Хенрик Сенкевич
Quo vadis (45)

II

Тъкачът Макрин, в чийто дом пренесоха Виниций, го изми, облече и нахрани, след което младият трибун, възвърнал напълно силите си, заяви, че още същата нощ ще продължи да търси Лин. Макрин, който беше християнин, потвърди думите на Хилон, че Лин заедно със стария презвитер Клеменс е заминал за Остриан, където Петър щял да кръсти голям брой последователи на новото учение. На християните в квартала беше известно, че Лин е поверил от два дни надзора на своята къща на някой си Гай. За Виниций това беше указание, че нито Лигия, нито Урс са останали в къщи и са се отправили към Остриан.

Тази мисъл му донесе голямо облекчение. Лин беше стар човек, комуто беше трудно да ходи всеки ден от Задтибрието оттатък далечната Номентанска порта и там да се връща пак в Задтибрието. Затова беше вероятно да е останал за няколко дни у някой едноверец в оня квартал, а заедно с него да са Лигия и Урс. По тоя начин те са избягнали пожара, който изобщо не беше минал на другия склон на Есквилин. Във всичко това Виниций виждаше волята Христова; той почувства неговото покровителство над себе си и със сърце, преизпълнено с по-голяма от всеки друг път обич, му се закле в душата си да се отплати с целия си живот за този явен знак на милост.

Сега той трябваше още повече да бърза към Остриан. Ще намери Лигия, ще намери Лин и Петър и ще ги отведе някъде далеч, в някое от своите имения, та дори и в Сицилия. Ето Рим гори и след няколко дни от него ще останат само куп пепелища — защо да остават тук сред тая пустош и разяреното население? Там ще ги заобиколят послушни роби, ще ги обкръжава селската тишина и ще живеят спокойно под закрилата на Христа, благословени от Петър. Дано само да ги намери!

Но това не беше лесно. Виниций помнеше с каква мъка се добра от виа Апиа до Задтибрието и как трябваше да обикаля, за да стигне до Пристанищния път, затова реши сега да обходи града от другата страна. Вървейки по Триумфалния път, човек можеше да стигне покрай реката чак до моста на Емилий, а оттам, като отмине Пинций, по протежение на Марсово поле, покрай градините на Помпей, Лукул и Салустий, да излезе на виа Номентана. Тоя беше най-прекият път но нито Макрин, нито Хилон го съветваха да тръгне по него. Досега огънят наистина още не беше обхванал тази част на града, но всички площади и улици можеха да бъдат съвсем задръстени от хора и от техния багаж. Хилон съветваше да отидат през Агер Ватиканус чак до Порта Фламиния, където да минат реката и да продължат нататък вън от стените, зад градините на Ацилий, към Порта Салария. След кратко колебание Виниций прие този съвет.

Макрин трябваше да остане да пази къщата, но се погрижи за две мулета, които можеха да послужат и при по-нататъшното пътуване с Лигия. Искаше също да даде и един роб, но Виниций отказа да го вземе, като смяташе, че както се беше случвало и по-преди, първите срещнати по пътя преторианци ще се подчинят на неговите заповеди.

След малко двамата с Хилон тръгнаха през Пагус Яникулензис към Триумфалния път. И тук на откритите места имаше лагери, но Виниций и Хилон преминаваха през тях с по-малко труд, понеже повечето жители бягаха към морето по Пристанищния път. Отвъд Септимиевата врата те минаха между реката и великолепните градини на Домиция, с огромни кипариси, които от пожара светеха с червен блясък като от сиянието на залеза. Пътят ставаше по-свободен, само от време на време им се случваше да се борят с потока на прииждащите към града селяни. Виниций подкарваше колкото можеше по-бързо мулето, а Хилон, яздейки непосредствено след него, разговаряше през целия път сам със себе си:

