Дийн Кунц
Тик-так (3)

ТРЕТА ГЛАВА

В стаята цареше почти пълен мрак, който бледата светлина от отдалечените улични лампи не успяваше да разсее.

Томи седеше от шока и не виждаше нищо около себе си, а не се и опитваше да види ужасяващите неща, които въображението пораждаше в съзнанието му.

Единствените звуци, които се долавяха, бяха барабаненето на дъжда по покрива и стоновете на вятъра в корнизите.

Несъмнено нещото беше живо. Електричеството му причини толкова вреда, колкото и 40-калибровият куршум в корема.

Томи стискаше пистолета, като че ли в него се криеше някаква вълшебна сила, способна да го предпази от всички знайни и незнайни, реални и въображаеми ужаси във вселената. Всъщност оръжието беше съвсем безполезно в почти пълния мрак. Беше невъзможно да се прицели добре, като не виждаше целта.

Допускаше, че дребосъкът вече е захвърлил извитото парче стоманена жица и се е махнал от контакта. Може би се канеше да го нападне в мрака. Сигурно се хилеше злорадо през парцалите си на мумия.

Може би трябваше да открие огън, да изстреля всичките девет патрона, останали в пълнителя, като се цели приблизително в посоката, където съществото се намираше, преди лампите да изгаснат. Не беше нужно да бъде Чип Нгуейн, за да улучи поне с един-два патрона от девет. А ако сполучеше със стрелбата, докато дребосъкът се съвземеше от пораженията на куршума, Томи можеше да се измъкне най-накрая от къщата.

Нямаше представа какво, по дяволите, да направи след това, къде щеше да отиде в тая дъждовна нощ, към кого да се обърне за помощ. Знаеше само, че единственият му шанс да остане жив беше да избяга от това място.

Никак не му се искаше обаче да дръпне спусъка и да изпразни оръжието си.

Разбираше добре, че ако не помете дребосъка с някой случаен изстрел никога нямаше да се добере до вратата. Зверчето като нищо можеше да го нападне, да се изкатери по гърба му с бързината на стоножка, да докопа гърлото му и да прегризе сънната му артерия, докато той безпомощно маха с ръце… или направо да се покатери върху главата му и да му избоде очите.

Сега Томи усещаше, че тези мисли не са само плод на въображението му. Отчетливо долавяше намеренията на нещото, като че ли по някакъв начин бе установил психически контакт с него.

Ако нещото го нападнеше, след като бе изпразнил нахалост пистолета си, щеше да стане лесна плячка и никога нямаше да се измъкне.

По-добре беше да запази мунициите си.

Отдръпна се крачка-две, но после спря, обзет от смътното усещане, че зверчето вече не е там, където стоеше преди лампите да изгаснат, а беше отзад. Беше го заобиколило, докато той се двоумеше; сега се промъкваше все по-наблизо.

Като се завъртя на 180 градуса, той насочи пистолета към предполагаемата заплаха.

Беше се обърнал към част от стаята, по-тъмна от отсрещната с прозорците. Със същия успех би могъл да е отнесен в най-далечния краен ъгъл на вселената, в който материята и енергията на съзиданието още не са проникнали.

Задържа дишането си.

Заслуша се, но не чу дребосъка.

Само дъжда.

Барабанящият дъжд.

У натрапника най-много го плашеше не чудовищния и извънземен вид, а яростната враждебност, не физическата енергия и бързина, не приликата му с гризачите, която събуждаше първични страхове, дори не и самата загадка за съществуването му. По гърба му пробягваха тръпки и по челото му избиваше студена пот, защото нещото явно притежаваше висока интелигентност.

В началото той бе приел, че си има работа с животно, непознато и умно зверче, но все пак зверче. Когато постави стоманената спирала в контакта обаче, създанието разкри заплашващо сложната си природа. За да превърне пружината на обикновеното канапе в предмет от първа необходимост, да познава достатъчно добре електрическата система на къщата, да извади от строя захранването в кабинета, зверчето не само можеше да мисли, но и притежаваше специализирани познания, които обикновено животно не би могло да има.

