Хенрик Сенкевич
Quo vadis (51)

VIII

Като излезе от цезаря, Петроний заповяда да го отнесат в дома му на Карини, който, заобиколен от три страни с парк и обърнат към малкия форум на Цецилиите, по изключение беше оцелял от пожара.

Затова другите августиани, които бяха загубили къщите си, а с тях и много богатства и творби на изкуството, наричаха Петроний щастливец. Впрочем отдавна се говореше за него, че е първороден син на Фортуна, а все по-голямото приятелство, което му оказваше в последно време цезарят, затвърди това мнение.

Но този първороден син на Фортуна сега можеше да размишлява не толкова над непостоянството на тази майка, колкото над нейната прилика с Хронос, който изяждал сам собствените си деца.

— Ако беше изгоряла къщата ми — говореше той на себе си, — а заедно с нея и скъпоценностите ми, етруските ми съдове и александрийското стъкло, и коринтският бронз, може би Нерон наистина би забравил обидата. Кълна се в Полукс! И като си помисля, че само от мен зависеше да съм в тоя момент префект на преторианците! Щях да обявя Тигелин за подпалвач, какъвто е в действителност, щях да го облека в „смъртна туника“, щях да го предам на народа, да спася християните и да възстановя Рим. Кой знае, може би тогава честните хора щяха да живеят по-добре. Трябваше да направя това поне заради Виниций. В случай на много работа бих отстъпил на него службата на префекта, Нерон даже не би се и опитал да се противи… Тогава Виниций дори и да покръстеше всичките преторианци и самия цезар дори, какво би ми пречило това! Един набожен Нерон, един добродетелен и милосърден Нерон щеше да бъде още по-забавно зрелище!

И нехайността му беше толкова голяма, че той започна да се усмихва. Но след малко мислите му се насочиха другаде. Струваше му се, че е в Анций и че Павел от Тарс му казва: „Наричате ни врагове на живота, но отговори ми, Петроний: ако цезарят беше християнин и постъпваше според нашето учение, нямаше ли животът ви да бъде по-сигурен и по-безопасен?“

И като си спомни тези думи, той си каза:

— Кълна се в Кастор! Колкото християни бъдат избити тук, толкова нови ще намери Павел, защото той има право, щом светът не може да се гради на безчестието… В същност, кой знае, нали сега се крепи на него. Самият аз, който съм научил не малко неща, още не съм се научил да бъда голям подлец и затова ще се наложи да си прережа вените… Все ще свърша един ден, и ако не така, то ще свърша другояче. Ще ми бъде жал за Евника и за вазата ми за благовония, но Евника е свободна, а вазата ще дойде с мен. Меднобрадия няма да я получи в никакъв случай. Ще ми бъде жал и за Виниций. Впрочем, макар че в последно време ми беше по-малко скучно, отколкото по-рано, готов съм. По света има много прекрасни неща, но хората в по-голямата си част са толкова отвратителни, че не си струва да се съжалява за живота. Който е знаел да живее, той трябва да знае и да умре. Въпреки че бях августиан, бях по-свободен човек, отколкото те редполагат.

Тук той сви рамене:

— Те може да си мислят, че сега коленете ми треперят и косите на главата ми настръхват от страх, а аз, като се върна в къщи, ще се изкъпя в теменужна вода, след това моята златокоса сама ще ме намаже с масла и като станем, ще поискаме да ни пеят на няколко гласа химна на Аполон от Антемий. Сам аз бях казал някога: „За смъртта не си струва да мислим, защото тя и без наша помощ сама мисли за нас.“ Би било удивително, ако наистина съществуват някакви Елисейски поля, а по тях витаят сенки… Евника би дошла след време при мен и бихме се разхождали заедно по поляните, обрасли с асфодели. И там бих намерил по-добро общество, отколкото тук… Какви шутове, какви фокусници, каква гнусна сган без вкус и без възпитание! Десет арбитри на елегантността не биха могли да превърнат тези трималхионовци в порядъчни хора. Кълна се в Персефона! Омръзнаха ми!

