Атанас Далчев
Пладня

Аз и стаята сме в сянка двама,

но на двора грее ярко лето.

Въздухът трепери като пламък.

Бялата стена отсреща свети.

Там стои една жена и пее,

с песен мие белия прозорец;

напевът е строен като нея

и като плътта й сластно-морен.

 

Спи дълбоко пладнята. Не лъхва

над деня отнийде лъх, ни вятър.

Съхнат устните, кръвта ми съхне.

Пее младата жена: разклатен

от ръката й, прозорецът немирно

свети срещу слънцето и пълни

сянката на стаята ми с мълнии.

 

1929 г.