Най-важното, което Томи би могъл да направи, беше да разчита на собствените си първични, животински инстинкти, докато противникът му се осланяше на хладния разум и логически заключения. Вярно, понякога и сърните успяваха да избягат от ловеца благодарение на вродена хитрост, но най-често по-високата интелигентност даваше на човека предимство, което сърната никога не би могла да достигне.

Така че той трябваше внимателно да прецени всяко свое действие, преди да го изпълни. Иначе просто щеше да бъде обречен.

А може би при всички случаи беше обречен.

Това вече не беше лов на зайци.

Стратегически наложената от дребосъка тъмнина разкри, че става дума за борба между равни. Томи поне се надяваше да е така, защото ако не беше борба между равни, тогава всичко пак се превръщаше в гонитба на плъхове, само че плъхът беше той самият!

Като избра тъмнината, дали съществото не се опитваше просто да намали предимствата на Томи, които се дължаха на ръста и пистолета… или то се сдобиваше със свои преимущества благодарение на мрака? Навярно също като котките мажеше да вижда еднакво добре и нощем, и денем.

Или пък можеше да го открие по миризмата като ловджийските кучета?

Ако нещото печелеше и от висшия разум на човека, и от по-изострените сетива на животното, на Томи му беше спукана работата.

— Но какво, по дяволите, иска от мене? — попита той на глас.

Не би се учудил никак, ако чуеше в отговор тъничък шепот. Всъщност почти се надяваше нещото да му заговори. Независимо дали щеше да говор или само съскане, отговорът щеше да разкрие къде се намира… може би достатъчно точно, за да може Томи да открие огън.

— Защо избра тъкмо мене? — настоя той.

От дребосъка не се чу нищо.

Томи би се изненадал, ако такова същество един ден изпълзеше от дървените части на къщата или се промъкнеше през някоя дупка в двора. Би могъл да допусне, че нещото по произход е извънземно или че е избягало от секретна лаборатория по генетично инженерство, където някой побъркан учен разработва биологически оръжия. Беше гледал всякакви филми на ужасите по тия въпроси, имаше нужната подготовка за подобни хипотези.

Но още по-изненадващо беше, че той намери нещото пред прага на къщата във вид на почти безформена парцалена кукла, от която или се бе измъкнало, или бе претърпяло светкавична метаморфоза. Никога не беше гледал филм, който да даде задоволително обяснение на това.

Като поклащаше пистолета си насам-натам, той отново направи опит да изтръгне обяснение от дребосъка.

— Какво си ти?

Нещото, в първоначалната си бяла памучна кожа, навеждаше на мисълта за вуду, разбира се, но вуду-куклите изобщо не приличаха на това същество. Вуду-куклите бяха просто грубо изработен фетиш, на който се приписва вълшебна сила и се оформя по подобие на човека, определен за наказание — слага се кичур от косата, изрезки от ноктите или капка от кръвта му. С тържественото убеждение, че онова, което се случи на фетиша, ще сполети и истинския човек, мъчителят набожда куклата с карфици, гори я или я „дави“ в кофа вода. Но вуду-куклите винаги остават неодушевени предмети. Никога не се появяват на прага на избраната жертва, за да я тормозят и заплашват.

И все пак, в мрака и под потропването на дъждовните капки, Томи запита:

— Вуду ли си?

Независимо дали това беше вуду или не, най-важното, което Томи трябваше да разбере, беше кой е направил куклата. Очевидно някой е разрязал памучния плат и го е оформил като човече-курабийка, а после е сложил в него нещо, което отвън прилича на пясък, но се оказа много по-странно и необяснимо от пясъка. Всъщност онзи, който бе направил куклата, беше истинския му враг, а не гадината, която бе само негово творение.

Но Томи никога нямаше да се срещне с този зловещ майстор, ако оставеше инициативата в ръцете на дребосъка. Най-добрата защита е нападението и той реши да действа.

Вече бе започнал диалог със зверчето, макар другата страна да бе предпочела да не отговаря. Беше писател, самата употреба на думите го успокояваше и го караше да вярва, че нещата са под негов контрол.