И забеляза с учудване, че вече нещо го отделяше от тези хора. Той ги познаваше добре и знаеше какво да мисли за тях и все пак сега те му се струваха някак по-далечни и заслужаващи повече презрение от обикновено. Наистина бяха му омръзнали.

След това обаче Петроний се замисли за своето положение. Благодарение на прозорливостта си той разбра, че гибелта не го заплашва веднага. Нерон беше се възползвал от удобния момент, за да изкаже няколко хубави, възвишени думи за приятелството, за прошката и донякъде се обвърза с тях. Сега ще трябва да търси привиден предлог, а докато го намери, може да изтече доста време. „Преди всичко ще устрои зрелище с християните — говореше си Петроний — и едва после ще помисли за мен, и ако е тъй, не заслужава да се тревожа, нито да променям начина на живота си. По-близка опасност застрашава Виниций!…“

И от тая минута той мислеше вече само за Виниций, когото реши да спасява.

Робите носеха бързо носилката край развалините, пепелищата и комините, които изпълваха квартала Карини, но той им заповяда да тичат, за да стигнат колкото може по-бързо в къщи. Виниций, чийто дом беше изгорял, живееше при него и за щастие беше в къщи.

— Вижда ли днес Лигия? — попита го от прага Петроний.

— От нея се връщам.

— Чуй какво ще ти кажа. И не губи време да ме разпитваш. Днес у цезаря решиха да хвърлят върху християните вината за подпалването на Рим. Заплашват ги преследвания и мъчения. Гонението може да започне всеки миг. Вземи Лигия и бягайте веднага, макар и отвъд Алпите или в Африка. И бързай, защото от Палатин е по-близо до Задтибрието, отколкото оттук.

Виниций беше наистина предостатъчно войник, за да не губи време за излишни въпроси. Слушаше със свити вежди, със съсредоточено и страшно лице, но без уплаха. Очевидно първото чувство, което се събуди в тази натура пред опасността, беше желанието за борба и отбрана.

— Отивам — каза той.

— Още една дума: вземи капса със злато, вземи оръжие и неколцина от твоите хора, християни. Ако стане нужда, отвлечи я.

Виниций беше вече до вратата на атриума.

— Прати ми известие по някой роб — извика след него Петроний.

Като остана сам, той започна да се разхожда край колоните, които украсяваха атриума, и мислеше какво ще стане. Знаеше, че Лигия и Лин са се върнали след пожара в старото си жилище, което беше оцеляло, както по-голямата част от Задтибрието, и това беше неприятно обстоятелство, тъй като иначе не би било лесно да ги намерят сред тълпите. Но той се надяваше, че и без това никой от Палатин не знае къде живеят те и Виниций ще изпревари преторианците. Дойде му също наум, че Тигелин в желанието си да излови с един замах колкото може повече християни, ще трябва да разпростре мрежата си по целия Рим, тоест ще разпредели преторианците на малки отреди. Ако изпратят за нея не повече от десет души мислеше той, — лигийският великан самичък ще им изпотроши костите, а още повече, ако му дойде на помощ Виниций. Тази мисъл го обнадежди. Наистина да се оказва въоръжена съпротива на преторианците, би било равносилно на започване война срещу цезаря. Петроний знаеше също, че ако Виниций се скрие от отмъщението на Нерон, то може да падне върху него, но малко го беше грижа. Напротив, мисълта да попречи на плановете на Нерон и Тигелин го развесели. Той реши да не жали за тази цел нито пари, нито хора и тъй като Павел от Тарс беше покръстил още в Анций повечето от неговите роби, той беше сигурен, че може да разчита на тяхната готовност и саможертва за защита на християните.

Влезе Евника и прекъсна мислите му. Като я видя, всичките му безпокойства и грижи изчезнаха безследно. Той забрави за цезаря, за немилостта, в която беше изпаднал, за безчестните августиани, за гонението, което заплашваше християните, за Виниций и за Лигия и гледаше само нея с очите на естет, очарован от чудните й форми, и на любовник, облъхнат от любовта на тези форми. Облечена в прозрачна виолетова дреха от остров Кос, през която прозираше розовото й тяло, тя наистина беше хубава като богиня, чувстваше, че той се възхищава от нея, и го обичаше с цялата си душа. Винаги жадна за неговите милувки, тя пламна и се зарадва, сякаш не беше наложница, а невинна девойка.

