Дийн Кунц
Тик-так (2)

ВТОРА ГЛАВА

Пистолетът, който Томи измъкна от чекмеджето на нощното шкафче, беше „Хеклер & Кох“ Р7 М13. Беше го купил доста отдавна — когато в Лос Анжелис пламнаха бунтове, свързани с делото Родни Кинг.

В онези дни безжалостното му въображение го бе измъчвало с ярки кошмарни епизоди от жестокия сблъсък на двете коренно противоположни цивилизации. За страховете му обаче сънищата не бяха достатъчни. Томи остана все така напрегнат още месец-два, а притеснението му продължи повече от година, защото очакваше хаосът да се върне всеки миг. Тогава за първи път от цяло десетилетие насам в ума му проблеснаха детските спомени за кървавата касапница, която бе последвала падането на Сайгон преди бягството на семейството й към морето. След като веднъж бе изпитал апокалипсиса, Томи добре знаеше, че то може и да се повтори.

Окръгът Ориндж обаче не се оказа обсаден от развилнелите се тълпи — епизод, който редовно се повтаряше в сънищата на Томи, — дори Лос Анжелис успя някак да се завърне към нормалния живот, макар че в ония дни нормалността беше нещо относително в Града на ангелите. Така и не й се наложи да прибегне до пистолета.

Допреди минута.

Сега безнадеждно се нуждаеше от оръжието — не за да задържи на разстояние неочаквана банда грабители, дори не и за да защити дома си от един-единствен крадец, а за да се предпази от най-обикновена парцалена кукла. Или от онова, което се криеше вътре в нея.

Докато се щураше насам-натам от спалнята в коридора на втория етаж, Томи Фан се зачуди дали не е откачил.

Всъщност нямаше какво да се чуди. Разбира се, че е откачил! Вече бе преминал границата на рационалното мислене, беше се хвърлил от скалата и летеше върху бобслея на безумието по стръмната пързалка, която щеше да го отведе в студените и мрачни дълбини на пълната лудост.

Парцалените кукли не оживяват.

Двайсет и няколко сантиметрови човекоподобни същества с блестящи зелени очи не съществуват.

Дали миниатюрен кръвоносен съд в мозъка му не се беше спукал? А може би някое злокачествено раково образувание бе навлязло в критическата си фаза, при която бе извадило от строя заобикалящите го мозъчни клетки. Това бяха халюцинации. Друго правдоподобно обяснение не можеше да има.

Вратата към кабинета му си беше затворена, както я беше оставил.

Къщата беше смълчана като манастир, пълен със спящи монаси, в който не се долавя и шепот и молитва. Вятърът не блъскаше в корнизите. Не цъкаше часовник, не проскърцваха и дъските.

Разтреперан и изпотен, Томи се промъкна боязливо по мокета на коридора и изключително предпазливо се приближи към вратата на кабинета си.

Пистолетът в ръката му се тресеше. Напълно зареден, той тежеше само около килограм, но при сегашните обстоятелства на Томи и това му се струваше твърде много. Зареждаше се с натискане и беше безопасен, доколкото може да се разчита на който и да е автоматичен пистолет, но Томи държеше дулото към тавана и пръстът си съвсем леко опрян в спусъка. Както беше зареден с пълнител „Смит & Уесън“, оръжието можеше да нанесе сериозни поражения.

Той се пресегна към затворената врата, но се поколеба и спря.

Куклата — или онова, което се криеше в нея — беше прекалено дребна, за да достигне бравата. Дори да успееше да се покатери до нея, силите й нямаше да стигнат — нито пък щеше да намери удобна опора, — за да отвори вратата. Онова нещо беше попаднало в капан.

От друга страна, откъде можеше да знае, че то няма да събере необходимата сила или да намери опора? Това нещо не можеше да съществува реално, беше като действащо лице от научнофантастичен филм и нормативната логика на поведение не важеше за него.

Томи се загледа в бравата, като очакваше да я види да се завърта. Излъсканият месинг отразяваше светлината на лампата. Ако се приближеше достатъчно. Томи би могъл да види в металната повърхност странно разкривените очертания на собственото си мокро от пот лице: изглеждаше по-страшен и от нещото в парцалената кукла.

След малко опря ухо до вратата. Нищо не се чуваше, поне нищо, което той можеш да долови покрай неудържимото биене на сърцето си.

Усещаше краката си като гумени, а пистолетът му се стори още по-тежък; ръката му започна да изтръпва.

Какво ли правеше онова създание там? Дали все още разкъсваше памучния плат като пробудила се мумия, която сваля погребалните си ленти?

Опита се отново да си внуши, че цялата случка е била халюцинация, предизвикана от мозъчен удар.

