Х. Бийм Пайпър
Лорд Калван от друкога (3)

I

Рила седеше на масата до баща си в малкия кабинет. Чартифон беше в единия край, Ксентос в другия, а кавалерийски капитан Хармакрос бе седнал на стол до камината — шлемът му беше на пода до него. Селянинът Вурт бе застанал с лице към тях с провесен на рамото мускет и закачени на пояса рогова барутница и торбичка с куршуми.

— Добре се справи, Вурт — похвали го баща й. — И като изпрати съобщението, и по време на битката, и като каза на принцеса Рила, че чужденецът е приятел. Ще се погрижа да получиш награда.

Вурт се усмихна.

— Но, принце, аз имам тази пушка и огнено семе за нея — отвърна той. — А синът ми улови кон с всички такъми и даже пистолети в кобурите и принцесата каза, че можем да задържим всичко това.

— Честна бойна плячка, твоя е по право. Но ще се погрижа да изпратят утре нещо във фермата ти. Само не пилей огненото семе за сърни. Скоро ще ти потрябва за още ностори.

Той кимна, че селякът е свободен, и Вурт се ухили, поклони се и заотстъпва, като мърмореше благодарности. Чартифон го изгледа и отбеляза, че този мъж е нанесъл сериозни загуби на Гормот от Ностор.

— Снощи всичко му излезе скъпо — добави Хармакрос. — Осем изгорени къщи, десетима заклани селяни, четирима убити и шестима ранени наши кавалеристи, а преброихме и повече от трийсет убити в селото на пътя и още шестима във фермата на Вурт. И конете, които заловихме, и оръжията. — Той помисли за момент. — Бих се учудил, ако дори десетима от тях са се спасили здрави и читави.

Баща й се усмихна едва-едва.

— Радвам се, че някои успяха. Ще има какво да разказват, като се върнат. Бих искал да зърна лицето на Гормот в този момент.

— Много сме задължени на чужденеца — каза тя. — Ако не беше спрял хората във фермата на Вурт и не ги бе повел след себе си, повечето ностори щяха да се измъкнат. А пък аз го прострелях!

— Нямаше как да го знаеш, котенце — успокои я Чартифон. — И аз много пъти съм бил на косъм да загина от приятелска ръка в такива битки. — Той се обърна към Ксентос. — Как е той?

— Ще доживее да чуе благодарностите ни — отвърна свещеникът. — Украсата върху нагръдника му е намалила силата на куршума. Има счупено ребро и опасна рана — нашата Рила не пести от зарядите. Изгубил е повече кръв, отколкото би ми се искало, но е млад и силен, а брат Митрон има добри умения. След половин луна ще е на крака.

Тя се усмихна щастливо. Би било ужасно да умре, и то от нейната ръка — точно той, който се бе сражавал толкова мъжки за тях. Освен това чужденецът беше красив и храбър. Запита се кой ли може да е. Някой благородник или велик военачалник, разбира се.

— Много сме задължени на принцеса Рила — заяви Хармакрос. — Аз исках да отида само с още трима-четирима, за да видя какъв е този чужденец, но принцесата каза, че имаме само думата на Вурт и че там може да има още сто души, които той да не е видял. Така че тръгнахме всички и… знаете останалото.

— За всичко сме задължени на Дралм. — Лицето на стария Ксентос сияеше от кротка радост. — И на Галзар Вълкоглавия, разбира се — добави той. — Това е знак, че боговете не са обърнали гръб на Хостигос. Този чужденец, който и да е той, ни е изпратен от боговете да ни подкрепи.

II

Въркън Вал остави запалката на бюрото, извади цигарата от устата си и изпусна струйка дим.

— Шефе, повтарям го за пореден път. Трябва да направим нещо. — „След Последния ден на годината — каза си той наум — ще направя нещо.“ — Знаем причината — взаимно проникващи конвейери при прехвърляне. Това трябва да се спре.

Торта Карф се засмя.