— Какво ще ми кажеш, харито? — каза Петроний, като протегна към нея ръце.

А тя наведе към него златокосата си глава и отвърна:

— Господарю, дойде Антемий с певците и пита ще пожелаеш ли да го слушаш днес.

— Нека остане. Ще ни изпее на обед химна на Аполон. Наоколо пожарища и пепелища, а ние ще слушаме химна на Аполон! Кълна се в Пафоските дъбрави! Когато те гледам в коа вестис, струва ми се, че Афродита се е наметнала с къс небе и стои пред мен.

— О, господарю! — каза Евника.

— Ела тук, Евника, прегърни ме и ми дай устните си… Нали ме обичаш?

— И Зевс не бих обичала повече.

Като каза това, тя притисна устните си до неговите устни, тръпнеща в прегръдките му от щастие.

Но след малко Петроний каза:

— А ако се наложи да се разделим?…

Евника се вгледа с ужас в очите му.

— Как тъй, господарю?…

— Не се плаши!… Защото не се знае дали няма да ми се наложи да замина на далечен път.

— Вземи ме със себе си…

Ала Петроний промени веднага предмета на разговора и попита:

— Кажи ми има ли по лехите в градината асфодели?

— В градината кипарисите и лехите са пожълтели от пожара, листата на миртите са опадали и цялата градина е като мъртва.

— Целият Рим е като мъртвец, а не след дълго ще се превърне в истинско гробище. Знаеш ли, че ще издадат едикт против християните, ще започне преследване и ще загинат хиляди хора?

— За какво ще ги наказват, господарю? Те са добри и тихи хора.

— Тъкмо за това.

— Тогава да отидем на морето. Твоите божествени очи не обичат да гледат кръв.

— Добре, но сега трябва да се окъпя. Ела в елеотезиума да ми намажеш плещите. Кълна се в пояса на Киприда! Никога не съм те виждал толкова прекрасна. Ще поръчам да ти направят вана с форма на мида, а ти ще бъдеш в нея като скъпоценен бисер… Ела, Златокоса.

И той излезе от атриума, а след един час двамата с венци от рози и замъглени очи се разположиха до масата, наредена със златни съдове. Прислужваха им момчета — слуги, облечени като амури; Петроний и Евника пиеха вино от чаши, обвити с бръшлян, и слушаха химна на Аполон, изпълняван със съпровод на арфи под ръководството на Антемий. Какво ги интересуваше, че около вилата стърчаха от пепелищата само комините на къщите и че повеите на вятъра разнасяха пепелта на опожарения Рим? Чувстваха се щастливи и мислеха само за любовта, която превръщаше живота им в някакъв божествен сън.

Но преди да свърши химнът, в залата влезе робът, който обслужваше атриума.

— Господарю — каза той с глас, в който трептеше безпокойство, — пред входа стои центурион с преторианци и иска по заповед на цезаря да се види с теб.

Песента и звуците на арфите замлъкнаха. Безпокойството се предаде на всички присъстващи, защото когато искаше да съобщи нещо на своите приятели, цезарят обикновено не си служеше с преторианците и тяхното идване в тези времена не предвещаваше нищо добро. Единствен Петроний не прояви ни най-малко вълнение и каза като човек, комуто е омръзнало постоянно да го канят:

— Можеха да ме оставят да обядвам спокойно.

После се обърна към роба:

— Пусни ги.

Робът изчезна зад завесата; малко след това се чуха тежки стъпки и в залата влезе познатият на Петроний центурион Апер, въоръжен до зъби и с железен шлем на главата.

— Благородни господарю — рече той, — ето писмо от цезаря.

Петроний протегна лениво лявата си ръка, взе дъсчицата и като хвърли поглед върху нея, подаде я съвсем спокойно на Евника.

— Довечера ще чете нова песен от „Троада“ — каза той — и ме кани да отида.

— Имам заповед само да предам писмото — каза центурионът.

— Добре. Отговор няма да има. Но ти може би ще поседнеш малко при нас и ще изпиеш чаша вино?

