Хенрик Сенкевич
Quo vadis (17)

XVII

Хилон наистина искаше да премахне Главк, който, макар и в напреднала възраст, съвсем не беше недъгав старец. В това, което гъркът разказа на Виниций, имаше много истина. Хилон бе познавал някога Главк, беше му изменил, продал го бе на разбойници, лишил го бе от семейство, от имот и го бе предал на убийци. Споменът за това не го плашеше, защото бе оставил Главк умиращ, и то не в странноприемницата, а в полето при Минтурне, и не бе предвидил само едно: че Главк ще се излекува от раните и ще дойде в Рим. И затова, когато го съгледа в дома за молитва, се уплаши и в първия момент искаше да се откаже от търсенето на Лигия. От друга страна, Виниций го уплаши още повече. Разбра, че трябва да избере между страха от Главк и преследването, отмъщението на могъщия патриций, комуто непременно щеше да помогне и другият, още по-голям, Петроний. И Хилон престана да се колебае между тези две възможности. Той си помисли, че по-добре е човек да има незначителни неприятели, отколкото могъщи, и при все че страхливата му натура потръпваше и се отвращаваше от проливането на кръв, той прие като необходимост убиването на Главк с помощта на чужди ръце.

Сега го занимаваше само едно, да избере хората. И за тях се отнасяше планът, за който бе споменал на Виниций. Нощувайки най-често в кръчмите сред хора без покрив, хора от кол и въже, той лесно би могъл да намери мъже, готови на всичко, но още по-лесно би намерил такива, които, като надушат, че носи пари, биха започнали работата от самия него или пък, след като вземат предплата, го изнудят за цялата сума със заплашвания, че ще го предадат в ръцете на вигилите. От известно време Хилон изпитваше отвращение към дрипльовците, към гнусните и същевременно страшни фигури, които се гнездяха в подозрителните домове на Субура или отвъд Тибър. Като мереше всичко със своята мярка и без да е вникнал достатъчно в християнското учение и в характера на християните, той си мислеше, че и между тях ще намери послушни оръдия. Виждаха му се по-добросъвестни от другите и затова реши да се обърне към тях и да им представи работата така, че да се наемат с нея не само зарад парите, но и от усърдие.

С тази цел той отиде вечерта при Евриций, за когото знаеше, че му е предан с цялата си душа и че ще направи всичко, за да му помогне. Но предпазлив по природа, той съвсем не мислеше да му открива истинските си намерения, които впрочем биха били в пълно противоречие с вярата на стареца в Хилоновата добродетел и богобоязливост. Искаше да има хора, готови на всичко, и чак тогава да се уговори с тях така, че да запазят всичко във вечна тайна заради себе си.

Старецът Евриций, след като бе откупил сина си, бе наел една от малките бараки, с каквито беше пълно около Циркус Максимус, за да продава в нея маслини, боб, безквасно тесто и подсладена с мед вода на зрителите, които идваха на състезанията. Хилон го завари да подрежда малката лавка и след като го поздрави в името на Христа, почна да говори за работата, която го бе довела при него. Като им е направил услуга, смятал, че ще му се отплатят с признателност. Трябват му двама-трима силни и смели хора, за да отстрани една опасност, която заплашва не само него, но и всичките християни. Беден е наистина, понеже почти всичко, каквото имал, дал на Евриций, обаче би заплатил услугата им при условие, че му вярват и изпълняват добросъвестно това, което им нареди.

Евриций и синът му, Кварт, го слушаха като свой благодетел почти на колене. И двамата му казаха, че и сами са готови да изпълнят всичко, каквото поиска от тях, и вярват, че един толкова свят човек не може да поиска дела, които не са в съгласие с Христовото учение.

Хилон ги увери, че е така и вдигна очи към небето, сякаш се молеше; всъщност той си мислеше дали не е по-добре да приеме тяхното предложение, което би могло да му спести хиляда сестерции. Но след като размисли, отхвърли го. Евриций беше старец, който беше може би не толкова смазан от годините, колкото съсипан от грижи и болест, Кварт пък беше само на шестнадесет години. А на Хилон му трябваха хора сръчни и преди всичко силни. Колкото за хилядата сестерции, той се надяваше, че благодарение на своя план ще успее да спести голяма част от тях.