Може би въпросите, които отправяше в мрака, намаляваха самочувствието на дребосъка правопропорционално на степента, в която повишаваха неговото. Ако ги зададеше отривисто и властно, те навярно щяха да убедят зверчето, че плячката му не се страхува от него, не е безпомощна и няма никакво намерение да му се даде лесно.

Стратегията приличаше на поведението, което хората възприемаха при среща със зло куче — не показваха страха си.

За съжаление той вече бе показал твърде ясно, че се страхува, така че му трябваше промяна. Искаше му се да спре да се поти и се чудеше дали онова нещо усеща миризмата на потта му.

Започна да сипе въпрос след въпрос и прикривайки се с тях като с броня, той събра смелост да се придвижи към средата на стената със прозорците, където трябваше да е вратата.

— Какво си ти, по дяволите? Кой ти е дал право да нахълтваш в къщата ми? Кой те направи, кой те остави пред входа ми и натисна звънеца?

Томи се блъсна във вратата, заопипва за бравата, намери я… а дребосъка все още не го беше нападнал.

Когато накрая дръпна рязко вратата и я отвори, откри, че и лампите в горния коридор не светеха — явно бяха на един бушон с кабинета му. Лампите на долния етаж обаче бяха запалени и откъм стълбите имаше малко бледа светлина.

Докато Томи прекрачваше прага, за да излезе от кабинета, дребосъкът се стрелна между краката му. В началото не го видя, а чу изсъскване и усети допира му в дънките си.

Опита се да го ритне, не уцели, замахна отново с крак. Шумът от бягащи крачета и изръмжаването показаха, че съществото се отдалечава от него. Бързо.

В горния край на стълбите се очерта ясно на фона на слабата светлина, идваща отдолу. Нещото се обърна и втренчено го изгледа с блестящите си зелени очи.

Томи зареди пистолета.

Увитият в парцали дребосък вдигна едното си разкривено юмруче, размаха го и изпищя предизвикателно. Писъкът не беше силен, но звучеше остро и пронизително, изобщо не приличаше на гласа на която и да е позната земна твар.

Томи се прицели.

Съществото пролази по стълбите и се скри, преди Томи да успее да стреля.

Той първо се изненада, че то бяга от него, а после изпита облекчение. Пистолетът и новата му стратегия да не показва страха си, изглежда, бяха накарали зверчето да поразмисли.

Със същата бързина, с която изненадата се превърна в облекчение, сега облекчението премина в тревога. В полумрака и отдалече той не можеше да е сигурен, но му се строи, че съществото още държеше петнайсетсантиметровата стоманена пружина, но не в размахания юмрук, а в отпуснатия си крайник.

— О, майната му!

С бързо изпаряващо се самочувствие Томи изтича по стълбите.

Дребосъкът не се виждаше.

Томи се затича, като скачаше през едно стъпало. Едва не падна на площадката, сграбчи перилото, за да запази равновесие, но видя, че и по долните стълби няма никой.

Някакво движение привлече вниманието му. Дребосъкът бе пробягал през малкото фоайе и бе влязъл в дневната.

Томи едва в този миг съобрази, че трябваше да използва времето, за да се отбие до голямата спалня и да вземе фенерчето от нощното си шкафче. Вече беше прекалено късно за това. Разбра, че ако не побърза, ще попадне в неизгодна позиция — или да остане залостен в непрогледната тъмнина на къщата с изгорели бушони, или да се озове пеша в бурята, където дребосъкът можеше да го нападне когато си иска и да се оттегля под прикритието на мрака и дъжда.

Макар нещото да разполагаше само с миниатюрна частица от неговата сила, то можеше да използва като компенсация свръхестествената си подвижност и маниакалната си решителност. Неговото безстрашие не беше просто преструвка като на томи, когато го демонстрираше, за да излезе от кабинета си. Въпреки че съществото бе с лилипутски ръст, безразсъдната му самоувереност бе истинска — то очакваше да спечели, да го притисне на тясно, да осъществи намеренията си.

