Хенрик Сенкевич
Quo vadis (41)

ХIХ

Нерон свиреше и пееше химна в чест на „Владетелката на Кипър“, чиито стихове и музика сам беше съчинил. Тоя ден той имаше настроение и чувстваше, че музиката му наистина увлича присъстващите. Това настроение придаваше такава сила на звуците, които излизаха из гърдите му, и така вълнуваше душата му, че той изглеждаше вдъхновен. Накрая пребледня от истинско вълнение. За пръв път в живота си не желаеше да слуша похвали от присъстващите. Седя известно време с опрени на нитрата ръце и с наведена глава, после изведнъж стана и каза:

— Изморен съм, трябва ми въздух. Настройте през това време цитрите.

Като каза това, обви гърлото си с копринена кърпа.

— Вие елате с мен — каза той, обръщайки се към Петроний и Виниций, които седяха в ъгъла на залата. — Ти, Виниций, ми подай ръка, нямам сили, а Петроний ще ми говори за музиката.

След това излязоха заедно на облицованата с алабастър и посипаната с шафран тераса на двореца.

— Тук се диша по-спокойно — каза Нерон. — Душата ми е развълнувана и тъжна, макар и да виждам, че с това, което ви изпях за опит, мога да изляза пред публика и че това ще бъде триумф, какъвто никой римлянин още не е печелил.

— Можеш да излезеш и тук, и в Рим, и в Ахея. Възхищавах се с цялото си сърце и ум, божествени! — отговори Петроний.

— Зная. Ти си много ленив, за да се решиш на похвали. И си искрен като Тулий Сенецион, но повече разбираш от него. Кажи ми, какво мислиш за музиката?

— Когато слушам поезията ти, когато гледам квадригата, която управляваш в цирка, когато гледам хубава статуя, хубав храм или пък картина, чувствам, че изцяло обхващам това, което виждам, и че в моя възторг се съсредоточава всичко, каквото тия неща могат да дадат. Когато обаче слушам музика, и особено твоята, пред мен се разкриват нови и нови красоти и наслади, летя след тях, улавям ги, но преди да ги възприема, нахлуват все нови и нови, подобни на морските вълни, както прииждат от безкрайността. Затова ти казвам — музиката е море. Стоим на единия бряг и виждаме далечината, но да видим другия бряг, е невъзможно.

— Ах, какъв голям познавач си ти! — каза Нерон.

Известно време те се разхождаха мълчаливо и само шафранът шумолеше тихо в краката им.

— Ти изрази моята мисъл — рече най-сетне Нерон — и затова казвам, че в целия Рим единствен ти можеш да ме разбереш. Така е. И аз мисля същото за музиката. Когато свиря и пея, виждам неща, за които не съм знаел, че съществуват в моята държава или пък в света. Ето, аз съм цезар и светът ми принадлежи, всемогъщ съм. Музиката обаче ми разкрива нови царства, нови планини, нови морета и нови удоволствия, които досега не съм познавал. Често не мога нито да ги назова, нито пък да ги разбера, чувствам ги само. Чувствам боговете, виждам Олимп. Някакъв неземен вятър ме облъхва, като в мъгла различавам някакви неизмерими, но спокойни и ясни като изгрев слънце грамади… Целият Сферос трепти около мен и ще ти кажа… — тук гласът на Нерон затрепера от непресторено удивление — че аз, цезарят и бог, тогава се чувствам дребен като прашинка. Вярваш ли ми?

— Да. Само великите артисти могат да се почувстват пред лицето на изкуството малки.

— Сега е нощ на искреността, затова разгръщам душата си пред теб като пред приятел и ще ти кажа дори нещо повече… Нима смяташ, че съм сляп или лишен от разум? Нима мислиш, че… не зная, че в Рим драскат по стените обиди за мен, че ме наричат майкоубиец и женоубиец… че ме смятат за чудовище и жесток злодей, защото Тигелин изтръгна от мен няколко смъртни присъди против мои неприятели? Да, скъпи, смятат ме за чудовище и аз зная… Внушиха ми до такава степен жестокост, че понякога сам се питам дали наистина не съм жесток… Те не разбират, че делата на човека понякога могат да бъдат жестоки, а самият човек да не е такъв. Ах, никой не ще повярва, а може би и ти, мой скъпи, няма да повярваш, че понякога, когато музиката залюлее душата ми, аз се чувствам добър като дете в люлка. Кълна ти се в тия звезди, които светят над нас, че казвам самата истина: хората не знаят колко доброта живее в това сърце и какви съкровища самият аз забелязвам в него, когато музиката отвори вратите към тях.

