Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quo vadis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 106 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
stomart (2008)
Корекция
ira999 (2009)

Издание:

Хенрик Сенкевич. Quo vadis

„Народна култура“, София, 1980

Редактор: Иван Голев

Przelozyli z polskiego A. Ganczewa-Zografowa, K. Kujew i L. Andrejczin

 

Henryk Sienklewicz. Quo vadis

PIW, Warszawa, 1968

 

 

Издание:

Автор: Хенрик Сенкевич

Заглавие: Quo vadis

Преводач: Анастасия Ганчева-Зографова; Кую Куев; Любомир Андрейчин

Език, от който е преведено: полски

Издание: второ

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман

Националност: полска (не е указано)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5802

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Quo vadis (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За други значения вижте Quo vadis (пояснение).

Quo vadis
Quo vadis
Други именаКамо грядеши
АвторХенрик Сенкевич
Създаване
Първо издание1895 г.
Полша
Оригинален езикПолски
ВидРоман

Издателство в България„Народна култура“, 1971 г.
ПреводачАнастасия Ганчева-Зографова,
Куйо М. Куев,
Любомир Андрейчин
Quo vadis в Общомедия

Quo vadis (на полски: Powieść z czasów Nerona; от латински – „Къде отиваш“) е исторически роман на полския писател Хенрик Сенкевич от 1895 г. Заглавието е заимствано от житието на Симон Петър, който напускайки Рим, среща Христос и го пита: „Господи, къде отиваш?“. След като Христос отговаря, че се връща в Рим, за да бъде разпънат отново на кръста, Петър се отказва да напусне Рим и се връща, за да приеме мъченическата смърт.

Действието се развива в античен Рим, около 64 г., по времето на император Нерон. Това е изключителната история за падението на една от най-великите империи, за разврата и падението на ценностите, но и за спасението (в лицето на новата християнска вяра).

Главни действащи лица са: император Нерон, Петроний, Виниций, Лигия.

Романът носи на Хенрик Сенкевич Нобелова награда за литература през 1905 г.

Сюжет

Младият августианин Марк Виниций се влюбва в Лигия, дъщеря на вожда на едно от варварските племена, граничещи на север с Римската империя. Тя е изпратена като заложница в Рим като гаранция за мир като съвсем малко момиче и е израснала в дома на Авъл Плавций, бивш римски военачалник. Жената на Плавций – Помпония Грецина, е тайна християнка и възпитава Лигия в духа на новото учение. Виниций е влюбен до полуда и иска на всяка цена да има Лигия. Чичо му Петроний, влиятелен патриций, ползващ се с доверието и приятелството на Нерон, успява да уреди насилственото преместване на Лигия в дома на Виниций. Лигия, въпреки че също е тайно влюбена във Виниций, не желае да напуска дома на Плавций и да става наложница на младия патриций заради християнската си вяра. Тя успява да избяга от Виниций и се скрива в един от бедните римски квартали заедно с верния си слуга Урс. Отчаяният Виниций успява да я намери след дълго търсене, но силният Урс го наранява сериозно. Въпреки всичко лошо, сторено от Виниций в безумното му търсене, християните го приемат приятелски и го лекуват дълго време, водени от филантропичните си възгледи. Младият августианин е силно впечатлен от новото учение, проповядващо мир, любов и обич към враговете, непознати на неговото войнишко сърце. В бедната колиба, където е лекуван, живеят Лигия, Урс и Апостол Петър, един от учениците на Христос, който запленява душата на Виниций с думите си, кръщава го и благославя любовта на младия патриций и Лигия.

Безгранично щастлив, Виниций отива по задължение заедно с императора в Анций, градче близо да Рим. Цезарят, за когото са по-важни музиката и изкуството, отколкото римския народ и държавата, желае да бъде велик артист и да остави диря в историята, задминавайки Омир, Вергилий и Орфей.

