Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Quo vadis, 1895 (Пълни авторски права)
- Превод от полски
- , 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 106 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хенрик Сенкевич. Quo vadis
„Народна култура“, София, 1980
Редактор: Иван Голев
Przelozyli z polskiego A. Ganczewa-Zografowa, K. Kujew i L. Andrejczin
Henryk Sienklewicz. Quo vadis
PIW, Warszawa, 1968
Издание:
Автор: Хенрик Сенкевич
Заглавие: Quo vadis
Преводач: Анастасия Ганчева-Зографова; Кую Куев; Любомир Андрейчин
Език, от който е преведено: полски
Издание: второ
Издател: Народна култура
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: роман
Националност: полска (не е указано)
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5802
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Quo vadis (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за романа. За други значения вижте Quo vadis (пояснение).
| Quo vadis | |
| Quo vadis | |
 | |
| Други имена | Камо грядеши |
|---|---|
| Автор | Хенрик Сенкевич |
| Създаване | |
| Първо издание | 1895 г. Полша |
| Оригинален език | Полски |
| Вид | Роман |
| Издателство в България | „Народна култура“, 1971 г. |
| Преводач | Анастасия Ганчева-Зографова, Куйо М. Куев, Любомир Андрейчин |
| Quo vadis в Общомедия | |
Quo vadis (на полски: Powieść z czasów Nerona; от латински – „Къде отиваш“) е исторически роман на полския писател Хенрик Сенкевич от 1895 г. Заглавието е заимствано от житието на Симон Петър, който напускайки Рим, среща Христос и го пита: „Господи, къде отиваш?“. След като Христос отговаря, че се връща в Рим, за да бъде разпънат отново на кръста, Петър се отказва да напусне Рим и се връща, за да приеме мъченическата смърт.
Действието се развива в античен Рим, около 64 г., по времето на император Нерон. Това е изключителната история за падението на една от най-великите империи, за разврата и падението на ценностите, но и за спасението (в лицето на новата християнска вяра).
Главни действащи лица са: император Нерон, Петроний, Виниций, Лигия.
Романът носи на Хенрик Сенкевич Нобелова награда за литература през 1905 г.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Младият августианин Марк Виниций се влюбва в Лигия, дъщеря на вожда на едно от варварските племена, граничещи на север с Римската империя. Тя е изпратена като заложница в Рим като гаранция за мир като съвсем малко момиче и е израснала в дома на Авъл Плавций, бивш римски военачалник. Жената на Плавций – Помпония Грецина, е тайна християнка и възпитава Лигия в духа на новото учение. Виниций е влюбен до полуда и иска на всяка цена да има Лигия. Чичо му Петроний, влиятелен патриций, ползващ се с доверието и приятелството на Нерон, успява да уреди насилственото преместване на Лигия в дома на Виниций. Лигия, въпреки че също е тайно влюбена във Виниций, не желае да напуска дома на Плавций и да става наложница на младия патриций заради християнската си вяра. Тя успява да избяга от Виниций и се скрива в един от бедните римски квартали заедно с верния си слуга Урс. Отчаяният Виниций успява да я намери след дълго търсене, но силният Урс го наранява сериозно. Въпреки всичко лошо, сторено от Виниций в безумното му търсене, християните го приемат приятелски и го лекуват дълго време, водени от филантропичните си възгледи. Младият августианин е силно впечатлен от новото учение, проповядващо мир, любов и обич към враговете, непознати на неговото войнишко сърце. В бедната колиба, където е лекуван, живеят Лигия, Урс и Апостол Петър, един от учениците на Христос, който запленява душата на Виниций с думите си, кръщава го и благославя любовта на младия патриций и Лигия.
Безгранично щастлив, Виниций отива по задължение заедно с императора в Анций, градче близо да Рим. Цезарят, за когото са по-важни музиката и изкуството, отколкото римския народ и държавата, желае да бъде велик артист и да остави диря в историята, задминавайки Омир, Вергилий и Орфей.
