Х. Бийм Пайпър
Лорд Калван от друкога (10)

I

Заседателната зала на Генералния щаб се намираше точно зад вратата на централната кула. Релефната карта бе завършена и разпъната. За целия Генерален щаб всичко представляваше новост. Както и за самия него, но той имаше някаква смътна представа какво трябва да върши един Генерален щаб, което го поставяше по-високо от останалите. Ксентос докладваше за донесеното от Петата колона в Ностор.

— Пекарните работят денонощно. Мляко не може да се намери на никаква цена — всичкото го правят на сирене. А от месото правят пушени суджуци.

Суха храна, която всеки войник може да носи в раница: полеви порцион. Всичко, дори хлябът, можеше да се трупа на склад, помисли си Калван, но Ксентос продължи, че се реквизирали фургони и волове, а селяните се вербували насила за колари. Това не се предприемаше кой знае колко време предварително.

— Значи Гормот не смята да чака прибирането на реколтата — заключи Птосфес. — Ще удари скоро и падането на Тар-Домбра въобще не го спря.

— Забави го, принце — каза Чартифон. — Сега щеше да залее Ностор с наемници пред Долината на седемте хълма, ако не бяхме превзели Тар-Домбра.

— Признавам го. — Върху устните на Птосфес се появи усмивка. Откакто барутните мелници започнаха да действат и особено след падането на Тар-Домбра, той се учеше отново да се усмихва. — Трябва да се подготвим да го посрещнем малко по-рано, отколкото очаквах, това е всичко.

— Ще трябва да сме готови най-късно утре — обади се Рила. Беше заела този израз от него. — С какво смятате, че ще ни удари?

— От известно време размества войските си — съобщи Хармакрос. — Изглежда, придвижва всички наемници на изток, а своите войници на запад.

— Бродът Маракс — предположи Птосфес. — Ще хвърли първо наемниците срещу нас.

— О, не, принце! — не се съгласи Чартифон. — Да обикалят цялата планина и целия път през източен Хостигос? Не би го направил. Ще влезе оттук.

Той измъкна огромния си меч — не признаваше новомодните ръженчета, — завъртя го леко във въздуха, за да го хване удобно, и посочи на картата, където Листра се вливаше в Атан.

— Ето тук, при устието на Листра. Може да придвижи цялата си армия на собствена територия нагоре по течението и да форсира тук — ако му разрешим, — превземайки долината на Листра до границата със Саск. Тук са всичките ни железарии.

Това вече беше напредък. До неотдавна оръжието за Чартифон не бе нищо повече от онова, с което се сражаваш — даденост сама по себе си. Сега започваше да разбира, че то следва да бъде произведено.

Това предизвика спор. Някой предположи, че Гормот ще се опита да форсира някоя от клисурите. Не Домбра — бе здраво укрепена. Може би дефилето на Врилос.

— Ще нападне там, където не го очакваме — обяви Рила.

— Но това означава, че трябва да го очакваме навсякъде.

— Велики Галзар! — избухна Птосфес и измъкна рапирата. — Това означава, че трябва да го очакваме навсякъде оттук — той посочи устието на Листра — дотук. — Този път посочи мястото, където в света на Келвин Морисън се намираше Луисбърг. — Това означава, че с половината от силата на Гормот трябва да сме по-силни от него във всяка възможна точка.

— Значи трябва да разместим хората по-бързо — каза дъщеря му.

Умно момиче! Бе разбрала онова, което другите не бяха разбрали и за което Калван бе мислил цяла нощ — че подвижността може да компенсира числеността.

— Да — обади се той. — Хармакрос, за колко пехотинци можеш да подсигуриш коне? Може и да не са добри коне, а само да ги пренесат до полесражението.

Хармакрос се възмути — воини върху коне са кавалерия. Всеки знаеше, че са нужни години, за да обучиш кавалерист. Трябваше да си роден за тази работа. Чартифон също се възмути — пехота са воини, които се сражават пеша, и не им е мястото върху конете.

— Това означава — продължи той, — че в бой един на всеки четирима ще държи конете на останалите, но ще влезат в бой преди битката да е свършила и могат да носят по-тежка броня. Та за колко пехотинци можеш да намериш коне?