„Факлите на Нерон“, репродукция на картина на Хенри Семирадски, 1882

Докато Виниций заедно със свитата на Нерон е в Анций, в Рим избухва страшен пожар. Понася се слух, че императорът, търсейки поетично вдъхновение, е запалил града. Виниций веднага заминава за Рим. В пламъците на пожара младият августианин търси отчаяно Лигия и я намира в християнската общност, приютила се край града след чудовищното бедствие. Императорът, уплашен от надигащото се народно недоволство, стоварва вината за подпалването на пожара върху християните. Почти всички християни са заловени и пратени в римските затвори, очаквайки още по-страшна съдба. Нерон организира невиждани дотогава зрелища, за да угоди на римската тълпа, която се ръководи от максимата „Хляб и зрелища“. На арените в специално построени амфитеатри християните са разкъсвани от диви животни, разпъвани на кръст, избивани от гладиаторите и запалвани като факли. Христовите слуги посрещат смъртта безстрашно и смело, мислейки единствено за мъките на Агнеца и очакващия ги след мъченическата смърт живот. По-голямята част от християните в Рим са избити, а Лигия лежи в Мамертинската тъмница заедно с верния си слуга Урс. Жестокият император подготвя страшно зрелище: на арената Лигия е завързана за огромен бик, а Урс трябва да го пребори, за да я спаси. Пред любопитните погледи на римския народ и пред ужасения взор на Виниций се разиграва епична битка. Огромният лигиец хваща бика за рогата и след титанична болба успява да убие бика с голи ръце и да спаси Лигия. Римският народ е възхитен, а Нерон е принуден да освободи Лигия пряко волята си. Двамата влюбени заминават за Сицилия, където да бъдат в безопасност.

Нерон продължава да преследва християните, а след като разкрива заговора на Пизон, екзекутира голям брой влиятелни патриции. Самият Петроний е принуден да се самоубие. Над апостолите Петър и Павел от Тарс надвисва голяма опасност. Петър решава да избяга от Рим, за да се спаси от сигурна смърт. Но по пътя среща ослепително видение – неговият учител Исус Христос. Петър Го пита: „Quo vadis, Domine“ („Къде отиваш, Господи?“). Исус му казва, че отива в Рим, за да бъде разпнат втори път, понеже след бягството на Петър няма кой да пасе божието стадо. Тогава апостолът решава да се върне в Рим. След няколко дена е разпънат на кръст на Ватиканския хълм, а над лобното му място днес се издига катедралата, носеща неговото име. Апостол Павел също загива мъченически за Христовата вяра.

Но заедно с хилядите мъченици започва да загива и управлението на Нерон. Народното недоволство се изражда в бунт на галските и испанските легиони под предводителството на Галба, а императорът е принуден да бяга. За да не бъде заловен от преследвачите си, той се самоубива.

Край на разкриващата сюжета част.

Герои

В романа се появяват:

  • Августианци – най-близките хора от кръга на император Нерон (съветници).
  • Патриции – могъщи римски семейства в сената, заемат най-високите длъжности, участват във военни експедиции.
  • Римски граждани – свободни хора, но не особено богати (търговци, занаятчии, а също и свободни бедни).
  • Роби – често военнопленници, нямат права, сред тях се открояват гладиаторите.

Исторически герои[1]

  • Клавдия Акте – освободена робиня и любовница на Нерон, тя погребва тялото на императора.
  • Авъл Плавций – консул, управител на Панония и на Британия, съпруг на Помпония Грецина.
  • Лукан – поет, племенник на Сенека, близък спътник на Нерон. Участва в заговора на Пизон, за което е осъден на смърт и се самоубива.
  • Нерон – римски император, управлявал в годините 54 – 68. През 65 г. той брутално потушава заговора на Пизон срещу себе си. Той се самоубива във вилата на освободения Фаон.
  • Св. Апостол Павел
  • Петроний – elegantiae arbiter, учител по добър вкус, римски патриций, обект на завист на Тигелин, замесен в заговора на Пизон, се самоубива. В творчеството на Сенкевич той е чичо на Марк Виниций, епикуреец, естет и отказва да участва в сюжета.
  • Св. Апостол Петър
  • Пизон – консул, през 65 г. водач на заговора срещу Нерон.
  • Помпония Грецина – съпруга на Авл Плавций, според съобщението Тацит всъщност е бил изправен пред съда от съпруг поради подозрение в изповядване на чуждестранно суеверие.
  • Попея Сабина – втората съпруга на Нерон, също негова жертва – умира по време на втората си бременност, изритана от императора.
  • Луций Аней Сенека – поет, писател, римски философ стоик, бивш учител на Нерон. Участник в заговора на Пизон, той се самоубива.
  • Тигелин – преториански префект, верен поддръжник на Нерон, съперник на Петроний за благосклонността на императора.
  • Веспасиан – по-късно римски император, управител на Африка по времето на Нерон. Той се прочува с това, че дреме по време на представленията на императора, за което изпада в немилост[2].
  • Вестин – консул, първата му съпруга е Стацилия Месалина, първоначално една от най-близките приятелки на Нерон, след това убита от него.