Докато Виниций заедно със свитата на Нерон е в Анций, в Рим избухва страшен пожар. Понася се слух, че императорът, търсейки поетично вдъхновение, е запалил града. Виниций веднага заминава за Рим. В пламъците на пожара младият августианин търси отчаяно Лигия и я намира в християнската общност, приютила се край града след чудовищното бедствие. Императорът, уплашен от надигащото се народно недоволство, стоварва вината за подпалването на пожара върху християните. Почти всички християни са заловени и пратени в римските затвори, очаквайки още по-страшна съдба. Нерон организира невиждани дотогава зрелища, за да угоди на римската тълпа, която се ръководи от максимата „Хляб и зрелища“. На арените в специално построени амфитеатри християните са разкъсвани от диви животни, разпъвани на кръст, избивани от гладиаторите и запалвани като факли. Христовите слуги посрещат смъртта безстрашно и смело, мислейки единствено за мъките на Агнеца и очакващия ги след мъченическата смърт живот. По-голямята част от християните в Рим са избити, а Лигия лежи в Мамертинската тъмница заедно с верния си слуга Урс. Жестокият император подготвя страшно зрелище: на арената Лигия е завързана за огромен бик, а Урс трябва да го пребори, за да я спаси. Пред любопитните погледи на римския народ и пред ужасения взор на Виниций се разиграва епична битка. Огромният лигиец хваща бика за рогата и след титанична болба успява да убие бика с голи ръце и да спаси Лигия. Римският народ е възхитен, а Нерон е принуден да освободи Лигия пряко волята си. Двамата влюбени заминават за Сицилия, където да бъдат в безопасност.
Нерон продължава да преследва християните, а след като разкрива заговора на Пизон, екзекутира голям брой влиятелни патриции. Самият Петроний е принуден да се самоубие. Над апостолите Петър и Павел от Тарс надвисва голяма опасност. Петър решава да избяга от Рим, за да се спаси от сигурна смърт. Но по пътя среща ослепително видение – неговият учител Исус Христос. Петър Го пита: „Quo vadis, Domine“ („Къде отиваш, Господи?“). Исус му казва, че отива в Рим, за да бъде разпнат втори път, понеже след бягството на Петър няма кой да пасе божието стадо. Тогава апостолът решава да се върне в Рим. След няколко дена е разпънат на кръст на Ватиканския хълм, а над лобното му място днес се издига катедралата, носеща неговото име. Апостол Павел също загива мъченически за Христовата вяра.
Но заедно с хилядите мъченици започва да загива и управлението на Нерон. Народното недоволство се изражда в бунт на галските и испанските легиони под предводителството на Галба, а императорът е принуден да бяга. За да не бъде заловен от преследвачите си, той се самоубива.
Герои
В романа се появяват:
- Августианци – най-близките хора от кръга на император Нерон (съветници).
- Патриции – могъщи римски семейства в сената, заемат най-високите длъжности, участват във военни експедиции.
- Римски граждани – свободни хора, но не особено богати (търговци, занаятчии, а също и свободни бедни).
- Роби – често военнопленници, нямат права, сред тях се открояват гладиаторите.
Исторически герои[1]
- Клавдия Акте – освободена робиня и любовница на Нерон, тя погребва тялото на императора.
- Авъл Плавций – консул, управител на Панония и на Британия, съпруг на Помпония Грецина.
- Лукан – поет, племенник на Сенека, близък спътник на Нерон. Участва в заговора на Пизон, за което е осъден на смърт и се самоубива.
- Нерон – римски император, управлявал в годините 54 – 68. През 65 г. той брутално потушава заговора на Пизон срещу себе си. Той се самоубива във вилата на освободения Фаон.
- Св. Апостол Павел
- Петроний – elegantiae arbiter, учител по добър вкус, римски патриций, обект на завист на Тигелин, замесен в заговора на Пизон, се самоубива. В творчеството на Сенкевич той е чичо на Марк Виниций, епикуреец, естет и отказва да участва в сюжета.
- Св. Апостол Петър
- Пизон – консул, през 65 г. водач на заговора срещу Нерон.
- Помпония Грецина – съпруга на Авл Плавций, според съобщението Тацит всъщност е бил изправен пред съда от съпруг поради подозрение в изповядване на чуждестранно суеверие.
- Попея Сабина – втората съпруга на Нерон, също негова жертва – умира по време на втората си бременност, изритана от императора.
- Луций Аней Сенека – поет, писател, римски философ стоик, бивш учител на Нерон. Участник в заговора на Пизон, той се самоубива.
- Тигелин – преториански префект, верен поддръжник на Нерон, съперник на Петроний за благосклонността на императора.
- Веспасиан – по-късно римски император, управител на Африка по времето на Нерон. Той се прочува с това, че дреме по време на представленията на императора, за което изпада в немилост[2].
- Вестин – консул, първата му съпруга е Стацилия Месалина, първоначално една от най-близките приятелки на Нерон, след това убита от него.
Измислени герои
- Марк Виниций – римски патриций, военен трибун. Влюбва се в Лигия и става християнин под нейното влияние.