Бащата и синът настояваха, но когато Хилон решително им отказа, отстъпиха.

Тогава Кварт каза:

— Познавам хлебаря Демад, господарю, у когото на воденичните камъни работят роби и наемници. Един от тези наемници е толкова силен, че би стигнал не за двама, а за четирима. Сам видях как вдигаше камъни, които четирима души не можеха да преместят.

— Ако той е човек богобоязлив и готов да се жертва заради братята, запознай ме с него — каза Хилон.

— Християнин е, господарю — отговори Кварт, — защото у Демад работят повече християни. Там има дневни и нощни работници и този е от нощните. Ако отидем сега, ще ги заварим да вечерят и ти би могъл свободно да разговаряш с него. Демад живее около Емпориума.

Хилон веднага се съгласи. Емпориумът се намираше в подножието на Авентинския хълм и не бе далеч от Големия цирк. Можеше да се отиде, без да се заобикаля хълмът покрай реката, през Портикус Емилия, това много съкращаваше пътя.

— Стар съм — каза Хилон, когато влязоха под колонадата — и понякога паметта ми изменя. Да! Нашият Христос бе предаден от един от своите ученици! Но в момента не мога да си спомня името на предателя.

— Юда, господарю, който после се обеси — отговори Кварт, като се учуди как беше възможно човек да не помни това име.

— О, да! Благодаря ти — каза Хилон.

Те вървяха мълчаливо. Като стигнаха до вече затворения Емпориум, отминаха го, завиха край хамбарите, от които даваха жито на населението, към същите по виа Остиензис, до хълма Тестаций и Форум Писториум. Там се спряха пред една дървена постройка, от вътрешността на която се чуваше грохот на воденични камъни. Кварт влезе в мелницата, а Хилон, който не обичаше да се показва пред повече хора и който беше в постоянен страх да не би случаят да го сблъска с лекаря Главк, остана навън.

„Интересно ми е да видя тоя Херкулес, който служи в мелницата — казваше си той, като поглеждаше ярко светещия месец. — Ако той е разбойник и умен човек, ще ми струва малко пари, ако ли пък е добродетелен християнин и глупак, ще направи даром всичко, което ще поискам от него.“

Неговите по-нататъшни размишления бяха прекъснати от Кварт, който излезе от мелницата заедно с друг човек, облечен само в туника, наричана ексомис, скроена така, че дясното рамо и дясната гръд оставаха голи. Такова облекло носеха главно работниците, защото то не им пречеше да работят свободно. Хилон, като погледна новодошлия, си отдъхна доволно. В живота си не бе виждал такива ръце и такава гръд.

— Ето, господарю — каза Кварт, — брата, когото искаше да видиш.

— Мир, мир Христов на тебе — обади се Хилон, — а ти, Кварт, кажи на този брат заслужавам ли вяра и доверие, а после си отивай, сбогом, не трябва да оставяш сам стария си баща.

— Той е свят човек — каза Кварт, — който даде целия си имот, за да ме откупи от робство, мене, непознатия нему. Да му отреди нашият господ Спасителя небесна награда за това.

Великанът-работник, като чу това, наведе се и целуна ръка на Хилон.

— Как ти е името, брате? — запита гъркът.

— При светото кръщение ми е дадено, отче, името Урбан.

— Урбан, брате мой, имаш ли време да поговориш с мене свободно?

— Нашата работа започва в полунощ, а сега едва готвят вечерята.

— Значи, има доста време — да отидем край реката и там да чуеш думите ми.

Те отидоха и седнаха на ниската каменна ограда край реката в тишината, прекъсвана само от далечния грохот на воденичните камъни, бълбукането на водата, която течеше долу. Там Хилон се вгледа в лицето на работника, което, въпреки малко страшния и тъжен израз, какъвто имаха обикновено лицата на варварите, живеещи в Рим, му се видя добродушно и искрено.

„Да! Да! — каза си той. — Това е човек добър и глупав, който ще убие Главк даром.“

След това попита:

— Урбан, обичаш ли Христа?

— Обичам го… от сърце и душа — отговори работникът.

— А своите братя, а сестрите си, а тия, които са се поучили в правдата Христова и вярата в Христа?

— Обичам и тях, отче.

— Тогава мир на тебе.