Като ругаеше, Томи пробяга и последните стълби. Беше на последното стъпало, когато чу силно изщракване и лампите в дневната и фоайето също изгаснаха.

Той зави надясно, към трапезарията.

Красивият полилей там хвърляше приятна светлина върху добре полираната повърхност на масата от яворово дърво.

Зърна отражението си в огледалото над бюфета. Косата му беше разрошена, а очите — разширени, със съвсем смалени зеници, приличаше на откачен.

Томи тъкмо блъсна вратата към кухнята, когато дребосъкът зад гърба му изврещя. Чу се вече познатия звук от късо съединение и в трапезарията също се възцари мрак.

За щастие лампите в кухнята бяха свързани с друг бушон. Флуоресцентното осветление там все още работеше.

Грабна ключовете на колата от закачалката. Те издрънчаха и този звук му заприлича на камбанки от черковна литургия: По моя вина, по моя вина, по моя непростима вина. За миг, вместо да се чувства като жертва, Томи усети бремето на ужасната вина, като че ли той беше изцяло отговорен за необичайните неприятности, които го бяха сполетели тая нощ, и той просто си ги заслужаваше.

Пантите на вратата към трапезарията бяха така добре смазани, че двайсет и пет сантиметровия дребосък успя безшумно да се промъкне в кухнята и да застане зад гърба на Томи. С дрънчащите ключове в ръка и обзет от спомена за мириса на тамян от времето, когато помагаше на свещеника в черквата, томи не посмя да се обърне, но чу ноктите на миниатюрните крачета на нещото да драскат по плочките на пода.

Вмъкна се в пералното помещение и тресната врата зад себе си, преди съществото да го е последвало.

Нямаше ключалка. Нищо. Дребосъкът така или иначе не можеше да се покатери по тръбата и да завърти бравата. Нямаше как да го последва тук.

Но още докато Томи беше при вратата, лампите и в това помещение угаснаха. Трябва да са били на един и същи бушон с кухнята, чийто контакт съществото явно беше дало току-що на късо. Започна опипом да се промъква в мрака.

В дъното на помещението, срещу вратата, през която беше влязъл, се намираше вратата към гаража. От тази й страна имаше секретна ключалка.

В гаража лампите все още работеха.

Секретът на пералното помещение можеше да се заключи, но Томи в момента не виждаше смисъл да си губи времето с това.

Голямата врата на гаража започна да се тресе от бурята, докато Томи палеше осветлението, а вятърът виеше под нея като глутница изгладнели псета.

Той бързо заобиколи корвета до мястото на шофьора.

Лампите в гаража примигнаха и изгаснаха, а подвижната врата спря да се качва и все още наполовина преграждаше изхода.

Не!

Дребосъкът нямаше как да е преминал през двете затворени врати и да е влязъл в гаража да направи късо. А и не беше имал време да изтича навън от къщата, да намери контролното табло, да се покатери по водопроводната тръба, да отвори кутията с бушони и да дръпне прекъсвача.

И все пак в гаража беше черно като в най-тъмната част от полукълбото на някаква неизвестна луна, до която слънцето изобщо не стига. А подвижната врата беше отворена само наполовина.

А може би токът бе спрял в целия район заради бурята.

Томи отчаяно заопипва в тъмнината над себе си, докато откри люлеещата се верижка, освобождаваща вратата на гаража от електрическия мотор, който я задействаше. Без да изпуска пистолета, той изтича до вратата и ръчно я отвори докрай.

Бурен тласък на ноемврийския вятър запрати студени дъждовни капки в лицето му. От мекия есенен следобед не бе останала и следа. Температурата беше паднала поне с десет градуса в сравнение с часа, когато той излезе от автокъщата зад кормилото на новата си кола и я подкара по крайбрежието.

Очакваше да завари дребосъка на алеята със светнали зелени очи, но жълтото луминесцентно улично осветление го увери, че нещото го нямаше.

От другата страна на улицата прозорците на останалите къщи светеха топло и уютно. Това се отнасяше и за съседните къщи вляво и вдясно от неговата.