Хармакрос го изгледа, видя, че говори сериозно, замисли се за момент и се усмихна. На Хармакрос винаги му трябваше малко време, за да се окопити от шока на някоя нова идея, но винаги се окопитваше навреме.

— Една минутка, сега ще видя.

Дръпна офицера по запасните коне встрани, а Рила се присъедини към тях с дъска и креда. Освен другото, Рила бе математикът. Бе научила арабските цифри. Начело в списъка „Причини да обичам Рила“ бе обстоятелството, че момичето имаше мозък и не се боеше да го използва.

Той се обърна към Чартифон и заговориха за защитата на устието на Листра. Все още обсъждаха, когато Рила и Хармакрос дойдоха при тях.

— Две хиляди — съобщи Рила. — Всички имат четири крака и до снощи всички бяха живи.

— Хиляда и осемстотин — съкрати ги Хармакрос. — Ще ни трябват за багажа и за замяна.

— Хиляда и шестстотин — реши Калван. — Осемстотин копиеносци с бойни, а не ловджийски копия и онези неща от коси, и осемстотин аркебузири с аркебузи, а не пушки за зайци. Можеш ли да го направиш, Чартифон?

Можеше. Както и всички, които нямаше да паднат от конете.

Освен тази лекоподвижна сила оставаха още хиляда и двеста копиеносци и двеста стрелци. И запасняците, разбира се: всеки, който можеше да извърви един час пеша, без да издъхне, въоръжен с каквото му попадне. Те наброяваха две хиляди селяни и щяха да воюват сърцато, макар и неумело. Много от тях щяха да загинат.

А според най-добрите изчисления на разузнаването Гормот разполагаше с шест хиляди наемници, четири хиляди от които кавалеристи, и четири хиляди свои поданици — без да се включват застарелите и младежите, — като нито един от тях не бе въоръжен със земеделски сечива или арбалети. Той погледна отново картата. Гормот щеше да нападне там, където превъзходството на кавалерията щеше да му осигури най-голямо предимство. Или при устието на Листра, или при брода Маракс.

— Добре. И всички стрелци. — Бяха петдесет души. — Качете ги върху най-добрите коне — те ще трябва да са навсякъде едновременно. И петстотин редовни кавалеристи.

Сега всички се развикаха. Не разполагаха с толкова. Над картата засвяткаха саби, които сочеха местата, където имаше наполовината на това. Избухнаха спорове. Някой ден по време на тези спорове някой можеше да използва сабята и за нещо друго, освен да сочи по картата. Накрая стъкмиха петстотин души за бързоподвижния батальон.

— И искам всички мускети и кавалерийски копия да бъдат върнати — нареди той. — Кавалерийските копия са по-добри от онези, които имат половината ни копиеносци, а мускетите са добри почти колкото аркебузи. Няма да товарим кавалерията с пехотинско въоръжение, когато пехотата отчаяно се нуждае от такова.

Хармакрос се поинтересува с какво ще се сражава кавалерията.

— Със саби и пистолети. Задачата на кавалерията е да разузнава и събира информация, да неутрализира вражеската кавалерия, да възпрепятства придвижването и комуникациите на противника и да преследва бегълци. А не да воюва пеша — именно затова организираме конна пехота: да извършва самоубийствени атаки срещу струпани на едно място копиеносци, — тъкмо за тази цел правим леките оръдия за четирифунтови гюлета. Копията и мускетите ще се раздадат на пехотата, а ловджийските пушки и косите могат да се раздадат на запасняците.

— Ти командваш лекоподвижния батальон, Хармакрос — продължи той. — Предай дейността си по разузнаването на Ксентос. Принц Птосфес и аз ще му помагаме. Твои са четирите леки оръдия и двете, които правим, веднага щом са готови. Вземи и четирите най-леки от старите осемфунтови. Заемаш позиции в Долината на седемте хълма. Бъди в готовност да тръгнеш на изток или на запад веднага щом получиш заповед за това.

— И още нещо: бойни викове. — Трябваше да бъдат подвиквани постоянно, за да не се избиват помежду си. — Освен „Птосфес!“ и „Хостигос!“, ще викаме: „Долу Стифон!“

Това бе посрещнато с всеобщо одобрение. Всички знаеха кой е истинският враг.

II

Гормот, принц на Ностор, остави чашата и избърса мустаците си с опакото на ръката си. Свещите по дългата маса потрепваха. Приборите тракаха и гласовете се извисяваха.