— Ето, пожарът остана зад нас и сега ни грее в гърба. Нощем по този път никога още не е било толкова светло. О, Зевсе! Ако не спуснеш пороен дъжд над тоя пожар, значи, не обичаш Рим. Човешка сила няма да изгаси тоя огън. Такъв град, на който са служили Гърция и целият свят. А сега кой да е грък ще може да пържи боба си в неговите пепелища! Кой е очаквал това! И вече няма да има Рим, нито римски господари… А който поиска да ходи по пепелищата, като изстинат, и да си подсвирква с уста, той ще си свирка безопасно. О, богове! Да свиркаш над града, владетел на света! Кой от гърците и даже от варварите би могъл да очаква това?… И все пак може да се свирка, защото купчината пепел, останала от овчарско огнище или от изгорен град, е само купчина пепел, която вятърът ще разпилее рано или късно.

Като си говореше така, той се обръщаше от време на време към пожара и гледаше вълната на огъня със злобно и едновременно радостно лице. След това продължаваше:

— Загива! Загива! И вече няма да го има на земята. Къде ще изпраща сега светът житото си, дървеното си масло и парите си? Кой ще му изстисква златото и сълзите? Мраморът не гори, но се руши от огъня. Капитолий ще се превърне в развалини, и Палатин в развалини. О, Зевсе! Рим беше като пастир, а другите народи като овце. Когато пастирът биваше гладен, заколваше една от овцете, изяждаше месото, а на тебе, баща на боговете, подаряваше кожата. Кой, о владетелю на облаците, сега ще коли и в чии ръце ще оставиш пастирската тояга? Защото Рим гори, отче, тъй добре, сякаш ти са сам си го запалил с мълния.

— Бързай! — подкани го Виниций. — Какво правиш там?

— Плача за Рим, господарю — отговори Хилон. — Такъв град, град на Юпитер!…

Известно време вървяха в мълчание, заслушани в бученето на пожара и в шума на птичите криле. Повечето от гълъбите, които се гнездяха по вилите и из градчетата на Кампания, а заедно с тях и всякакви птици от морето и от околните планини, вземайки блясъка на пожара за слънчева светлина, летяха на цели орляци слепешката към огъня.

Виниций пръв прекъсна мълчанието:

— Ти къде беше, когато избухна пожарът?

— Отивах, господарю, у приятеля си Евриций, който държи продавница при Големия цирк, и тъкмо размишлявах над Христовото учение, когато започнаха да викат: „Огън!“ Хората се струпаха около цирка, за да търсят спасение и от любопитство, но когато пламъците обхванаха целия цирк и почнаха да се появяват и на други места едновременно, трябваше да помисля за собственото си спасение.

— Видя ли хора да хвърлят факли в къщите?

— Какво ли не видях аз, внуко Енеев! Видях хора, които си пробиваха път с мечове; видях сбивания и стъпкани на улицата човешки вътрешности. Ах, господарю, да беше видял това ти, би помислил, че варварите са завладели града и устройват клане. Хората наоколо викаха, че е дошел краят на света. Някои бяха изгубили съвсем ума си, отказваха се да бягат и чакаха като добичета да ги обгърнат пламъците. Някои изпадаха в безумие, други виеха от отчаяние, но видях и такива, които виеха от радост, защото, господарю, на света има много лоши хора, които не умеят да оценят благодеянията на вашето меко управление и на тия справедливи закони, по силата на които отнемате на всички това, което имат, и си го присвоявате. Хората не могат да се примирят с волята на боговете!

Виниций беше твърде зает със собствените си мисли, за да забележи иронията, която се долавяше в думите на Хилон. Само при мисълта, че Лигия е можела да се намери сред тоя хаос, из тези страшни улици, по които са били тъпкани човешки вътрешности, го побиваха тръпки. Затова, макар и да беше разпитвал най-малко десет пъти Хилон за всичко, което той можеше да знае, обърна се към него още веднъж:

— А видя ли ги в Остриан с очите си?

— Видях ги, сине на Венера, видях девойката, добрия лигиец, светия Лин и апостол Петър.

