Х. Бийм Пайпър
Лорд Калван от друкога (6)

I

Въркън Вал наблюдаваше как Торта Карф върти празната револверна гилза върху бюрото си. Беше безценна гилза. Отне четирийсет дни и десет хиляди човекочаса пълзене по ръце и колене и ровене из нападали елови иглички, за да я открият.

— Това беше истинско чудо, Вал — каза Главният. — Арийско-транстихоокеанския?

— О, да. Бяхме сигурни от самото начало. Подсекторът на Дома на Стифон. — Той посочи точното цифрово обозначение на времепредела. — По същество всички са сходни — записите на езика, културата, забраните и отзвукът от случилото се, с които разполагаме, ще свършат работа.

Главният затършува из селектора на екранните карти. Когато намери географската зона и пробяга през пределите и секторите, на екрана се появи карта на източна Северна Америка, разделена на пет Велики кралства. Столицата на първото, Хос-Зигрос — предпочете да го идентифицира с термините, които би употребил човекът, когото търсеше — съвпадаше с Квебек и обхващаше Нова Англия и югоизточна Канада до езерото Онтарио. Второто, Хос-Агрис — Ню Йорк, западната част на провинция Квебек и северен Ню Джърси. Третото, Хос-Харфакс, където бе станало проникването. Четвъртото, Хос-Ктемнос — Вирджиния и Северна Каролина. И накрая, Хос-Блета, на юг до ръба на Флорида и на запад до залива Мобайл. А също така Тригат, който не беше Хос, т.е. „велик“, в долината Охайо. Взирайки се в една бележка пред себе си, Торта Карф очерта светла точка в центъра на Хос-Харфакс.

— Тук е. Разбира се, стана преди четиридесет дни. Човек може да измине голямо разстояние дори пеша за толкова време.

Главният знаеше това.

— Домът на Стифон — каза той. — Това е барутната теокрация, нали?

Точно тя. Бе срещал теокрации навсякъде из паравремето и не му допадаше нито една. Обсебилото политическата власт духовенство обикновено бе нетърпимо, по-лошо от всеки светски деспотизъм. Домът на Стифон беше особено неприятен случай в това отношение. Преди около пет столетия Стифон бил второстепенно божество-лечител и продължаваше да бъде в повечето Арийско-транстихоокеански сектори. Някакъв обожествен древен лекар, предполагаше Вал. След това в един времепредел, докато някакви свещеници правели опити с лекове, бяха смесили селитра, сяра и дървени въглища — съвсем малко количество, иначе не биха оцелели.

В продължение на около век барутът бил само храмово чудо, след което открили метателните му свойства и Стифон изоставил лечителската си практика и се насочил към бизнеса с муниции. Изследователи-духовници усъвършенствали барута и създали и усъвършенствали оръжия, които да го употребяват. Никой не бе открил бездимния барут и не бе изобретил ударния механизъм, но бяха на крачка. Сега, благодарение на монопола си над това абсолютно средство за запазване или промяна на политическото статукво, Домът на Стифон управляваше цялото атлантическо крайбрежие, докато светските суверени само послушно изпълняваха заповедите.

Запита се дали Келвин Морисън знае да прави барут и докато разсъждаваше наум, Главният изрече на глас:

— Ако знае, няма да имаме проблеми с установяването на мястото. Но впоследствие може да възникнат.

Обикновено така ставаше при случаите на измъкване — нещата или се опростяваха, или ставаха невероятно сложни. Много от тези паратемпорални двойници, захвърлени неочаквано в съвършено непознат свят, загубваха разсъдък, тъй като съзнанието им отказваше да приеме онова, което здравият разум им диктуваше като невъзможно. Други биваха ликвидирани от невежество. Трети биваха залавяни от туземците и затваряни в лудници, затвори, продавани като роби, екзекутирани като шпиони, изгаряни като магьосници или просто линчувани в зависимост от местните нрави. Мнозина приемаха новата си среда, приспособяваха се към нея и потъваха в безследна неизвестност. Минимален брой създаваха вълнения и се налагаше да се вземат мерки.

— Добре, ще разберем. Излизам лично в извънвремето, за да огледам.

— Не е нужно, Вал. Имаш достатъчно агенти, които могат да го направят.

Той поклати упорито глава.

