Х. Бийм Пайпър
Лорд Калван от друкога (7)

7

Калван седеше на един камък под едно дърво. Пушеше му се и усещаше, че отново го обзема страх. Изруга наум. Не че бе кой знае какво — щом го завъртяха събитията, щеше да го забрави, но се случваше всеки път и това го вбесяваше. Беше нормално за някой тъп таен детектив или взводен сержант, или ченге, на което му предстои да арестува някой убиец, но не и за генерал с пет звезди, в името на Дралм!

Това го накара да си спомни как Чърчил бе нарекъл Хитлер: прост ефрейтор, който с един скок станал главнокомандващ. Ефрейтор Морисън бе успял да постигне същото, подобрявайки с няколко години времето на Хитлер, а бе станал и аристократ, което Хитлер не бе успял.

Намираше се почти на самия планински връх. Наоколо бяха наклякали и налягали двеста мъже, други петстотин под командването на Чартифон и принц Птосфес бяха на около петстотин метра зад него. А пред него на ръба на гората бяха пръснати в редица трийсет стрелци с пушки под командването на грефтшарския търговец Въркън.

Имаше възражения срещу предоставянето на толкова важен команден пост на чужденец. Той обаче бе припомнил с нетърпящ възражения глас, че доскоро и той е бил чужденец. Въркън беше най-подходящият. Откак бе преминал към разузнавачите на Хармакрос, бе успял да опознае Тар-Домбра и местността пред тях по-добре от всеки друг. Искаше му се да го убеди да остане в Хостигос. Както всеки търговец той се бе сражавал с разбойници къде ли не — и с тригати, и с номади в северните равнини — и беше отличен стрелец и роден воин. А имаше и качества на командир. Но свободните търговци не отсядаха никъде — вечно ги сърбяха краката и ги зовяха хоризонтите.

А още по-напред от Въркън и неговите кавалеристи-стрелци дузина мъже стискаха първите във военната история на „тук и сега“ 8-калиброви мускети с витлов нарез и точни мерници, насочени към сечището пред вратите на замъка. Близостта на този осигурен подстъп беше най-благоприятното обстоятелство в цялата операция.

Беше прочистено донякъде — дърветата бяха изсечени и дънерите изкоренени. Но носторите бяха убедени в недостъпността на Тар-Домбра и се бяха отпуснали: местността не бе почиствана от няколко години. Навсякъде бяха израсли храсталаци на височина половин човешки бой, а зад доста от тях човек можеше да се изправи и в цял ръст. Макар че неговите мъже трудно можеха да бъдат съзрени, дори враговете да бяха поддържали полето като игрище за голф.

Шлемовете и ризниците бяха грижливо поръждавени, по повод на което се бяха надигнали болезнени протести. Същото бе направено с всяка цев и връх на копие. Всички бяха облечени само в зелено и кафяво, а повечето бяха намотали зеленикави парцали по шлемовете и дрехите си. Цялата операция бе репетирана четири пъти зад Тар-Хостигос, отначало с хиляда и двеста души, докато накрая останат най-добрите осемстотин.

Дочу шумолене, сякаш наблизо ходеше дива пуйка, и тих глас подвикна:

— Лорд Калван!

Беше Въркън. Държеше пушка и бе облечен със сиво-зелена куртка с качулка. Сабята и коланът му бяха замаскирани със зелени и кафяви парцали.

— Не те видях, докато не се обади — похвали го Морисън.

— Фургоните пристигат. В момента са на последния завой.

Той кимна.

— Тогава започваме.

Устата му бе пресъхнала. Какво беше онова в „За кого бие камбаната“ — да се изплюеш, за да покажеш, че не се боиш? Сега не би могъл да го направи. Кимна на приклекналото до него момче. То вдигна аркебузата и забърза назад, където чакаха Птосфес и Чартифон.

И Рила. Изруга грубо — на английски, защото имената на местните божества все още не го удовлетворяваха напълно. Тя категорично заяви, че тръгва с тях. Каза й, че няма да стане. Същото направиха баща й и Чартифон. Тя изпадна в бяс и почна да троши каквото й попадне. И сега беше тук. Щеше да си има доста главоболия с това момиче след сватбата.