- Лигия (Калина) – дъщеря на предводителя на варварското племе лигии, заложник в Рим, отгледана от Авъл Плавций и Помпония Грецина. Християнка, обичана от Марк Виниций. Тя обаче отказва да стане любовница на Виниций и бяга с помощта на Урс. Благодарение на нея младият патриций претърпява трансформация, ставайки християнин. Тогава Лигия се съгласява да се омъжи за него.
- Урс – след кръщението си Урбан. Той служи на майката на Лигия, след смъртта ѝ обещава да защити дъщеря ѝ. Характеризира се с огромна физическа сила.
- Главк – от гръцки произход, лекар, християнин.
- Крисп – фанатичен християнин, много радикален, умира на кръст по време на игри.
- Юнис – робиня и любовница на Петроний, избира смъртта чрез самоубийство с любимия си, вместо освобождение и живот сред неговите богатства.
- Хилон Хилониди – гръцки философ. Живее от обучение на случайни хора и измами. Гладен е за пари – дава християни на Нерон за работа и злато, преди това е продал семейство Главк в робство. Той се обръща в края на романа (повлиян от отношението на Главк, умиращ на кръста).
- Германин Гуло – роб, възпитател и учител на Марк Виниций.
Източници
Външни препратки
- „Quo vadis“ на сайта
„Моята библиотека“
|
XXV
Вестта за чудното спасение на Лигия се разнесе бързо сред християните, оцелели дотогава от погрома. Последователите на Христа взеха да идват, за да видят тази, над която явно се бе изляла Христовата милост. Най-напред дойдоха младият Назарий и майка му Мириам, у които досега се криеше апостол Петър, а след тях и други. Всички те, заедно с Виниций, Лигия и покръстените роби на Петроний, слушаха внимателно разказа на Урс за гласа, който се бе обадил в душата му и му бе заповядал да се бори с дивия звяр, и всички си отиваха ободрени и обнадеждени, че Христос все пак няма да позволи да бъдат изтребени всички негови последователи, преди да дойде той самият в часа на Страшния съд. И тази надежда крепеше сърцата им, защото гонението още не беше прекратено. Всеки посочен от обществеността като християнин веднага беше отвличан в затвора от градските пазачи. Наистина жертвите вече бяха по-малко, защото повечето от последователите на Христа бяха изловени и подложени на мъчения, а останалите или бяха напуснали Рим, за да изчакат в отдалечените провинции да отмине бурята, или пък се криеха много старателно, решили да се събират на общи молитви само в аренариите извън града. Все пак още ги следяха и макар че зрелищата вече свършиха, задържаха ги за по-нататък или ги осъждаха незабавно. Римският народ вече не вярваше, че християните са подпалили града, но те бяха провъзгласени за врагове на човечеството и държавата и едиктът против тях все още беше в сила.
Апостол Петър дълго време не смееше да се появи в дома на Петроний, но най-после една вечер Назарий извести, че е дошъл. Лигия, която вече можеше да ходи сама, и Виниций изтичаха да го посрещнат и почнаха да прегръщат нозете му, а той ги поздрави с голямо вълнение, защото малко овце бяха останали от стадото, което му бе поверил Христос и чиято участ сега оплакваше неговото велико сърце. Затова, когато Виниций му каза: „Учителю, заради твоята молитва ми я върна Спасителя“, той му отговори: „Върна ти я заради твоята вяра и за да не замлъкнат всички уста, които славеха името му.“ Навярно той мислеше за хилядите свои деца, разкъсани от дивите зверове, за кръстовете, с които бяха пълни арените, и за огнените стълбове в градините на Чудовището, защото говореше с голяма скръб. Виниций и Лигия забелязаха, че косите му бяха побелели съвсем, фигурата му бе се превила, а на лицето му имаше толкова тъга и болка, сякаш беше преминал през всичките онези страдания и мъки, през които бяха минали жертвите на яростта и безумието на Нерон. Но и двамата вече разбираха, че щом сам Христос се е предал на мъки и смърт, никой не може да я избегне. Като гледаха апостола толкова измъчен от бремето на годините, усилията и страданията, сърцата им се късаха. Затова Виниций, който мислеше след няколко дни да заведе Лигия в Неапол, където трябваше да се срещнат с Помпония и оттам да заминат за Сицилия, взе да му се моли да напусне Рим заедно с тях.