— Благодаря ти, благородни господарю. Чаша вино с удоволствие ще изпия за твое здраве, но да седна, не мога, защото съм на служба.

— А защо са дали писмото на теб, вместо да го изпратят по някой роб?

— Не зная, господарю. Може би затова, че ме изпратиха насам по друга работа.

— Зная — каза Петроний, — срещу християните.

— Да, господарю.

— Преследването отдавна ли започна?

— Някои отделения бяха изпратени в Задтибрието преди пладне.

Като каза това, центурионът отля малко вино от чашата в чест на Марс, а след това я изпи и каза:

— Нека боговете ти дадат каквото пожелаеш, господарю.

— Вземи и тази чаша — каза Петроний. После даде знак на Антемий да довърши Аполоновия химн.

— Меднобрадия започва да си играе с мене и с Виниций — говореше Петроний на себе си, когато арфите се чуха отново. — Отгатвам намерението му. Искал е да ме изплаши, като ми изпраща поканата по центуриона. Довечера ще разпитват как съм го приел. Не, няма да се зарадваш много, злобна и жестока кукло! Зная, че няма да забравиш обидата, зная, че гибелта няма да ме отмине, но ако мислиш, че ще те гледам умолително в очите, че ще видиш на лицето ми страх и покорство, лъжеш се.

— Цезарят пише, господарю: „Елате, ако желаете“ — каза Евника. — Ще отидеш ли?

— Чувствам се в прекрасно разположение на духа и мога да слушам даже неговите стихове — отговори Петроний, — затова ще отида, още повече, че Виниций не може да дойде.

Действително след като свърши обеда и направи обичайната си разходка, Петроний се предаде в ръцете на робините, които му къдреха косите, и на другите, които нагласяваха гънките на тогата му, а един час след това, прекрасен като идол, заповяда да го отнесат на Палатин. Часът беше късен, вечерта тиха и топла, луната светеше толкова силно, че лампадариите, които вървяха пред носилката, изгасиха факлите. По улиците и сред развалините сновяха пияни тълпи, накичени с бръшлянови и други вейки, а в ръце с миртови и лаврови клончета, откъснати от градините на цезаря. Изобилната храна и надеждата за големи зрелища изпълваше с веселост сърцата на хората. Тук и там се пееха песни, които славеха „божествената нощ“ и любовта. Тук и там танцуваха на лунната светлина; на няколко пъти робите трябваше да пробиват с викове път за лектиката на „благородния Петроний“ и тогава тълпата се отдръпваше с викове в чест на своя любимец.

А той мислеше за Виниций и се чудеше, че няма от него никаква вест. Петроний беше епикуреец и егоист, но напоследък се срещаше ту с Павел от Тарс, ту с Виниций и като слушаше всеки ден за християните, малко се беше променил, без сам да съзнава това.

До него беше достигнал някакъв повей от тях, който беше хвърлил в душата му непознати зрънца. Освен със собствената си личност започна да се занимава и с други хора; към Виниций впрочем той беше винаги привързан, понеже в детинството си обичаше силно майка му — своята сестра, а сега, като взе участие в неговите работи, гледаше на тях с такова внимание, сякаш гледаше някаква трагедия.

Той не губеше надежда, че Виниций е изпреварил преторианците и е избягал с Лигия или поне я е отвлякъл. Но предпочиташе да бъде сигурен, понеже предвиждаше, че може би ще трябва да отговаря на разни въпроси, за които би било по-добре да е подготвен.

Като стигна пред къщата на Тиберий, слезе от лектиката и след малко влезе в атриума, изпълнен с августиани. Вчерашните му приятели, макар да се чудеха, че е получил покана, още се отдръпваха от него, но той се движеше между тях, красив, свободен, небрежен и тъй сигурен в себе си, сякаш сам можеше да раздава милост. Някои, като го видяха, се обезпокоиха в душата си дали не е още рано да проявяват безразличие към него.

Цезарят обаче се правеше, че не го вижда и не отговори на поклона му, като се преструваше, че е зает с разговор. Затова пък Тигелин се приближи и му каза:

— Добър вечер, arbiter elegantiarum. Още ли твърдиш, че християните не са подпалили Рим?