Петроний, който не се съмняваше ни най-малко, че в тоя момент Нерон говори искрено и че музиката наистина може да призове някои благородни качества на душата му, затрупани от планини егоизъм, разврат и злодеяния, каза:

— Човек трябва да те познава така добре, както те познавам аз. Рим никога не е могъл да те оцени.

Цезарят се облегна по-силно на рамото на Виниций, сякаш се огъна под бремето на несправедливостта, и отговори:

— Тигелин ми каза, в сената вече се шушукало, че Диодор и Терпнос свирят по-добре от мен на цитра. Отричат ми дори и това! Но ти, който винаги казваш истината, кажи ми искрено: наистина ли са по-добри от мен, или свирят така добре, както свиря аз?

— Съвсем не. Ти имаш по-мек, но по-силен удар. В теб се вижда артистът, а в тях — опитните занаятчии. Така е! Когато човек чуе тяхната музика, само тогава разбира какво представляваш ти.

— Щом е така, нека си живеят. Никога не ще се досетят каква услуга им направи сега. Впрочем, ако ги осъдя, ще трябва да взема други на тяхно място.

— И хората биха говорили, че от любов към музиката погубваш музиката в държавата си. Никога не убивай изкуството заради изкуството, божествени.

— Колко много се различаваш ти от Тигелин — отговори Нерон. — Знаеш ли, аз всъщност съм опитен във всичко и понеже музиката открива пред мен простори, чието съществуване не подозирам, и области, които не владея, наслада и щастие, каквито не съм познал, не мога да живея обикновен живот. Музиката ми говори, че свръхестественото съществува, затова аз го търся в цялата сила на дадената ми от боговете власт. Понякога ми се струва, че за да достигна този олимпийски свят, трябва да направя нещо, каквото никой досега не е извършил, трябва да надхвърля човешките представи за доброто и злото. Зная и друго, обвиняват ме, че безумствам, но аз не лудея; аз само търся! А ако безумствам, върша го от скука и досада, че не мога да намеря. Аз търся — разбираш ли ме — и затова искам да бъда по-велик от човек, защото само така мога да бъда велик като артист.

Тук той сниши глас, за да не може Виниций да го чуе, доближи устните си до ухото на Петроний и зашепна:

— Знаеш ли, че затова главно осъдих на смърт майка си и жена си? Пред портата на неизвестния свят исках да принеса най-голямата жертва, каквато човек може да принесе. Смятах, че после ще се случи нещо и че ще се отворят някакви двери, отвъд които ще видя нещо непознато. И нека това бъде чудновато или страшно за човешкия разум, стига само да е необикновено и велико… Тая жерава обаче не беше достатъчна. За да се отворят райските врати, изглежда, е нужна по-голяма — и нека бъде така, както иска съдбата.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Ще видиш, ще видиш по-скоро, отколкото предполагаш. А сега знай, че има двама Нерона: единият е такъв, какъвто го знаят хората, а другият е артистът, когото познаваш само ти единствен и който, ако убива като смъртта или пък безумства като Бакхус, то е само защото се задушава от глупостта и нищожеството на обикновения живот и иска да ги изкорени, дори и ако бъде принуден да употреби огън или желязо… О, колко пошъл ще бъде тоя свят, когато мен вече няма да ме има! Никой още не подозира, дори и ти, скъпи, какъв артист съм аз. И точно затова аз страдам и искрено ти казвам, че душата ми понякога е тъжна като тия кипариси, които се чернеят пред нас. Тежко е за един човек да носи едновременно бремето на най-висшата власт и на най-големия талант…

— От все сърце ти съчувствам, цезарю, а заедно с мен ти съчувстват земята и морето, без да се смята Виниций, който те боготвори…

— Той винаги ми е бил приятен — каза Нерон, — макар че служи на Марс, а не на музите.

— Той преди всичко служи на Афродита — отговори Петроний.

И изведнъж реши да уреди с един замах работата на племенника си и заедно с това да отстрани всички опасности, които биха могли да го сполетят.

— Той е влюбен като Троил в Кресида — каза Петроний. — Разреши му, господарю, да замине за Рим, защото ще увехне тук. Знаеш ли, че оная лигийска заложница, която ти му подари, се намери и Виниций, тръгвайки за Анций, я оставил под закрилата на някой си Лин? Не ти споменах, защото ти беше зает със своя химн, а това е по-важно от всичко друго. Виниций искаше да я направи своя любовница, но излезе, че тя е добродетелна като Лукреция, той се влюби в нейната добродетел и сега иска да се ожени за нея. Тя е царска дъщеря, така че това няма да го унижи, а пък той е истински войник: въздиша, линее, стене и чака разрешение от своя император.