Измислени герои

  • Марк Виниций – римски патриций, военен трибун. Влюбва се в Лигия и става християнин под нейното влияние.
  • Лигия (Калина) – дъщеря на предводителя на варварското племе лигии, заложник в Рим, отгледана от Авъл Плавций и Помпония Грецина. Християнка, обичана от Марк Виниций. Тя обаче отказва да стане любовница на Виниций и бяга с помощта на Урс. Благодарение на нея младият патриций претърпява трансформация, ставайки християнин. Тогава Лигия се съгласява да се омъжи за него.
  • Урс – след кръщението си Урбан. Той служи на майката на Лигия, след смъртта ѝ обещава да защити дъщеря ѝ. Характеризира се с огромна физическа сила.
  • Главк – от гръцки произход, лекар, християнин.
  • Крисп – фанатичен християнин, много радикален, умира на кръст по време на игри.
  • Юнис – робиня и любовница на Петроний, избира смъртта чрез самоубийство с любимия си, вместо освобождение и живот сред неговите богатства.
  • Хилон Хилониди – гръцки философ. Живее от обучение на случайни хора и измами. Гладен е за пари – дава християни на Нерон за работа и злато, преди това е продал семейство Главк в робство. Той се обръща в края на романа (повлиян от отношението на Главк, умиращ на кръста).
  • Германин Гуло – роб, възпитател и учител на Марк Виниций.

Източници

  1. E. Jastrzębowska, Rzym w czasach „Quo vadis”, Warszawa: Prószyński i S-ka, 2001, s. 115 – 122.
  2. A. Krawczuk, Poczet cesarzy rzymskich – pryncypat, Iskry, 1996, s. 109 – 110.

Външни препратки

XV

Петроний до Виниций:

„По доверен роб ти изпращам от Анций това писмо и при все че ръката ти е свикнала повече с меча и копието, отколкото с перото, смятам, че ще ми отговориш по същия пратеник и без излишно бавене. Оставих те на добра следа и изпълнен с надежда, вярвам, че или вече си утолил сладката жажда в обятията на Лигия, или пък ще я утолиш, преди истинският зимен вятър да е повял от върховете на Соракте над Кампания. О, мой Виниций! Нека твоя учителка бъде златокосата богиня на Кипър, а ти пък бъди учител на тази лигийска зора, която бяга от слънцето на любовта. И помни винаги, че мраморът, и най-скъпият дори, е нищо и че той получава истинска стойност едва тогава, когато ръката на ваятеля го превърне в художествено творение. Бъди такъв ваятел и ти, carissime! Да любиш само, не е достатъчно, трябва да умееш да любиш и трябва да умееш да учиш да те любят. Наслада изпитва и плебеят, и животните дори, но истинският човек по това се отличава от тях, че я превръща в едно благородно изкуство и когато я изпитва, съзнава това, съзнава каква божествена стойност има тя и така насища не само тялото, но и душата си. Често, когато си помисля колко пуст, несигурен и досаден е нашият живот, идва ми на ум, че ти може би си избрал най-добре и че не дворът на цезаря, а войната и любовта са двете единствени неща, за които си струва да се роди и да живее човек.

