Дийн Кунц
Тик-так (8)

ОСМА ГЛАВА

В дома на Томи Фан на Хънтингтън Бийч майката на Томи го очакваше на алеята на улицата. Макар облаците по нощното небе да бяха започнали да просветляват, тя беше сложила гумени ботуши, черни домашни панталони, шлифер и дъждобран на главата. Способностите й да предсказва времето явно не можеха да се мерят със способностите на госпожа Пейн.

Дел остана зад волана, без да гаси мотора.

Като излезе от ягуара, Томи започна:

— Мамо, не мислех…

— Сядай на задната седалка — сряза го тя. — Аз ще седна отпред до тази ужасна жена. — Той се поколеба, но майка му настоя: — Хайде, глупаво момче, остава по-малко от час до зазоряване.

Томи се вмъкна на задната седалка при Скути.

Когато майка му седна при Дел и хлопна дясната врата, Томи се приведе от задната седалка и каза:

— Мамо, бих искал да те запозная с Деливъранс Пейн. Дел, това е…

Майка му се намръщи и направо обяви:

— Тя не ми харесва.

Дел само се усмихна.

— Така ли? Аз пък вече харесвам сина ви.

— Да вървим — отсече майката на Томи.

Като се приготвяше, Дел попита:

— Накъде?

— Тръгни на ляво. Просто карай, а аз ще ти кажа кога да завиеш. Ги ми каза, че си спасила живота на Томи.

— Тя спаси живота ми няколко пъти тази нощ — намеси се Томи. — Затова…

— Не си мисли, че като си спасила живота на сина ми, аз трябва да те харесвам — предупреди Дел старата виетнамка.

— А преди това едва не застреля чудовището.

— Вярно ли е?

— Вярно е — Кимна Дел.

— Добре тогава, може и да започна да те харесвам — смънка майката.

Дел обърна за малко глава към Томи.

— Тя е страхотна.

— Ги каза, че въобще не си познавала сина ми — продължи старата Фан.

— Поднесох му вечеря около десет часа, но наистина се срещнах с него за първи път преди по-малко от шест часа — потвърди Дел.

— Поднесла си му вечеря?

— Аз съм сервитьорка.

— Той хамбургери ли яде?

— Два хамбургера.

— Какво глупаво момче. И не сте имали любовни срещи?

— Томи и аз? Не, никакви.

— Добре. Не ви трябват. Ето, завий тук вдясно.

— Къде отиваме? — попита Томи.

— При една фризьорка.

— Отиваме при фризьорка? Защо?

— Почакай и ще видиш — спря потока от въпроси майка му. После се обърна към Дел: — Той е лошо момче, ще разбие сърцето ти.

— Мамо! — огорчен възкликна Томи.

— Не може да разбие сърцето ми, ако не ходя на любовни срещи с него — спокойно заяви Дел.

— Ти май си доста умно момиче.

Скути се промъкна покрай Томи, промуши едрата си глава през процепа между седалките и подозрително започна да души новата пътничка.

Майката на Томи се обърна и втренчено изгледа кучето.

Скути й се изплези радостно.

— Не обичам кучета — намусено заяви тя. — Мръсни животни, винаги те лижат. И ти ли се каниш да ме оближеш, помияр такъв?

Скути продължаваше да се глези и да приближава бавно глава, явно готов да я оближе.

Като оголи зъби към лабрадора, майката на Томи издаде предупредителен гърлен звук.

Уплашен, Скути се сви, отдръпна се, но после се озъби и изръмжа в отговор. Ушите му прилепнаха към главата.

Майката на Томи направи още по-страшна гримаса и изръмжа много по-заплашително от кучето.

Скути изскимтя и се оттегли, като се сви в ъгъла на задната седалка.

— Завий наляво на следващата пресечка — изкомандва старата виетнамка.

С надежда да спечели благоразположението на майка си Томи подхвана:

— Мамо, съжалявам за онова, което се е случило с Май. Какво ли я е прихванало, че да избяга с някакъв фокусник?

Като се наклони, за да изгледа мрачно Томи в огледалото, тя процеди:

— Брат й даде лош пример. Младо момиче — съсипано от лошия пример на брат му, бъдещето му — също.

— За кого ли става дума? — закачливо попита Дел.

— Мамо, не е честно — обади се Томи.

— Така е — съгласи се Дел. — Пък и Томи никога не е бягал с фокусници. — Тя отдели за миг поглед от пътя и погледна младия мъж — Нали не си бягал, любителю на тофу?

— А сватбата й беше уговорена — намеси се майка Фан, — предстоеше й блестящо бъдеще. Сега доброто виетнамско момче си замина без булка.

— Как така уговорен брак? — зачуди се Дел.

— Нгуейн е много добро момче — нареждаше майката на Томи.

— Чип Нгуейн? — опита се да си спомни Дел.

Майката на Томи изсъска с отвращение:

— Не е глупавият детектив, който търчи по блондинки и стреля по всичко живо наоколо.

— Нгуейн е едно от най-често срещаните виетнамски имена — като Смит между английските — поясни Томи.

— Тогава защо не си нарече детектива Чип Смит?

— Сигурно трябваше да го направя.

— Ще ти кажа защо не си го направил — погледна го Дел. — Защото се гордееш с произхода си.

— Той пикае на произхода си — обади се майката на Томи.

— Мамо!

Томи така се стресна от грубия й език, че гърдите го стегнаха и той с мъка си пое дъх. Тя никога не използваше нецензурирани думи. А това, че сега го направи, показваше, че е ужасно ядосана, повече от всякога.

Дел подхвана кротко:

— Всъщност, госпожо Фан, вие не разбирате добре Томи. Семейството е много важно за него. Ако му дадете възможност…

— Нали ти казах, че не те харесвам?

— Мисля, че споменахте нещо подобно — потвърди Дел.

— И колкото повече говориш, толкова по-малко те харесвам.

— Мамо, не съм те чувал никога да говориш толкова грубо… Никога не си била толкова груба с човек извън семейството.

— Е, сега ме виждаш. Завий наляво, момиче — Дел изпълни указанията, а майката на Томи въздъхна тъжно и продължително. — Момчето, което гласяхме за Май, не е глупавият Чип Нгуейн. Този се казва Нгуейн Ху Ван, произхожда от семейство, което е вложило капитала си в приготвяне на закуски, има много магазини за понички. Беше най-подходящият за Май. Щяхме да имаме много внуци, хубави като Май. Сега ще дойдат чуждите деца на ония фокусник.