— Причината за смеха ми — обясни той — е, че казах точно същото преди около сто и петдесет години на стария Зарван Тарг, когато получавах поста от него, а той ми се изсмя, точно както ти се изсмях аз сега, тъй като той пък бе казал същото на оттеглящия се Главен, когато поемал поста от него. Виждал ли си някога карта на всички паратемпорални конвейерни пунктове?

Не. Не си спомняше. Освободи съзнанието си от всичко друго и съсредоточи целия си умствен капацитет.

— Не. Не съм.

— Би трябвало да се сетя. Ако се нанесат всички обитавани зони на карта, дори с най-мънички точици и на много подробна карта, тя ще заприлича на едно голямо петно. Най-малко три-четири конвейера проникват взаимно всяка секунда от всяка минута на всеки ден. Разбираш ли — добави тихичко той, — твърде нашироко сме се разпрострели.

— Можем да го ограничим. — Все пак трябваше да има някакво решение. — Може би по-добро програмиране.

— Може би. Как върви твоят случай?

— Имахме малко късмет. Вече сме във времепредела на находката. Един от нашите в един новинарски офис във Филаделфия ни изпрати съобщение същата вечер. Агенциите по печата знаят за случая и не може да се направи нищо.

— Какво точно се е случило?

— Този Морисън и още трима служители от щатската полиция обсадили една къща, в която се криел търсен престъпник. Вероятно е бил опасен, защото не е в обичайната им практика да действат в такъв състав. Морисън и още един били отпред, а другите двама заобиколили отзад. Морисън тръгнал към къщата, а партньорът му останал да го покрива с пушка. Именно той е най-близкият свидетел, но той наблюдавал къщата и поглеждал съвсем бегло към Морисън. Казва, че чул другите двама офицери да блъскат по задната врата — искали да проникнат вътре, а в това време преследваният изскочил през предната с пушка в ръце. Покриващият офицер — казва се Стейси — му извикал да хвърли оръжието и да вдигне ръце. Вместо да изпълни заповедта, престъпникът вдигнал пушката към рамото си. Стейси стрелял и го убил на място. Едва тогава осъзнал, че никъде не вижда Морисън.

— Извикал, но без резултат, както бихме могли да очакваме — продължи Вал. — Тримата го търсили известно време. Естествено не открили нищо. Закарали тялото в окръжния център, където трябвало да свършат куп формалности. Върнали се в участъка чак вечерта и там един репортер научил от тях историята и се обадил във вестника си. Така стигнала и до агенциите по печата. В момента щатската полиция отказва да обсъжда изчезването и дори се опитва да го отрече. Предполагат, че нервите на техния човек не са издържали, поради което е побягнал и сега се срамува да се покаже. Нямат никакво желание това да се разчува и се опитват да замажат всичко.

— Колкото до шапката, която е загубил в конвейера, с името му на нея — Вал дръпна от цигарата, — ще я оставим на около миля от местопроизшествието и ще направим така, че някой туземец, за предпочитане момче на около дванайсет години, да речем, на което ще дадем наркохип инструкции, да я намери и да я занесе в полицейския участък, след което да информира с анонимно телефонно обаждане репортера, който пръв е разпространил новината. Вследствие на което ще се появят обичайните слухове, че Морисън е бил видян на няколко съвсем различни места.

— А семейството му?

— И в това отношение сме късметлии. Неженен, двамата родители са починали, никакви близки роднини.

Главният кимна.

— Това е добре. Обикновено роднините създават купища проблеми. Особено в секторите с наследствени закони. Установи ли изходния времепредел?

— Приблизително. Някъде върху Арийско-транстихоокеанския. Не можем да определим точния момент, в който се е измъкнал от полето. Имаме само един знак, за да открием местопроизшествието.

Главният се ухили.

— Нека да позная. Празната гилза.

— Точно така. Оръжията, които използва щатската полиция, не изтласкват гилзата автоматично — трябвало е да отвори барабана и да я измъкне с ръка. Щом се е измъкнал от конвейера и не е бил непосредствено заплашен, тъкмо това е направил: отворил е револвера, извадил е празната гилза и е поставил нов патрон. Сигурен съм в това, сякаш съм го видял с очите си. Може да не успеем да я открием, но ако успеем, ще разполагаме с категорично доказателство.