Катрин Каултър
Сабрина (39)

Глава 39

Сабрина бавно се надигна от писалището и остави писалката. Обърна се и погледна писмото, над което беше прекарала почти четири часа.

През прозореца на спалнята й се прокрадваше леката утринна светлина. Погледна часовника над камината и се обърна, за да продължи стягането на багажа.

Когато всичко беше готово, издърпа чантата си до вратата, погледна назад към писалището и за последен път реши да прочете писмото, което беше оставила.

Скъпи Филип,

Връщам се в имението Монмаут. Наистина съжалявам, ако моето натрапено пристигане тук ти е причинило само тревоги и безпокойство. Съжалявам и за много други неща, Филип, но най-вече за лошото си поведение вчера. Ти беше абсолютно прав. Нямах право да се показвам наранена съпруга и да те удрям в слабините затова, че си бил при любовницата си. Бях обаче прекалено разгневена.

Сигурно ще ме помислиш за най-голямата лицемерка, но аз наистина не мога да продължавам да живея по този начин. Ти не веднъж каза, че най-важното за теб е твоята свобода, но аз просто не исках да те чуя. Сега вече разбрах. Осъзнах, че не мога да се примиря да бъда една от жените, с които си заобиколен и че не искам да те деля с никого. Искам прекалено много. Мислех, че струвам повече от която и да е жена. Сега знам, че съм сгрешила.

Време е да се върна там, където ми е мястото. Не се страхувам повече от Тревор. Както каза ти, той живее живота си по свой начин.

Знам, че си много горд мъж, Филип, така и трябва да бъде. Възпитанието ти изисква да ме последваш, но аз те моля да не го правиш. Много мислих. Сама избрах пътя си. Сбогом. Наистина съжалявам за цялото нещастие, което ти донесох, втурвайки се в живота ти. Ти не го заслужаваш.

Сабрина огледа стаята за последен път и излезе. Когато се спусна по стълбите, Грейбър се изправи срещу нея.

— Каретата ми готова ли е? — попита хладно тя.

— Няма ли да е по-добре да изчакате милорда, милейди? Той всеки момент ще се появи. Защо не изчакате още малко? Много е студено, опасно е в такова време да се пътува…

— Сбогом, Грейбър, ти беше много мил към мен. Трябва да вървя. Сигурно ще ме разбереш.

Тя изнесе багажа си, а Грейбър стоеше на прага, без да знае какво да направи, за да я спре.

Сабрина се качи в каретата си и махна на кочияша да тръгва.

Конете потеглиха в галоп. Все по-далече и по-далече. Тя седеше завита с одеялото и гледаше в празното пространство пред себе си.

 

 

Каретата спря пред главния вход на имението Монмаут. Беше четири часа следобед. Сабрина огледа високата каменна сграда, която наполовина приличаше на замък, наполовина — на имение. От комините излизаше пушек. Игриви пламъчета се отразяваха в стъклата и правеха прозорците приказно красиви.

Сабрина се изправи пред огромната дъбова врата и стомахът й се сви. Помисли си как ли щеше да я погледне Тревор, но това вълнение бързо премина. Беше решила, че трябва веднъж завинаги да преодолее страха си от него. Ако той само я докоснеше, тя щеше да го убие със собствените си ръце.

Рибъл отвори вратата и се вцепени от изненада, после се разкрещя с цяло гърло:

— Лейди Сабрина! О, милото ми дете! Вие отново сте вкъщи! Влезте, влезте! О, слава на господа, че ви виждам отново!

Рибъл я прегърна и Сабрина се разплака.

— Толкова е хубаво да те видя отново, Рибъл. Колко добре изглеждаш! Дядо как е? От една седмица нямам никакви вести от него. Моля те, кажи ми, че е добре.

— Да, той се възстановява с всеки изминал ден. Сега вече всички ще бъдем добре. Вие сте вкъщи и това е достатъчно. Къде е Негово благородие? След вас ли е?

— Не, не е с мен.

— Сабрина?

Сабрина вдигна глава и видя Елизабет, която слизаше по стълбите.

— Здравей, Елизабет. Извини ме за момент — каза тя и се обърна към Рибъл, за да го помоли да донесе багажа й от каретата.

После се обърна към Елизабет, която все още стоеше на последното стъпало. Сестра й не изглеждаше здрава, беше отслабнала, само косата й си беше същата, но Сабрина реши да не й го казва.

— Изглеждаш добре, Елизабет, надявам се да се чувстваш по същия начин.

— И защо да не се чувствам добре? Да не би аз да съм бягала от къщи в снежната буря?

— Не, разбира се, много си хубава. Роклята ти също. Модерна е и ти стои добре.

Елизабет слезе от последното стъпало и застана на крачка от сестра си.

— Какво правиш тук? Не си спомням да съм те канила. Дядо също. Е, може би старият глупак е успял да скрие някое писмо от мен или от Тревор, макар че всичките ги проверяваме.