Във войната ти беше щастлив, бъди такъв и в любовта. А ако те интересува какво става при двора на цезаря, то аз от време на време ще ти съобщавам. И така, ние седим тук в Анций и се грижим за нашия неземен глас, но винаги чувстваме ненавист към Рим и през зимата възнамеряваме да отидем в Байе, за да излезем пред публиката в Неапол, жителите на който, като гърци, ще ни оценят по-добре от вълчето племе край бреговете на Тибър. Ще се стекат хора от Байе, от Помпей, от Путеола, от Куме, от Стабий, ръкопляскания и венци не ще ни липсват и това ще ни насърчи за пътуването до Ахея, за което се готвим отдавна. А паметта на малката Августа? Да! Още я оплакваме. Пеем химни, съчинени от нас, и ги пеем така, че сирените от завист са се скрили в най-дълбоките пещери на Амфитрита. Биха ни слушали обаче делфините, ако не им пречеше шумът на морето. Нашата болка още не се е уталожила, затова я показваме във всевъзможни пози, на които ни е научила скулптурата, като при това зорко следим дали тя ни отива и дали хората могат да доловят нейната красота. Ах, мой скъпи! Ще си умрем като шутове и комедианти.

Тук са всички августиани и августианки, без да смятаме петстотинте ослици, в млякото на които се къпе Попея, и десетте хиляди слуги. Понякога е и весело. Калвия Криспинила застарява; казват, че е измолила Попея да й позволи да се къпе веднага след нея. На Нагидия Лукан удари плесница, подозирайки я във връзка с един гладиатор. Спор проигра жена си на кости в полза на Сенецион. Торкват Силан ми предложи за Евника четири кестеняви коня, които сигурно ще спечелят надбягването тази година. Не се съгласих, а благодаря и на теб, че не я прие. Колкото за Торкват Силан, той, клетникът, не се и досеща, че вече е по-скоро сянка, отколкото човек. Неговата смърт е решена. А знаеш ли каква е неговата вина? Това, че е правнук на божествения Август. Няма спасение за него. Такъв е нашият свят.

Надявахме се, както ти е известно, Тиридат да дойде тук, а пък Вологез написа оскърбително писмо. Понеже покорил Армения, моли да му я оставят за Тиридат, ако ли не, пак няма да я даде. Чиста подигравка! Решихме — война. Корбулон ще получи такава власт, каквато имаше великият Помпей през време на войната с морските разбойници. Нерон се колебаеше: той, изглежда, се бои от славата, която Корбулон би спечелил, ако победи. По едно време мислеха да поверят върховното командване на нашия Авъл. Противопостави се Попея — добродетелта на Помпония за нея, изглежда, е трън в очите.

Ватиний ни обеща някакви си необикновени гладиаторски борби, които щял да устрои в Беневент. Гледай докъде могат да стигнат в наше време шивачите. Въпреки поговорката: ne sutor supra crepidam, Вителий е потомък на шивач, а Ватиний — роден син. Може и сам да е опъвал конеца. Истрион Алитур вчера представи великолепно Едип. Питах го да ми каже, като евреин, дали християни и евреи не е едно и също? Отговори ми, че евреите имат своя религия от древността, а християните са нова секта, която възникнала неотдавна в Юдея. По времето на Тиберий там разпнали на кръст един човек, чиито последователи се множат от ден на ден й го смятат за бог. Мисля, че те не признавали никакви други богове, а особено нашите. Не разбирам какво им пречи.

Тигелин вече явно ми показа своята неприязън. Досега все още не се е справил с мен; но той все пак има голямо преимущество. Животът му е по-мил и е по-голям негодник от мен, а това го сближава с Ахенобарба. Те двамата рано или късно ще се разберат, а тогава ще дойде и моят ред. Кога ще стане това, не зная, но понеже и без това ще стане, срокът не е важен. А дотогава трябва да се забавляваме. Животът сам по себе си не би бил лош, ако не беше Меднобрадия. Заради него човек понякога е принуден да се отвращава от себе си. Суета е да се смята борбата за неговото благоволение като някакво цирково надпреварване, като някаква игра, като някаква борба, в които победата, ласкае самолюбието на човека. Наистина често си обяснявам всичко това така и все пак понякога ми се струва, че и аз съм като Хилон и с нищо не съм по-добър от него. Когато той няма вече да ти е необходим, изпрати ми го. Поздрави от мен твоята божествена християнка и най-важното — помоли я от мое име в отношението си към тебе да не бъде риба. Пиши ми как си със здравето, разкажи ми за твоята любов, умей да любиш, учи да любят и прощавай!“

