Катрин Каултър
Сабрина (13)

Глава 13

— Идваш тъкмо навреме, Ричард, но може би щеше да бъде по-добре, ако беше дошъл преди една седмица.

Маркизът нервно крачеше напред-назад. Графът разбра колко много му костваше новината — беше направо съсипан.

— Не можах да разбера нищо от думите на Елизабет, Ваше благородие — спря се изведнъж Ричард и заговори бързо, — може би вие ще ми кажете къде е отишла Сабрина, за да мога да я открия и да я върна обратно.

— Недей да ме гледаш така, като че ли съм самият сатана! Седни, момчето ми! Достатъчно идиоти имам в собствения си дом, никак не бих искал да се причисляваш към тях.

Ричард се опита да се овладее. Отиде до кожения стол и се отпусна в него. Взря се в измъченото лице на стария граф и за първи път усети, че той също е силно разтревожен. Очите му бяха изгубили блясъка си, бяха хлътнали, а раменете му висяха безпомощно. По всичко личеше, че се беше случило нещо ужасно.

— Добре, седнах вече. Кажете ми какво е станало със Сабрина?

— Тя си отиде, Ричард, но ми остави някаква бележка. Хората ми я търсиха навсякъде, обикаляха в разстояние от двадесет и пет мили около имението, но от нея няма никаква следа.

Маркизът махна небрежно с ръка и каза вяло:

— Да, това вече го научих. Елизабет ми каза и за писмото, което ви е оставила. В него е пишело, че е отишла при леля си Баресфорд в Лондон.

Графът заговори тихо. Гласът му бе изпълнен с мъка:

— Да, проклетото писмо. Нито един от хората, които разпитахме в Борамууд, не потвърди, че е видял жена, която да отговаря на описанието на Сабрина. В селото я познават, но никой не я е виждал.

— Значи са я приютили нейни приятели наблизо?

— За съжаление, Ричард, това е невъзможно.

Маркизът отново скочи от стола и започна да крачи нервно напред-назад.

— Тя трябва да е някъде наблизо. Сигурно хората, с които е, я крият. От кого? От какво? Разбира се, напълно възможно е Елизабет и Тревор да са направили много повече мизерии, отколкото въобще мога да си представя. Най-вероятно тя е избягала, защото не е могла да издържи.

— Защо не е дошла при мен, ако наистина не е могла да остане тук повече? Тя щеше да ми каже истината. Защо не е помислила, че аз лично ще потърся отговорност на Елизабет и Тревор за случилото се? Не, това не е истинската причина, поради която тя е избягала.

— Господи, но това е нелепо! — извика маркизът и се надвеси над графа. — Защо, сър? Защо е избягала?

— Какво ти каза Елизабет? Маркизът вдигна рамене в недоумение.

— Елизабет ли? Говореше ми някакви безсмислици, че Сабрина била избягала, защото е знаела, че аз ще дойда да я посетя.

Лека усмивка премина по лицето на стария граф, но бързо изчезна.

— Излиза, че Елизабет непрекъснато съчинява какви ли не истории за сестра си. От друга страна, млади човече, много ми се иска да повярвам на думите й, но трябва да знаеш, че едва ли Сабрина изобщо се е сетила, че ще идваш при нея. През последните няколко месеца ти не беше достатъчно настойчив, Кларъндън, а трябваше да покажеш, че наистина се интересуваш от нея, че искаш да се грижиш за нея.

Ричард се дръпна назад изненадан, очите му помръкнаха.

— Ако си спомняте, Ваше благородие, аз бях принуден да се съглася да оставя Сабрина на спокойствие, докато не навърши осемнадесет години. Нейният рожден ден беше преди две седмици. Изглежда вие не сте застанали на моя страна през това време.

За голяма изненада на маркиза старият граф се разплака — сълзите му намокриха страните, но той не ги изтри, само се хвана за креслото и стисна юмруци.

— Не разбираш ли какво ти казвам? Отишла си е. Може би вече е мъртва. Конят й се върна с навехнат крак, а ние нямаме никаква вест от нея. Виелицата бушува повече от три дни. Никой не би оцелял в такова време. Никой!

Маркизът се хвърли към него, прегърна го и каза:

— Сабрина е млада, Ваше благородие, но не е глупачка. Тя е на сигурно място, някъде съвсем наблизо. Господи, сър, имате ли някаква представа защо е решила да напусне дома си?

Графът отново се замисли за племенника си, който щеше да стане негов наследник. Тревор Евърслей може би нямаше да бъде добър господар, но поне беше от фамилията Евърслей, а така родът нямаше да изчезне. Графът знаеше, че ако разкаже на Ричард историята, която Елизабет и Тревор бяха съчинили, маркизът сигурно щеше да убие племенника му, без окото му да мигне.

— Няма нужда да се караме, Ричард, съжалявам! Повече нямам какво да ти кажа за Сабрина.