— А това не е ли най-важното? — попита Дел.

— Кое?

— Ами че ви е изненадала, избягала с мъжа, когото обича, и ще има деца от него. Животът не трябва да е прекалено предсказуем. Трябва да бъде изпълнен със загадки и тайнственост. Нови хора, нови обичаи, нова надежда, нови мечти — да не се губи уважението към старото, винаги да се зачита традицията, но всичко винаги да бъде ново.

— Колкото повече говориш, толкова по-малко те харесвам — повтори виетнамката.

— Да, вече го казахте.

— Но ти не ме слушаш.

— Това е моя грешка — призна Дел.

— Не слушаш.

— Не, винаги говоря. Слушам, но и винаги говоря.

Томи се сви на задната седалка, в срещуположния незает от кучето ъгъл, защото му стана ясно, че не трябва да се меси в този разговор.

Майка му продължи да говори на Дел.

— Не можеш да слушаш, ако говориш.

— Глупости.

— От тебе нищо добро не може да се чака.

— Аз съм като времето — заяви Дел.

— Какво казваш?

— Нито съм добра, нито съм лоша. Просто ме има.

— И урагана просто го има. Но е лош.

— Все пак предпочитам да съм времето, отколкото геологическа форма — настоя Дел.

— Какво значи това?

— Че е по-добре да съм ураган, отколкото планина или скала.

— Ураганите идват и си отиват. А планината винаги си е на мястото.

— Не е така.

— Планината винаги си е на мястото — упорстваше майка Фан.

Дел тръсна глава.

— Не винаги.

— Тогава къде отива?

С подчертан апломб Дел повиши глас:

— Слънцата избухват, превръщат се в нови звезди и планетите се пръскат, както и всички планини върху тях.

— Ти си луда.

— Изчакайте един милиард години и ще се уверите.

Томи и кучето се вторачиха един в друг. Само преди няколко минути той не би повярвал, че изобщо е възможно такова чувство на родство с лабрадора.

Дел се обърна към майка му: — А докато планината се пръска, ще има огнени урагани. Планината няма да я има, а ураганът още ще бучи.

— Ти си същата като проклетия фокусник.

— Благодаря, госпожо Фан — усмихна се Дел. — Може и да си приличаме. Също както ураганите побеждават скалата, защото ураганите са страстта.

Като погледна в огледалцето за обратно виждане, Дел съобщи:

— Хей, приятели, следят ни.

Намираха се на улица в жилищен квартал, покрай която растяха фикусови дървета. Къщите бяха хубави, но не особено луксозни.

Томи се изправи на седалката и погледна през задното стъкло на оформената като капка кола. Зад нея, на не повече от пет-шест метра, се извисяваше като чудовище корпусът на огромен камион влекач.

— Какво ли търси в жилищен квартал по това време? — зачуди се Томи.

— Иска да те убие — съобщи Дел и настъпи силно педала на газта.

Гигантското превозно средство увеличи скоростта си, за да не изостане, а жълтите улични лампи осветиха фигурата на дебелака, в когото се беше вселил демонът, зад кормилото. Лицето му беше бледо, озъбено в усмивка, но от това разстояние зелените му очи не се виждаха.

— Това не може да бъде — възкликна Томи.

— Но се случва — смънка Дел. — Бих искала мама да е тук.

— Ти имаш майка? — Обади се старата виетнамка.

— Не — поклати глава Дел, — всъщност съм се пръкнала от яйце на насекомо. Прекарах детството си като ларва, а не като дете. Права сте, госпожо Фан, — нямам майка.

— Доста си перната в устата.

— Благодаря.

— Това момиче е пернато в устата — съобщи майка Фан на и сина си.

Понеже се подготвяше за удара, Томи отвърна разсеяно.

— Да, знам.

Като ревеше и трещеше, камионът се устреми към тях и се блъсна в задната им броня.

Ягуарът се затресе и продължи на зигзаг по улицата. Дел се мъчеше да овладее залитащата на ляво и надясно кола и силно стисна волана с две ръце. Накрая успя.

— Не можеш да му избягаш — простена Томи. — Той е страшно мощен влекач, за Бога, а ти си с ягуар.

— Освен това има предимство, защото е свръхестествено същество — добави Дел. — За него не важат обикновените закономерности на пътя.

Влекачът отново ги блъсна и този път задната броня на ягуара се отпра с непоносимо стържене и отхвърча в предния двор на бунгало в тиролски стил.

— На следващата пресечка свий вдясно — даде указания майката на Томи.

Като увеличи рязко скоростта и за малко си осигури преднина пред камиона, Дел изчака последния възможен момент и едва тогава взе завоя. Колата поднесе и навлезе в новата улица първо със задницата си, после бясно се завъртя, а гумите й остро изсвириха и запушиха.

Скути изквича като някой мъник, скочи от седалката и се хвърли на пода.

Томи се уплаши да не се преобърнат. Имаше чувството, че колата се накланя. Вече имаше опит в преобръщанията, беше изпитал усещането, преди да започне търкалянето, и сега като че ли преобръщането беше неизбежно.

В умелите ръце на Дел обаче ягуарът остана върху настилката, извъртя се на триста и шейсет градуса и се закова на място.

Скути, като умно куче, което не искаше да бъде запратено отново на пода, изчака Дел да натисне газта до тенекиите. Изкатери се до Томи едва след като колата се стрелна напред.

Като погледна през задното стъкло, Томи видя как камионът яростно се мъчи да спре на улицата, от която бяха излезли. Дори върховите шофьорски умения на свръхестественото същество — дали в ада имаха магистрали, по които демоните можеха да се упражняват? — се оказаха недостатъчни да принудят огромния влекач да вземе изведнъж острия завой. Основните закони на физиката все още бяха валидни. Съществото сега просто се опитваше да спре тежката машина.

Със свирещи гуми влекачът подмина пресечката и се изгуби нататък.

Томи отправи горещи молби към небето камионът да се разпадне.

Когато ягуарът вдигна над сто километра, майка Фан възкликна от предната седалка:

— Момиче, ти караш като някой шантав частен детектив от книгите.

— Благодаря — кимна доволно Дел.

Майка Фан извади нещо от чантичката си.

Томи не видя да види какво точно държеше в ръка, но му стана ясно, когато чу поредица от характерни електронни звуци.

— Какво правиш, мамо?

— Обаждам се.

— По какво?