Липсата на ток в гаража нямаше нищо общо с бурята. Пък и той всъщност никога не бе вярвал на тази хипотеза.

Беше убеден, че нещото ще го нападне, преди да достигне корвета, но успя да седне зад кормилото и да тресне вратата, без да се срещне с него.

Остави пистолета на седалката до себе си, където лесно можеше да го достигне. Беше стискал дръжката така отчаяно и толкова дълго, че дясната му ръка се беше схванала. Наложи се да свие и разпусне няколко пъти изтръпналите си пръсти, за да могат да му служат.

Моторът запали веднага.

Фаровете осветиха задната стена на гаража и от тъмнината изплуваха работна маса с грижливо подредени върху нея инструменти, един чудесен четиридесетгодишен знак от някогашен сервиз на Шел, поставен в рамка афиш от филма „Бунтар без повод“ с Джеймс Дийн, опрян на мерцедес, модел 1949, който бе карал в един от епизодите.

Докато изтегляше колата на заден ход от гаража, Томи очакваше дребосъкът да се спусне от гредите на тавана по собственоръчно изплетена мрежа и да се приземи направо върху предното стъкло. Макар все още да не се беше освободило от парцаливите остатъци от кукленската си маскировка, съществото, както Томи беше забелязал, имаше някои черти на влечуго, с люспи и змийски очи, а също така и качества на насекомо; явно метаморфозата му още не беше завършила.

Излезе под дъждовния водопад и обърна на алеята, включи чистачките и накрая потегли по улицата, като остави вратата на гаража да зее. Другите врати на къщата останаха също незаключени.

Ако станеше най-лошото, какво би могло да влезе у тях в негово отсъствие? Някоя улична котка или куче? Може би някой крадец? Неколцина затъпели, надрусани с дрога хлапета с флакон червен спрей и с намерение да направят някоя беля?

След като избяга от дяволската кукла, Томи се чувстваше способен да се справи с неограничен брой обикновени неканени гости.

Но когато включи на скорост и потегли напред, отдалечавайки се от къщата, го осени тревожно предчувствие: Аз никога вече няма да видя този дом.

Подкара прекалено бързо за жилищен квартал — колата почти летеше и вдигаше триметрови водни фонтани, когато нагазеше в някой наводнен участък от пътя, — но на него не му се искаше да намали. Имаше чувството, че портите на ада са се отворили и че всяко от множеството чудовищни твари, които изпълзяваха оттам, имаше една-единствена набелязана плячка — Томи Фан.

Беше глупаво да вярва, че демоните съществуват и още по-глупаво беше да мисли — ако наистина съществуваха, — че би могъл да ги изпревари само защото притежаваше мощна спортна кола с триста конски сили. И все пак летеше из улиците, като че ли го гонеше самият сатана.

Няколко минути по-късно, по Университетската алея, докато минаваше край сградите на Калифорнийския университет, Томи си даде сметка, че начесто поглежда към задното стъкло — дали зад кормилото на някоя от колите по измитата от дъжда трилентова магистрала не е застанал дребосъкът. Абсурдността на тази мисъл като че ли намали напрежението му, така че той накрая отслаби натиска върху педала за газта.

Все още влажен от студената пот и от дъжда, който го бе навалял през вратата на гаража, томи силно потрепери. Включи отоплението на колата.

Чувстваше се зашеметен, като че ли претърпеният ужас му бе подействал като силна доза наркотик със забавено действие. Сега мисленето му беше замъглено. Не можеше да се съсредоточи и да състави приемлив план какво да направи сега, да реши къде и на кого да се оплаче.

Искаше му се да бъде Чип Нгуейн и да живее в света на детективските романи, където лъщящите пистолети, здравите юмруци и остроумното мислене винаги водеха до задоволителни решения. Където мотивите на противника се диктуваха просто от алчност, ревност или завист. Където пристъпите на алкохолна меланхолия не тласкаха към униние, а действаха успокоително. Където нито един от бандитите, слава Богу, нямаше нито змийски очи, нито остри жълтеникави зъбки, нито опашка като на плъх.