Майка му имаше право. Хамбургерите, пържените картофки и порциите лук, двойните шоколадови шейкове — те бяха виновни за състоянието му. Макар че беше само на трийсет години, кръвообращението му не бе издържало на огромната тежест на холестерина, с който беше натоварено. Когато тази история приключеше — несъмнено със смъртен изход за него — и щом патоанатомите му направеха аутопсия, щяха да открият, че артериите и вените му са задръстени с толкова много мазнина, че с нея биха могли да се смажат веригите на всички танкове в Америка. А до ковчега, външно скърбяща, но всъщност доволна, майка му щеше да каже: Туонг, аз ти казвам, но ти не слушаш, никога не слушаш. Като прекаляваш с хамбургерите и пържените картофки, скоро и самият ти ще заприличаш на един голям дебел хамбургер; ще започнат да ти се привиждат малки чудовища със змийски очи и ще паднеш мъртъв в коридора на горния етаж на собствената ти къща с пистолет в ръка — като глупавия детектив от книгите ти, който се налива с уиски. Глупаво момче, тъпчеш се като щурите американци и виждаш ли сега какво стана.

В кабинета нещо изтрака тихо.

Томи долепи ухо до мъничката цепнатина между вратата и касата й, не чу нищо повече, но беше сигурен, че не си е въобразил първия звук. Самата тишина, идваща от стаята, сега му изглеждаше заплашителна.

С част от съзнанието си той беше разочарован и ядосан от себе си, защото се държеше така, като че ли дребосъчето със змийското око наистина се намираше в кабинета му, седеше на бюрото и се измъкваше от памучната си какавида.

Но същевременно с инстинкта си разбираше, че изобщо не е луд, колкото и да му се искаше да бъде. Освен това му беше ясно, че не е претърпял инсулт или мозъчен кръвоизлив, колкото и за предпочитане да беше това пред истината за парцалената кукла от ада.

Или каквото и да беше тя. Със сигурност обаче не беше от градските магазини за играчки. Нито от магазините в Дисниленд.

Не е самоизмама. Нито е плод на въображението му. Тя е там вътре.

Е, добре, след като се намираше в кабинета, тя не можеше да си отвори, така че най-умно би било да я остави на мира и да слезе на долния етаж, дори да излезе от къщата и да се обади в полицията. Да потърси помощ.

Но в момента в плана му имаше един сериозен пропуск: полицията в Ървин не разполагаше със специален екип Кукли от ада, който да изпраща при повикване. Няма също така и ударен отряд за борба с върколаци, нито отделение в отдела за борба с проституцията, което да отговаря за вампирите. Това в края на краищата беше Южна Калифорния, а не тъмната Трансилвания или Ню Йорк.

Властите най-вероятно биха го отписали като откачен, като онези, които твърдяха, че ги е изнасилил Снежният човек или които носеха изработени вкъщи шапки от алуминиев лист, за да се предпазят от злите извънземни, които се опитвали да ги заробят, като им изпращали микровълнови лъчи от кораба майка. Ченгетата не биха си направили труда дори да проверят сигнала му.

А можеше да стане и по-лошо. Колкото и внимателно да обяснеше сблъсъка си с куклата, в полицията можеха да решат, че страда от остра психоза и представлява опасност за себе си и околните. При това положение можеха да го изпратят в психиатричното отделение на някоя болница и да го задържат за наблюдение.

Обикновено на младите писатели, които се борят за по-голяма читателска публика, им е нужно възможно най-голямата известност. Но Томи не можеше да си представи как би подпомогнал издателя си в продажбата на бъдещите си романи, ако в печата се появяха съобщения за ваканцията му в психиатрията или с негова снимка в усмирителна риза. Нещо като герои от романите на Джон Гришам.

Главата му бе опряна така силно до вратата, че ухото започна да го боли, но все пак не чу нищо повече. Като отстъпи една крачка, той сложи лявата си ръка върху месинговата брава. Усети, че е хладна.

Пистолетът в дясната му ръка сега сякаш тежеше двайсет килограма. Оръжието изглеждаше достатъчно мощно. В пълнителя имаше тринайсет патрона и това би трябвало да му вдъхне увереност, но той продължаваше да трепери.

Макар че му се искаше да излезе и никога повече да не се връща тук, Томи не можеше да го направи. Къщата беше негова собственост. Тя беше капиталовложение, което не можеше да си позволи да изостави, пък и банкерите надали биха отменили ипотеката заради нахълтването на някаква си дяволска кукла.

Той седеше тук като прикован и се срамуваше от собствената си нерешителност. Чип Нгуейн, непоколебимият детектив, чиито измислени приключения Томи описваше, рядко се колебаеше. Чип винаги знаеше какво е най-добре да се направи и в най-опасната ситуация. Обикновено на помощ на решенията му идваха юмруците или пистолетът, понякога ножът, изтръгнат от ръката на обезумелия му нападател, както и който и да е тежък предмет, намиращ се наблизо.

Томи имаше пистолет, наистина добър пистолет, първокласен пистолет, а потенциалният му нападател беше висок само двайсет и пет сантиметра, но той не можеше да се застави да отвори проклетата врата. Нападателите на Чип Нгуейн обикновено бяха над метър и осемдесет (с изключение на безумната калугерка от „Убийството е лош навик“), а често се случваше да бъдат и гигантни, натъпкани със стероидни културисти с огромни бицепси, пред които Шварценегер изглеждаше като мамино синче.

Като се питаше ще може ли отново да пише за екшън-герои, след като той самият не смее да действа решително, Томи се отърси от веригите на страха и бавно завъртя бравата. Добре смазаният механизъм не изскърца — но ако куклата наблюдаваше, щеше да види как дръжката помръдва и би могла да му се нахвърли в мига, когато влезе.