— Императорът не избира жени на войниците. Защо му е моето разрешение?

— Казах ти, господарю, че той те обожава.

— Толкова повече може да бъде сигурен, в разрешението. Хубава девойка, но тясна в бедрата. Августа Попея ми се оплакваше, че тя омагьосала нашето дете в градините на Палатин…

— Но аз казах на Тигелин, че лошите магии не влияят на божествата. Помниш ли, божествени, как той се смути и как ти сам викаше: „Habet!“

— Помня.

И се обърна към Виниций:

— Наистина ли я обичаш така, както казва Петроний?

— Обичам я, господарю! — отговори Виниций.

— Тогава разрешавам ти да отпътуваш още утре за Рим, да се ожениш за нея и да не ми се показваш пред очите без венчален пръстен.

— Благодаря ти, господарю, от сърце и душа.

— О, колко е приятно да правиш хората щастливи — каза цезарят. — Бих желал през целия си живот да не върша нищо друго.

— Окажи ни още една милост, божествени — рече Петроний, — покажи каква е волята ти пред Августа. Виниций никога не ще се осмели да се ожени за жена, която Августа мрази, а ти, господарю, с една дума ще разсееш нейното предубеждение, като обявиш, че сам си заповядал така.

— Добре — каза цезарят, — на теб и на Виниций нищо не мога да откажа.

Той се отправи към вилата, те тръгнаха заедно с него, а сърцата им преливаха от радост за спечелената победа. Виниций едва се сдържаше да не се хвърли на врата на Петроний — сега му се струваше, че всички опасности и пречки са отстранени.

Младият Нерва и Тулий Сенецион разговаряха с Августа в атриума на вилата, а Терпнос и Диодор настройваха цитрите. Нерон влезе, седна на направеното от черупки на костенурки кресло, прошепна нещо на застаналия до него момък грък и зачака.

Момъкът се върна веднага със златна кутийка. Нерон я отвори, взе една огърлица от големи опали и каза:

— Ето скъпоценности, достойни за днешната вечер.

— В тях се отразява Зората — отговори Попея, уверена, че огърлицата е за нея.

Цезарят ту вдигаше, ту сваляше розовите камъни и най-после каза:

— Виниций, ще подариш от мен тази огърлица на младата лигийска царска дъщеря, за която ти заповядвам да се ожениш.

Пълният с гняв и учудване поглед на Попея се пренесе от цезаря към Виниций, а накрая се спря на Петроний.

Но той, наведен през облегалото на стола, пипаше с ръка грифа на арфата, сякаш искаше да запомни добре формата му.

В това време Виниций благодари за подаръка, приближи се до Петроний и каза:

— С какво да ти се отблагодаря за това, което направи днес за мен?

— Принеси в жертва на Евтерпа два лебеда — отговори Петроний, — хвали песните на цезаря и се подигравай на предчувствията. Радвам се, че отсега нататък ревът на лъвовете не ще нарушава нито твоя сън, нито съня на твоята лигийска лилия.

— Не — каза Виниций, — сега вече съм напълно спокоен.

— Нека съдбата бъде благосклонна към вас. Но сега внимавай, защото цезарят пак взема формингата, сдържай дишането си, слушай и рони сълзи…

И наистина цезарят взе формингата в ръка и вдигна очи. Разговорите в залата престанаха и всички седяха неподвижни, сякаш вкаменени. Само Терпнос и Диодор, които щяха да акомпанират на цезаря, ту извръщаха глави и си разменяха погледи, ту поглеждаха към устните на цезаря и чакаха първите тонове на песента.

Изведнъж в преддверието се чу шум и вик, а след малко иззад завесата се показа освободеният роб на цезаря Фаон и веднага след него консулът Леканий.

Нерон сви вежди.

— Прости ми, божествени императоре — каза със сподавен глас Фаон, — в Рим избухна пожар! По-голямата част от града е в пламъци!…

При тая вест всички скочиха, а Нерон остави формингата и каза:

— Богове!… Ще видя горящ град и ще довърша своята „Троада“!

След това той се обърна към консула:

— Ако тръгна веднага, ще успея ли да видя пожара?

— Господарю! — отговори побледнелият като стена консул. — Целият град е море от пламъци: димът задушава жителите, хората припадат и обезумели се хвърлят в огъня… Рим загива, господарю!

Настана минутна тишина, която гласът на Виниций наруши:

— Vae misero mini.

Младият човек, хвърли тогата си и избяга от двореца само по туника.

Нерон вдигна ръце към небето и каза:

— Горко ти, свещен Приамов град!…