Виктория Александър
Идеалната съпруга (22)

Глава двадесет и първа

Сабрина стоеше на една скала и гледаше към вълните, които се разбиваха в брега под нея. Вятърът развяваше косата й и от време на време изпращаше някой кичур през лицето й. Тя го отмяташе отнесено. Соленият морски въздух повдигаше духа й, а тя имаше нужда от тази подкрепа.

Бяха изминали четири месеца, откакто бе избягала от Египет. Дори сега паниката, която бе съпътствала бягството й, все още се надигаше в нея при всяка мисъл, при всяко нейно движение. Паника, която изпълваше дните и я преследваше през нощите.

Когато заспеше от изтощение, Сабрина сънуваше Никълъс. Сънуваше удоволствието, което й доставяха докосванията му, милувките на погледа и смехът му. Смях, който тя се беше заклела да не чуе никога повече.

Бягството й се беше оказало забележително лесно. Няколко часа след като беше напуснала лагера, Сабрина бе срещнала английски туристи. Те бяха приели малко обърканата й история за това защо се скиташе сама из Египет, облечена в мъжки дрехи, без да й задават много въпроси и с голямо съчувствие. Тя бе пътувала с тях до Кайро, а след това и до Александрия.

Късметът й не я беше изоставил. Бе успяла да избегне кораба на Мат и бе намерила един добър кораб, който се готвеше да отплава за Англия в същия ден. С част от парите от бижутата си беше платила билета и разходите си, докато бе стигнала до малкото крайбрежно село, което винаги бе смятала за свой дом.

Някога тя си беше играла с жителите на това село. По-късно те бяха участвали редом с нея в контрабандата, с която изхранваха семействата си. Сега те й бяха дали убежище.

Тя не смееше да отиде в Лондон, да се отбие в собствения си дом и да говори със своя иконом и стар приятел. Все пак Сабрина изпрати съобщение на Уилс, за да го увери, че е в безопасност, и да го предупреди за Никълъс.

Колкото и да се опитваше да не мисли за Никълъс, присъствието му винаги я съпътстваше. Понякога почти го усещаше до себе си, почти надушваше миризмата му, почти чуваше гласа му…

— Сабрина.

Вятърът донесе името й и сърцето й застина.

— Бри.

Не грешеше. Не можеше да греши. Това беше неговият глас. Тя не се обърна, защото не знаеше дали имаше сили за това.

— Как ме намери? — попита тихо, като се опитваше да овладее желанието си да се хвърли в прегръдките му и да го помоли за прошка.

— Успях да накарам Уилс да те издаде. Не беше лесно. Той те обожава.

— Надявам се, че не си го наранил.

— Не, но не съм съвсем уверен кой кого е наранил.

Сабрина стисна юмруци до тялото си. Страхуваше се да зададе въпросите, които я вълнуваха най-много, и опита да отклони разговора от целта на посещението му.

— Как е Белинда?

— Двамата с Ерик се ожениха в Италия и слязоха от кораба, за да пътуват по суша към Англия. Нещастният ми син не можеше да понесе пътуването по море.

— Това е много хубаво. — Сабрина преглътна сълзите си. Беше пропуснала сватбата на дъщеря си, но детето й поне беше щастливо. — А Мат и Уин?

— Когато ги видях за последен път, бяха на път за Америка. Мат настояваше да се оженят — тя долови усмивката в гласа му, — а Уин отказваше с обяснението, че още не се била насладила на приключенията.

— Разбирам. — Настъпи дълго мълчание. — Защо си тук?

— Дойдох за жена си. — Гласът му прозвуча толкова близо до нея, че тя потръпна. Но все още се страхуваше да го погледне в лицето.

— Защо?

— Защо ли? — Тя долови, че той е ядосан. Никълъс я сграбчи за раменете и я обърна към себе си. Черните му очи проблясваха мрачно, веждите му бяха присвити. — Как можеш да ми задаваш такъв въпрос? Не можех да си намеря мира от страх за безопасността ти. Всеки ден те търсех, но безуспешно. Не знаех дали си жива или не. Можеше да си се изгубила в пустинята или да ти се беше случило нещо по-ужасно. — Той стисна още по-здраво раменете й. — Представи си какво облекчение изпитах, когато се върнах от Египет и чух, че си успяла да се измъкнеш от онази проклета страна. Опитах се да тръгна след теб, но онзи проклет американец постоянно измисляше по нещо, за да ме забави. Сигурно сме спирали във всяко пристанище между Александрия и Лондон под един или друг претекст. Дори когато най-сетне се върнах в Англия, не можех да получа съдействие от никого. Първоначално онзи егоист Уилс дори отказваше да признае, че си му се обадила.

— Още не си отговорил на въпроса ми. Защо?

— Дявол да го вземе, Сабрина — изстена Никълъс. — Ето защо. — Той я дръпна грубо към себе си, впи устни в нейните с отчаяние, което тя почувства и сподели.

Сабрина усети как по тялото й преминава радостна тръпка и сякаш се разтопи срещу него. Сърцето й заби учестено и тя отново се почувства жива.

За миг почти повярва на лъжливото обещание, което се съдържаше в допира му. Но само за миг.