Тъкмо бе завъртял дръжката до края, когато цялата къща се разтресе от гръмотевичен трясък, от който и прозорците задрънчаха. Той изохка, пусна дръжката, върна се заднишком през коридора и като зае позиция за стрелба, стисна с две ръце пистолета си и го насочи към вратата.

Чак тогава осъзна, че трясъкът бе гръмотевичен, защото навън наистина беше изгърмяло.

След като силата на първия гръм намаля и остана само сухо боботене в отдалечен ъгъл на небето, той погледна към края на коридора, където прозорците отразяваха бледите отблясъци на светкавиците. В този миг падна нов гръм.

Томи си спомни, че бе видял още вечерта черните облаци да прииждат откъм морето и да закриват луната. Скоро щеше да завали.

Смутен от твърде болезнената си реакция към една обикновена гръмотевица, Томи храбро се върна при вратата на кабинета. Отвори я.

Нищо не скочи върху него.

Светеше единствено настолната лампа и нейната светлина бе нашарила стаята с плътни и заплашителни сенки. Томи все пак успя да забележи, че дребосъкът не беше на пода в непосредствена близост до вратата.

Направи крачка през прага, намери с опипване копчето на стената и включи горното осветление. Сенките бързо се разпиляха и се оттеглиха зад мебелите.

Но и при сегашното ярко осветление дребосъкът го нямаше никакъв.

Съществото вече не беше върху бюрото, освен ако не се криеше зад компютърния монитор и не изчакваше Томи да се приближи.

Влизайки в кабинета, той възнамеряваше да остави вратата отворена в случай, че благоразумието го накараше бързо-бързо да изчезне оттам. Сега обаче си помисли, че ако остави куклата да се измъкне, ще му бъде почти невъзможно да я открие из голямата къща.

Затвори вратата и се облегна на нея.

Трябваше да действа предпазливо и старателно, като че ли търсеше плъх. Да ограничи възможностите за движение на малкото зверче само в една стая. Да провери методично под бюрото. Под канапета. Зад двата шкафа за архивите. Да огледа всяка пролука, където гризачът би могъл да намери убежище, докато накрая успее да го изкара на открито.

Само че пистолетът не беше най-подходящото оръжие за лов на плъхове. Една лопата би свършила по-добра работа. Би могъл лесно да пребие създанието до смърт с лопатата, докато уцелването на дребна цел с един пистолетен пълнител можеше да се окаже трудно, макар че той беше добър стрелец.

Първо, нямаше да разполага с достатъчно време да се прицели както трябва и да насочи куршума си с точността, която постигаше на полигона. Вместо това трябваше да възприеме поведение, характерно за войника на война — да разчита на инстинкта и на добрите си рефлекси, без да е напълно убеден, че разполага с достатъчни количества и от едното, и от другото.

„Все пак не съм Чип Нгуейн“, призна в себе си Томи.

Освен това се опасяваше, че нещото умее да се движи бързо. Много бързо. Дори по-бързо и от плъховете.

Замисли се дали да не слезе до гаража за лопата, но реши, че ще се оправи и с пистолета. Ако сега излезеше не беше никак сигурен, че ще му стигне смелост отново да се върне в кабинета.

Отнякъде се чу ситно топуркане като от малки крачета, което го стресна. Той извъртя пистолета наляво, после надясно, пак наляво… но тогава си даде сметка, че е чул само първите едри капки дъжд, който беше заръсил по глинените плочки на покрива. Стомахът й се гърчеше от нетърпимите киселини; усещаше се така зле, като че ли бе погълнал половин кило пирони. Изпита закъсняло съжаление, че не бе вечерял с ком тай кам вместо хамбургерите, с пържени зеленчуци и сос от нок мам вместо порция лук.

Той колебливо закрачи през стаята и около бюрото. Нашарената с червен молив глава от последната му книга и празната бирена бутилка си стояха спокойно там, където ги бе оставил.

Змиеокият дребосък не се беше спотаил зад монитора. Нито пък се беше скрил зад лазерния принтер.

Две издрани парчета от памучния плат се въргаляха под стойката на настолната лампа. Макар и намачкани, те още пазеха формата на ръкавица с един пръст — явно платът бе покривал дланите на нещото. Изглеждаха отскубнати — а може би изгризани — на китките, за да могат истинските ръце на създанието да се освободят.

Томи не разбираше как в куклата можеше да има каквото и да е живо същество, след като той сам я вдигна и отнесе на горния етаж. Тогава бе решил, че меката платнена обвивка е напълнена с пясък. Не напипа никакви твърди ръбове в нещото, никакви признаци от костна система — череп, хрущял или плът, а просто хлабава отпуснатост и безформеност.

Надписът ПОСЛЕДНИЯТ СРОК Е ПРИЗОРИ вече не светеше на монитора. На мястото на онова потайно, но все пак директно съобщение, сега бе изписана само една дума — ТИК-ТАК.

Томи се почувства пропаднал — като Алиса от приказките — в някакъв странен друг свят, обаче не през дупката на заека, а сред електронните символи на видеоигра.