— В Последния ден на годината, тоест след сто седемдесет и четири дни, ще бъда закопчан за този стол, в който седиш ти. Дотогава възнамерявам да имам колкото е възможно повече извънвремеви ангажименти. — Той се наведе и избра комбинация върху селектора. Появи се уголемена карта на Хос-Харфакс. Той я увеличи, ограничи района и посочи: — Ще проникна някъде тук. В планините в съседство на Саск. Ще бъда амбулантен търговец — обикалят навсякъде и никой не им държи сметка. Ще имам един кон за езда и три товарни със стока. Ще ми трябват пет-шест дни, за да проверя и събера, каквото ми трябва. Ще пътувам бавно, за да се движи мълвата пред мен. Може да стане така, че да чуя нещичко за този Морисън преди да стигна до Хостигос.

— А какво ще правиш с него, щом го намериш?

Това щеше да зависи. Понякога един „случайно попаднал“ можеше да бъде преместен жив в Полицейския терминал на Пето ниво, подложен на изтриване на паметта и върнат в собствения му времепредел. Случай на амнезия — това винаги беше правдоподобно обяснение. Или се налагаше ликвидиране със сигма-лъчев иглер, който не оставяше откриваеми следи. Сърдечен удар или „Просто умря“. Амнезията и сърдечният удар бяха чудесни неща от гледна точка на Паравремевата полиция. Всеки, който притежаваше здрав разум, бе склонен да приеме и двете. Здравият разум също беше чудесна работа.

— Все пак не ми се иска да го ликвидирам — в края на краищата той също е полицай. Но при обяснението, което скалъпваме за изчезването му, завръщането му в неговия времепредел не би било ласкателно за него. — Той се замисли. — Боя се, че се налага да го ликвидираме. Знае прекалено много.

— Какво знае, Вал?

— Ами видял е вътрешността на конвейера — нещо съвършено чуждо на съвременните му научни постижения. Второ, знае, че е преместен във времето, пътуването във времето е често срещана идея в научната фантастика в неговия свят. Ако е в състояние да пренебрегне буквалността на фантазиите и невероятностите, ще заподозре наличието на раса, способна да пътува във времето. Само слабоумен, какъвто не е нито един офицер от Пенсилванската щатска полиция, би бил толкова непросветен в собствената си история, за да си помисли дори за миг, че е преместен в миналото. А ще разбере, че не е преместен и в бъдещето, тъй като този район върху целия Евро-американски сектор е покрит с достоверно дълготрайни инженерни дейности, от които няма да открие нито следа. До какво води това?

— Паралелна промяна на времето и раса от паралелни пътници във времето — отвърна Главният. — А това е самата Паравремева тайна!

II

Тази вечер в Тар-Хостигос пируваха. Цялата сутрин докарваха мучащи говеда и квичащи прасета, за да бъдат заклани във външния двор. Секирите сечаха дърва за горене, траповете за печене бяха почистени от последния пир, от избите бяха извадени бъчви вино. На Морисън му се искаше в мелниците за огнено семе да кипи толкова активна дейност, каквато кипеше в дворцовата пекарница и дворцовата кухня.

Целодневна продукция, изстреляна по дяволите. Сподели го с Рила.

— Но, Калван, всички са толкова щастливи! — Тя самата беше безкрайно щастлива. — И толкова много труд положиха.

Нямаше как да не го признае, а може би моралната удовлетвореност щеше да компенсира производствената загуба. А и наистина имаше какво да празнуват: цели сто фунта огнено семе с петдесет процента по-добро от това на Стифон, половината от което произведено през последните два дни.

— Толкова отдавна нито един от нас не е имал причина да е истински щастлив — добави тя. — Когато устройвахме пир, всеки бързаше да се напие по-бързо, за да не мисли за предстоящото. А сега то може би изобщо няма да ни сполети.

Всички бяха опиянени от стоте фунта черен барут. Най-много пет хиляди изстрела с аркебузи. Трябваше да произвеждат повече от двайсет и пет фунта дневно — поне стотина. Производството на селитра бе задоволително, а Митрон бе направил някои усъвършенствания в изпарителната фабрика и сярата бе предостатъчно. Бавеха ги смесването и калъпите, както и стриването на калъпите. Това изискваше повече техника, а нямаше достатъчно компетентни мъже, за да я измайсторят. Това означаваше спиране на работата и по другите неща.