Апостолът обаче сложи ръка на главата му и отвърна:
— Ето, аз слушам в душата си словото на господа, който ми рече при Тивериадското езеро: „Когато беше по-млад, сам се препасваше и ходеше, където си искаше; а кога остарееш, ще простреш ръцете си и друг ще те опаше и поведе, където не искаш.“ И право е, наистина трябва да тръгна след стадото си.
А когато те замълчаха, защото не разбираха какво говори, той добави:
— Ето наближава вече краят на труда ми, ала отрада и почивка ще намеря само в дома на господа.
След това се обърна към тях с думите: „Спомняйте си и за мене, защото аз ви възлюбих, както баща обича децата си, а каквото правите в живота, правете го за слава на господа.“
Говорейки така, той простря над тях треперещите си старчески длани и ги благослови, а те се притиснаха до него с чувството, че това е може би последната благословия, която получават от него.
Отредено им бе обаче да го видят още веднъж. След няколко дни Петроний донесе страшни вести от Палатин. Там открили, че един от освободените роби на цезаря бил християнин и у него били намерени писма от апостолите Петър и Павел от Тарс, а също от Яков, Юда, Йоан. Тигелин и преди знаел, че Петър е в Рим, но мислел, че е загинал заедно с хилядите последователи на Христа. Сега се оказало, че и двамата наставници на новата вяра са още живи и са в столицата. Затова било решено на всяка цена да бъдат намерени и заловени, тъй като се смятало, че едва с тяхната смърт щели да бъдат изтръгнати последните корени на омразната секта. Петроний чул от Вестин, че самият цезар издал заповед в срок от три дни и Петър, и Павел от Тарс да бъдат докарани в Мамертинската тъмница и че цели отреди преторианци били изпратени да претърсят всички къщи отвъд Тибър.
Като чу това, Виниций реши да отиде да предупреди апостола. Вечерта двамата с Урс, наметнати с галски плащове, които закриваха лицата им, тръгнаха към дома на Мириам, където живееше Петър. Домът се намираше на самия край на Задтибрието, в подножието на Яникулския хълм. По пътя те видяха войници, които, водени от някакви непознати хора, обграждаха къщите. Кварталът беше неспокоен, а на места се събираха любопитни. Тук-там центурионите разпитваха заловените за Симон Петър и за Павел от Тарс.
Урс и Виниций изпревариха войниците и стигнаха благополучно до жилището на Мириам, където намериха Петър заобиколен от няколко предани християни. Тимогей, помощникът на Павел от Тарс, и Лин също бяха около апостола.
При вестта за близката опасност Назарий изведе всички през един таен ход до градинската врата, а след това до изоставените каменоломни, отдалечени на няколкостотин метра от Яникулските врати. Урс трябваше да носи Лин, защото костите му, строшени при мъченията, още не бяха зараснали. Но щом се озоваха в подземието, те се почувстваха сигурни и на светлината на светилника, който Назарий запали, започнаха тихо да се съветват как да спасят скъпия на тях живот на апостола.
— Учителю — каза му Виниций, — нека утре на разсъмване Назарий те изведе от града към Албанските планини. Там ще те намерим и ще отидем в Анций, където чака кораб, който трябва да откара двама ни с Лигия до Неапол и Сицилия. Щастлив ще бъде денят и часът, в който ти ще влезеш в моя дом и ще благословиш моето огнище.
Другите го слушаха с радост и настояваха пред апостола:
— Пази се, пастирю наш, защото не ще останеш жив в Рим. Запази живата правда, за да не загине тя заедно с нас и с теб. Послушай тези, които те молят като баща.
— Стори го в името на Христа! — казваха други, хващайки се за дрехите му.
Но той отговори:
— Деца мои! Кой може да знае за кога господ е отредил края на живота му?
Не казваше обаче, че няма да напусне Рим, и сам се колебаеше как да постъпи, тъй като отдавна вече в душата му се беше прокраднала несигурност и тревога дори. Ето че неговото стадо беше разпръснато, делото му унищожено, църквата, която преди пожара беше избуяла като разкошно дърво, бе превърната в прах от силата на Чудовището. Не остана нищо освен сълзите, нищо освен спомените, мъките и смъртта. Посевът даде изобилен плод, но сатаната го стъпка в земята. Ангелски сонмове не се притекоха на помощ на загиващите и ето Нерон се е възправил над света в славата си, страшен, по-могъщ от всякога, господар на всичките морета и на всичките земи. Неведнъж в самотността си божият риболовец бе протягал ръце към небето и бе питал: „Господи, какво да правя? Как мога да остана и как аз, безсилният старец, трябва да се боря с тази непреодолима сила на злото, на което си позволил да владее и да побеждава?“
И така той зовеше от глъбините на безбрежната си мъка, повтаряйки в душата си: „Няма ги вече овцете, които ми заповяда да паса, няма я църквата ти, пустош и скръб цари в твоята столица, а какво ще ми заповядаш сега? Да остана ли, или да изведа това, що е останало от стадото, та някъде отвъд моретата да славим в тихо убежище името ти?“
И се колебаеше. Вярваше, че живата правда няма да загине и трябва да надделее, но в някои мигове мислеше, че още не е дошъл нейният час, който ще настъпи едва тогава, когато господ, в деня на Страшния съд, слезе на земята, целият в слава и могъщество, стократно по-големи от Нероновите.