Блъсна работния си стол да не му пречи и той се плъзна на колелцата си. Като държеше пистолета в дясната си ръка, Томи предпазливо се наведе и надникна в мястото за краката под бюрото. От двете му страни имаше чекмеджета и светлината все пак беше достатъчна, за да се беди, че дяволското нещо го няма там.

Рафтовете с чекмеджетата се крепяха върху дебели дървени крачета и то трябваше да наведе лице чак до пода, за да провери и там. Не откри нищо и отново се изправи.

Вляво от мястото за краката имаше квадратно чекмедже и рафтче за папки. Отдясно се намираха още три чекмеджета. Той ги отвори една по едно, като всеки път очакваше дребосъкът да се хвърли върху лицето му, но откри само обичайните си работни принадлежности: телбод, руло скоч, ножици, моливи и папки.

Отвън, подхванат от студения вятър, дъждът шибаше покрива, а ревът й напомняше за тропаща с ботушите си армейска част. Капките дъжд се удряха в прозорците със звук, напомнящ далечна топовна стрелба.

Грохотът на бурята би могъл да заглуши ситните стъпки на куклата, ако тя обикаляше стаята, за да се изплъзне от него. Или ако пристъпваше дебнешком зад гърба му.

Той погледна назад през рамо, но не откри признаци за предстоящо нападение.

Докато търсеше, Томи се мъчеше да си внуши, че толкова дребно същество не би могло да представлява някаква сериозна опасност за него. Плъховете например бяха наистина противни малки гадини, но не можеха да се мерят с възрастен мъж, който не би им позволил дори да го ухапят. Освен това нямаше никакво основание да мисли, че странното същество има намерение да му навреди, също както нямаше причини да приеме, че един плъх би имал силата, желанието и волята да убие някое човешко същество.

Въпреки това не успя да си внуши, че не е изложен на смъртна опасност. Сърцето му продължи да бие бясно, а страхът болезнено пристягаше гърдите му.

Спомни си пределно ясно блестящите зелени очи с елипсовидните черни зеници, които се бяха втренчили в него така заплашително от парцаленото лице. Бяха очи на хищник.

Месинговото кошче беше пълно до половината със смачкани машинописни листове и ненужни страници от стар бележник. Томи подритна кошчето да провери дали има нещо скрито под непотребната хартия.

Хартиите се разпиляха при ритника, но шумът почти веднага спря.

Томи извади една линийка от плиткото чекмедже за моливи на бюрото и с нея разбърка късчетата хартия в кошчето. На няколко пъти злобно мушна вътре, но нищо не изпищя, нито пък се опита да изтръгне линийката от ръката му.

Поредица светкавици осветиха градината и сенките на дърветата яростно се замятаха по прозорците. Малко по-късно из мрачните дълбини на нощта се зародиха гръмотевиците, които глухо изтрещяха.

Срещу бюрото, в другия край на кабинета, до стената имаше канапе, а над него висяха в рамки два рекламни плаката от любимите филми на Томи. Фред Макмъри, Барбара Стануик и Едуин Дж. Робинсън във филма на Джеймс М. Кейн „Двойно обезщетение“. Богарт и Бакол в „Тъмният коридор“.

От време на време, когато писането му не вървеше и се затрудняваше да намери някакъв интригуващ обрат в сюжета, Томи се изтягаше на канапето с глава, подпряна на декоративните възглавнички, правеше няколко упражнения за дълбоко дишане, успокояваше ума си и по този начин даваше възможност на въображението си да се рее свободно. Случваше се да разреши набързо проблема си и да се върне на бюрото. По-често обаче задрямваше… и се събуждаше засрамен от мързела си, лепкав от пот и от чувството си за вина.

Сега Томи внимателно отмести двете червени възглавнички. Дребосъкът го нямаше.

Канапето беше без крачета, затова нищо не мажеше да се скрие под него.

Нещото обаче можеше да се е стаило зад канапето, а за да отмести толкова голяма тежест, на Томи му бяха нужни и двете ръце. Явно трябваше да се раздели за малко с пистолета, а това никак не му се искаше да направи.

Загрижено огледа стаята.

Единствените движещи се предмети бяха слабо фосфоресциращите улеи от дъждовните капки, които се стичаха по прозорците.

Остави пистолета на една възглавница, където можеше лесно да го достигне, и избута канапето от стената. Беше сигурен, че нещо зловещо, полуоблечено в памучни дрипи, щеше с писък да се хвърли върху него.

С притеснение осъзна колко уязвими бяха глезените му за остри малки зъбки.

Освен това трябваше преди това да напъха крачолите на дънките си в чорапите и да ги пристегне с гумени ленти, както би направил, ако в действителност преследваше плъх. Потрепери при мисълта, че нещо може да пропълзи по вътрешността на крачолите му и да започне да го дере и да го хапе.

Но дребосъкът не беше намерил убежище и зад канапето.

Облекчен, но и разочарован, Томи заряза тежката мебел отдръпната от стената и взе отново пистолета си.

Внимателно повдигна всяка от трите меки седалки на канапето. И под тях нямаше нищо.

Дясното му око залютя от потта. Той отри лице в ръкава на халата си и яростно замига, за да оправи зрението си.