А Петроний вдигна рамене и потупвайки го по рамото, като освободен роб, отвърна:

— Ти знаеш толкова добре, колкото и аз, какво трябва да се мисли по този въпрос.

— Не смея да се сравнявам по мъдрост с тебе.

— И донякъде имаш право, защото иначе, след като цезарят ни прочете новата песен от „Троада“, би трябвало, вместо да крещиш като паун, да изкажеш някакво мнение, което да не е глупаво, разбира се.

Тигелин прехапа устни. Той не се радваше особено, че цезарят е решил да прочете днес нова песен, защото това откриваше едно поле, в което той не можеше да се състезава с Петроний. Наистина, докато четеше, Нерон несъзнателно, по стар навик, обръщаше очи към Петроний и следеше внимателно израза на лицето му. А той слушаше с вдигнати вежди, като изказваше одобрение с движение на главата на някои места, а другаде напрягаше вниманието си, сякаш искаше да провери дали е чул добре. И после ту хвалеше, ту критикуваше, препоръчвайки да се поправят, за да бъдат по-изящни някои стихове. Сам Нерон чувстваше, че другите с прекалените си похвали мислеха само да осигурят по този начин себе си, а този единствен се занимаваше с поезията заради самата поезия, единствен той разбираше и ако похвалеше нещо, тогава бе сигурно, че стиховете заслужават похвала. И постепенно започна да говори с него, да спори, а когато най-после Петроний изказа съмнение в сполучливостта на един израз, Нерон му каза:

— Ще видиш в последната песен защо съм го употребил.

„Аха! — помисли Петроний. — Значи, ще дочакам последната песен.“

Като чуха това, мнозина си казаха:

„Горко ми! Щом има толкова време, Петроний може да спечели отново милостта му и да свали даже Тигелин.“

И започнаха пак да се приближават към него. Но краят на вечерта беше по-малко щастлив, защото, когато Петроний се сбогуваше с цезаря, той го попита неочаквано с присвити очи и с лице, злобно и радостно едновременно:

— А Виниций защо не дойде?

Ако Петроний беше сигурен, че Виниций и Лигия са вече извън вратите на града, би отвърнал: „Той се ожени с твое разрешение и замина.“ Но като гледаше странната усмивка на Нерон, отговори:

— Твоята покана, божествени, не го завари в къщи.

— Кажи му, че ще се радвам да го видя — отговори Нерон — и кажи му от мое име да не пропуска зрелищата, в които ще участват християните.

Тези думи обезпокоиха Петроний, защото му се стори, че те се отнасят направо за Лигия. Той седна в лектиката и заповяда да го отнесат в къщи по-скоро, отколкото през деня. Но това не беше лесно. Пред къщата на Тиберий имаше гъста и шумна тълпа, пияна, както и преди, но сега тя не пееше и не танцуваше. Отдалече идваха някакви викове, които Петроний не можа да разбере изведнъж, но те се усилваха и нарастваха, докато най-после се сляха в един див вик:

— Християните — на лъвовете!

Разкошните лектики на царедворците се движеха сред виещата сган. Откъм изгорелите улици отдалеч прииждаха все нови тълпи и като чуваха тоя вик, почваха да го повтарят. От уста на уста се носеше вестта, че преследването продължава още от пладне, че са хванати вече множество подпалвачи, и не след дълго по новопрокараните и по старите улици, по малките улички, целите в развалини, около Палатин, по всичките хълмове и градини, надлъж и нашир по целия Рим, се разнасяха все по-яростни крясъци:

— Християните — на лъвовете!

— Стадо! — повтаряше си с презрение Петроний. — Народ, достоен за своя цезар.

И взе да мисли, че този свят, опрян върху сила, върху жестокост, за която и варварите дори не са имали никаква представа, върху престъпления и страшен разврат, все пак не ще може да се задържи. Рим беше господарят на света, но и гангрената на света. Той миришеше на труп. Върху загнилия живот падаше сянката на смъртта. Неведнъж се говореше за това даже между августианите, но никога пред очите на Петроний не беше се очертавала толкова ясно истината, че тази окичена с венци колесница, на която стои триумфатор като символичен образ на Рим и влачи след себе си стадо от народи, върви към пропаст. Животът на този град, владетел на света, му се струваше някакъв шутовски хоровод и някаква оргия, която все пак трябваше да свърши.