Виниций до Петроний:

„Лигия все още я няма! Ако не беше надеждата, че скоро ще я намеря, ти не би получил отговор, защото, когато животът омръзне на някого, на него не му е до писма. Исках да проверя дали Хилон не ме мами и тази нощ, когато дойде за парите на Евриций, загърнах се във войнишки плащ и тръгнах незабелязан след него и момчето, което му бях дал. Когато стигнаха до мястото, следях ги отдалеч, прикрит зад един пристанищен стълб, и се убедих, че Евриций не е измислена фигура. Долу до реката няколко десетки хора разтоварваха на светлината на факли камъни от един голям сал и ги слагаха на брега. Видях как Хилон се доближи до тях и почна да говори с някакъв старец, който след малко падна в нозете му. Другите го заобиколиха, надавайки викове на удивление. Пред очите ми момчето подаде кесията на Евриций, който, след като я взе, почна да се моли с вдигнати ръце, а до него коленичи и друг, сигурно неговият син. Хилон говори още нещо, което не можах да дочуя, и благослови както двамата коленичили, така и другите, като правеше във въздуха кръстен знак, който те вероятно почитат, защото всички коленичиха. Идваше ми да сляза при тях и да обещая три такива кесии на този, който би издал Лигия, но се боях да не попреча на Хилон и след като размислих, отидох си. Това стана около дванадесет дена след заминаването ти. Оттогава Хилон идва при мен няколко пъти. Разправяше ми, че сред християните го уважават. Каза, че ако не е намерил досега Лигия, то е, защото те, християните, в самия Рим вече били неизброимо множество, така че не всички се познават и не знаят всичко, което става между тях. Освен това били предпазливи и говорели малко; той обещава, че щом се добере до старейшините, които те наричали презвитери, щял да изтръгне от тях всички тайни. С неколцина вече се запознал и се опитвал да ги разпита, но предпазливо, да не би от привързаност да събуди подозрение и да затрудни работата. И макар че ми е тежко и вече нямам търпение, чувствам, че той има право и чакам.

Той се научил още, че те имат общи места за молитва, които често се намират извън градските порти в изоставени къщи, а дори и в аренарии. Там те отдават почит на Христа, пеят и се угощават. Такива места имало много. Хилон предполага, че Лигия нарочно не ходи там, където отива Помпония, за да може в случай на съд и разпит Помпония смело да се закълне, че не знае къде се е укрила Лигия. Може би презвитерите са я посъветвали да бъде предпазлива. Когато Хилон сам огледа тия места, ще ходя с него и аз и ако боговете ми позволят да съзра Лигия, кълна ти се в Юпитер, че този път не ще ми се изплъзне от ръцете.

Мисля постоянно за местата, където се молят. Хилон не иска да ходя с него. Страхува се, но аз не мога да седя у дома. Ще я позная веднага, дори ако е преоблечена или забулена. Те се събирали да се молят нощем. Познал бих навсякъде гласа й, всяко нейно движение. И аз самият ще отида преоблечен и ще оглеждам всекиго, който влиза или излиза. Постоянно мисля за нея и затова ще я позная. Хилон трябва да дойде утре и ще отидем. Ще вземем със себе си оръжие. Няколко мои роби, които бяха разпратени из провинцията, се върнаха с празни ръце. Но сега съм сигурен, че тя е тук, в града, може дори да не е далеч. Аз и сам посетих вече много къщи под предлог, че търся да наема някоя. При мене ще й бъде сто пъти по-добре, защото там живее цял мравуняк беднотия. Нищо няма да пожаля за нея. Пишеш, че добре съм избрал; да, избрал съм си грижа и терзание. Първо ще отидем в тези домове, които са в града, после извън градските стени. Надеждата очаква нещо от всяко утро, иначе не би могло да се живее. Ти казваш, че човек трябва да знае да люби и аз умеех да говоря с Лигия за любовта. Но сега само копнея, само очаквам Хилон и в къщи е непоносимо. Прощавай.“