— Всичко загубих! — оплакваше се един барон, пропъден от Долината на седемте хълма при падането на Тар-Домбра преди малко по-малко от една луна. — Къща, двайсет ферми, село…

— Да не мислиш, че ние не сме загубили нищо? — запита друг благородник. — Прекосиха реката на другата нощ, след като те изгониха, и изпепелиха всичко върху земята ми. Само по чудото на Стифон се спасих, без да ми изпият кръвчицата.

— Срамота! — викна Виблос, върховният жрец на храма на Стифон, който седеше до него на високата маса. — Бърборите за краварници и селски колиби. А какво ще кажете за стопанството на храма на Седемте хълма, плячкосано и осквернено свято място? Петнайсет миропомазани свещеници и послушници и двайсет стражи, всички изклани до един! „Изтребвани като вълци“ — цитира той.

— Това е работа на Стифон — нека той си поеме грижата — намеси се лордът от Западен Ностор. — Искам да разбера защо нашият принц не се погрижи за защитата на Ностор.

— Това може да бъде спряно, принце — каза кметът на град Ностор, най-преуспяващият търговец. — Принц Птосфес предложи мир, след като Хостигос си възвърна Тар-Домбра. Той е мъж, който държи на думата си.

— Да приемем мир, подхвърлен като милостиня на просяк? — изрева Нецигон, главнокомандващият на Ностор. — Приятелска ръка, подадена ни като изстрел на оръдие?

— Мир с един осквернител на свещени места и касапин на свещеници на Стифон? — развика се и Виблос. — Мир с богохулник, който има претенцията да върши с ръцете си на смъртен чудесата на самия Стифон и да произвежда огнено семе без неговото благоволение?

— Не само претенции! — намеси се граф Феблон, братовчедът на Гормот. — В името на Дралм, когато превзеха Тар-Домбра, хостигите изгориха повече огнено семе, отколкото си мислехме, че има в цял Хостигос. Бях там, за разлика от вас. И когато отвориха военните складове, се усмихнаха презрително и казаха: „Този гаден боклук! Не го смесвайте с нашето.“

— Това е друг въпрос — взе думата и баронът от устието на Листра. — Аз искам да знам какво е направено, за да не влязат в Ностор. Та те опустошиха всичко от планината до реката — не остана нито една колиба.

Пред вратата изтракаха оръжия и някой каза подигравателно:

— Ето го и Птосфес! Всички под масите!

Влезе мъж с ризница и черни кожени бричове, който отдаде поздрав — капитанът на тъмницата.

— Принце, принудихме специалния затворник да говори. Ще разкаже всичко.

— Ха!

Гормот знаеше какво означава това. Разсмя се, като забеляза угрижените погледи на насядалите около страничните маси. Не един и двама от придворните му имаха причини да изпитват страх от някой, който има намерение да разкаже всичко за нещо. Той извади кинжала си и направи резка върху свещта пред себе си — на един пръст от върха.

— Носиш добра новина. Когато свещта се стопи до чертата, ще дойда да го чуя.

Кимна му, че го освобождава, и капитанът се поклони и излезе заднишком. Принцът удари по масата с дръжката на кинжала.

— Млъкнете всички. Разполагам с малко време, тъй че наострете уши. Клестреус — обърна се той към главнокомандващия на наемническите роти, — имаш четири хиляди коне, две хиляди пешаци и десет оръдия. Прибави към тях хиляда от моята пехота и каквито от моите пушки смяташ за подходящи. Ще прекосиш Атан при брода Маракс. Тръгни утре, преди росата да се е вдигнала от тревата. До следващия изгрев вземи и задръж брода, пусни най-добрите си кавалеристи напред, а другите да ги последват, колкото могат по-бързо.

— Нецигон — обърна се след това той към своя главнокомандващ, — събери всички мъже до последния селяк и вземи оръдията, които ти остави Клестреус. Разположи роти на всяка планинска пътека откъм реката, като използваш за това селяните. С останалите войски стигни устието на Листра и дефилето на Врилос. Докато Клестреус напредва през източен Хостигос, той ще атакува всяка клисура в тил, а твоите хора да му се притекат на помощ. Тар-Домбра ще уморим от глад. Другите ще ги превземем с пристъп. Когато Клестреус стигне до дефилето на Врилос, ще прегазиш Атан и ще прекосиш долината на Листра. След това ще превземем Тар-Хостигос. Само Галзар знае колко време ще ни отнеме това, но до половин луна останалата част от Хостигос би трябвало да е наша.