— По клетъчен телефон — небрежно отвърна тя.

Той удивен попита:

— Ти имаш клетъчен телефон?

— Защо не?

— Аз си мислех, че клетъчните телефони са само за големите клечки.

— Вече не са. Всички имат клетъчни телефони.

— Аха. Освен това си мислех, че е прекалено опасно да се говори по телефона в движение.

— Аз не карам колата, а се возя.

— За Бога, Томи — обади се Дел, — говориш така, като че ли живееш в Средните векове.

Той отново се обърна назад. Цяла пряка зад тях камионът отново се беше показал на улицата, от която бяха завили. Не се беше разпаднал. Беше цял-целеничък и невредим.

Някой сигурно отговори на позвъняването на майка Фан, защото тя се представи и заговори на виетнамски.

На по-малко от пряка и половина зад тях тежката машина завиваше на кръстовището.

Томи погледна часовника си.

— По кое време се зазорява?

— Не знам — отвърна Дел. — Остава може би половин час, може би четирийсет минути.

— Твоята майка сигурно щеше да знае с точност до минутата, до секундата.

— Сигурно — съгласи се Дел.

Макар Томи да разбираше само откъслечни думи от онова, което говореше майка Фан, му беше съвсем ясно, че е вбесена от нещо, което човекът от другия край на линията й бе казал. Синът й се намръщи от тона й и беше доволен, че самият той не беше обект на нейния гняв.

Зад тях камионът се приближаваше. Дистанцията помежду им беше сведена до една пряка.

Томи разтревожен се обади:

— Дел!

— Виждам — увери го тя, като пак погледна в огледалото, а после отново увеличи скоростта, макар че те и така се движеха опасно бързо през жилищния квартал.

След пореден порой от ругатни на виетнамски майката на Томи изключи клетъчния телефон и измърмори:

— Глупава жена.

— Хайде да сменим темата — посъветва я Дел.

— Не говоря за тебе — поясни майка Фан. — От тебе добро не може да се очаква, ти си лоша и опасна, но не си глупава.

— Благодаря — смънка Дел.

— Говоря за Ки. Глупава жена.

— Кой? — попита Томи.

— Госпожа Ки Транг Дай?

— Глупава жена.

— Освен, че е глупава, коя е тя?

— Фризьорката.

Томи си призна:

— Все още нямам представа защо трябва да ходим при някаква фризьорка.

— Трябва да си направиш прическа — пошегува се Дел.

Моторът на ягуара бучеше така силно, че майка Фан трябваше почти да крещи, за да я чуят.

— Тя не е само фризьорка. Тя ми е приятелка. С нея и още няколко дами всяка седмица играем ма-джонг, а понякога и бридж.

— Отиваме на закуска и на една хубава игра ма-джонг — съобщи Дел на Томи.

Майка Фан поясни:

— Ки е на моята възраст, но е различна.

— Какво й е различното? — поинтересува се Томи.

— Ки е много старомодна, свикнала е с виетнамските обичаи и не може да се приспособи към новия свят, не иска нищо да се промени.

— О, ясно — съгласи се Томи с ирония. — Тя е съвършено различна от тебе, мамо.

Той се обърна на седалката си и погледна разтревожен през задното стъклото. Камионът сега беше още по-близо, може би само на две трети от пресечката.

— Ки — продължи майка Фан — не е от Сайгон като нашето семейство, не е родена гражданка. Тя е от пущинаците, от някакво забутано село по поречието на река Ксан, близо до границата с Лаос и Камбоджа. По река Ксан има само джунгли. Но някои хора там са странни, имат странни умения.

— Какви странни умения? — попита Томи.

— Те правят магии. Но не уменията на глупавия Роланд Айрънарйт, който вади заек от шапката си и Май го намира за умен.

— Магия — механично повтори Томи.

— Бяла магия за любов и успех в бизнеса. А също и черна магия.

— Какво е това черна магия?

— Разговарят с мъртвите — зловещо произнесе майка Фан, научават тайни за земята на мъртвите, заставят мъртвите да ходят и да работят като роби.

Огромният влекач вече беше на половин пряка зад тях. С приближаването воят на мотора му започна да надвива шума от мотора на ягуара.

Дел изтръгваше от колата всичко, на което беше способна, но продължаваше да изостава.

Майката на Томи продължи:

— Магията на хората по поречието на Ксан изкарва духовете от тъмния подземен свят и отправя проклятие към враговете на магьосника.

— Тая река Ксан явно е част от планетата, която е под влияние на зли извънземни сили — заключи Дел.

— Госпожа Ки знае тази магия. Знае как да накара умрелия да се измъкне от гроба си и да убие, когото му е заръчано да убие. Как да използва жабешки вътрешности, накиснати във вълшебен еликсир, който да накара сърцето и черния дроб на врага да се превърнат в каша. Как да урочаса някоя блудница и тя да роди дете с човешка глава, кучешко тяло и рачешки щипци вместо ръце.

— И ти играеш ма-джонг с такава жена! — разгневен възкликна Томи.

— Понякога и бридж — напомни майка Фан.

— Но как си могла да се свържеш с такова чудовище?

— Не забравяй почитта към по-възрастните, момчето ми. Госпожа Дай е много по-голяма от тебе. А и не е чудовище. Като изключим глупостта с парцалената кукла, тя е добра жена.

— Тя се опитва да ме убие!

— Няма такова намерение.

— Тя наистина се опитва да ме убие.

— Недей да крещиш и да се държиш шантаво като вманиачения си смахнат детектив от твоите книжлета.

— Тя се опитва да ме убие!

— Опитва се само да те сплаши, така че да уважаваш повече нашите стари виетнамски традиции.

Зад тях чудовището наду въздушната сирена на тежката машина — три дълги сигнала, с които ликуващо известяваше, че краят на жертвата му наближава.

— Мамо, това същество вече уби трима невинни мъже тая вечер и със сигурност ще убие мене, ако може.

Майката на Томи със съжаление въздъхна.

— На Ки Транг Дай магията не винаги й се удава така, както би желала.

— Какво?

— Докато е приготвяла парцалената кукла, сигурно е пропуснала да сложи някоя от необходимите магически съставки или пък с погрешна вълшебна дума е призовала някой страховит демон от подземния свят. Станала е грешка.

— Грешка ли?

— Всеки понякога допуска грешки.

— Затова са и заклинанията за разваляне — обади се Дел.

— Заклевам се, че ще убия госпожа Ки — процеди вбесено Томи.