Единственото непретърсено място оставаше махагоновият бюфет вдясно от вратата, където държеше топове хартия и други канцеларски материали. Като застана от едната страна на бюфета, той можа да надникне и в тясната пролука зад него; установи, че и там не се криеше нищо.

Всяко от отделенията на бюфета имаше собствена врата. Томи се замисли дали да не изстреля по няколко куршума във всяка от тях, преди да рискува да погледне вътре, но накрая се престраши да ги отвори и опипа вътрешността, без да попадне на дребния натрапник.

Застанал в средата на кабинета, Томи бавно се завъртя и се опита да открие някое пропуснато местенце, удобно за скривалище. Но и след като се извъртя на 360 градуса, недоумението му не изчезна. Изглежда беше претърсил навсякъде.

И все пак беше сигурен, че нещото все още е в стаята. Не би могло да се измъкне през краткото време, за което отиде да вземе пистолета си. Освен това той усещаше омразното присъствие, стаената енергия на хищника.

Дори в този момент чувстваше, че нещото го наблюдава.

Но откъде го наблюдаваше?

— Хей, по дяволите, покажи се — подкани го той.

Въпреки потта, която се лееше от него, и тръпките, които от време на време разтърсваха стомаха му, Томи започваше от минута на минута да става все по-самоуверен. Помисли си, че е започнал да действа в странната ситуация със забележителната вещина, смелост и пресметливост, присъщи на самия Чип Нгуейн.

— Хайде, излизай де! Къде си? Къде си?

Светкавица озари прозореца, три сенки пробягаха с бързината на паяк по стъклото и — като предупредителен знак — последвалата звънка гръмотевица като че ли привлече вниманието на Томи към пердетата.

Пердетата. Те не стигаха до пода, спускаха се само на два-три сантиметра под первазите на прозорците, затова не му беше хрумвало, че дребосъкът може да се е крил зад тях. Но може някак да е успял да се изкатери по стената или е подскочил достатъчно нависоко, за да се вкопчи в едно от пердетата и да се притаи там.

Двата прозореца на кабинета гледаха на изток. И четирите плътни пердета висяха свободно. Под нито едно не се виждаше издутина като от същество с големината на плъх.

С издърпан ударник на пистолета и пръст, опрян в спусъка, Томи се приближи до първия прозорец. С лявата си ръка хвана рая на едното перде и го разклати силно. Нищо не падна на пода. Нищо не изръмжа и не се помъчи да се вкопчи по-здраво за плата.

Макар да отдалечи пердето от стената, Томи се страхуваше да не би натрапникът да се е хванал за корниза. И там нямаше нищо.

Повтори операцията и със следващото перде, но змиеокия дребосък го нямаше и там.

На втория прозорец вниманието му бе привлечено от собственото му бледо отражение в мокрото стъкло, но той веднага извърна глава, като видя безумния страх в очите си. Те бяха в пълен контраст със самоувереността и смелостта, за които сам се беше поздравил преди малко. Не се чувстваше ужасен, колкото изглеждаше, но може би бе успял да потисне ужаса си заради онова, което му предстоеше да извърши. Не му се искаше да мисли повече за вида си, защото се страхуваше, че отново ще се парализира от нерешителност.

Внимателната проверка показа, че и зад пердето на втория прозорец нямаше нищо необичайно.

Оставаше му последното перде от изкуствен брокат. В златно и червено. Опънато и натежало.

Той го подръпна без какъвто и да е ефект. По нищо не се различаваше от останалите три.

Като разгъна плата и го отдели от стената и прозореца, Томи се наведе, вдигна глава и веднага видя дребосъка, увиснал над него, който се бе заловил за месинговия корниз и се задържаше с главата надолу от противно лъщящата черна опашка, която се бе пръкнала от белия памучен плат. Двете ръце на нещото вече не приличаха на ръкавици е един пръст. Сега се подаваха от опънатите бели памучни ръкавици — на черно-жълти петна, притиснати силно към все още покритите с памучен плат гърди. Имаха по четири кокалести пръста, а срещу тях — палец; очертанията им бяха като на човешка ръка, но същевременно в тях имаше и нещо змийско — завършваха с дребни, но застрашително насочени нокти.

Изтекоха две-три секунди зловеща, сякаш безкрайна тишина; като че ли самото време беше спряло. Томи успя да огледа горящите зелени очи, които гледаха кръвнишки изпод разхлабената бяла торба, подобна на покривалото на човека-слон от стария филм на Дейвид Линч, многобройните жълти зъбки — те явно бяха прегризали черните конци, пришили устата — и черното раздвоено езиче.

Нова светкавица размрази този миг на ужасяващото противопоставяне. Времето, което досега пълзеше като глетчер, сега се превърна в мощен прилив.

Дребосъкът изсъска.

Опашката му се отмота от корниза.

Спусна се право към лицето на Томи.

Той сведе глава и отстъпи назад.

Томи дръпна спусъка и звукът от гръмотевицата, която последва светкавицата, се сля с изстрела.

Беше гръмнал обаче просто от паника, наслуки. Куршумът сигурно бе пробил горната част на пердето и се бе забил в тавана.

Като съскаше, нещото се стовари върху главата на Томи. Миниатюрните нокти упорито задраскаха гъстата коса и достигнаха до кожата на главата му.