Да живее в света на Чип обаче беше невъзможно, така че Томи — като компромис — би се задоволил и с малко отдих. Искаше му се да отбие от пътя, да се сгуши като новородено и да дремне няколко часа. Беше изтощен. Усещаше слабост в крайниците си. Като че ли самата земя беше започнала да се върти много по-бързо, а увеличената гравитация бе притиснала ума и сърцето му.

Въпреки горещия въздух от отоплението на Томи все още му беше студено. Тръпките, които разтърсваха тялото му, не се дължаха нито на ноемврийския въздух, нито на дъжда; идваха някъде дълбоко от него.

Чистачките, които се плъзгаха с равномерността на метроном, му действаха унасящо и той на няколко пъти с усилие се изтръгна от полудрямката и установи, че е попаднал в различен квартал от онзи, в който беше преди малко. Неуморно обикаляше улиците на жилищните квартали, като че ли търсеше къщата на някой приятел, макар че всеки път, когато се изтръгнеше от унеса си, установяваше, че е на ново, съвършено непознато място.

Ясно му беше какво не е наред. Беше добре образован и разсъждаваше съвършено рационално — винаги бе приемал, че е в състояние да се справи отлично с живота и да ръководи съдбата си, докато се движи уверено напред. От Момента, когато двата черни бода се разкъсаха и зеленото оченце го изгледа мрачно от раздраното лице на куклата обаче, целият му свят бе започнал да се сгромолясва. А и продължаваше да се руши. Томи забрави законите на физиката, логиката и математиката, доказуемите истини на биологията, за чието добро усвояване бе положил толкова усилия като студент. Те навярно все още бяха валидни, но не обясняваха достатъчно, вече не. Някога Томи си мислеше, че в тях се съдържат обяснения за всичко, но това явно беше само половината истина. Сега се чувстваше объркан, загубен и обезкуражен, както само изцяло убеденият рационалист можеше да се чувства при среща с безспорни доказателства, че във вселената действа нещо свръхестествено.

Навярно би приел дяволската кукла с по-голямо хладнокръвие, ако все още беше във Виетнам, Страната на чайките и лисиците, където се бяха родили приказките на майка му. В оня азиатски свят на джунгли, бистра вода и сини планини като миражи човек ставаше някак по-склонен да повярва във фантастичното като легендата за мандарина Ту Тук, който се изкатерил по планината Фи Лай и на върха й открил Земята на блаженството, където безсмъртните живеели щастливо и хармонично. Във влажните нощи покрай бреговете на река Меконг или на Южнокитайското море самият въздух изглеждаше пропит с вълшебство, което томи помнеше след двайсет и две години. Дори в тези далечни земи човек още можеше да повярва донякъде на преданието за добрия дух, магьосника Тиен Тай, и летящите му планини, на легендата за Нан Диеп, невярната жена, която след смъртта си се завърнала на земята като първия жужащ облак комари с намерение първо да зарази мъжа си, а после и цялото човечество. Ако беше още във Виетнам и в детството си, Томи би повярвал в куклите-дяволи, макар че виетнамските предания са, общо взето, доброжелателни и в тях няма място за чудовища като отвратителния дребосък с острите зъби.

Това обаче бяха Съединените американски щати, земята на свободните и смелите, земята на големия бизнес и голямата наука, тук бяха хората, отишли до Луната и обратно, тук бяха измислени киното и телевизията и беше разделен първия атом, тук учените все по-бързо навлизаха в тайните на генетиката и разработваха ултрамикротехнологията, за да хвърлят светлина върху най-дълбоките тайни на живота; тук осемдесет и пет процента от гражданите заявяваха, че са религиозни, да, но където по-малко от трима души от десет ходеха на черква. Това беше Америка, по дяволите, и тук човек можеше да намери разрешение на всеки проблем с отверка и гаечен ключ или с компютър, с юмруци или с пистолет, а в най-лошия случай с помощта на психотерапевт.

Но отверките, гаечните ключове, юмруците, пистолетите и терапевтите нямаше да му помогнат, ако се върнеше вкъщи и завареше съществото още там. А то щеше да бъде там — в това той не се съмняваше.