— Не! — извика тя, отблъсна се от него и се олюля на ръба на скалата. За пореден път се изкуши да избяга, но този път нямаше да го направи. Тя се спря на ръба и се обърна с лице към него.

— Няма да вляза в някой проклет затвор, Никълъс, само за да можеш да задоволиш чувството си за чест. И няма да позволя да бъда заточена в някоя забравена от Бога страна за една малка лудория, която съм извършила преди повече от десет години.

— Лудория? Ти си внасяла контрабандно стоки. Събирала си се с хора, които короната смята за предатели. По дяволите, ти си ги водила. Това, едва ли може да бъде наречено малка лудория.

— Независимо от това — отвърна гневно Сабрина, — няма да ти позволя да ме предадеш.

— Значи сме съгласни. Нямам намерение да те предавам.

— Какво? — Думите й бяха пропити със сарказъм. — И очакваш от мен да ти повярвам? В продължение на десет проклети години ти си мислил само как съм те надхитрила. Защо точно сега би се отказал от свещената си мисия да ми отмъстиш?

— Защото — разнесе се гласът му над скалите — ти си мъртва. Аз те убих.

— Какво? — На лицето й се изписа объркване. — Да ти приличам на умряла?

— Не, ти си твърде дяволски упорита и вбесяваща, за да си мъртва. Но тя е мъртва.

В думите му нямаше никакъв смисъл.

— Коя тя?

— Лейди Б!

— Но това съм аз.

— Вече не си. — Той я сграбчи за ръката и я прегърна. — Написах пълен доклад. С няколко малки промени.

— Какво искаш да кажеш? — В сърцето й се зароди слаба надежда.

— Искам да кажа — той се наведе напред и целуна върха на носа й, — че информирах моите бивши началници, че по време на престоя си в Египет съм научил, че лейди Б е емигрирала в тази проклета страна и е починала от пустинна треска.

— Пустинна треска? Много умно. Надявам се, че не е било твърде болезнено.

— Тя не е усетила нищо, любов моя. — Той й намигна. — Въпреки че тази болест е смъртоносна, тя съществува само в моето въображение. Аз я измислих.

— Никълъс! — Тя се разсмя, след което го погледна сериозно и се отдръпна. — Оценявам жеста ти. Но ти не искаш мен. Ти искаш спокойната, уравновесена лейди Сабрина, която избра за своя жена. Ти искаш една почтена, идеална съпруга. — Тя сви рамене. — Страхувам се, че никога няма да бъда такава, каквато ме искаш.

— Не искам идеална съпруга. Искам теб.

Той едва ли искаше да каже точно това.

— Благодаря ти… мисля.

Той извъртя очи към небето и въздъхна.

— Сабрина, за жена, която очевидно е твърде интелигентна, ти, изглежда, не виждаш онова, което е под носа ти. Обичам те.

— Ха! — Тя скръсти ръце на гърдите си. — И колко пъти си казвал това на някоя нищо неподозираща жена? Десетки? Стотици?

— По-скоро хиляди. Но никога не съм го мислил, преди да срещна теб.

— Несъмнено — каза скептично тя.

— Бри. — Той въздъхна и я придърпа отново към себе си. — Чуй ме. Следвах те из половината свят, защото те обичам. Излъгах правителството си, защото те обичам. Не ме интересува дали си най-непочтената, най-несъвършената съпруга на света, защото те обичам.

Тя го погледна замислено. Можеше ли да му повярва? А можеше ли да не му повярва? Тя се втренчи в дълбините на очите му и осъзна, че за добро или за зло щеше да бъде вечно негова.

— Е — каза задъхано и обви ръце около него, — аз също те обичам.

Той се наведе да я целуне, но се спря.

— Чакай малко — каза Никълъс и я пусна внезапно. — За малко да забравя нещо. — Той извади една бележка от джоба на сакото си и й я подаде. — Обещах на Уилс да ти я предам. Каза, че било важно.

Сабрина отвори плика, прочете набързо съдържанието и се усмихна доволно. Преди да отпътува за Египет, беше наредила на адвоката си да вложи част от парите от продажбата на бижутата й в едно рисковано предприятие за търсене на потънал испански галеон някъде из Западните Индии. Експедицията се беше оказала успешна и Сабрина беше спечелила достатъчно от вложението си и сега отново беше платежоспособна.

— Важно ли е? — попита Никълъс.

Тя се втренчи за миг в него, след което смачка бележката и остави вятърът да я отнесе. Нуждата й от пари беше задоволена. Сега имаше всичко, от което се нуждаеше. Погледът й се плъзна към Никълъс. Дори много повече.

— Не. Изобщо не беше важно.

— В такъв случай — той я прегърна отново, — предлагам да си намерим някое по-уединено местенце и — той се усмихна лукаво — да си разкажем няколко шеги.

— Шеги? — Миг по-късно тя осъзна смисъла на думите му и затаи дъх. — Точно сега мисля, че бих искала да се посмея добре.

Устните му се спуснаха върху нейните и пропъдиха и последните остатъци от съмнение и несигурност. В мига, преди да се потопи в магията на докосването му, Сабрина се възхити на чудото, което бе направило така, че в очите на този почтен лорд, този арогантен развратник, тя наистина да бъде идеалната жена.