— Не ставай глупав — сгълча го майка Фан. — Ки Транг Дай е добра жена, а ти не би убил една добра жена.

— Тя не е добра жена, по дяволите!

— Томи, друг път не съм те виждала толкова вбесен — с укор в гласа каза Дел.

— Ще я убия — предизвикателно повтори Томи.

Майка Фан подхвана:

— Госпожа Ки никога не използва магията за собствена облага, не забогатява чрез нея, а си работи честно като фризьорка. Използва магията само един-два пъти годишно, за да помогне на хората.

— Е, това на мене ни най-малко не ми помогна — отсече Томи.

— Аха — убедено кимна Дел. — Всичко е ясно.

— Какво? — погледна я Томи. — Какво ти е ясно?

Въздушната сирена на камиона изсвири отново.

Дел се обърна към майката на Томи.

— Смятате ли да му кажете?

— Ти не ми харесваш — напомни й майка Фан.

— Просто не ме познавате достатъчно добре.

— Никога няма да те опозная повече.

— Нека първо да обядваме заедно, пък тогава ще видим.

Томи изведнъж се почувства почти заслепен от внезапно прозрение. Изкрещя вбесен:

— Мамо, за Бога, ти да не си поискала от това чудовище, от тая откачена Дай, да приготви парцалената кукла?

— Не! — тръсна глава майка му. Извърна се и го погледна в очите, докато той се накланяше към нея от задната седалка. — Никога. Ти понякога си неразумен и неблагодарен син, не искаш да станеш лекар, да работиш в пекарната, главата ти е пълна с глупави мечти, но по сърце не си лошо момче, никога не си бил лошо момче.

Думите й трогнаха Томи. В течение на годините тя премерваше похвалите си скъпернически, с капкомер, така че признанието й, че той — макар и безразсъден — не е наистина лошо момче… е, това вече беше пълна купа майчина любов.

— С Ки Транг Дай и с другите госпожи играем ма-джонг. Играем на карти. А докато играем, си говорим. Разказваме си чий син е влязъл в банда, чий съпруг е изневерил. Говорим си за работата на децата, за лудориите на внуците. Аз им разказвам за тебе — как си се отдалечил от семейството, от самия себе си, как се откъсваш от корените си, мъчиш се да бъдеш чист американец, но не можеш и ще се провалиш.

— Аз наистина съм американец — възрази Томи.

— Никога няма да бъдеш — увери го тя, а очите й бяха изпълнени с любов и страх за него.

Томи бе обзет от ужасна тъга. Майка му всъщност искаше да каже, че тя никога няма да се почувства американка, че тя се е провалила. Бяха й отнели родината, а нея бяха преместили в свят, където никога нямаше да се чувства у дома, въпреки че тук беше славната земя на голямото изобилие, на гостоприемството и на свободата. Американската мечта, която Томи с такава страст жадуваше да осъществи най-пълно, за нея беше постижима, но с цената на ограничения. Той бе пристигнал отвъд океана достатъчно млад, за да се преустрои изцяло, но тя завинаги щеше да пази в сърцето си Стария свят, а носталгията по неговите достойнства и красоти щяха да се усилват от времето и разстоянието. Тази носталгия пораждаше меланхоличен унес, от който тя нямаше никога да се отърси. И тъй като не можеше да стане американка в душата си, за нея беше трудно — ако не и невъзможно — да повярва, че е възможно децата й да се преобразят, така че естествено се тревожеше да не би стремленията им да ги доведат до разочарования и горчивина.

— Аз наистина съм американец — повтори тихо Томи.

— Не съм карала глупавата Ки Транг дай да прави парцалена кукла. Тя сама решила да те изплаши. Научих го едва преди два часа.

— Вярвам ти — увери я Томи.

— Ти си добро момче.

Той се пресегна към предната седалка.

Майка Фан пое ръката му и я стисна.

— Хубаво, чене съм сантиментална като моята майка — подхвърли Дел. — Щях така да се разплача, че нямаше да виждам пътя.

Вътрешността на ягуара вече бе изпълнена с ярката светлина на фаровете на влекача, който се беше доближил плътно зад тях.

Въздушната сирена изтръби веднъж-дваж и ягуарът се разтресе от вибрациите.

Томи вече не смееше да се извърне.

— Винаги съм се тревожила за тебе. — Госпожа Фан вече с мъка надвикваше шума от мотора на влекача, който сега бучеше като самолетен двигател. — И никога не съм имала никакви проблеми с Май, която винаги е била тъй кротка и послушна. Сега ни идва да потънем вдън земя, а ужасния фокусник в Лас Вегас ще се смее на глупавата стара виетнамска майка и с нещастната й дъщеря ще народят куп магьоснически бебета.

— Колко жалко, че Норман Рокуел^[1] е умрял — въздъхна Дел. — Той би създал такава чудесна картина от това.

— Тази жена не ми харесва — съобщи този път на Томи майка Фан.

— Знам, мамо.

— От нея добро не чакай. Сигурен ли си, че не си я познавал до вчера?

— Снощи я срещнах за първи пат.

— И не си имал срещи с нея?

— Никакви срещи.

— Завий наляво на следващия ъгъл — нареди майка Фан на момичето.

— Шегувате ли се? — попита Дел.

— Завий наляво на следващия ъгъл. Почти стигнахме къщата на Ки Транг Дай.

— Трябва да си махна крака от газта, за да взема завоя, а ако намаля скоростта, демонът на госпожа Дай ще връхлети право върху нас.

— Карай по-добре — посъветва я майка Фан.

Дел я изгледа мрачно.

— Вижте какво, госпожо, аз съм шофьор на състезателни коли от световна класа и съм участвала в ралита по цялата планета. Никой в света не кара по-добре от мене. Освен майка ми може би.

Майка Фан й подаде клетъчния телефон.

— Тогава се обади на майка си и виж какво ще те посъветва тя.

Все така навъсена, Дел предупреди:

— Внимавайте!

Томи пусна ръката на майка си, плъзна се обратно на своята седалка и заопипва за предпазния колан, който се беше оплел.

Скути потърси спасение на пода пред седалката си, точно зад гърба на Дел.

Като не можа да размотае достатъчно бързо колана си, за да го закопчае, Томи последва примера на кучето и се провря и сгуши на пода между предната и задната седалка и така се надяваше да оцелее и да не изхвърчи от колата при неизбежния сблъсък.

Дел закова спирачките.