Щеше да чака.

Не си беше свършило работата.

Беше изпратено да го убие.

Томи нямаше представа защо е толкова сигурен в крайната цел на дребосъка, но знаеше, че интуицията му не го лъже. Това беше малък убиец.

Все още езикът го наболяваше на мястото, където го убоде клончето от австралийското дръвче, когато отвори входната врата и откри куклата на главния вход.

Като държеше волана само с лявата си ръка, той натисна с дясната хълбока си. Лесно намери мястото от убождането на карфицата с черната емайлирана главичка.

Две рани. Малки, но с голямо символично значение.

 

Сега Томи се движеше по алеята „Спайглас“ покрай оградите на къщи за милиони долари, обърнати към Нюпорт Бийч, покрай красивите калифорнийски вечнозелени дръвчета, залюлени от вятъра, и мислите му бяха също толкова хаотични, колкото и безцелното му шофиране. Нови талази студен дъжд прииждаха от смрачения Тихи океан и макар сега да беше непостижим за пороя, водата изглежда, отмиваше самочувствието и здравия му разум; оставяше го изпълнен със съмнения и суеверни страхове.

Искаше му се да се озове в уютния дом на родителите си в Хънтингтън Бийч, да намери утеха при семейството си. Човекът, който най-вероятно щеше да повярва на историята, беше майка му. Майките трябваше по закон — не по закона на хората, а на природата — да усещат истината, когато децата им я разказват, и да ги защитават срещу недоверието на останалите. Ако той я погледнеше право в очите и й обяснеше за дяволската кукла, майка му щеше да разбере, че не я лъже. Тогава той нямаше повече да бъде сам в ужаса си.

Майка му щеше да убеди баща му, че заплахата, макар и необичайна, беше действителна, а за баща му щеше да остане работата да убеди двамата братя и сестра му. Тогава щяха да бъдат шестима — цялото семейство, — изправени срещу свръхестествена сила, която бе изпратила при него омразния дребосък. Заедно те щяха да победят, както бяха победили преди толкова години комунистите във Виетнам и пиратите тай във Южнокитайско море.

Но вместо да се отправи с корвета към Хънтингтън Бийч, Томи зави наляво по Ел Капитан и се заизкачва все по-нагоре и по-нагоре в нощната буря. Минаваше от улица на улица през Спайглас Хил, покрай къщите на непознати, които никога в живота си не биха му повярвали, ако им позвънеше и им разкажеше невероятната си история.

Не му се щеше да се отбие при родителите си, защото се боеше, че прекалено се е отдалечил в емоционално отношение от тях, за да го приемат безрезервно, както някога. Би могъл да разкаже историята с дяволската кукла на майка си, но в резултат тя само щеше да го изгледа неодобрително:

Пиеш прекалено много уиски като твоя детектив.

Не съм пил уиски, мамо.

Миришеш ми на уиски.

Изпил съм само една бира.

Започнеш ли с бира, свършваш с уиски.

Не обичам уиски.

И носиш пистолети във всеки джоб…

Пистолетът ми е само един, мамо.

… караш кола, като шантав маниак, задиряш блондинките…

Няма блондинки.

… пиеш уиски, като че ли е чай, а после се чудиш, че ти се привиждат разни демони и дракони…

Не бяха дракони, мамо.

… демони и призраци. Най-добре ще е да се преместиш у дома, Туонг.

Томи.

И да спреш да се наливаш с уиски като хулиганите, престани да се правиш толкава на американец, прекалено много си се поамериканчил.

Томи изстена гласно в нещастието си.

Като продължаваше въображаемия си разговор, той предпазливо заобиколи един грамаден чепат клон, преградил половината улица.

Окончателно реши да не се прибира вкъщи в Хънтингтън Бийч, защото се боеше, че когато се озове там, ще се окаже, че онова вече не е домът му. Беше изпаднал в тежка ситуация — твърде много се беше отдалечил от фамилията Фан, за да потърси помощ там, а в собствената си къща, обсебена от дребосъка, също не можеше да се върне. Нищо. Щеше да се окаже по-бездомен и от скитниците, които се шляеха по улиците с всичките си вещи, които притежаваха, натоварени в стара количка от супермаркет.