Лафетите за новите олекотени оръдия. Железариите бяха изработили четири — засега от ковано желязо, разбира се, след като никой не умееше да лее желязо „тук и сега“, в това число и той. Тежаха само четиристотин фунта — същите като тези на Густав Адолф — и с четири коня първият завършен прототип се носеше заедно с кавалерията по всеки що-годе сносен път. Това малко оръдие го правеше по-щастлив от всичко друго — освен Рила естествено.

Надяваше се да успее да направи статични полеви лафети и за по-големите оръдия. Щяха да са нужни по осем коня на парче и нямаше да могат да се придвижват успоредно с кавалерията.

И тезгяхи за витлови нарези — дълги дървени рамки, в които цевта да бъде стегната със скоби, с дървени цилиндри, които да плъзгат във водачи въртящата се прорезна глава. Един оборот на четири стъпки — спомни си, че такава беше стъпката на пушките „Кентъки“. Засега имаше една в оръжейния магазин на Тар-Хостигос.

И строево обучение на войската — това също трябваше да направи самият той, докато обучи няколко офицери. Никой нищо не знаеше за взводно придвижване — „тук и сега“ войските се придвижваха на тумби.

Щеше да мине цяла година, за да създаде такава армия, каквато би искал. А Гормот от Ностор щеше да му остави най-много месец.

Следобед постави на обсъждане всичко това на заседанието на генералния щаб. Както нарезът на пушките и цапфите на оръдията, понятието „генерален щаб“ също не бе известно „тук и сега“. Мобилизация означаваше струпването и въоръжаването на тълпи от селяци. Стратегията се заключаваше в избор на сравнително проходим маршрут. Тактиката се изчерпваше със строяване на тълпата в редици и после тълпата удряше или стреляше по всичко, което й се изпречеше. А разузнаването се състоеше в това препускащи пред войската конници, ако имаше такива, да донасят в последната минута какво са видели на около миля напред. Радваше го обстоятелството, че по всяка вероятност тъкмо такава бе представата и на принц Гормот за изкуството на военните действия.

Птосфес и Рила присъстваха в качеството си на принц и пряка наследница. Лорд Калван бе главнокомандващ на въоръжените сили на Хостигос. Чартифон, приел с готовност да се постави под командването на един чужденец, беше полеви маршал и командващ военните действия. Един застаряващ „капитан“ — което съответстваше приблизително на бригаден генерал — беше интендант, ковчежник, завеждащ строевото и бойното обучение, главен надзирател и началник на комисията за военна повинност. Един цивилен търговец, който не губеше пари от това, отговаряше за снабдяването. Митрон бе главен лекар, а свещеникът на Трант отговаряше за производството. Вуйчо Вълк Тарсес бе началник на капеланите. Хармакрос с кавалерията си охраняваше границите и пазеше Желязната завеса непроницаема, но трябваше да бъде махнат оттам. Беше отличен боец, за да го губят за кадрова работа, а и Ксентос в момента бе поел по-голяма част от разузнавателната дейност. Освен духовническата си роля като върховен свещеник на Дралм и политическата си функция като канцлер на Птосфес, той поддържаше контакти с религиозните си събратя в Ностор, които до един ненавиждаха безгранично Дома на Стифон и се бяха заели да организират действаща Пета колона. Подобно на Желязната завеса, изразът Пета колона бе станал неразделна част от тукашния речник.

Той с удовлетворение забеляза, че първият блясък на оптимизма сред най-висшия ешелон е помръкнал.

— Дяволски глупаци! — ръмжеше Чартифон. — Цяло буре огнено семе — ще го изстрелят всичкото, празнувайки тази нощ. И си мислят, че сме се спасили. Това, че сами си правим огнено семе, само ни дава известен шанс и толкоз. — И той отново изруга така, че Ксентос се навъси. — Имаме три хиляди под оръжие. Ако вдигнем всички момчета с лъкове и стрели и всички селяни с вилите, можем да го докараме най-много до пет хиляди, но няма да остане нито едно момче или изкуфял дъртак. А Гормот ще вдигне десет хиляди: четири хиляди негови поданици и шест хиляди наемници.

— Бих казал осем хиляди — обади се Хармакрос. — Няма да вдигне селяните от полето — трябват му там.

— Тогава няма да чака до жътва, а ще нахлуе по-скоро — каза Птосфес.