Той изрева и удари съществото с лявата си ръка.

Дребосъкът обаче не го пусна.

Тогава Томи го сграбчи изотзад и го откъсна от главата си, като безмилостно го стисна за гърлото.

Зверчето яростно се замята в ръцете му. Беше по-силно и по-ловко от който и да е плъх — увиваше се, огъваше се и се въртеше с такава удивителна сила, че Томи едва го задържаше. Той се беше замотал в пердето. Господи. Цевта на пистолета не беше особено дебела, но се бе омотала в подплатата като хваната с въдица.

Дребосъкът изръмжа хрипкаво и гърлено, изскърца със зъби и се опита да захапе пръстите му, като същевременно се мъчеше отново да забие ноктите си в него.

С рязък звук като при смъкване на цип платът на подплатата се скъса около мерника на оръжието.

Студената и хлъзгава опашка на съществото се плъзна около китката на Томи и чувството, което изпита, беше толкова противно, че той се дръпна отвратен.

Започна да се бори като луд с омоталата го подплата и с всички сили отхвърли зверчето, като че ли удряше шайбата при игра на бейзбол.

Чу го да писка, докато се премяташе из кабинета, после писъкът рязко спря — нещото се бе ударило в отсрещната стена, навярно достатъчно силно, за да му се счупи гръбнакът. Томи обаче не можеше да види нищо, защото, докато се освобождаваше от пердето, беше дръпнал месинговия корниз и всичко се бе стоварило върху него.

С ругатни той смъкна от главата си заслепяващата „качулка“ от изкуствен брокат. Почувства се като Гъливер, който се измъква от плена на лилипутите.

Зловещото същество лежеше сгърчено до перваза на пода в отсрещния край на стаята, близо до вратата. За миг Томи си помисли, че е мъртво, или поне силно зашеметено. Но то се отърси и се раздвижи.

С насочен пистолет Томи направи крачка към натрапника с намерението да го довърши. Купчината паднали пердета обаче се омота около краката му. Препъна си, загуби равновесие и се строполи на пода.

Така както опираше лявата си буза в мокета, Томи гледаше стаята от нивото на дребосъка-убиец, макар и малко накриво. Когато удари глава в пода, зрението му за миг се замъгли, но веднага след това се оправи. Сега наблюдаваше миниатюрния си противник, който вече се бе изправил.

Съществото стоеше изправено като човек и влачеше петнайсетсантиметровата черна опашка. Все още беше загърнато — по-скоро прикрито — в парцаливите остатъци от куклата.

Отвън бурята вече вилнееше в кресчендо, блъскаше сред нощната тъмнина с все по-чести светкавици и гръмотевици. Осветлението на тавана и настолната лампа примигнаха, но не изгаснаха.

Томи държеше здраво пистолета в протегната си дясна ръка. Вдигна оръжието на десетина сантиметра от пода, издърпа предпазителя и изстреля два куршума един след друг.

Единият със сигурност бе попаднал в дребосъка, защото той падна. Изпълзя обратно по целия път до стената, където Томи го бе захвърлил преди това.

Както би могло да се очаква, куршумът 40-и калибър от пълнителя „Смит & Уесън“ за това зверче беше нещо като пряко попадение от снаряд на полево оръдие; проклетото нещо би трябвало да бъде съвършено мъртво — като човек, засегнат от минохвъргачен залп право в гърдите. Би трябвало да е смазано, раздробено и разкъсано на парчета.

Томи вдигна глава, за да види какво е станало. Петна от кръв нямаше нито по мокета, нито по стената. Нито капка.

Зверчето престана да трепери и се претърколи по гръб. После приседна и въздъхна. Въздишката обаче не показваше умора, а удоволствие, като че ли прострелването от упор в гърдите бе за него интересно и приятно преживяване.

Томи се вдигна на колене.

От другата страна на кабинета дребосъкът сложи черно-жълтите си петнисти ръце върху опърления си, димящ корем. Не… всъщност беше бръкнал в корема си, забиваше нокти и изтръгваше нещо от себе си.

Дори от пет метра разстояние Томи можа да се увери, че тежкия предмет в ръката на зверчето бе деформираният куршум 40-и калибър. Дребосъкът захвърли сплесканото парче олово настрани.

Разтреперан, с омекнали колене и поразмътено съзнание Томи успя да се изправи на крака.

Опипа кожата на главата си на мястото, където раничките от острите нокти на нещото все още го боляха. Когато провери пръстите си, откри по тях само миниатюрни петънца кръв.

Не беше сериозно наранен.

Засега.

Противникът му също се изправи на крака.

Макар да беше седем пъти по-висок от дребосъка и поне трийсет пъти по-тежък, томи изпитваше такъв ужас, че се боеше да не се подмокри.

Чип Нгуейн, неговият печен детектив, никога не би загубил контрол над себе си по такъв начин, не би се унижил така, но Томи Фан вече не го беше грижа какво би направил прехваленият Чип Нгуейн. Той беше идиот, наливащ се с уиски глупак, който прекалено много се осланяше на пистолети, бойно изкуство и нахакани приказки. И блестящо изпълнената и смъртоносна хватка от таекуондо не би могла да спре една задвижена от свръхестествена сила кукла-дявол, която беше в състояние сама да извади куршум с голям калибър от вътрешностите си и да продължи да се движи, сякаш нищо не се бе случило.