— Добре — тихо каза той на мъжете наоколо. — Да заслужим надниците си.

Мъжете около и зад него се надигнаха безшумно — по две копия или алебарди, или коси с дълги дръжки до всяка аркебуза, някои копиеносци имаха пистолети в коланите. Двамата с Въркън приближиха ръба на гората — зад всяко дърво бяха приклекнали по двама мъже. На четиристотин метра оттатък сечището се извисяваха варовиковите стени на Тар-Домбра, непревзимаемия замък над пропастта под планинския връх. Подвижният мост бе спуснат, а вертикалната решетката бе вдигната и няколко войници с черни и оранжеви шарфове и пояси — колежанските му цветове, поради което би трябвало да го е срам да ги убие — се мотаеха на входа или поглеждаха нехайно от назъбените стени.

Птосфес и Чартифон — и Рила, по дяволите! — се приближиха с останалата част от войската с безобразна тупурдия и дрънчене, но от замъка явно не ги чуваха. До всеки две аркебузи имаше копие, алебарда или нещо друго. Чартифон бе облечен в дълга широка дреха над ризницата с дупки за главата и ръцете. Птосфес бе облечен в кафява ризница и кафява дреха над нея, Рила също. Кимнаха за поздрав и се загледаха през храстите към пътя, който извиваше от Долината на седемте хълма към върха на планината.

Най-накрая се появиха четирима кавалеристи със знамена и шарфове в черно и оранжево. Само се преструваха на принстънци — надяваше се да захвърлят тази украса, преди да ги застреля по погрешка някой хостиг. След тях се влачеше дълга волска каруца, в която бяха скрити осем хостигски кавалеристи. Следваха още няколко преоблечени кавалеристи, друга талига със сено, пак кавалеристи, още две талиги и дузина кавалеристи най-отзад.

Първите четирима затрополиха по спуснатия мост, казаха си няколко думи със стражите и се вмъкнаха в крепостта. Следващите ги две каруци също изчезнаха през вратата. Галзар да е на помощ, ако някой забележеше нещо сега! Третата изгърмя по моста и спря точно под решетката — тази беше с дървената рамка под сеното и топуза отдолу. Четвъртата, натоварена догоре с камъни, спря на ръба на моста и го наклони под тежестта си.

Отвътре изтрещя изстрел, още един и се чуха викове: „Хостигос!“ и „Птосфес!“ Той наду полицейската си свирка и шест мускета със слонски размери изтрещяха отпред от позиции, където би могъл да се закълне, че няма абсолютно никого. Целият стрелкови взвод на Въркън започна да стреля, разтрисайки въздуха. Той наду свирката два пъти и се втурна напред.

Мъжете по стените бяха изчезнали, но един-два изстрела от мускети показаха, че снайперистите не са улучили всички. Той изтича покрай един с окичена с клонки мрежа за риба върху шлема, който тъпчеше куршум в мускета си. Друг наблизо стреля. Във входа висеше сив барутен облак. Всички хостиги вече бяха вътре. Чуваха се викове: „Хостигос!“, „Ностор!“, изстрели и дрънчене на саби. Той спря, за да погледне назад. Двестате воини препускаха след него заедно с копиеносците на Птосфес. Стрелците с аркебузите се бяха приближили на двеста метра и презареждаха и обстрелваха парапетите, без да се стараят да се целят. Насочената гладкоцевна стрелба от такова разстояние беше безполезна — те само се стараеха да изстрелят повече олово.

Над него изтрещя оръдие, тъкмо когато бе стигнал края на подвижния мост, и миг по-късно решетката се спусна с трясък и спря на осем стъпки от земята върху скритата под сеното в третата каруца дървена рамка. Бяха пробвали това няколко пъти с решетката в Тар-Хостигос. Шестте вола от последната талига бяха мъртви. Коларите и пехотинците бяха снабдени с къси секирки, за да гарантират това. Воловете от талигата под решетката бяха освободени и подкарани навътре. По земята бяха захвърлени много черно-оранжеви шарфове, още повече имаше по труповете. Вратата и двете входни кули бяха в ръцете им.