Той погледна релефната карта върху дългата маса. Представата, че картите са важно военно средство, бе другото, за което му се наложи да ги убеждава. Тази бе недовършена. Двамата с Рила бяха изработили по-голямата част от нея, открадвайки от времето, през което трябваше да бъдат свършени един куп други неща. Базираше се на онова, което той помнеше от подробните карти, които използваше в Щатската полиция, на разговорите със стотици войници, горски, селяни и земевладелци, както и на значителни лични познания, придобити при обиколка на околността на кон.

Гормот можеше да нападне по долината на Листра, прекосявайки реката при Лок Хейвън, но това не би му гарантирало една трета от Хостигос. Цялата граница по Плешивите орли бе солидно защитена навсякъде, освен в падината на Домбра. Пазеше я Тар-Домбра, който преди седемдесет и пет години се бе предал на дядото на принц Гормот заедно с Долината на седемте хълма.

— Ще трябва да направим нещо, за да го забавим. Този Тар-Домбра… ако го превземем и окупираме Долината на седемте хълма, ще отрежем най-добрите му пътища за нахлуване.

Всички се вторачиха в него както първия път, когато заговори за направата на огнено семе. Пръв успя да се обади Чартифон:

— Човече! Никога не си виждал Тар-Домбра, инак не би говорил така! Никой не може да превземе Тар-Домбра, освен ако не го купи, както постъпи принц Галтрат, а ние нямаме достатъчно пари за това.

— Точно тъй — обади се капитанът. — По-малък е от Тар-Хостигос, разбира се, но е два пъти по-силен.

— И носторите ли смятат, че не може да бъде превзет? Значи може. Принце, тук има ли някакви планове на този замък?

— Да. Върху голям свитък в едно от моите ковчежета. Беше на дядо ми и винаги сме се надявали, че някой ден…

— Искам да го видя след това. Знаете ли да са направени някакви промени, след като са го получили носторите?

Поне отвън не бяха. Попита за гарнизона. Петстотин, смяташе Хармакрос. Сто от редовната войска на Гормот и четиристотин наемническа кавалерия за охраната на Долината на седемте хълма за нахлуване в Хостигос.

— Тогава спираме да убиваме нападатели, които могат да бъдат заловени живи. Пленниците могат да бъдат накарани да говорят. — Той се обърна към Ксентос. — Има ли свещеник на Дралм в Долината на седемте хълма? Можеш ли да се свържеш с него и ще ни помогне ли? Обясни му, че това не е война срещу принц Гормот, а срещу Дома на Стифон.

— Той го знае и ще помогне с каквото може, но не може да влезе в Тар-Домбра. Там има свещеник на Галзар за наемниците и свещеник на Стифон за господаря на замъка и неговите придворни, но за носторите Дралм е бог само на селяните.

— Не е малко. Може да говори с хора, които да влязат вътре, нали? И може да изпраща съобщения и да създаде шпионски апарат. Искам да знам всичко, което може да се научи за Тар-Домбра, няма значение колко незначително. Искам най-вече да знам как е построена охраната и как снабдяват двореца. И го поставете под непрекъснато наблюдение. Хармакрос, намери хора за това. Съгласен съм, че не можем да го превземем с бой. В такъв случай ще трябва да го направим с хитрост.

III

Амбулантният търговец Въркън напредваше нагоре по пътя, седнал върху бавно пристъпващия кон. Отзад един зад друг го следваха трите товарни коня. От горещината бе потен под металната ризница, а потта се стичаше и по лицето му под шлема към новата му брада, но тук никой не бе виждал невъоръжен амбулантен търговец и му се налагаше да търпи. Доспехите бяха от прилежащ, почти идентичен времепредел, както и дрехите под тях, късата пушка в калъфа на седлото, сабята и кинжала, конските такъми и стоките — изключение правеше единствено бронзовото ковчеже в един от пакетите.

Стигна гребена на хълма и бавно се заспуска по другия склон. Забеляза някакво движение пред една варосана колиба със сламен покрив. Яхнали конете си мъже, проблесналите им под слънчевите лъчи брони и червено-сините цветове на Хостигос. Поредният кавалерийски патрул, третият, откак бе прекосил границата откъм Саск. Предишните два не му обърнаха внимание, но тези имаха намерение да го спрат. Двама бяха с кавалерийски копия, третият държеше мускет, а четвъртият — изглежда, командирът им — бе с разкопчани кобури. Други двама с мускети тръгнаха пеша.

Той спря, зад него послушно спряха и товарните коне.

— Добра среща, войници — поздрави той.