И това беше безспорна истина. Не от онези, които човек чува във вечерните новини или за които чете във вестника. Не беше истината, на която учеха преподавателите и свещениците. Нито пък истина, за чиято безспорност се застъпваше Карл Сейгън. И все пак за Томи свръхестественото явление беше факт, макар подобни явления да бяха описани в „Нешънъл Инкуайърър“ в статии за явяването на демони и за предстоящия сблъсък между силите на доброто и злото.

Томи насочи отново пистолета към дребосъка. Изпита желание да се изсмее на глас, но се възпря. Не беше луд. Това опасение вече не го тревожеше. Самият Господ сигурно беше полудял — а вселената беше лудница, — щом Той при Сътворението беше намерил място и за такъв кръвожаден гном в кукленски одежди.

Ако дребосъкът беше някакво свръхестествено същество — както се оказваше, съпротивата срещу него беше глупава и безсмислена. Томи обаче нямаше намерение да захвърли пистолета, да оголи гърлото си и просто да изчака смъртоносното ухапване. Пистолетният изстрел поне бе повалил нещото и временно го бе зашеметил. Може би нямаше да успее да го убие, но поне щеше да го спре за кратко време.

Докато имаше муниции.

Беше изстрелял три патрона. Един, когато онова дяволско нещо беше скочило от пердето на главата му. И още два, докато лежеше на пода.

В пълнителя, значи, оставаха още десет патрона. А в спалнята му имаше и цяла кутия с муниции, която можеше да му спечели още време, ако успееше да се добере до нея.

Куклата вдигна увитата си в парцали глава и го изгледа ядосано и гладно със зеленото си змийско око. Памучните парцали, които висяха от лицето й, приличаха на специално направени плитчици.

Досега пистолетните изстрели сигурно бяха потъвали в нощта, заглушени от гръмотевиците. Накрая обаче съседите му в мирния глад Ървин щяха да се усъмнят, че в дома на Томи Фан става нещо лошо и щяха да извикат полицията.

Нещото изсъска към него.

Боже Господи, ти който си в небесата, какво е това — представление от кораловата зона на здрача?

Ако дойдеше полицията, щеше да се наложи да обясни подробно какво се беше случило, макар че разказът му щеше да прозвучи като бръщолевене на безумец, страдащ от параноя. Тогава дребосъкът или безсрамно щеше да се покаже, като при това положение и останалата част от света щеше да бъде въвлечена в кошмара на Томи, или лукавият дявол щеше да се скрие, а полицията щеше да откара бълнуващия си клиент в добре осветена стая без прозорци и меки, тапицирани стени.

Но в този момент на Томи въобще не му пукаше кой от двата сценария щеше да се осъществи. И в единия, и в другия случай непосредствената опасност щеше да е отминала, щеше да му се размине и подмокрянето в гащите. Щеше да получи отсрочка да си поеме дъх, да помисли, може би дори да разгадае истината за онова, което се бе случило — макар това сега да изглеждаше невъзможно.

Нещото отново изсъска.

На Томи му дойде на ум една нова и не твърде утешителна мисъл. Възможно беше омразното дребосъче тайничко да го последва и в психиатрията, да продължи да го тормози и там до края на живота му, като хитро и изобретателно се изплъзва от лекари и санитари.

Вместо да го нападне отново, дребосъкът се стрелна към канапета, все още отдалечено от стената, както го беше оставил Томи.

С мерника на пистолета си Томи проследи съществото, но не успя да го задържи достатъчно добре на прицел, за да си позволи да пожертва още един скъпоценен патрон.

Сега нещото се скри зад канапето.

Окуражен малко от оттеглянето на противника, Томи си помисли обнадежден, че четиридесеткалибровият куршум все пак е нанесъл известни поражения, поне е накарал зверчето да стане малко по-предпазливо. Като видя как дребосъкът бяга от него, той си възвърна малко от уважението към безспорните преимущества на по-високия ръст и възстанови нещичко от предишното си самочувствие.

Томи полека прекоси стаята, за да надникне под канапето. Отсрещният му край все още бе опрян в стената, така че мястото отзад беше V-образно. И все пак дребосъкът го нямаше там.

После видя отскубнатите ленти плат и зеещата дупка в тапицерията. Съществото се беше вмъкнало в канапето и сега се криеше във вътрешността му.

Защо?

А защо трябва да пита, защо?

От момента, когато бодовете се бяха отдръпнали от кукленското лице и първото чудовищно око бе примигнало към него през раздрания плат, томи се бе отказал да отговаря на въпросите защо. Те повече подхождаха за свят управляван от логиката, а не на мястото, където в момента се бе озовал. Важният въпрос сега беше как — как да спре зверчето, как да спаси себе си? Освен това трябваше да се запита и какво щеше да стане след това. Самата пълна нелогичност на събитията не позволяваше да се правят каквито и да е прогнози за онова, което щеше да се случи до сутринта. Затова Томи трябваше сам да се досети, сам да разгадае намеренията на куклата и въобще каква беше цялата тази шибана история.