— И на тебе, отче.

Отново настана мълчание — само отдалеч се чуваше грохотът на воденичните камъни, а долу ромолеше реката.

Хилон се вгледа в ясната лунна светлина и с бавен, приглушен глас заговори за смъртта на Христа. Говореше сякаш не на Урбан, а на себе си, спомняше си и размишляваше за тази смърт, като че ли поверяваше тайната й на този заспал град. Имаше нещо и трогателно, и тържествено в това. Работникът заплака, а когато Хилон почна да стене и да жали, че когато е умрял Спасителя, не е имало кой да го защити, ако не от разпятие, поне от гаврите на войниците и евреите, огромните пестници на варварина се свиха от жал и сдържана ярост. Смъртта само го трогваше, но при мисълта за оная сган, която се е гаврила с прикования на кръста Агнец, душата му се възмущаваше и го обхващаше дива жажда за отмъщение.

А Хилон запита внезапно:

— Урбан, знаеш ли кой е бил Юда?

— Знам, знам! Но той се обесил! — извика работникът.

И в гласа му имаше като че ли яд, че предателят си е отсъдил наказанието и вече не може да падне в неговите ръце.

Хилон продължи:

— А ако той не беше се обесил и ако някой от християните го срещнеше на сушата или по море, нима не е длъжен да отмъсти за мъката, за кръвта и смъртта на Спасителя?

— Кой не би отмъстил, отче?

— Мир на тебе, верен слуга на Агнеца. Да! Позволено е да прощаваш обидите на своите, но кой има право да прощава обидата, нанесена Богу? Но както змията ражда змия, както злината — злина и измяната — измяна, така и от отровата на Юда се е родил друг предател; и както онзи е предал на евреите и на римските войници Спасителя, така този, който живее сред нас, иска да предаде на вълка неговите овци и ако никой не попречи на предателството, ако никой не смаже навреме главата на змията, всички нас ни чака гибел, а заедно с нас ще погине и славата на Агнеца.

Работникът го гледаше с огромна тревога, като че ли не си даваше сметка за това, което чува. А гъркът покри главата си с края на своя плащ и почна да повтаря с глас, който идеше сякаш изпод земята:

— Горко вам, слуги на истинския бог, горко вам, християни и християнки!

И отново настъпи мълчание, отново се чуваше само грохотът на воденичните камъни, глухият напев на мелничарите и шумът на реката.

— Отче — запита най-сетне работникът, — кой е този предател?

Хилон клюмна глава. Кой е този предател ли? Синът на Юда, син на неговата отрова, който се преструва на християнин и ходи в домовете за молитва само за да обвинява братята пред цезаря, че не искат да го признаят за бог, че отравят фонтани, убиват деца и че искат да унищожат този град, камък върху камък да не остане от него. След няколко дена ще бъде издадена заповед на преторианците да затворят старци, жени и деца и да ги изпратят после на гибел, така както изпратиха на смърт робите на Педаний Секунд. И всичко това е направил този втори Юда. Но ако първият не бе наказан от никого, ако никой не му отмъсти, ако никой не е защитил Христа в часа на мъките, кой ще се наеме да накаже този другия, кой ще убие тая змия, преди цезарят да я изслуша? Кой ще запази от гибел и братята, и вярата в Христа?

А Урбан, който дотогава седеше на каменната ограда, стана изведнъж и каза:

— Аз ще направя това, отче.

Хилон също стана, няколко мига гледа лицето на работника, осветено от лунната светлина, после простря ръка и бавно я сложи върху главата му.

— Върви сред християните — каза той тържествено, — иди в домовете за молитва и питай братята за Главк, лекаря, а когато ти го покажат, тогава, в името на Христа, убий го!…

— Главк?… — повтори работникът, като че искаше да запази в паметта си това име.

— Познаваш ли го?

— Не, не го познавам. Християните са с хиляди в целия Рим и не всички се познават. Но утре в Остриан ще се съберат през нощта братята и сестрите всички до един, защото е дошъл великият апостол на Христа, който ще поучава там, и тогава братята ще ми покажат Главк.

— В Остриан? — попита Хилон. — Нали е извън градските стени? Братята и всичките сестри? През нощта? Вън от града в Остриан?