Маркизът го погледна учуден, като че ли не вярваше на ушите си. Тогава графът добави с още по-тъжен глас:

— Моята скръб е много по-голяма от твоята, момчето ми. Аз загубих внучката си…

— Не съм съгласен с този отговор, сър! Сабрина не е мъртва — отсече маркизът, но тонът му не беше уверен.

Графът само вдигна ръка, но нищо не каза.

Ричард тръгна с бързи стъпки към вратата. Вече докосваше бравата, когато изведнъж рязко се обърна и попита:

— Къде е вашият племенник, сър? Бих искал да се видя с него.

Графът не успя да скрие чувството си на презрение, докато отговаряше на маркиза:

— Тревор е в спалнята си, за да се погрижи за себе си. Той беше с хората, които изпратих да търсят Сабрина, и е настинал.

Маркизът също не се опита да скрие неодобрението си:

— Сигурен ли сте, че във вените на това копеле тече вашата кръв?

Графът само се усмихна.

— За съжаление. Мисля, че за това имам много просто обяснение — той е живял в Италия и не може да издържа на студовете през нашите зими.

Маркизът изглеждаше така, като че ли всеки момент ще избухне.

— Ще изпратите ли да го повикат или аз сам да отида при него, сър?

Графът разбра, че няма да може да скрие от него истината и бавно кимна:

— Налей по едно шери, Ричард. Аз ще проверя дали Тревор се чувства добре, за да се срещне с теб.

 

 

Тревор дръпна халата си и го свали. Мери, прислужницата, лежеше по гръб, с изпънати крака. Полите й бяха вдигнати до кръста. Не беше свалила ботушите и вълнените си чорапи, които бяха завързани над коленете е черна панделка.

— Моля ви, сър, елате при мен сега!

Тя вдигна ръце, за да го привлече към себе си, но Тревор само се засмя, плъзна ръка по бедрата й и я пъхна между краката й. Мери стенеше, докато той продължаваше да я гали, и надигна глава към него, за да го целуне.

— Голяма мръсница си, момичето ми!

Гласът му беше плътен и тих. Усети, че Мери трепва, и се хвърли върху нея. Тя се опита да го привлече към себе си, но той се изплъзна, вдигна полите й още по-високо, докато закрият лицето й, и пъхна ръка отдолу. Мери извика. Тревор пъхна още по-дълбоко ръката си и тя още по-силно изстена. Дали беше от болка, или от удоволствие? Какво ли го интересува…

— Да, Мери! Ти обожаваш болката, нали? Удоволствието идва след болката, нали?

Тревор извади ръката си, отметна всичките й поли надолу и сложи ръце на гърдите й. Докато ги стискаше с все сила, той й говореше колко много я харесва, нищо че е мръсница. После се усмихна. Мери утихна. Той се наведе и я ухапа. Сигурно я беше заболяло, но него не го интересуваше. Мери плачеше от болка и удоволствие. Мразеше се, но й харесваше. Тя съвсем ясно осъзнаваше, че едва ли някой друг би разпознал в нея блудницата, би открил слабостите й, нейното желание за греховност и перверзни, но той го беше разбрал. Всеки път, когато я повикаше, тя отиваше при него, както кученцето отива послушно при господаря си.

Тревор се отпусна и се остави на удоволствието да го обземе. След миг извика от възбуда. Нарече я още веднъж „жалка курва“, но тя го прие, защото знаеше, че това е самата истина. Когато свърши, Тревор легна до нея и се обърна настрани. Изведнъж стана от леглото, изправи се и остана така — халатът му беше отворен, мускулите на гърдите му играеха нервно и той изпсува. Проклета да е тази Сабрина. И тя беше блудница като всички останали, но го отблъсна. Защо?! Сега сигурно лежеше някъде мъртва и той никога повече нямаше да я види. Погледна Мери. Дрехите й бяха събрани на куп около нея. Тя винаги идваше при него, без да се съпротивлява. С нея беше прекалено лесно. Дори не се страхуваше от господарката си, само хвърляше един поглед и веднага идваше. Помисли си за Елизабет. И тя не беше като Сабрина. Тревор много искаше да я нарани само защото сестра й я нямаше и кой знае дали някога щеше отново да я види. Е, разбира се, че не беше честно от негова страна. Поне засега. Когато старецът умре, тогава ще може да прави каквото си иска, но докато не дойде този благословен ден, ще трябва да се сдържа и да обуздава нравите си.

Някой почука на вратата. Мери ококори очи от изненада. Беше много изплашена.

— Покрий се бързо!

Мери скочи от леглото и нервно започна да си оправя дрехите. Тревор изпъна завивките и загърна халата си. После посочи ъгъла на стаята и Мери се пъхна зад гардероба.

— Кой е? — попита Тревор, но като че ли гласът не беше неговият.

— Джесперсън, сър. Негово благородие желае да говори с вас в библиотеката.