ПОСЛЕДНИЯТ СРОК Е ПРИЗОРИ.

Той изобщо не разбираше смисъла на това съобщение. Какъв „последен срок“, за Бога? Кой го беше поставил? Какво би трябвало да направи самият Томи, за да спази условията за последния срок?

ТИК-ТАК.

О, това съобщение пък му беше съвсем ясно. Времето изтичаше. Нощта напредваше, също така бързо, както дъждът се лееше отвън и ако Томи не измислеше някакъв изход от положението, до сутринта щеше да се е превърнал в препечена филийка.

ТИК-ТАК.

Препечена филийка за гладния дребосък.

ТИК-ТАК.

Жвак-жвак. Хрус-хрус.

Вееше му се свят и то не само защото си бе ударил силно главата в пода.

Заобиколи канапето, проучи го отвсякъде.

Огън. Може би буйните пламъци на огъня щяха да свършат по-добра работа от куршумите.

Докато съществото си стъкмяваше гнездо — или каквото, по дяволите правеше там, — Томи може би щеше да успее да се измъкне до гаража, да източи литър-два бензин от корвета, да вземе кибрит от кухнята и да се върне за да подпали канапето.

Не. Не, щеше да му отнеме прекалено много време. Противната твар щеше да усети, че е излязъл и при завръщането му вече нямаше да бъде в канапето.

Сега дребосъкът кротуваше, което обаче не означаваше, че е задрямал. Явно кроеше нещо.

Томи на всяка цена трябваше да измисли нещо. Въпросът беше на живот и смърт.

Мисли, мисли!

За да поддържа светлобежовия мокет чист, Томи държеше на долния етаж кутия с почистващ препарат; имаше една и в голямата спалня горе. Кутията съдържаше около половин литър течност, а на етикета с едри червени букви пишеше: ИЗВЪНРЕДНО ЛЕСНО ВЪЗПЛАМЕНИМО.

Лесно възпламенимо. Това звучеше доста обнадеждаващо. Лесно възпламенимо, страшно възпламенимо, удивително възпламенимо, експлозивно възпламенимо — в английския език нямаше думи, които да звучат по-приятно от тези.

А при малкото огнище на голямата спалня имаше запалка с батерии, която му служеше да пали газта под керамичната имитация на пънове. Би могъл да изскочи от кабинета, да грабне препарата и запалката и да се завърне тук за по-малко от минута.

Една минута. Колкото и хитър да беше дребосъкът, навярно нямаше да усети отсъствието на Томи за толкова кратко време.

Е, кой щеше да се окаже препечената филийка при това положение?

Томи се ухили при тази приятна мисъл.

От дълбочината на тапицираното убежище на загадъчното същество долетя съскане, после остър звук „туанг“.

Томи трепна и усмивката му изчезна.

Зверчето отново притихна. Явно обаче кроеше нещо. Но какво?

Ако Томи успееше да вземе препарата за почистване и да подпали канапето, пламъкът бързо щеше да подхване мокета, а после и стените. Цялата къща щеше да изгори, дори да успееше да позвъни в пожарната веднага след избухването на пожара.

Имаше от най-високите застраховки в случай на пожар, разбира се, но застрахователната компания щеше да му откаже сумата и при най-слабото подозрение в предумисъл. Специалистът от компанията навярно щеше да проучи обстоятелствата и да открие следи от запалителната течност — сред останките. Томи никога нямаше да успее да убеди властите, че пожарът в къщата е бил просто законна самоотбрана.

Въпреки всичко реши да отвори полека вратата, да се измъкне тихо в коридора, да изтича до кутията с препарата и да си изпробва късмета със…

От бърлогата на дребосъкът долетя звукът от късане на плат и една от меките седалки се раздвижи изпод зверчето, докато то разкъса канапето точно под носа на Томи. В едната си тъмна костелива ръчичка стискаше петнайсетсантиметрова пружина от седалката и двайсетсантиметрова спирала от блестяща жица.

Като пищеше от злоба и лишена от смисъл омраза, с глас, пронизващ като електронна осцилация, съществото рязко се изхвърли от канапето и полетя към Томи.

Той се отдръпна от пътя му и по рефлекс изстреля — и изхаби — още един от патроните си.

В края на краищата зверчето не го бе нападнало. Оказа се лъжлива тревога. То скочи на мокета, заобиколи бюрото, бързо пробяга покрай Томи, прекоси кабинета, заобиколи бюрото и се скри някъде. Движеше се с бързината на плъх, макар че тичаше на задните си крака като човек.

Томи се завтече след него с намерението да го спипа натясно, да опре дулото на пистолета да главата му и да изстреля два-три куршума от упор, да му пръсне мозъка — и да го извади от строя, нещо, което куршумът в корема не успя да свърши.

Зад бюрото Томи отри дребосъка до контакта — беше се обърнал и го гледаше. Съществото като че ли се хилеше през маската си от парцали, докато навираше стоманената жица в контакта.

Електричеството премина през голата жица — трака-трак — и в кутията с бушони отвън един от прекъсвачите изщрака. Всички лампи изгаснаха освен дъгата от златисто-сини искри, която се изви над дребосъка. Фойерверките обаче не продължиха дълго; след миг стаята потъна в мрак.