Но се чуха изстрели откъм цитаделата от другата страна на външния двор и от вратата й се заизлива тълпа ностори. Сега бе моментът да похарчи няколко специални. Застанал леко разкрачен и с лявата ръка на хълбока, той извади колта и започна да стреля. С първите шест изстрела улучи шестимата (доста често го бе постигал със силуети-мишени), които бяха най-отпред. Другите се заковаха на място и не мръднаха достатъчно дълго, за да дотичат неговите — профучаха напред с трещящите си аркебузи. Той прибра в кобура празния колт — бяха му останали само осем патрона — и извади рапирата и кинжала. От външната стена изтрещя нов оръдеен залп. Дано Рила и Чартифон да не бяха отпред. Той си проби път през вратата на цитаделата рамо до рамо с принц Птосфес.

Откъм външния двор освен „Птосфес!“, „Гормот!“ и „Хостигос!“ се чуваше още: „Милост! Милост! Предавам се! Кълна се в Галзар!“

С напредването на сутринта подобни викове се чуваха все по-често. До обяд вече целият гарнизон или бе крещял за милост, или не бе имал възможност да го направи. Бяха изстреляни само два оръдейни залпа — а между тях те бяха убили или ранили петдесет души. Никой не бе толкова луд да напада Тар-Домбра и затова оръдията ги държаха празни и сега бяха успели да ги заредят и да гръмнат само два пъти.

Най-тежкото стълкновение беше в цитаделата. Именно там той зърна Рила и Чартифон, който се опитваше да търчи редом с нея. Забеляза светла резка от сабя върху шлема й и кръв по леката й рапира. Тя се смееше щастливо. След което навалицата ги раздели. Беше очаквал, че превземането на централната кула ще е по-трудната част, но щом цитаделата падна, тя капитулира. Беше употребил и последните си безценни патрони. Отсега нататък щеше да ползва само оръжия, които се пълнеха откъм дулото.

Смъкнаха черното знаме с оранжевата лилия на Гормот и издигнаха алебардата на Хостигос. Откриха четири огромни оръдия, които мятаха стофунтови каменни гюлета, заредиха ги, завъртяха ги на сто и осемдесет градуса и запратиха огромните гюлета да строшат покривите на град Диса в устието на река Джордж, за да оповестят, че Тар-Домбра е под ново управление. Наредиха на дворцовите готвачи да одерат и нарежат на парчета мъртвите волове и да ги опекат на открито. След което насочиха вниманието си към пленниците, които се бяха скупчили във вътрешния двор. Най-отпред бяха наемниците, които до един поискаха да преминат във войската на принц Птосфес. Не можеха да ги ползват, преди да изтече договорът им с Гормот. Решиха да ги изпратят да охраняват границата със Саск. След това идваха поданиците на Гормот. Те въобще нямаха право да носят оръжие, но можеха да работят, стига да им бъде осигурено заплащане като на войници и обноски като към военни. Дойде редът на управителя на замъка, някой си граф Феблон, братовчед на Гормот, и неговите офицери. Те щяха да бъдат освободени под клетва да изпратят откуп в Хостигос. Дворцовият свещеник на Галзар, след като благослови клетвите, предпочете да отиде в Хостигос с енориашите си.

Колкото до свещеника на Стифон, Чартифон пожела да бъде разпитан с подлагане на изтезания, а Птосфес смяташе, че трябва да бъде обезглавен без много церемонии.

— Да го пратим в Ностор с Феблон — каза Морисън. — Не, да го пратим при Балф в Хос-Ктемнос с писмо до Върховния свещеник, Гласа на Стифон, за да му разкаже, че сами правим огнено семе, че ще научим всички как да го правят и че оставаме врагове на Дома на Стифон до пълното му унищожение.

Всички, включително и тези, които предлагаха необикновени и оригинални начини за умъртвяване на свещеника, нададоха одобрителни викове.

— И писмо до Гормот — продължи той, — с предложение за мир и приятелство. Да му кажем, че ще настаним войниците му на работа в мелниците за огнено семе и ще ги научим на всичко, а когато ги освободим, те ще обучат цял Ностор.

Птосфес се ужаси.

— Калван! Кой бог ти е размътил разума? Гормот е наш враг от рождение и ще си остане такъв, докато е жив.

— Ако се опита да направи огнено семе без нас, това няма да продължи дълго. Домът на Стифон ще се погрижи за него.