— Преди пожара?

— Преди пожара, о, Митра!

Обаче в душата на Виниций се зароди съмнение, че Хилон може да го лъже, и като спря мулето, изгледа страшно стария грък и попита:

— Какво си правил ти там?

Хилон се смути. Наистина както на мнозина, така и нему се струваше, че заедно с гибелта на Рим настъпва и краят на римското владичество, но в тоя миг беше насаме с Виниций и си спомни, че той беше го заплашил и му беше забранил да следи християните, а особено Лин и Лигия.

— Господарю — рече той, — защо не ми вярваш, че ги обичам? Да! Бях в Остриан, защото съм наполовина християнин. Пирон ме научи да ценя добродетелта повече от философията, затова все повече се привързвам към добродетелните хора. А при това, о господарю, аз съм беден и докато ти, Юпитере, беше в Анций, аз често умирах от глад над книгите и тогава сядах край стената в Остриан, защото християните, макар и сами да са бедни, раздават повече милостиня, отколкото всички останали жители на Рим, взети заедно.

Това обяснение се стори на Виниций задоволително и той запита малко по-меко:

— И не знаеш къде живее Лин сега?

— Ти ме наказа веднъж жестоко за любопитството ми, господарю — отговори гъркът.

Виниций млъкна и продължиха по-нататък.

— Господарю — каза след малко Хилон, — ти не би намерил девойката, ако не съм аз, но ако я намерим, нали няма да забравиш бедния мъдрец?

— Ще получиш къща с лозе край Америола — отговори Виниций.

— Благодаря ти, Херкулесе! С лозе?… Благодаря ти! О, да! С лозе!

Сега минаваха край Ватиканския хълм, който светеше с червен блясък от пожара, но щом отминаха Наумахия, завиха надясно, та след като прекосят Ватиканското поле, да се доближат до реката и като я минат, да стигнат до Порта Фламиния. Внезапно Хилон спря мулето и каза:

— Господарю! Хрумна ми една хубава мисъл.

— Кажи — отговори Виниций.

— Между Яникулския хълм и Ватикана, зад градините на Агрипина, има подземия, от които вадеха камъни и пясък за строежа на Нероновия цирк. Послушай ме, господарю! Напоследък евреите, много от които, както знаеш, са отвъд Тибър, започнаха жестоко да преследват християните. Ти помниш, че още по времето на божествения Клавдий там имаше такива брожения, че цезарят трябваше да изгони евреите от Рим. Сега, когато се върнаха и благодарение на покровителството на Августа се чувстват в безопасност те се държат още по-дръзко с християните. Аз зная това! Виждах ги. Никакъв едикт не е издаван срещу християните, но евреите ги обвиняват пред префекта на града, че убиват деца, че почитат магарето и че проповядват учение, непризнато от сената, а те самите ги бият и нападат домовете, в които се молят, толкова ожесточено, че християните трябва да се крият от тях.

— Но какво искаш да кажеш? — попита Виниций.

— Това, господарю, че синагогите съществуват открито отвъд Тибър, а християните, като искат да избягнат преследванията, трябва да се молят на скрити места и се събират в изоставени бараки извън града или в аренариите. Тези, които живеят в Задтибрието, са си избрали тъкмо това подземие, което остана след строежа на цирка и на различни къщи край Тибър. Сега, когато градът загива, сигурно последователите на Христос се молят. Ще намерим неизброимо множество от тях в подземията, затова те съветвам, господарю, да се отбием там.

— Та нали казваше, че Лин е отишъл в Остриан! — извика нетърпеливо Виниций.

— А ти ми обеща къща с лозе край Америола — отговори Хилон, — така че аз искам да търся девойката навсякъде, където се надявам да я намеря. След избухването на пожара те са могли да се върнат в Задтибрието… Могли са да заобиколят града, както ние го обикаляме сега. Лин има къща, може да е искал да бъде по-близо до къщата си, за да види няма ли пожарът да обхване и този квартал. Ако са се върнали, тогава кълна ти се, господарю, в Персефона, че ще ги намерим да се молят в подземието, а в най-лошия случай ще получим сведения за тях.