Ревящият влекач ги блъсна отзад, но не особено силно, после се отклони.

Дел отново натисна спирачките. Колелата отново изсвириха и Томи долови мириса на горяща гума.

Този път камионът ги удари по-силно, отпраните тенекии яростно задраха, а ягуарът се разтресе като пред разпадане. Томи си удари главата в гърба на предните седалки.

Купето на ягуара беше така ярко осветено от фаровете на огромния камион, че Томи съвсем ясно виждаше муцуната на кучето срещу себе си. Скути се хилеше.

Дел отново удари спирачки, направи остър завой надясно, но само за да заблуди демона, тъй като голямата машина маневрираше по-трудно от колата. Едва тогава тя зави наляво, според указанията на майка Фан.

Томи не виждаше нищо от мястото си, но знаеше, че Дел не бе успяла да се измъкне изцяло от платното, по което се движеше камионът, защото, докато завиваха, той отново ги удари — наистина в самия край на ягуара, но затова пък с огромна сила. Ударът накара ушите на Томи за запищят и го разтърси до мозъка на костите му, а колата се завъртя. Направиха пълен кръг, после още един и навярно трети; Томи се почувства като запратен в огромна центрофуга за сушене на дрехи.

Гумите заораха настилката, после изгърмяха една по една, а каучуковите остатъци силно изплющяха по тенекиите на колата; голите джанти задраха по платното. От колата се откъснаха и други парчета, които изтропаха по шасито, преди да изчезнат встрани.

Но ягуарът не се преобърна. Престана да се върти, като все още свистеше и трещеше, но остана на четирите си колела.

Томи се надигна от теснотията между предните и задните седалки и погледна назад.

Кучето също застана при прозореца, ухо до ухо с него.

Както и предният път, камиона беше подминал кръстовището.

— А това каране как ви се видя? — гордо попита Дел.

— След това никой няма да застрахова вече колата ти — отвърна майка Фан.

Лабрадорът до Томи изскимтя.

Но Деливъранс Пей не беше в състояние да развие някаква скорост с ягуара в сегашното му окаяно състояние. Бързата спортна кола сега беше истинска развалина — пухтеше с мъка, шумно тракаше и скърцаше, съскаше, свистеше, клатеше се и залиташе, изпускаше пара, масло и спирачна течност — като някой от пикапите таратайки, които комичните герои карат във филмите.

Зад тях тежката машина правеше маневра, за да влезе от кръстовището в уличката, на която се бяха озовали.

— Трябва да сме спукали поне две гуми — съобщи Дел, — а и нивото на маслото бързо пада.

— Вече сме наблизо — успокои я майката на Томи. — Вратата на гаража към къщата ще е отворена; ще вкараш колата и ще бъдем в безопасност.

— Каква врата към гараж? — попита Дел.

— Гаражът към къщата на госпожа Дай.

— О, да, вещицата фризьорка.

— Тя не е вещица. Просто е от поречието на Ксан и е научила някои неща за правенето на магии още като момиче.

— Съжалявам, ако съм ви обидила — извини се Дел.

— Ето там, през две къщи вдясно, лампите светят. Вратата на гаража е отворена — Ки Дай ще я затвори, след като вкараш вътре колата, и всички ще сме в безопасност.

Демонът шофьор смени скоростите и грамадната машина влезе в уличката зад тях. Фаровете осветиха купето през задния прозорец.

Скути отново изскимтя. После облиза Томи по лицето или да го убеди, че всичко е наред, или за сбогом.

Томи обърса бузата си и се обърна напред.

— Но как можем да бъдем в безопасност? Утрото още не е настъпило. Нещото ще има грижата да ни довърши.

— Тук не може да ни последва — обясни майка му.

— Уверявам те, ще прегази цялата къща — разпалено заяви Томи.

— Не. Ки е направила куклата, тя е извикала духа от подземния свят, така че не му е разрешено да наранява нея. Той не може да влезе в къщата освен ако самата Ки Транг Дай не го покани.

— При цялото ми уважение, мамо, аз не мисля, че можем да разчитаме чак на такава любезност у духовете.

— Не, майка ти навярно има право — възрази Дел. — Свръхестествения свят се ръководи от собствени закони, както и ние се съобразяваме със законите на физиката например.

В светлината от фаровете на камиона Томи поклати глава.

— Ако това проклето нещо връхлети с тази огромна машина в къщата име убие, на кого да се оплача — на Алберт Айнщайн или на папата?

Дел зави надясно по алеята и колата със скърцане и скрибуцане влезе в отворения и осветен гараж. Когато най-сетне спря, моторът се закашля и изгасна. Диференциалът щракна и задната част на колата се стовари върху циментовия под.

Зад тях голямата подвижна врата се спусна на мястото си.

Майката на Томи излезе от колата.

Когато тръгна след нея, Томи чу острия звук от въздушните спирачки на камиона отвън. По звука той прецени, че машината е спряла до тротоара пред къщата.

Една слаба, подобна на птица виетнамка, с ръст на дванайсетгодишно момиче и миловидно като на кукла лице, стоеше на прага на вътрешната врата между гаража и къщата. Носеше розов анцуг и маратонки.

Майка Фан размени няколко думи с нея на виетнамски с нея, а после я представи като Ки Транг Дай.

Госпожа Дай застана смутено пред Томи.

— Толкова съжалявам за грешката си. Ужасно глупава грешка. Тя ме накара да се чувствам като безполезна и невежа стара глупачка; искаше ми се да се хвърля в яма с водни усойници, само че тук няма нито яма, нито усойници. — Тъмните й очи плувнаха в сълзи. — И сега много искам да се хвърля в такава яма.

— Е — обърна се шеговито Дел към Томи, — смяташ ли да я убиеш за наказание?

— Може би няма.

— Слабак такъв.

Отвън мотора на камиона още работеше на празни обороти.

Госпожа Дай преглътна с мъка сълзите си и се обърна към Дел. Огледа я строго цялата от главата до петите и попита подозрително:

— Вие коя сте?

— Напълно непозната.

Госпожа Дай въпросително вдигна вежди към Томи.

— Вярно ли е?

— Вярно е — кимна той.

— И не сте гаджета?

— Всичко, което знам за него, е името му — обясни Дел.

— Пък и него почти никога не може да го произнесе правилно — увери Томи госпожа Дай. Погледна към голямата врата на гаража, като че ли очакваше моторът на камиона изведнъж да форсира и…

— Вижте, наистина ли сме в безопасност тук?

