше.

Точно преди да изгрее слънцето, аз се качих в стаята си и се приготвих за сън, по-рано от обикновено. Орсън дойде с мен. През повечето време, когато предпочита да спи по моето разписание, той се сгушва в краката ми, но тогава легна с гръб към мен и докато спеше, аз галех голямата му глава и приглаждах хубавата черна козина.

Самият аз не мигнах в онзи ден. Лежах и мислех за горещото юлско утро отвъд щорите на прозорците. За небето, което прилича на обърната наопаки синя порцеланова паница с летящи птици по периферията. Дневни птици, каквито бях виждал само на картинка. И пчели, и пеперуди. И сенки, черни като мастило и заострени като нож по краищата — такива, каквито никога не са нощем. Сладкият сън не се вливаше в мен, защото бях пълен догоре с горчив копнеж…

 

 

Сега, почти три години по-късно, отворих вратата на кухнята и излязох на верандата с надеждата, че Орсън не е изпаднал в отчаяно настроение. Тази нощ нямахме време за терапия нито за него, нито за мен.

Велосипедът ми беше на верандата. Свалих го по стъпалата и го насочих към ровещото куче.

Орсън бе изкопал пет-шест дупки с различен диаметър и дълбочина в югозападния край на двора и трябваше да внимавам да не изкълча крак в някоя от тях. По този участък от моравата бяха разпръснати грапави буци с изкоренена трева, изтръгнати от ноктите му.

— Орсън?

Кучето не реагира. Дори не спря лудешкото си ровене.

Заобикаляйки го от разстояние, за да избегна струите пръст, които се сипеха ветрилообразно зад ровещите му лапи, застанах срещу него и рекох:

— Здравей, приятелче!

Орсън не вдигна глава. Муцуната му беше забита в земята и любопитно душеше, докато той копаеше.

Бризът беше утихнал и пълната луна висеше като изпуснат детски балон сред най-високите клони на миртата.

Козодоите се спускаха, извисяваха и стрелкаха, кряскайки пронизително, докато сграбчваха летящи мравки и ранни пролетни молци от въздуха.

Наблюдавайки работата на Орсън, попитах:

— Напоследък намирал ли си хубави кокали?

Той спря да копае, но още не ми обръщаше внимание. Настойчиво душеше прясно изровената пръст, чийто мирис стигаше дори до мен.

— Кой те пусна тук?

Саша може би го бе извела, за да отиде по нужда, но бях сигурен, че после го беше прибрала в къщата.

— Саша ли? — въпреки това попитах аз.

Ако тя го бе пуснала да разрови моравата, Орсън нямаше да я издаде. Нямаше да ме погледне в очите, за да не прочета истината в тях.

Остави дупката, която копаеше, върна се на предишната, подуши я и отново се залови за работа, сякаш търсеше връзка с кучетата в Китай от другата страна на земното кълбо.

Може би знаеше, че татко е мъртъв. Животните разбират всичко, както бе отбелязала Саша. Вероятно това усърдно ровене беше неговият начин да изразходва нервната енергия на скръбта.

Оставих велосипеда на земята и клекнах пред риещия демон. Хванах го за нашийника и нежно го принудих да ми обърне внимание.

— Какво ти става?

Очите му бяха черни като опустошената почва, а не като по-ярката, бляскава тъмнота на звездното небе. Бяха дълбоки като бездни и неразгадаеми.

— Трябва да отида на едно-две места, приятел, и искам да дойдеш с мен.

Орсън изскимтя и изви врат, за да огледа опустошението около себе си, сякаш искаше да каже, че няма намерение да оставя това велико творение недовършено.

— Щом настъпи утрото, ще остана при Саша и не искам да бъдеш тук сам.

Орсън наостри уши, но не защото споменах името на Саша или заради нещо друго, което бях казал, и извърна силното си тяло, за да погледне къщата.

Пуснах нашийника му и той хукна из двора, но спря пред задната веранда. Застана мирно и вдигна високо глава.

— Какво има, приятелче? — прошепнах аз.

Макар че разстоянието беше петнайсет-двайсет крачки, вятърът — намалял и нощта тиха, едва чувах гърленото му ръмжене.

Докато излизах от къщата, бях угасил всички лампи, оставяйки стаите потънали в мрак. Сградата още беше тъмна и не видях призрачни лица, долепени до стъклата.

Но Орсън усещаше нещо, защото започна да отстъпва назад от къщата. Изведнъж се обърна рязко с гъвкавостта на котка и хукна към мен.

Изправих велосипеда.

Със спусната опашка, но не и пъхната между краката и с прилепени до главата уши Орсън профуча покрай мен по посока на задната порта.

Доверявайки се на кучешкия инстинкт, без да се бавя, тръгнах след него. Дворът е обкръжен с ограда от сребрист кедър и портата също е дървена. Тежкото резе беше студено. Отворих го безшумно и полугласно изругах скърцащите панти.

Зад портата има утъпкана пътека с къщи от едната страна и с тясна горичка от стари евкалипти от другата. Докато минавахме през портата, изпитах чувството, че някой ни чака там, но пътеката беше пуста.

На изток, отвъд евкалиптовата горичка, има игрище за голф, а по-нататък се намират странноприемница „Мунлайт Бей“ и крайградският клуб. По това време в петък вечер, гледано през стволовете на високите дървета, игрището беше черно и вълнообразно като океана и блещукащите кехлибарени прозорци на странноприемницата в далечината приличаха на портал на величествен кораб, вечно пътуващ за Таити.

Вляво пътеката водеше нагоре по хълма към центъра на града и свършваше при гробището до католическата църква „Свети Бернадет“. Вдясно пътеката водеше надолу, към равнините, пристанището и Тихия океан.

Завъртях педалите и поех нагоре по хълма, към гробището. Уханието на евкалипти ми напомни за светлината на прозореца на крематориума и за красивата млада майка, лежаща мъртва на количката. Добрият Орсън припкаше до велосипеда. От странноприемницата се носеха приглушени звуци на танцова музика. В една от съседните къщи вляво плачеше бебе. Усещах тежестта на пистолета „Глок“ в джоба си. Козодоите ловяха насекоми със заострените си клюнове. Живите и мъртвите съжителстваха в капана между сушата и морето.