Катрин Каултър
Сабрина (3)

Глава 3

Елизабет седна отново на красивия френски стол и забарабани нервно с пръсти по писалището. После приглади с ръка светлосинята си вълнена пола и погледна искрящите диаманти на годежния пръстен. Той се предаваше от поколение на поколение — сега беше на нейната ръка. Погали нежно смарагда в средата и едва тогава вдигна глава и се усмихна на сестра си — съсипаният й вид бе като балсам за душата й.

— Предполагам, че все още си девствена, Сабрина?

Сабрина наблюдаваше сестра си — лицето й бе спокойно, но безчувствено, гласът безразличен, отегчен. Въпросът и остана да звучи болезнено в тишината.

— Не можеш ли да говориш?

Сабрина искаше да се овладее, но не успя и цялата се изчерви. Спомни си ужасния вик на Тревор, отново видя петното на панталоните му. Толкова много го мразеше!

— Да, все още съм девствена, но не благодарение на това копеле!

Елизабет присви очи, почти ги притвори и процеди през зъби:

— Е, моя мила малка сестричке, искаш ли да ти кажа какво точно се е случило? Ти си се заяждала с Тревор и той е постъпил като всеки слабохарактерен мъж, преследвайки те до залата с портретите. После ти си избягала, защото си се досетила, че той може да разбере по-иначе намерението ти да си поиграете и да се позабавлявате. Изплашила си се да не забременееш и си избягала. Нали, Сабрина?

Сабрина сграбчи грубо сестра си за ръката, видя презрението в очите й и веднага я пусна.

— Чуй ме, Елизабет, ти не вярваш на това, което току-що каза. Да не би да искаш да кажеш, че аз нарочно съм завела там съпруга ти, за да го съблазня? Уверявам те, че той е истински дявол, който ще ни унищожи всички. Моля те, Елизабет, не бива да подценяваш думите ми, не бива да се държиш така, като че ли нищо не се е случило. Ти трябва да ми помогнеш, трябва да помогнеш и на себе си!

Елизабет отново стана рязко, подпря ръце на писалището и се втренчи в сестра си застрашително:

— Чуй ме, малка разглезена нещастнице! Години наред, още преди родителите ни да починат, те гледах как се усукваш около дядо, как го въртиш на малкия си пръст! Толкова много го ласкаеше и така изкусно го убеждаваше в чувствата си, че не му остана и капчица любов за мен! Да, дядо ми разреши да остана един сезон в Лондон при леля Баресфорд с надеждата да си намеря съпруг и да се отърве от мен, но аз винаги съм знаела, че мястото ми е тук! Ти винаги си се опитвала да ме изместиш. Никога повече няма да ти позволя, Сабрина! Чуваш ли! Аз съм съпругата на Тревор — извика тя и изпъчи рамене.

Слънчевите лъчи проблясваха през русите й коси и очертаваха златен ореол около бледото й лице. Приличаше на истинска принцеса — горда, висока, недостъпна. Гласът й бе ледено студен като зимния вятър, който се увиваше около дъбовите клони отвън.

— Когато нещастният старец умре, аз ще бъда Графинята на Монмаут! И тогава, моя мила сестричке, аз ще бъда безспорната господарка тук, а ти — нищо повече от онова, което аз ти позволя да бъдеш! Разбра ли? Чудя се дори дали ще ти позволя да останеш да живееш тук… Може би ще ти дам една малка къщичка от наследството. Съмнявам се, че ще прахосвам пари, за да те пращам веднъж годишно в Лондон!

Сабрина се дръпна назад, ужасена от омразата, която струеше от очите на сестра й. Смътно осъзнаваше, че студената отчужденост никога не беше напускала Елизабет, винаги я беше направлявала и ръководела, но все прикрита под маската на огорчението. Дали тя бе отговорна по някакъв начин за това? Дали и тя нямаше вина? Сабрина стоеше ужасена и смаяна. Не, не може да има вина. Та тя беше само на осемнадесет. Беше й много тежко, когато убиха баща им на Острова. Майка им почина само година след това, в края на 1811-та, когато лодката им се разби. Но дядо й винаги беше до нея. Тя приемаше любовта и топлината, с която я даряваше, и никога до този момент не беше и помисляла дори, че така измества Елизабет, че я отстранява или я лишава от нещо. Беше сигурна, че дядо й обича и двете еднакво силно.

Опитваше се да разбере сестра си, да намери причината за нейната омраза, за това, че разчита на чувствата на един мъж, който не я заслужава, но й е съпруг. И Сабрина трябваше да си признае, че друго обяснение нямаше, освен това, че сестра й иска да властва и да управлява.

— Елизабет — изрече бавно Сабрина, — сигурно не искаш да кажеш, че си се омъжила за Тревор само за да станеш Графинята на Монмаут, нали? Ти не би направила такова нещо…

Изведнъж всичко, което се беше случило през последните пет години, премина пред очите й — осемнадесетият й рожден ден, времето, прекарано в Лондон, непрекъснатите й проблеми. В този момент Елизабет се обърна и спокойно отговори:

— Направих това, което винаги съм искала да направя, Сабрина. Не е твоя работа какви са чувствата ми към Тревор. Той е мой съпруг и ти няма да опетниш името му! Мръсна малка лъжкиня!

Сабрина едва дишаше.

— Елизабет, но аз не те лъжа! Тревор ме заплаши, че ще дойде отново при мен, в моята спалня. Каза, че ще ми причини болка, ако се опитам да заключа вратата. Той много ме нарани, Елизабет! Едва ли е така с всички останали мъже… не е естествено…

— Млъкни!