— Добра среща, търговецо — отвърна командирът им. Държеше ръка близо до пистолета си. — От Саск ли си?

— От Саск идвам. От Ултор съм. Роден съм в Грефтшар. — Ултор бе пристанище на езерото на север, а Грефтшар беше кралството около Великите езера. — Отивам в Агрис.

Един от групата се изкиска. Сержантът попита:

— Имаш ли огнено семе?

Той докосна барутницата на колана си.

— Около двайсет изстрела. Смятах да купя в Саск, но когато свещениците разбраха, че ще мина през Хостигос, не ми продадоха нищо. Домът на Стифон май не ви харесва, хостиги.

— Под ембарго сме. — Сержантът не беше особено разтревожен от това. — Но се боя, че скоро няма да можеш да си тръгнеш оттук. Всеки момент ще избухне война с Ностор и лорд Калван не иска той да разбере за това, затова е наредил никой да не напуска Хостигос.

Той изруга, както се очакваше от него. Сега пък лорд Калван?

— И аз бих се чувствал онеправдан на твое място, но знаеш как е — изрази съчувствие сержантът. — Когато господарите заповядват, простите хорица изпълняват, ако искат да спасят главите си. Но въпреки това ще останеш доволен. Ще можеш да продадеш стоката си на добра цена, а ако си добър в някой занаят, можеш да си намериш и добре платена работа. Или да постъпиш на военна служба. Добри коне и снаряжение имаш и ще бъдеш приет добре от лорд Калван.

— Лорд Калван? Мислех, че Птосфес е принц на Хостигос. Или са настъпили промени?

— Не. Да го благослови Дралм, Птосфес все още е наш принц. Но лорд Калван, Дралм да благослови и него, е новият ни водач. Казват, че бил магьосник, но не ми се вярва.

— Прав си. За магьосници повече се разправя, отколкото ги има — съгласи се Вал. — Има ли други задържани търговци като мен?

— О, от стифоните има колкото щеш. Градът гъмжи от тях. По-добре иди в „Червената алебарда“ — по-свестните от тях са там. Кажи на ханджията моето име. — Той повтори името си няколко пъти, за да е сигурен, че Вал ще го запомни. — Там ще се оправиш.

Побъбриха със сержанта и останалите за качеството на тукашното вино, дали могат да се намерят момичета и за пазарните цени на стоките. Накрая той им пожела късмет и продължи.

Ами да, лорд Калван! Би искал да престане да мисли за този мъж по различен начин. И не друго, а принц от далечна страна. Подмина още няколко фермерски къщи, около които работеха по няколко души. Мъжете копаеха из торищата, а над огньовете димяха казани. Това му подсказа причината за безразличието, с което кавалеристите коментираха ембаргото на Дома на Стифон.

Излизаше, че Стифон се е сдобил с конкурент.

Веднага забеляза, че град Хостигос е по-оживен и делови от Саск. Наемници не се виждаха, но имаше много редовна войска. Улиците гъмжаха от каруци и талиги, а занаятчийският квартал гърмеше от шумовете на ковачите и дърводелците. Той намери странноприемницата, която му бе препоръчал сержантът, спомена името му, за да гарантира комисионната му, остави конете в конюшнята, прибра на сигурно място стоката и нареди да отнесат дисагите и пушката в стаята му. Крачеше зад прислужника с бронзовото ковчеже на рамо. Не искаше друг да го носи, за да не разбере колко е леко.

Щом остана сам, се наведе над ковчежето — с нищо неотличаваща се правоъгълна кутия, по която не се забелязваха панти или заключалка, и натисна с палци две светли метални кръгчета отгоре. Фотоелектрическата ключалка щракна, разпознавайки отпечатъците му, и капакът бавно се повдигна. Вътре имаше четири сфери от блещукаща медна мрежа, няколко уреда с циферблати и бутони и малък сигма-лъчев иглер — дамски модел, достатъчно миниатюрен, за да се скрие в шепа, но точно толкова смъртоносен, колкото големия, който носеше обикновено.

Към дъното на ковчежето бе закрепено антиграв-устройство, което бе включено и малката червена светлинка мигаше. Когато го изключи, дъските на пода отдолу изскърцаха — сега то тежеше над половин тон. Натисна капака и чу изщракването на ключалката.

Общото помещение на долния етаж бе пълно с народ и шумно. Той намери свободно място на една дълга маса срещу плешив мъж с червена брада на фитили, който му се усмихна.