— Да. А още по-безопасно е в къщата, но… — Госпожа Дай стрелна с поглед Дел, като че ли не й се искаше да допусне в дома си тази безспорна съблазнителка на виетнамски младежи.

Дел прошепна на Томи:

— Мисля, че бих могла да намеря няколко усойници, ако ти се заемеш да изкопаеш ямата.

Майка Фан заговори на Ки Тратг Дай на виетнамски.

Вещицата фризьорка гузно сведе очи, закима и накрая въздъхна.

— Добре. Влезте вътре. Но у нас чистотата е на особена почит. Това домашно куче ли е?

— Не беше, но аз го опитомих — отвърна Дел. После намигна на Томи и прошепна: — Не можах да се сдържа.

Госпожа Дай го поведе към къщата покрай пералното помещение, кухнята и столовата.

Томи забеляза, че задните части на маратонките й бяха вградени от ония светещи лампички, които святкаха последователно от ляво на дясно — явно като мярка за безопасност за ония заклети бегачи, които се упражняват и нощем, макар че в този тип обувки имаше нещо специфично ласвегаско.

В дневната госпожа Дай съобщи:

— Ще изчакаме тук да съмне. Злите духове ще си отидат призори и всичко ще бъде наред.

Дневната беше своеобразен музей на виетнамския бит от годините на окупацията — смесица от семпли китайски и френски мебели в комбинация с две тапицирани американски канапета. Над едното канапе висеше картина „Светото сърце на Иисус“. В ъгъла имаше яркочервен будистки олтар с поднесени отгоре пресни плодове. От керамичните свещници димяха пръчки тамян.

Госпожа Дай седна на масивен стол с китайски декорации, чиято мека седалка бе покрита със златно-бял брокат. Столът беше толкова огромен, че дребната, облечена в розово женица сега заприлича още повече на дете; пробляскващите й маратонки не достигаха пода.

Госпожа Фан свали дъждобрана, но не и палтото, и се насочи към старомоден фотьойл във френски стил, на който седна със събрани крака и с чантичка в скута.

Томи и Дел седнаха на крайчето на канапето, а Скути — на пода в краката им, като любопитно оглеждаше двете виетнамки.

Отвън моторът на камиона още работеше на празни обороти.

През един от прозорците до входната врата Томи виждаше част от машината с всичките запалени фарове, но не и кабината с демона шофьор.

Госпожа Дай погледна часовника си и каза:

— До разсъмване остават двайсет и две минути, после никой няма да има защо да се тревожи, всички ще сме доволни… — Погледна предпазливо майка Фан. — И никой няма вече да се сърди на приятелите. Някой иска ли чай?

Всички вежливо отказаха.

— Нищо не ми коства да го направя — настоя госпожа Дай.

Всички отново любезно отказаха.

След кратко мълчание Дел се обади:

— Значи сте родена по поречието на река Ксан и сте отраснали там?

Лицето на госпожа Дай светна.

— О, това е прекрасно място! Били ли сте там?

— Не — призна Дел. — Макар че винаги съм искала.

— Прекрасно, прекрасно — разпалено продължи госпожа Дай и плесна с малките си ръце. — Джунглите са така сочнозелени и сенчести, въздухът е плътен и изпълнен с уханието на растенията. Човек може да се задуши от аромата им. Има толкова много цветя и змии. Сутрин маранята и червено-златна, а омарата привечер става нежнолилава; пиявиците са дълги и дебели като кренвирши.

Томи измърмори:

— Чудесно, чудесно, а всички възкръснали умрели пора, които възкресявате с магиите си, ви работят като роби в оризищата.

— Моля, не ви разбрах? — вдигна глава госпожа Дай.

— Томи, не забравяй уважението към по-възрастните — мрачно го изгледа майка му.

Томи се въздържа от отговор и Дел се обърна към домакинята:

— Госпожо Дай, кота момиче забелязвали ли сте нещо странно в небето над река Ксан?

— Какво странно нещо?

— Ами странни летящи предмети например.

— В небето ли?

— Нещо като летящи апарати във формата на диск.

— Летящи чинии в небето? — стреснато възкликна госпожа Дай.

На Томи му се стори, че чу нещо отвън. Приличаше на шума от тряскаща се врата на камион.

Като се облегна леко назад, Дел продължи:

— В селото, където сте израснали, госпожо Дай, разказваха ли се истории за дребнички хуманоидни същества, живеещи в джунглите?

— Колко ниски? — попита госпожа Дай.

— Ами около метър и двайсет, със сивкава кожа, закръглена глава и огромни, хипнотизиращи очи.

Ки Транг Дай погледна към майка Фан за помощ.

— Тя просто не е много наред — обясни майка фан.

— Загадъчни светлини нощем — продължи Дел, — пулсиращи светлини, които силно привличат? Имало ли е такива неща по поречието на Ксан?

— В джунглите вечер е много тъмно. Много е тъмно и в селото. Няма електричество.

— В детството си — опита пак Дел — случвало ли ви се е да загубите съзнание и после да не помните нищо?

Все така озадачена, госпожа Дай смотолеви:

— Наистина ли никой не иска чаша горещ чай?

Дел продължи да говори сякаш на себе си.

— Сигурна съм, че тая река Ксан е била обект на опасно и лошо извънземно влияние.

По предната веранда отекнаха тежки стъпки.

Томи се напрегна, зачака и когато на вратата се почука, рязко скочи от канапето.

— Не отваряйте вратата — посъветва ги госпожа Дай.

Скути изпълзя предпазливо до входната врата. Подуши прага, долови миризма, която не му хареса, изскимтя и бързо се върна при Дел.

На вратата отново се почука — по-силно и по-настоятелно.

Госпожа Дай извика:

— Не можеш да влезеш.

Демонът веднага изтропа пак, този път така силно, че вратата се разтресе, а резето издрънча.

— Махай се — настоя госпожа Дай. После се обърна към Томи. — Остават само осемнайсет минути, после всички ще сме в безопасност.

— Сядай, Туонг — обади се майка Фан. — Така само ни изнервяш всички.

Томи не можеше да откъсне поглед от входната врата, докато някакво движение пред едно от страничните пердета привлече вниманието му. Змиеокият дебелак надничаше през него.

— Нямаме дори пистолет — изохка Томи.

— Не ни трябва пистолет — успокои го майка Фан. — Имаме нещо по-добро — госпожа Дай. Сядай и се запаси с търпение.