Покрай масата се понесе доволно мърморене. Това бе добра новина, която отдавна чакаха да чуят. Единствено върховният жрец Виблос остана неудовлетворен.

— Но защо толкова скоро, принце?

— Скоро ли? В името на жезъла на Галзар, та ти настояваш за това като дамгосано говедо, откак се разлистиха дърветата. Ето ви вашето нахлуване сега — а ти протестираш. Защо?

— Още няколко дни няма да променят нищо, принце — отвърна Виблос. — Днес получих съобщение от Дома на Стифон върху Земята от перото на Негово светейшество самия Глас на Стифон. Негова святост архисвещеник Крастоклес пътува насам с богати дарове и благословията на Стифон. Ще бъде дълбоко неуважение да не изчакаме пристигането на Негова святост.

Поредният проклет храмов плъх, по-едър, по-тлъст и по-нагъл от този тук. Е, нека пристигне след победата и се задоволи с кокалите, които му подхвърлят.

— Чухте ме — обърна се той към двамата военачалници. — Тук управлявам аз, не този свещеник. Изпълнявайте. Разпоредете се веднага и утре потегляйте.

След това се надигна, като блъсна стола, преди прислужникът да успее да го отмести. Резката върху свещта все още се виждаше.

Стражи с факли в ръце го съпроводиха по извитата стълба към тъмницата. Въздухът миришеше на тежко. От дъха му се образуваше пара — лятната горещина никога не проникваше в подземието. Крясъците, които долитаха от стаята за изтезания, подсказваха, че разпитват някой нещастник, и той се запита кой ли може да е. Спряха пред желязна врата, която той отключи със закачен на колана си ключ и влезе сам, като я затвори зад гърба си.

Стаята бе обширна, затоплена от огъня в камината в ъгъла и осветена от закачен на тавана огромен фенер. На отрупаната с боклуци маса приведен мъж блъскаше с чукало в един хаван. Щом вратата се затвори, мъжът се изправи и се обърна. Беше плешив, с червеникава брада, а на колана му имаше съвсем необичаен за един затворник кинжал. На масата бе оставен ключ от вратата, а до него два тежки пистолета. Мъжът се усмихна.

— Поздрав, принце. Готово. Опитах го и е добро като произведеното в Хостигос и много по-добро от боклука, който продават свещениците.

— И без никакви молитви към Стифон, Скангра?

Скангра, който дъвчеше тютюн, изплю една кафява храчка на пода.

— Плюл съм в мутрата на Стифон! Искаш ли да го опиташ, принце? Пистолетите са празни.

Върху масата имаше наполовина напълнена с огнено семе купа. Принцът отмери един заряд и сипа в единия, зареди, тикна куршум, натъпка подсипа и нагласи кремъка и ударника. Прицели се в една цепеница до камината и стреля, след което остави пистолета и отиде да измери дупката със сламка. Куршумът бе проникнал на дълбочина почти колкото кутре. Семето на Стифон не можеше да постигне подобно нещо.

— Отлично, Скранга! — засмя се той. — Ще трябва да те крием още известно време, но от този час ти си първият благородник в Ностор след мен. Титулувам те херцог. Ще имаш най-богатите земи в Хостигос, когато Хостигос стане мой.

— А храмовите стопанства в Ностор? — запита Скранга. — Ако ми възложиш да правя огнено семе за теб, там има всичко, от което се нуждая.

— Да, в името на Галзар, тях също! След като приключа с Птосфес, ще си уредя сметките с Виблос и преди да го оставя да умре, ще започне да завижда на Птосфес.

Грабна една калаена чаша и без да провери дали е чиста, отиде до бурето с вино и я напълни. Опита виното и го изплю.

— Тази помия ли са ти дали да пиеш? Който и да го е допуснал, няма да види утрешния залез! — Той блъсна вратата и изрева: — Вино! Вино за принц Гормот и херцог Скранга! И сребърни чаши! — И запрати все още пълната с вино до половината калаена чаша по един от стражите. — Размърдай си задника, нещастнико! И го опитай дали става за благородници!