— Нова рибка в мрежата, а? — попита той. — Добре дошъл, братко. Откъде си?

— От Ултор. С три конски товара стока от Грефтшар. Казвам се Въркън.

— Аз съм Скранга.

Плешивият се оказа от град Агрис на острова в устието на Хъдсън. Купувал коне в Тригат.

— Тия тук взеха повечето — петдесет. Платиха по-малко, отколкото поисках, но повече, отколкото очаквах, та предполагам, че взех добра цена. Имах четирима пастири в Тригат — всички отидоха в кавалерията. Работя в мелницата за огнено семе, докато ме пуснат да си вървя.

— В какво? — Той се престори, че не може да повярва. — Да не искаш да кажеш, че произвеждат собствено огнено семе? Само свещениците на Стифон могат да го правят.

Скранга се разсмя.

— И аз така мислех, но всеки може да го прави. Лесно е като да си свариш кленов сироп. Виж как става. Копаят селитрата от торищата…

И подробно описа процеса стъпка по стъпка. Мъжът до него се включи в разговора. Той познаваше в общи линии технологията: дървените въглища изгаряли, сярата служела за запалването, а селитрата раздухвала огъня и изстрелвала куршума от пушката. И всичко това не се пазеше в тайна, помисли си Вал, докато слушаше. Ако един полицейски ефрейтор, който преди това бе ходил на война, не поддържаше секретност, причината беше, че не се е погрижил за това. Лорд Калван искаше да не научат само в Ностор, докато натрупа достатъчно огнено семе, за да започне войната.

— Да бъде благословен Дралм, че ме доведе тук — каза Скранга. — Когато си тръгна, ще отида някъде и ще се хвана сам да произвеждам огнено семе. Хос-Ктемнос — не, не искам да съм близо до Дома на Стифон. Може би Хос-Блета или Хос-Зигрос. Но ще забогатея. И ти можеш, ако си държиш очите и ушите отворени.

Агрисецът довърши яденето си, каза, че трябвало да се връща на работа, и си тръгна. Един кавалерийски офицер, който бе седнал през няколко места, веднага взе чашата и каната си и се премести на освободеното място.

— Сега ли пристигаш? — попита той. — От Ностор?

— Не, от Саск. — Отговорът, изглежда, разочарова кавалериста. Вал повтори историята с Ултор и Грефтшар. — Колко трябва да остана тук?

Офицерът повдигна рамене.

— Само Дралм и Галзар могат да ти кажат. Докато не започнем война с носторите и не ги победим. Какво си мислят саските, че правим тук?

— Надяват се Гормот да ви отсече главите. Не знаят, че правите огнено семе.

Офицерът се захили.

— Ха! Някои от тия педерасти ще останат без глави върху рамената, ако принц Сараск не внимава какви ги върши. Казваш, че имаш три коня грефтшарска стока. Саби намират ли ти се?

— Десетина. Продадох няколко в град Саск. Имам и кинжали, затвори за пушки, четири добри ризници и доста калъпи за отливане на куршуми. Освен това бижута, инструменти и посуда.

— Закарай нещата си в Тар-Хостигос. Всяка вечер има малък панаир във външния двор. От живеещите в двореца можеш да изкараш по-добри пари, отколкото тук в града. Иди раничко. И кажи името ми. — Той му го съобщи заедно с кавалерийския отряд, в който служеше. — Обади се на капитан Хармакрос. Ще е доволен да научи новини от теб.

Късно следобед той отново натовари конете и потегли по пътя към замъка в планината над дефилето. В работилниците покрай стената на външния двор кипеше дейност. Освен другите неща видя да сглобяват един лафет за полево оръдие — не някаква четириколесна каруца, а двуколесен, такъв, какъвто трябва да е. Оръдието за снаряди от четири фунта беше от запоено желязо, което бе обичайно за подсектор Дома на Стифон, но имаше и цапфи, което не бе обичайно. Отново лорд Калван.

Като всички местни придворни, Хармакрос поддържаше елегантна брадичка. Доспехите му бяха богати, но похвално очукани. Вместо обичайния посичащ меч имаше съвсем нова дълга рапира. Очевидно Калван бе въвел революционната идея, че сабите имат върхове, които би следвало да се използват. Той зададе на грефтшарския търговец няколко въпроса, след което изслуша подробен доклад какво е видял в Саск, включително информация за наемническите команди, наети напоследък от принц Сараск, заедно с имената на капитаните.