— Един момент, трябва да се облека. Сигурен ли си, че е нещо важно? Какво желае господарят ти?

— Има един господин, който желае да ви види.

— Много добре. Изпрати ми слугата — обърна се той към Мери и посочи към гърнето, — а ти свърши нещо полезно, докато си тук — когато ми потрябваш, ще те извикам.

Мери изстена, като че ли нямаше да го вижда цяла вечност, но после се успокои, защото знаеше, че господарят й едва ли ще издържи дълго без нея. Тя остави гърнето и напусна. Разбира се, в момента, в който излезе от стаята му, той вече бе забравил за нея. Но Мери знаеше, че когато старият граф умре, имението Монмаут ще стане съвсем различно. Помисли си за лейди Елизабет. Не харесваше тази жалка жена, но подозираше, че животът й ще бъде истински ад, когато Тревор стане пълноправен господар тук. Щом стигна вратата, Мери се обърна и погледна към него. Той беше свалил халата си и стоеше гол-голеничък до камината. Тялото му не беше толкова красиво, колкото лицето. Кожата му беше бяла и нежна като на жена, но характерът му не беше мек. Когато причиняваше болка, тя оставаше за дълго. Мери мина покрай слугата — той я погледна изненадан. Беше разбрал, че е била с неговия господар.

Малко по-късно Тревор влезе в библиотеката. Тъкмо навреме, помисли си графът, погледна племенника си и се опита да придаде по-приветлив вид на изражението си.

— А, ето те най-после, Тревор. Това е маркиз Арисдейл. Ричард, моят племенник Тревор Евърслей.

Тревор протегна ръка и трепна, когато тъмнокосият, силен и мускулест мъж здраво го разтърси.

— Ваше благородие, за мен е чест да се запознаем — гласът на Тревор бе мек и угоднически. Той обърна пръстена със смарагда, който неприятно се впи в пръста му при здрависването с Ричард.

Маркизът забеляза това и се вгледа в младежа — копчетата на ризата му бяха закопчани догоре, от него лъхаше на лавандула. Ричард инстинктивно се дръпна назад.

Господи, помисли си маркизът, отвратително! Този човек е голям глупак, дано поне не е педераст! Така с нищо няма да помогне на рода Евърслей…

— Тревор, маркизът е дошъл тук заради Сабрина. Той също е много загрижен за нея.

Тревор извади носна кърпичка и попи потта по челото си.

— Истинска трагедия, Ваше благородие. Бедната Елизабет, цялата е обляна в сълзи от непоносима мъка. Няма никаква вест от Сабрина, нищо не може да ни помогне да я открием.

Маркизът се чудеше дали Елизабет бе все още девствена. Дано не е. Този човек все повече го отвращаваше. Беше му много трудно да сдържи неприязънта си, но се опита гласът му да бъде спокоен:

— Сабрина ще са омъжва за мен, сър, опитвам се да открия някакво логично обяснение за поведението й.

Сърцето на Тревор заби толкова силно, че чак го задушаваше, но той не беше глупак, който да се издаде лесно.

— Опасявам се, Ваше благородие — започна той, но гласът му трепереше и почти фъфлеше, — че няма да мога да ви бъда от помощ. Разбира се, заминаването на сестрата на моята съпруга беше голям шок за всички ни. Никой от нас няма представа защо ни напусна Сабрина.

Маркизът рязко се обърна, защото не успя да скрие презрението си. Извади ръкавиците си и каза:

— Повече няма да ви безпокоя.

— Какво възнамеряваш да правиш, Ричард?

— Ще обиколя графството, за да открия Сабрина, Ваше благородие. Приятен ден, сър — обърна се той към Тревор и закрачи бързо към вратата.

Тревор продължаваше да гледа маркиза.

— Вие не ми казахте, че Сабрина ще се омъжва за този мъж.

— Тя все още не е приела.

— Разбирам. — Тревор започна нервно да закопчава златната игла на пояса си. — Много груб човек. Със сигурност е прекалено възрастен и прекалено взискателен, за да се ожени за дете като Сабрина.

— Той е истински мъж, а ти върви да се лекуваш, Тревор, искам да помисля малко.

Лека насмешка озари лицето на Тревор.

— Вярвам, че състоянието ми се подобрява, сър, настинката преминава. Ще отида да поговоря с бедната Елизабет.

Гласът на графа го застигна до вратата:

— Бих ти предложил, племеннико, да запазиш в тайна предполагаемата си причина за бягството на Сабрина и да не я споменаваш пред маркиза. Той не е от разбраните хора като мен и сигурно ще те убие с голи ръце, без да му мигне окото. Ако някога през живота ти се е налагало да проявиш воля, то сега е точно такъв момент.

Тревор деликатно вдигна рамене.

— Аз имам воля и се справям отлично, откакто съм в Англия. Казахте, че ще ме убие с голи ръце? Да, ръцете му наистина са големи.