Нещото отиде до прозорчето от другата страна на входната врата и впери поглед в Томи и оттам. Удари с кокалчета стъклото.

Томи повторно се оплака на Дел.

— Нямаме дори пистолет.

— Имаме си госпожа Дай — заяви и Дел. — Винаги можеш да я завъртиш за глезените и да я използваш като сопа.

Ки Транг Дай се закани с вдигнат пръст на съществото.

— Аз те направих и аз ти казвам да се махаш, така че махни се!

Демонът се отдръпна от прозорчето. Стъпките му изтропаха по верандата и по предните стъпала.

— Видя ли? — кимна към вратата майка Фан. — Сега сядай, Туонг, и се дръж прилично.

Томи разтреперан приседна на канапето.

— То наистина ли си отиде?

— Не — отвърна госпожа Дай. — Сега обикаля къщата да види не съм ли оставила някоя врата или прозорец.

Томи отново скочи на крака.

— Възможно ли е да сте оставили нещо отворено?

— Не. Не съм глупачка.

— Но вече допуснахте една голяма грешка — напомни й Томи.

— Туонг! — ахна майка Фан, възмутено от грубостта му.

— Какво толкова — сопна се Томи, — наистина беше така. Допусна ужасна грешка, така че какво й пречи да направи и втора?

Госпожа Дай попита нацупено:

— Заради една грешка цял живот ли трябва да се извинявам?

Томи почувства, че главата му ще се пръсне от напрежение и потърка с ръка челото си.

— Това са глупости. Това е просто невъзможно.

— Възможно е — възрази госпожа Дай.

— Не, трябва да е някакъв кошмар.

Дел се обърна към останалите две жени.

— Той просто не е подготвен за това. Не гледа сериите за възрастни по телевизията.

— Не гледаш сериите за възрастни? — учуди се госпожа Дай.

Като тръсна глава, и госпожа Фан се намеси.

— Навярно гледа само глупави детективски предавания, вместо хубавите образователни програми.

От различни места в къщата долетяха звуци от тропане по прозорците и изпробване на бравите.

Скути се сгуши до Дел, а тя го погали, за да го успокои.

— Какъв дъжд вали само — подхвърли госпожа Дай.

— Пък и толкова рано за сезона — съгласи се майка Фан.

— Напомня ми за дъжда в джунглите, толкова е обилен.

— След сушата лани не е лошо да повали.

— Е, тази година няма да има суша.

Дел попита:

— Госпожо Дай, във вашето село във Виетнам стопаните попадаха ли на кръгове по нивите си, на необясними слегнати участъци там? Или на големи овални участъци в оризищата, където нещо може да се е приземявало?

Майка Фан се приведе в стола си към госпожа Дай.

— Туонг не иска да повярва, че демонът тропа по прозорците под носа му, иска да си мисли, че това е само кошмар, но за сметка на това вярва, че Снежният човек съществува.

— Снежният човек ли? — Госпожа Дай сложи ръка пред устата си, за да не прихне.

Чудовището отново изтропа по стъпалата към верандата. Появи се на прозореца вляво от вратата. Блестящите му змийски очи излъчваха безумна ярост.

Госпожа Дай погледна часовника си.

— Времето напредва.

Томи се бе свил на дивана и целият се тресеше.

Госпожа Дай се обърна към майка Фан.

— Толкова съжалявам за Май.

— Тя разби сърцето на майка си — призна майката на Томи.

— Ще съжалява за това — уверено заяви госпожа Дай.

— Толкова усилия положих да я науча да живее както трябва.

— Тя се оказа прекалено слаба, а фокусникът — хитър.

— Туонг даде лош пример на сестра си — призна майка Фан.

— С цялото си сърце ти съчувствам — хвана ръката й госпожа Дай.

Като направо вибрираше от напрежение, Томи се провикна:

— Не може ли да поговорим за това по-късно, ако дочакаме това време?

Чудовището на прозореца нададе пронизителен, протяжен вой, който звучеше повече като електронен писък, отколкото като животински глас.

Госпожа Дай стана от китайския си стол, обърна се към прозореца, сложи ръце на бедрата си и нареди:

— Стига си крещял, проклетнико! Ще събудиш съседите.

Съществото притихна, но изгледа госпожа Дай с почти същата омраза, с каквато гледаше Томи.

Кръглото лице на дебелака изведнъж се разцепи от брадичката до челото, както беше станало, когато се бе катерило по перилата на яхтата в пристанището Нюпорт. Половинките на лицето се обелиха и зелените очи щръкнаха от двете страни на черепа; от цепката в средата изскочиха десетина тънки като камшици разчленени пипала, които започнаха да се гърчат около смукало, изпълнено със скърцащи зъби. Чудовището опря лице в стъклото и израстъците му започнаха да се плъзгат бясно по повърхността.

— Няма да ме уплашиш — пренебрежително заяви госпожа Дай. — Сега си събери наново лицето и се махай.

Плъзгащите се пипала се върнаха в черепа и разполовеното лице отново се сля в еднородната глава на дебелака, макар и със зелените змийски очи на демона.

— Виждаш ли — заяви майка Фан, която още седеше безучастна с чантичката си в скута. — Не ни трябват пистолети, когато си имаме Ки Транг Дай.

— Внушително е — съгласи се Дел.

Съществото, залепнало на прозореца, с явни признаци на объркване, издаде умолителен, отчаян вопъл.

С пробляскващите светлинки отзад на обувките, госпожа Дай направи три стъпки към прозореца и махна на чудовището с обърнати длани.

— Хайде — нетърпеливо му викна тя, — от това чашата на търпението на демона преля и той строши прозореца с тлъстия си юмрук.

Строшеното стъкло се пръсна на хиляди парченца вътре в стаята. Госпожа Дай направи три стъпки назад, блъсна се в китайския стол и промърмори:

— Това не е хубаво.

— Не е хубаво? — изкрещя Томи. — Какво искате да кажете с това „не е хубаво“?

Дел се надигна от канапето.

— Искаше да каже, струва ми се, че никак не е хубаво, дето отказахме последната чаша чай, която някога ще имаме възможност да изпием.

Госпожа Фан стана от фотьойла си във френски стил. Заговори на Ки Транг Дай бързо на виетнамски.

Накрая майка Фан, изглежда, се разтревожи, защото изохка:

— Ох, Боже.

Тонът, с който майка му изрече тия две думи, накара Томи да почувства как ледена тръпка преминава по гръбнака му.