— Имаш право и затова — води! — каза трибунът.

Хилон веднага зави наляво, към хълма. Склонът на този хълм закри за малко пожара от погледа им така, че макар близките височини да бяха осветени, те самите се намираха в сянка. Като отминаха цирка, завиха пак наляво и влязоха в някакъв дол, където беше съвсем тъмно. Но в тоя мрак Виниций забеляза рояци блещукащи фенери.

— Ето ги! — каза Хилон. — Днес те ще са повече от обикновено, защото другите молитвени домове са изгорели или са пълни с дим като цялото Задтибрие.

— Да! Чувам пеене — каза Виниций.

Като че ли до тях откъм тъмния отвор на хълма достигнаха човешки гласове, а фенерчетата изчезваха в него едно след друго. Но от страничните долове се появяваха все нови и нови силуети, тъй че след малко Виниций и Хилон се намериха сред множество хора.

Хилон се смъкна от мулето и като махна с ръка на момчето, което вървеше край тях, каза му:

— Аз съм служител на Христа и епископ. Подръж ни мулетата и ще получиш благословията ми и опрощение на греховете.

После, без да чака отговор, пъхна в ръцете му поводите и заедно с Виниций се присъедини към минаващите богомолци.

Скоро влязоха в подземието и тръгнаха при слабата светлина на фенерчетата из тъмен коридор, докато стигнаха до една обширна пещера, от която очевидно са били вадени камъни, защото стените й бяха направени от прясно откъртени отломъци.

Там беше по-светло, отколкото в коридора, тъй като освен светилници и фенери горяха и факли. На тяхната светлина Виниций видя цяло множество коленичили хора, с протегнати нагоре, ръце. Лигия, апостол Петър или Лин той не можа никъде да види, но отвсякъде го заобикаляха тържествени и развълнувани лица. По някои от тях се забелязваше израз на очакване, тревога, надежда. Светлината се отразяваше в бялото на вдигнатите нагоре очи, пот се стичаше по бледите като тебешир чела; някои пееха песни, други повтаряха възбудено името Исус, трети се удряха в гърдите. Изразът на всички лица говореше, че всеки миг очакват да се случи нещо необикновено.

В това време песните утихнаха и над събраните в ниша, образувана от изваждането на грамаден камък, застана познатият на Виниций Крисп, с лице унесено, като че ли не в пълно съзнание, бледо, фанатично, строго. Очите на всички се обърнаха към него, сякаш очакваха подкрепа и надежда, но той направи кръстен знак над събраните и започна да говори бързо, почти крещеше:

— Разкайвайте се за греховете си, защото часът е дошъл. Ето върху града на престъплението и разврата, ето върху тоя нов Вавилон господ спусна пагубен пламък. Удари часът на последния съд, на гнева и бедствието… Господ е предвъзвестил своето пришествие и сега ще го видите. Но той не ще дойде вече като Агнец, който е пожертвал кръвта си заради вашите грехове, а като страшен съдия, който в справедливостта си ще потопи в геената грешните и неверниците… Горко на този свят и горко на грешните, защото за тях вече няма милосърдие… Виждам те, Христе! Звездите падат като дъжд на земята, слънцето потъмнява, земята се разтваря като пропаст и мъртвите стават, а ти идеш сред звуци на тръби и войнство от ангели, сред гръмове и трясъци. Виждам те и те чувам, Христе!