— Не, дядо не ми е писал. Аз сама реших да дойда. Бих искала да ми позволиш да остана известно време.

— Е, сега, когато вече си тук, мисля, че няма да мога да те отпратя. Поне не тази вечер. Къде е съпругът ти?

— Той е все още в Лондон. Исках да видя дядо. Чувствах се безпомощна и исках да го видя.

— Без съмнение и той ще иска да те види преди смъртта си, Сабрина. Надявам се този път да се държиш достойно като дама.

— Значи да се държа като дама. Кажи ми, Елизабет, това означава ли, че трябва да си лежа тихо и кротко в покоите и да чакам зет ми да дойде и да ме изнасили? Това ли имаше предвид? Мълчиш, нали? Чуй ме, Елизабет, престани да отхвърляш истината! Поне не пред мен!

За нейна изненада Елизабет мълчеше, навела глава. Изведнъж тя я дръпна за ръкава и изсъска в лицето й:

— Малка, долна мръсница! Не смей да ме поучаваш! Откъде събра толкова смелост, че да се върнеш тук? От съпруга си ли, който е все още в Лондон? Нищо не може да те спаси от Тревор, ако въобще искаш да се спасяваш, разбра ли!

— Много е просто, Елизабет. И двамата с Тревор сте наясно, че само да ме докоснете, и Филип ще ви убие без да му мигне окото, така че ме пусни!

— Господи, кого виждат очите ми! Не е ли това малката ми сестричка?

Сабрина забеляза как Елизабет се изпъва като струна и погледът й става още по-суров.

Обърна се и видя Тревор, който слизаше надолу, поклащайки се. Изглеждаше много смешно.

Тревор не откъсваше очи от лицето й.

— Да, аз съм, Тревор. Дойдох да видя дядо.

Той спря по средата на фоайето и не помръдна от мястото си.

— И къде е скъпоценният ти съпруг?

Елизабет отговори вместо нея:

— Виконтът е останал в Лондон. Той ще пристигне по-късно. Тя каза, че е дошла да види дядо.

— Колко очарован ще бъде старецът! Неговата малка безценна Сабрина се е върнала, за да го навести. Ще разбереш, че много се е променил, сестричке, но все още е жив.

— Да, сигурна съм, че е добре. И Филип, и Ричард Кларъндън ме увериха, че се възстановява, а и ти се грижиш за него, Тревор.

— Как може някой да не се грижи за него? Та нали той е моят вуйчо? Аз имам всички качества на племенник, който носи отговорност за него. Да, той наистина ще надживее всички ни.

Сабрина кимна и каза на Елизабет:

— Ако нямаш нищо против, бих искала да отида при него. Може да му занеса вечерята и да постоя малко.

— Ако има нещо останало.

— Но, скъпа Елизабет, ние все още не сме вечеряли. Разбира се, че има достатъчно храна. Можем дори да нахраним нашата малка сестричка. Аз ще й занеса подноса и ще остана да си побъбрим, докато тя се храни.

Сабрина не усети никакъв страх. Остана спокойна и това много я учуди. Може би силата й идваше от закрилата на Филип, от когото без съмнение Тревор много се страхуваше. Е, разбира се, тя и сама би могла да се защити. Би могла и да го убие дори. Защо ли да не му го каже?

— След като ще бъда при дядо, Тревор, ще си побъбря е него.

Тя кимна и на двамата и се отдалечи. Тревор не се стърпя и извика подире й:

— Попитай стария господин дали иска да види мен или Елизабет. Доста отдавна не се е радвал на компанията ни.

После отиде при жена си, усмихна се и нежно я погали по лицето. След това хвана ръката й и я изви назад.

— Не смяташ ли, че на сестра ти й е много приятно да ме види? Имаме прекрасната възможност да станем добри приятели, нали, Елизабет?

Елизабет гледаше надолу към обувките си, чиито върхове се показваха под роклята й и кимна.

— Попитах те нещо, Елизабет!

Сабрина дочу гласа на Тревор и се обърна. Кръвта забушува във вените й, когато го видя как причинява болка на сестра й и едновременно с това я гали по лицето.

— Не смей да я докосваш, мръсно копеле! Не смей да й причиняваш болка!

Елизабет стоеше спокойна, без да се съпротивлява.

— Успокой се, Сабрина. Върви при дядо. Остави ни сами.

После тя се усмихна на Тревор.

— Прав си, Тревор.

— Може би — отвърна замислен той. — Сабрина, може би ще имаме възможност да пием чай, след като Елизабет се оттегли в покоите си. Какво ще кажеш?

— Бих казала, че искам да станеш човешко същество, но това едва ли е възможно.

Тя се обърна и се заизкачва по стълбите.

— Тогава до утре, сестричке — извика Тревор.

Нещо в гласа му я накара да настръхне, но тя имаше другар — беше взела малкия пистолет на Филип.