В началото съществото на прозореца изглеждаше смутено от собствената си смелост. Все пак това беше територията на фризьорката магьосница, която го беше извикала от ада… или от мястото, което обитаваха съществата, викани от хората по поречието на Ксан. Загледа се учудено в няколкото назъбени парчета стъкло, които още стърчаха от рамката. То без съмнение се чудеше защо не бе запратено обратно в серните ями на подземния свят.

Госпожа Дай си погледна часовника.

Томи също погледна часовника си.

Тик-так.

С ръмжене и смутен вой демонът прескочи счупения прозорец и влезе в дневната.

— По-добре застанете заедно — посъветва ги госпожа Дай.

Томи, Дел и Скути заобиколиха масичката за кафе и застанаха плътно до майка Фан и госпожа Дай.

Змиеокият дебелак вече не носеше шлифера с качулка. Пожарът на яхтата би трябвало да е изгорил всичките му дрехи, но — интересно — те бяха само леко опърлени, като че ли имунитетът му към огъня се простираше и върху облеклото, което носеше. Черните му обувки бяха издраскани и кални. Мръсните смачкани панталони, раздърпаните и простреляни риза, жилетка и сако, острият мирис на пушек, който се носеше на талази от съществото, в съчетание с чисто бялата кожа и нечовешките очи му придаваха неповторимата привлекателност на жив труп.

Половин минута или повече демонът остана да се колебае, явно притеснен, като може би очакваше наказание за оскверняване на свещения дом на госпожа Дай.

Тик-так.

После се затресе. Пухкавите длани се свиха в юмруци, отпуснаха се, пак се свиха в юмруци. Той облиза устни с дебелия си розов език и изкрещя към тях.

Последният срок е призори.

Небето зад прозорците беше още тъмно, макар че беше почнало да просветлява.

Тик-так.

Томи се стресна от постъпката на госпожа Дай, която вдигна лявата си ръка към устата и жестоко ухапа най-месестата й част, под палеца — оттам потече кръв. После намаза кръвта по челото му като жрец, който прогонва болестта от разкаял се грешник.

Томи посегна да изтрие кръвта, но госпожа Дай го спря.

— Не, остави. На мене демонът не може да навреди, защото аз го извиках в парцалената кукла. Ако ти миришеш като мене, миришеш на моята кръв, той няма да разбере кой си всъщност, ще помисли, че съм аз и няма да те закача.

Докато нещото се приближаваше към тях, госпожа Дай намаза с кръвта си и челото на Дел, на майка Фан, а след известно колебание — и главата на Скути.

— Сега не мърдайте — шепнешком нареди тя. — Стойте неподвижно и мълчете.

Като съскаше и говореше неразбрано, съществото се приближи на трийсетина сантиметра от групата. Зловонният му дъх беше противен — смърдеше на мъртва изгоряла плът, на прегоряло мляко и гранясал лук, като че ли в предишния си живот беше изяло стотици хамбургери, а лошото храносмилане не го беше оставило на мира и в ада.

Дебеличките му бели длани с влажно припукване се превърнаха в разчленени щипци, подходящи за рязане и разкъсване.

Когато се вторачиха в Томи, лъчистите зелени очи като че ли погледнаха през него, сякаш чудовището искаше да проникне в най-съкровените дълбини на душата му.

Томи остана неподвижен. Мълчеше.

Демонът го подуши, но не както свинята души помията си, а по-скоро като експерт по вината, който преценява чаша отлежало бордо.

Със съскане чудовището се спря при Дел, като се забави по-малко, отколкото при Томи.

После дойде ред на госпожа Дай.

После на майка Фан.

Когато съществото се наведе да подуши Скути, лабрадорът отвърна по същия начин на вниманието.

Явно озадачен, че открива мириса на магьосницата по всички, демонът обикаляше групата, ръмжеше и си мърмореше на някакъв непознат език.

Без да се бяха наговаряли от по-рано, Томи и трите жени се подредиха в кръг, за да може лицата им, намазани с кръв, да бъдат насочени навън, към демона, докато той търсеше плячката си.

След като ги заобиколи веднъж, съществото отново насочи вниманието си към Томи. Приближи се на шест-седем сантиметра о него и го подуши. Лакомо вдъхна миризмата му. Подуши го пак. С отвратителен пляскащ звук лицето на дебелака се разшири и потъмня в люспеста муцуна на влечуго с широки ноздри. Вдиша бавно и дълбоко, задържа въздуха, издиша, вдиша още по-бавно и по-дълбоко.

Змиеокото чудовище отвори уста и изкрещя на Томи, но макар сърцето му да заби лудешки, Томи нито трепна, нито извика.

Накрая демонът издиша насъбрания въздух, като заля лицето на Томи със зловония, които едва не го накараха да повърне кафето и сладките, които беше ял в Голямата купчина.

Чудовището се замъкна до фотьойла във френски стил, където бе седяла майката на Томи, и събори чантичката й на пода. Настани се в стола и сви убийствените си щипци в скута си… а след миг те отново се превърнаха в ръцете на дебелака.

Томи се уплаши да не би майка му да се отдели от групата, да вдигне чантичката си и да прасне с нея демона по главата. Но тя с нетипична за нея сдържаност остана мълчаливо на мястото си, както я бе посъветвала госпожа Дай.

Тромавото същество облиза устни. После въздъхна отегчено.

Лъчистите зелени очи се превърнаха в нормалните кафяви очи на убития самарянин.

Демонът погледна часовника си.

Тик-так.

Като се прозя, той примигна към групата пред себе си.

Неочаквано чудовището се наведе напред, хвана с две ръце десния си крак и го приближи към лицето си. Устата му се разшири неимоверно много от ухо до ухо като устат на крокодил и то започна да натъпква ходилото, а после и целия дебел крак в раззинатата си паст.

Томи погледна през прозорците.

На изток по небето бе започнала да се разстила бледа руменина.

Като че ли не беше реално същество, а книжна японска скулптура. Демонът продължи да се свива сам в себе си и да става все по-малък и по-малък, докато накрая блесна нещо като светкавица, която не позволи да се види какво точно стана, и се превърна отново в парцалена кукла, точно каквато Томи бе видял на прага на дома си — нескопосана фигура от бял памук с черни шевове на мястото на очите и устата.

Като посочи розовеещото небе навън, госпожа Дай измърмори със задоволство:

— Днес ще бъде хубав ден.