Често му се струваше, че ако напусне Рим, вярващите ще тръгнат след него, а той ще ги заведе далеч, далеч, чак в сенчестите горички на Галилея, край тихата глъбина на Тивериадското езеро, при пастирите, спокойни като гълъбите или като овцете, които пасат там сред чубрица и нард. И все по-голямо желание за тишина и почивка, все по-голяма тъга за езерото и за Галилея обхващаше рибарското му сърце, все по-често сълзи напираха в очите на стареца.
Но щом, макар и за миг, избереше това, обхващаше го неочакван страх и тревога. Как да напусне този град, в който земята е всмукала толкова мъченическа кръв и където устата на толкова загиващи утвърждаваха правдата? Мигар той единствен трябва да се отклони от това? И какво ще отговори на господа, когато чуе словата: „Ето, те умряха за своята вяра, а ти избяга!“
Нощите и дните му минаваха в грижа и тревога. Другите, които бяха разкъсани от лъвовете, които бяха приковани на кръстовете, които бяха изгорени в градините на цезаря, бяха заспали в лоното на бога след миговете на мъчение, а той не можеше да спи и преживяваше мъка, по-голяма от всички мъки, които палачите измисляха за жертвите. Често зората вече хвърляше лъчи върху покривите на къщите, а той още зовеше в глъбините на тъжното си сърце.
— Господи, защо ми заповяда да дойда тук и в това гнездо на Чудовището да основа твоята столица?
През всичките тридесет и четири години от смъртта на своя господ той не бе видял почивка. С тояга в ръка бе обикалял света и проповядвал „благата вест“. Силите му се бяха изчерпали в пътуване и труд, докато най-после, когато в този възглавил света град той бе утвърдил Христовото дело, едно огнено дихание на злото унищожи това дело, и виждаше, че борбата трябва да се подхване отново. И то каква борба! От едната страна, цезарят, сенатът, народът, легионите, обхванали в железен обръч целия свят, безбройни крепости, безкрайни земи, могъщество, каквото човешко око не беше виждало, а от друга страна, той, така превит от възрастта и от дългогодишния си труд, че треперещите му ръце вече едва можеха да носят тояга.
Затова в някои мигове той си казваше, че не нему се пада да мери сили с цезаря на Рим и че това може да извърши единствено самият Христос.
Всички тези мисли минаваха през угрижената му глава сега, когато слушаше молбите на последните си верни привърженици, а те го заобикаляха във все по-тесен кръг и повтаряха с умоляващи гласове:
— Пази се, рави, и изведи ни изпод мощта на Чудовището.
Най-после и Лин наведе пред него измъчената си глава.
— Учителю — говореше той, — на тебе Спасителя е заповядал да пасеш овцете си, но тях вече ги няма тук или утре няма да ги има, затова иди там, където още можеш да ги намериш. Ето, живее още божието слово в Йерусалим и в Антиохия, и в Ефес, и в други градове. Какво ще сполучиш, ако останеш в Рим? Когато загинеш, само ще увеличиш триумфа на Чудовището. На Йоан господ не е определил края на живота, Павел е римски гражданин и без съд не могат да го наказват, но ако над тебе, учителю, се разрази пъклената сила, тогава тези, които вече са паднали духом, ще питат: „Кой стой над Нерон?“ Ти си скалата, на която се гради божията църква. Остави ние да умрем, но не допускай победата на антихриста над божия наместник и не се връщай тук, докато господ не съкруши тогова, който проля невинната кръв.
— Виж сълзите ни! — повтаряха всички, събрани около него. Сълзи се стичаха и по Петровото лице. След миг обаче той се изправи и като простря ръце над коленичилите, изрече:
— Да бъде прославено името господне и да бъде неговата воля!