Тук той замлъкна и вдигна лице, сякаш се вглеждаше в нещо далечно и страшно. А в това време в подземието се разнесе глух грохот — един път, два пъти, десет пъти: в горящия град цели улици изгорели къщи започваха да се сгромолясват с трясък. Ала повечето християни взеха тези отгласи за явен знак, че настава страшният час, защото вярата в скорошното второ пришествие на Христа и в края на света беше и без това разпространена сред тях, а сега я усили още повече пожарът на града. Затова и страх от бога обхвана събраните. Множество гласове започнаха да повтарят: „Денят на Страшния съд!… Ето, иде!“ Някои закриваха лицата си с ръце, убедени, че ей сега земята ще се разтърси из основи и из нейната паст ще излязат пъклени чудовища, за да се нахвърлят върху грешниците. Други зовяха: „Христе, смили се! Изкупителю, бъди милостив!…“; трети изповядваха гласно греховете си; четвърти се прегръщаха, за да имат в ужасния миг близко сърце до себе си.

Но имаше и такива, чиито лица, сякаш възнесли се на небето, озарени с неземни усмивки, не издаваха тревога. На няколко места се разнесоха гласове: това бяха хора, които в религиозен екстаз започнаха да крещят непонятни думи на непонятни езици. Някой от тъмния ъгъл на пещерата извика: „Събуди се ти, който спиш!“ Над всички се издигаше гласът на Крисп: „Бдете! Бдете!“

Понякога настъпваше мълчание, като че ли всички задържаха дъха си и очакваха това, което трябваше да се случи. А в това време се чуваше далечният трясък на рухващите квартали, после се разнасяха отново стонове, молитви, гласове и призиви: „Изкупителю, смили се!“ Понякога Крисп издигаше глас и крещеше: „Отречете се от земните блага, защото скоро ще се разтвори земята под нозете ви! Отречете се от земната любов, защото господ ще погуби тия, които са обичали повече от Него жените и децата си. Горко томува, който обича повече творението от Твореца! Горко на богатите! Горко на чревоугодниците! Горко на разпътните! Горко на мъжа, на жена му и на детето!…“

Внезапно трясък, по-силен от предишните, разтърси каменоломната. Всички се хвърлиха на земята, разперили ръце на кръст, за да се пазят с този знак от злите духове. Настана миг, в който се чуваше само ускорено дишане, пълен с ужас шепот: „Исусе, Исусе, Исусе!“ и тук-там детски плач. А в това време над тази лежаща човешка тълпа се разнесе нечий спокоен глас:

— Мир вам!

Това беше гласът на апостол Петър, който току-що бе влязъл в пещерата. При звука на неговите думи страхът премина в един миг, както преминава страхът на стадото, когато се е появил неговият пастир. Хората се надигнаха от земята, тези, които стояха по-близо до апостола, взеха да се притискат в коленете му, като че ли търсеха закрила, а той простря над тях ръце и заговори:

— Защо тревожите сърцата си? Кой от вас ще отгатне какво може да го срещне, преди да дойде часът? Бог наказа Вавилон с огън, но над вас, които сте очистени чрез кръщението и чиито грехове е изкупила кръвта на Агнеца, ще бъде неговото милосърдие и ще умрете с неговото име на уста. Мир вам!

След страшните и безмилостни думи на Крисп Петровите слова паднаха като балсам върху събраните. Вместо страх от бога ги завладя любов към него. Тези хора намериха отново Христа такъв, какъвто бяха го обикнали от апостолските проповеди; не безмилостния съдия, а благия и търпелив Агнец, чието милосърдие надминаваше стократно човешката злоба. Чувство на облекчение обхвана всички събрани — смелост и благодарност към апостола препълни сърцата. От разни страни започнаха да викат: „Ние сме твои овце, паси ни!“ А по-близките казваха: „Не ни напущай в деня на гнева.“ И коленичеха в нозете му. Виждайки това, Виниций се приближи, хвана края на дрехата му и като сведе глава, каза:

— Учителю, спаси ме! Търсих я в дима на пожара и сред тълпите и никъде не можах да я намеря, но вярвам, че ти можеш да ми я върнеш.

А Петър сложи ръка на главата му.

— Надявай се — каза той — и ела с мене.