Сега той разбираше, че само християните имат някакви нови принципи за живота, но му се струваше, че скоро от християните и следа няма да остане. А тогава какво?

Шутовският хоровод ще продължи, воден от Нерон, а ако Нерон отмине, ще се намери друг, също такъв или по лош; защото при такъв народ и при такива патриции не може да се очаква, че ще се намери някой по-добър. Ще настане нова оргия, още по-гнусна и по-безобразна.

Оргията обаче не можеше да трае вечно и трябваше след нея да настане сън, поне от умора.

Мислейки за това, Петроний сам се чувстваше много изморен. Струва ли си да се живее, и то да се живее в несигурност за утрешния ден само за да гледаш тоя ред на нещата? Та геният на смъртта е не по-малко прекрасен от гения на съня и също има крила на раменете си.

Носилката се спря пред входа на къщата и бдителният вратар отвори веднага:

— Върна ли се благородният Виниций? — попита го Петроний.

— Преди малко, господарю — отговори робът.

„Значи, не я е отървал“ — помисли Петроний.

Той свали тогата си и изтича в атриума. Виниций седеше на трикрак стол, с наведена почти до коленете глава, върху която беше отпуснал ръцете си, но като чу стъпките, вдигна вкамененото си лице, на него само очите светеха трескаво.

— Стигнал си късно? — попита Петроний.

— Да. Затворили са я преди пладне.

Настана минута мълчание.

— Видя ли я?

— Да.

— Къде е тя?

— В Мамертинския затвор.

Петроний трепна и загледа Виниций с изпитателен поглед.

Виниций го разбра.

— Не! — отговори той. — Не са я оставили в Тулианум^[20], нито в средния затвор дори. Подкупих пазача, за да й отстъпи своята стая. Урс легна на прага и бди над нея.

— Защо Урс не я е защитил?

— Изпратени били петдесет преторианци. А и Лин му забранил.

— А Лин?

— Лин умира. Затова не са го взели.

— Какво мислиш да правиш?

— Да я избавя или да умра заедно с нея. И аз вярвам в Христа.

Виниций говореше наглед спокойно, но в гласа му имаше нещо толкова покъртително, че Петрониевото сърце трепна от искрено съжаление.

— Аз те разбирам — каза той, — но как искаш да я спасиш?

— Подкупих пазачите, първо — да я пазят от оскърбления и, второ — да не й пречат да избяга.

— Кога ще стане това?

— Отговориха, че не могат да ми я дадат веднага защото се боят от отговорност. Когато се напълнят затворите с много хора и не се води сметка за затворниците, тогава ще ми я дадат. Но това е последно средство! По-напред ти спаси нея и мене! Приятел си на цезаря. Той сам ми я даде. Иди при него и ме спаси!

Вместо да отговори, Петроний извика един роб и след като му заповяда да донесе две тъмни наметала и два меча, обърна се към Виниций:

— Ще ти отговоря по пътя. Сега вземи наметалото, вземи оръжието и да отидем в затвора. Там дай на пазачите сто хиляди сестерции, дай два пъти и пет пъти повече, само да пуснат Лигия веднага. Иначе ще бъде късно.

— Да вървим — рече Виниций.

И след малко двамата се намериха на улицата.