— Да, отче. Това е нашето гробище, между виа Салария и Номентана. Нима не знаеш, че там ще поучава великият апостол?

— Нямаше ме два дена в къщи и не съм получил писмото му. А не знаех къде е Остриан, защото съм отскоро тук от Коринт, където управлявам християнската община… Но, да! И щом като Христос така те е вдъхновил, ще отидеш през нощта, сине мой, в Остриан, там ще намериш сред братята Главк и ще го убиеш на връщане към града, за което ще ти бъдат простени всички грехове. А сега мир на тебе…

— Отче…

— Слушам те, чедо на Агнеца.

На лицето на работника се отрази загриженост. Нали неотдавна той уби човек, може би двама, а учението на Христа забранява да се убива. Наистина, не беше ги убил в своя защита, защото и това не е позволено! Не беше убил, боже опази, користно… Епископът сам му беше дал братя за помощ, но не бе позволил да убиват. Той обаче неволно беше убил, защото бог го бе наказал да има преголяма сила… И сега тежко се каеше. Другите пеят, като въртят мелничните камъни, пеят, а той, нещастният, мисли за своя грях, за обидата, която бе нанесъл на Агнеца… Колко молитви е казал, колко сълзи е пролял! Колко е молил Агнеца за прошка!… А сега пак обеща да убие… издайника… Нека! Само своите обиди е позволено да прощаваш и затова той ще го убие, дори пред очите на всички братя и сестри, които утре ще бъдат в Остриан. Но нека Главк преди това бъде осъден от старейшините, от епископа или от апостола. Да убиеш, не е голяма работа, а да убиеш предател, даже е приятно, все едно, че си убил вълк или мечка, но… ами ако Главк загине невинен? Как да вземе на съвестта си това ново убийство, този нов грях и нова обида на Агнеца?

— За съд няма време, сине мой — отвърна Хилон, — защото предателят право от Остриан ще отиде при цезаря в Анций или пък ще се скрие в дома на един патриций, на когото е в услуга. Но аз ще ти дам знак, щом го покажеш след убийството на Главк, и епископът, и великият апостол ще благословят твоята постъпка.

И като каза това, извади неголяма монета, после взе да търси в пояса си ножа и като го намери, надраска върху сестерцията с острието му кръстен знак и я подаде на работника.

— Ето ти присъда над Главк и знак за тебе. Когато го покажеш на епископа, след като убиеш Главк, той ще ти опрости и онова, другото убийство, което си извършил, без да искаш.

Работникът неволно протегна ръка за монетата, но тъкмо защото в паметта му все още беше свеж споменът за първото убийство, почувства сякаш уплаха.

— Отче — каза той с почти умолителен глас, — взимаш ли на съвестта си тази постъпка и чувал ли си ти самият, че Главк предава братята?

Хилон разбра, че трябва да даде някакви доказателства, да назове някакви имена, защото иначе в сърцето на великана може да се промъкне съмнение. И изведнъж щастлива мисъл блесна в главата му.

— Слушай, Урбан — каза той, — аз живея в Коринт, но съм родом от Кос и тука в Рим поучавам в Христовото учение една прислужница от моя край, името на която е Евника. Тя служи като вестиплика в дома на един приятел на цезаря, някой си Петроний. Ето в този дом чух, че Главк се кани да предаде всичките християни, а освен това е обещал на един друг, Виниций, че ще намери сред християните девойката…

Тук той спря и загледа с учудване работника, чиито очи изведнъж засвяткаха като очите на звяр, а на лицето му се бе изписал див гняв и заплаха.

— Какво ти е? — попита Хилон в ужас.

— Нищо, отче. Ще убия утре Главк…

Но гъркът замълча; след малко той хвана работника за раменете, обърна го така, че лунната светлина да пада право на лицето му, и почна внимателно да се вглежда в него. Явно беше, че Хилон се колебаеше дали да го пита по-нататък и да разбере всичко, или засега да се задоволи с това, което беше узнал или се бе досетил.

Накрая обаче вродената му предпазливост надделя. Той дълбоко си пое дъх един-два пъти, после пак сложи ръка върху главата на работника и го запита с тържествен и изразителен глас:

— Значи, при светото кръщение ти е дадено името Урбан?

— Да, така е, отче.

— Е, тогава мир на тебе, Урбан.