Сабрина гледаше втренчено сестра си. Никога не се беше чувствала по-безсилна и безпомощна.

— Не съм и помисляла, че не ме обичаш, Елизабет — промълви тихо Сабрина, стараейки се да подбира думите си, така че да не обиди сестра си, въпреки болката от всички грозни приказки, които бе изрекла Елизабет за нея. — Никога не съм ти причинявала болка. Не мога да повярвам, че любимият ни дядо е обичал тебе по-малко от мен. Не ме пропъждай, Елизабет, не ме гони, ти си моя сестра и единственото, което искам, е да те защитя, да те предпазя от този лош човек…

— Върви си, Сабрина! Не искам да слушам повече патетичните ти лъжи!

Сабрина бавно се изправи.

— Ако не искаш да ми повярваш, тогава ще трябва да отида при дядо. Не мога просто така да пренебрегна заплахата на Тревор. Той каза, че ще дойде в спалнята ми и аз няма да стоя и да чакам стенеща и безпомощна, за да дойде той и да ме унижава.

Сабрина бързо се завъртя на токчетата си и тръгна към вратата. Точно в този момент Елизабет изкрещя:

— Нима имаш дързостта и безочието да кажеш тази мръсотия на дядо? Тогава аз ще му кажа друго! Ще му кажа, че от ревност ти си се хвърлила в ръцете на Тревор, но той те е отблъснал! Разбра ли? Помисли малко, нещастнице! Помисли какво ще стане тогава! Всички ще се нахвърлят върху тебе! Всички ще те ругаят и упрекват! Ти ще бъдеш посрамена пред цялото семейство! Ще посрамиш и дядо!

Изведнъж Сабрина се почувства съвсем чужда и ненужна. Тя се спря до вратата. Гледаше втренчено, но нищо не виждаше. Бавно се обърна.

Елизабет прехапа тънките си устни, но гласът й остана учудващо спокоен:

— Не, дядо няма да ти повярва. А ти знаеш какво ще каже Тревор, нали? Върви, Сабрина! Върви при дядо! И ще видиш колко бързо ще загубиш доверието му, обичта му, привързаността му. Тревор е неговият наследник, глупачке! Неговата страна ще предпочете да вземе дядо, а не твоята, защото чрез Тревор той печели собственото си безсмъртие и продължителността на безценната си родова линия. Може пък и така да се случи, че именно тази мръсна история да го преследва до смъртта му и да не му дава покой дори в гроба. Да не би случайно да искаш дядо да тежи на съвестта ти? Ако това е желанието ти, тогава върви!

Сабрина си спомни и заплахите на Тревор. Не, той не би се осмелил да убие дядо й, но кой може да каже какво ще се случи?! Тя поклати глава, но не каза нищо — не можеше да намери думите, с които да изрази онова, което чувстваше. Още я болеше там, където Тревор я беше удрял, още виждаше петното на панталоните му, още чувстваше омразата, която я задушаваше.

— Знаеш ли, Сабрина — продължи спокойно Елизабет, наблюдавайки сестра си, — тук наистина няма нищо твое. Ако чак толкова си загрижена за съпруга ми и отношението му към тебе, то по-добре ще бъде да напуснеш дома ни завинаги.

В очите на Сабрина премина тъмна сянка от страх и ужас. Те станаха виолетови. Елизабет само извърна глава и отмести поглед от сестра си. Беше казала достатъчно. Искаше да се усмихне, но не посмя. Почти беше победила.

— А сега ме остави! Върви си! — довърши тя с леден глас.

Бурята приближаваше. Тежка и непредсказуема.

— Не искам да виждам лицето ти повече!

Сабрина преглътна сълзите, които се стичаха по бузите й. Опита се да каже нещо, но не успя. Спомените от ужасния следобед все още бяха пред очите й.

Прекара нощта върху един шкаф в старата детска стая. Събуди се призори. Облече се и се промъкна в конюшнята. Само преди един ден Тревор я беше нападнал, а вече й се струваше, че е минала цяла седмица. Сама в ужасния студ, Сабрина гледаше как небето притъмнява, а после се изпълва отново със сняг. Притисна ръка към сърцето си — единствената й надежда останаха онези три лири, които държеше скрити под корсета си. Те щяха да й стигнат да си купи билет за дилижанса до Лондон, за да отиде при леля Баресфорд. Скоро щеше да се стъмни, нямаше много време, но можеше да се скрие зад дървото, само че…

Сабрина махна фибата от косата си и я разпиля около лицето си. Дано да беше избрала правилната посока. Трябваше да побърза, за да може да се прибере на топло в някой хан, а най-близкият беше „Гарванът“.

Отново усети парещата болка в гърдите — толкова силна, че се наведе напред. Едва дишаше. За пръв път трябваше да си признае, че е сериозно болна.

— Няма да умра! Не искам да умирам!

Промъкваше се лазешком между къпиновите храсти.

Всяко дърво, покрай което минаваше, бе още едно преодоляно препятствие. Да, още малко и щеше да излезе от гората. Дърветата започваха да оредяват. Беше почти стигнала, беше съвсем близо до Борамууд. Изведнъж усети, че полита. Беше се спънала в корените на едно дърво. Падна. Лицето й се заби в снега. Нямаше сили да се изправи. Точно тогава усети прилив на топлина. Колко странно! Земята не беше чак толкова студена. Въздъхна. Искаше да си почине малко, съвсем малко… После ще продължи… Ще се почувства по-силна… ще затича към Борамууд.