Атанас Далчев
Пан

Спал между цъфналите гранки

на най-високото дърво,

от него с неговата сянка

аз слизам призори ведно.

 

Зората нейде се разпъпва,

възпламва нощната роса

и тъмнината се отдръпва

в дълбочината на леса.

 

Потръпват дървесата леко.

Аз тръгвам радостен. Къде?

Където бялата пътека

поиска да ме изведе.

 

И бродя: пея песен стара

или подсвирквам със уста,

а птиците ми отговарят

и ронят върху мен листа.

 

Денят полека се изнизва

и уморен от дълъг път,

аз спирам в сенчест кът, при извор,

от който никой не е пил.

 

И там, когато се надвеся

един над извора дълбок,

от дъното изплавва весел

ликът на древен горски бог.

 

1927 г.