— А сега чуй — каза Петроний. — Не исках да губим време. От днес съм в немилост. Моят собствен живот виси на косъм и затова не мога нищо да издействам от цезаря. Нещо по-лошо! Сигурен съм, че ще направи обратното на това, за което бих го молил. Ако не беше така, нима бих те съветвал да бягаш с Лигия или да я отвлечеш? Та нали, ако ти успееш да избягаш, гневът на цезаря ще се обърне срещу мен. Сега той по-скоро би се вслушал в твоята молба, отколкото в моята. Обаче недей разчита на това. Изтръгни я от затвора и бягай. Нищо друго не ти остава. Ако не успееш, тогава ще има време за други средства. Знай, че Лигия е затворена не само заради вярата й в Христос. Нея и тебе преследва гневът на Попея. Помниш ли, че ти обиди Августа, че я отхвърли? А тя знае, че си я отхвърлил заради Лигия, която и без това беше намразила още от пръв поглед. Нали и по-рано тя искаше да я погуби, като я обвиняваше, че е причинила с магия смъртта на нейното дете? Попея има пръст в станалото. Как ще обясниш, че Лигия е била затворена първа? Кой е могъл да посочи дома на Лин? Аз ти казвам, че отдавна са я шпионирали. Зная, че разкъсвам душата ти и ти отнемам последния остатък от надежда, но говоря това нарочно, защото, ако не я освободиш, преди да им дойде наум, че ще се опиташ да сториш това, ще загинете и двамата.

— Така е! Разбирам! — отвърна глухо Виниций.

Улиците бяха пусти поради късния час, но разговорът им беше прекъснат от срещата с един пиян гладиатор, който политна върху Петроний и се хвана с ръка за рамото му, като му дъхаше на вино в лицето и крещеше с пресипнал глас:

— Християните — на лъвовете!

— Мирмилон — обърна се към него спокойно Петроний, — послушай един добър съвет и си върви по пътя.

Но пияният го хвана и с другата ръка за рамото:

— Викай заедно с мен или ще ти извия врата: християните — на лъвовете!

Но нервите на Петроний не можеха да понасят вече този крясък. Той го душеше като кошмар още от излизането му от Палатин и раздираше слуха му. А като видя над себе си и издигнатия юмрук на великана, търпението му се изчерпа.

— Приятелю — каза той, — вониш на вино и ми препречваш пътя.

И заби в гърдите му чак до дръжката късия меч, с който се бе въоръжил на излизане от къщи, после хвана под ръка Виниций и продължи да говори, като че нищо не бе се случило.

— Цезарят ми каза днес: „Кажи от мое име на Виниций да присъства на зрелищата, в които ще участват християните.“ Разбираш ли какво значи това? Значи, че искат да си направят зрелище от твоето нещастие. Това е нагласена работа. Може би затова не са затворили досега тебе и мене. Ако не сполучиш веднага да я освободиш, тогава… не зная!… Може Актея да се застъпи за тебе, но дали ще издейства нещо?… Твоите сицилийски земи биха могли да съблазнят Тигелин. Опитай.

— Ще му дам всичко, каквото имам — отговори Виниций.

От Карини до Форума не беше много далеч и те стигнаха скоро. Нощта бе започнала вече да бледнее и стените на двореца изпъкваха ясно в мрака.

Като завиха към Мамертинския затвор, Петроний се спря изведнъж и каза:

— Преторианци!… Късно е вече!

Наистина затворът беше обграден от два реда войници. Първата светлина на утрото посребряваше железните им шлемове и върховете на копията.

Лицето на Виниций стана бледо като мрамор.

— Да отидем — каза той.

След малко те застанаха пред веригата на стражата. Петроний, който беше надарен с необикновена памет и познаваше не само началниците, но и почти всички войници от преторията, веднага съгледа един познат началник на кохорта и му направи знак да дойде.

— Какво, Нигер? — рече той. — Имате заповед да пазите затвора?

— Точно така, благородни Петроний. Префектът се страхуваше да не се опитат да освободят подпалвачите.

— Имате ли заповед да не пущате вътре никого? — попита Виниций.

— Не, господарю. Познатите на затворените ще ги посещават и така ще изловим повече християни.

— Тогава пусни ме — каза Виниций.

Той стисна ръката на Петроний и му каза:

— Ти се срещни с Актея, а аз ще дойда да науча какво ти е отговорила.

— Ела — отвърна Петроний.

В тоя миг под земята и зад дебелите стени се разнесе песен. Най-напред глуха и сподавена, тя се усилваше все повече и повече. Мъжки, женски и детски гласове се сливаха в един строен хор. В тишината на утрото цялата тъмница започна да пее като арфа. Но това не бяха гласове на скръб, нито на отчаяние. Напротив, в тях звучеше радост и триумф.

Войниците се спогледаха учудено. На небето се появиха първите златни и розови отблясъци на зората.