— Държал си отворени очите и ушите си — заключи той — и знаеш какво трябва да разкажеш. По-добре да бе минал през Ностор. Бил ли си някога войник?

— Всички свободни търговци са войници на собствена служба.

— Да, така е. Е, когато си продадеш стоката, добре дошъл при нас. Не като прост кавалерист — знам, че вие търговците сте много добри за това. Като разузнавач. Искаш ли да продадеш и товарните си коне? Ще ти дадем добра цена за тях.

— Ако успея да продам стоката, да.

— Няма да имаш проблеми. Ние самите ще купим ризниците, затворите, сабите и останалото от този род. Навъртай се наоколо. Седни да похапнеш с офицерите. Ще намерим нещо за теб.

Имаше няколко инструменти както за дърводелска, така и за железарска работа. Разпродаде ги на занаячиите по работилниците покрай външната стена за добра цена в злато и още по-добра като информация. Освен рапири и подобрени оръдия, лорд Калван ги бе научил и на витловия нарез в огнестрелните оръжия. Никой не знаеше кога е пристигнал, а само че е от далечна страна отвъд Западния океан. По-набожните бяха сигурни, че към Хостигос го е насочила ръката на самия Дралм.

Офицерите, с които седна да се нахрани, изслушаха с изострено любопитство наученото от него в Саск. Изглежда, след Ностор идваше ред на Саск. Когато заговориха за лорд Калван, дори най-сдържаните изрази показваха дълбоко уважение, което стигаше у някои до възхита от героизма му. Но не знаеха нищо за него преди да се бе появил — тогава повел няколко побегнали селяни в контранападение срещу нахлули ностори и бил прострелян по погрешка от самата принцеса Рила.

Вал продаде ризниците, саблените остриета и затворите на едро и постави останалата стока за разпродажба на една сергия. Тълпата бе голяма и търговията вървеше. Видя лорд Калван да обикаля от сергия на сергия в пълно бойно снаряжение — вероятно не го сваляше от себе си, за да свикне с тежестта му. На колана си носеше колт 0.38, рапира и кинжал и бе прегърнал красиво русо момиче в ризница за езда. Това трябваше да е Рила, дъщерята на принц Птосфес. Щастливата фамилиарност, с която се бе притиснала до него, и нежността, с която той я поглеждаше, го накараха да се усмихне. Но при мисълта за мисията, с която бе пристигнал, усмивката върху лицето му замръзна. Не искаше да убие този мъж и да разкъса сърцето на това момиче, но…

Двамата приближиха до неговата сергия и лорд Калван взе един пиринчен хаван с чукало.

— Откъде ги караш? — попита той. — Откъде пристигат?

— Направени са в Грефтшар, лорде, прекарани са по езерото с лодка в Ултор.

— Това е лято. Няма ли леярни по-наблизо от Грефтшар?

— О, има, лорде. В град Зигрос има много.

Лорд Калван остави хавана.

— Разбирам. Благодаря. Капитан Хармакрос ми каза, че е разговарял с теб. И аз бих искал да поговорим. Утре цялата сутрин ще бъда в двореца. Обади ми се, ако си тук.

Когато се върна в „Червената алебарда“, Вал пропиля известно време и малко пари в общото помещение. Всички, доколкото успя да разбере, изглеждаха доволни, че тайнственият лорд Калван е пристигнал в Хостигос по съвсем нормален начин със или без божията помощ. Накрая се качи в стаята си.

Отвори ковчежето, извади една от мрежестите сфери и измъкна от нея говорителче, по което говори дълго.

— До този момент — заключи той, — изглежда, никой няма никакви подозрения за нещо паранормално, свързано с него. Предложиха ми да стана разузнавач в неговата войска. Мисля да го направя. Може да се наложи да ми бъде оказана помощ, докато изпълнявам задълженията си. Ще намеря място за приземяване на антиграв-конвейер някъде в гората близо до град Хостигос. Когато го направя, ще изпратя съобщение.

След това прибра говорителя, нагласи брояча на транспозиционнополевия генератор и включи антиграва. Занесе сферата до един отворен прозорец и я хвърли навън. Проследи я с поглед, докато не се стопи в нощта. Няколко секунди по-късно в отрупаното със звезди небе лумна мигновен блясък. Приличаше на метеор — ако някой хостиг го бе видял, сигурно си бе пожелал нещо.