Това беше откритие, за което още не беше подготвен, дори да се наложи да се бори с дребосъка сам.

Реши, че няма да е зле поне да се обади на майка си. Томи вдигна телефона на колата. Но веднага го върна на мястото му, без да е набрал номера.

Телефоните в колата са за големите клечки. Ти сега голяма клечка ли си? Да телефонираш и да караш е прекалено опасно. Пък и с пистолета в едната ръка, а бутилката уиски — в другата, как ще държиш телефона?

Томи се пресегна към седалката до себе си и положи дясната си ръка върху пистолета. Но допирът на хладната стомана и чувството за сигурност, което се излъчваше от нея, не го успокоиха.

 

Няколко минути по-късно, почти хипнотизиран от равномерното движение, той се откъсна от унеса си и видя, че се е озовал на булевард „Макартър“, в южния край на Нюпорт Бийч. Движеше се в западна посока.

Часовникът на таблото показваше 10.22 часа.

Не можеше да я кара все така — да се движи без посока в нощта, докато му свърши бензинът. Както беше разсеян, като нищо можеше да се подхлъзне на мократа настилка или да се блъсне в друга кола.

Реше все пак да потърси помощта на близките си, но не от майка си и баща си. Щеше да отиде при по-големия си брат Ги Мин Фан, когото искрено обичаше.

Ги също си беше сменил името — от Фан Ги Мин, като просто беше разместил отделните части, за да дойде фамилията му накрая. Известно време се беше колебал дали да приеме американско име като Томи, но накрая се отказа, с което спечели точки пред родителите си, които бяха прекалено консервативни, за да променят собствените си имена. Ги обаче беше дал американски имена на четирите си деца — Хедър, Дженифър, Кевин и Уезли; това не правеше впечатление на бабата и дядото, защото и четирите си бяха родени в Съединените щати.

Най-големият от тримата братя Фан, Тон Тат, осем години по-възрастен от Томи, имаше пет деца, всичките родени в САЩ, като всяко от тях притежаваше и виетнамско, и американско име. Според кръщелното първото дете беше Мари Ребека, но го знаеха и като Ту-Ха. Децата на Тон се обръщаха помежду си с виетнамските имена, когато разговаряха пред бабата и дядото и пред други традиционно настроени възрастни хора, използваха американските пред връстниците си, а пред родителите си употребяваха или едните, или другите в зависимост от ситуацията. При тях процесът на идентификация бе минал безболезнено.

В добавка към досадните затруднения, които изпитваше при определяне на собствената си идентичност, Томи се тормозеше и от въпроса чий потомък е — просто се чувстваше ничий. А за майка му това беше истинска трагедия. Родителите му бяха дълбоко свързани с патриархалния начин на живот, за да мислят за децата си само като за своя отговорност и като за членове на семейството; за тях те бяха най-вече богатство и гаранция за сигурни старини. Според тях, колкото по-многобройно ставаше семейството, толкова по-големи бяха шансовете му да оцелее сред бъркотията в света и да преуспее в живота. На трийсет години, неженен и без деца, а и без особени перспективи — освен възможността да стане преуспяващ писател, който пише глупави историйки за къркащия уиски вманиачен детектив, — Томи подкопаваше мечтата на родителите си за разрастване на империята Фан и за сигурността, която можеше да им донесе значителният брой потомци.

Брат му Тон, шестнайсетгодишен при бягството им от Виетнам, беше старомоден и споделяше безпокойствата на старите Фан около Томи. Тон и Томи чувстваха известна близост помежду си, но не можеха да се причислят към категорията братя, които са и приятели. Ги, от друга страна, макар да беше шест години по-голям от томи, му беше и брат, и приятел, и довереник — или поне някога беше такъв. Ако на света имаше човек, който да изслуша безпристрастно историята за дяволската кукла, това безспорно беше Ги.

Докато минаваше през Сан Уокин Хил Роуд, на около километър от магистралата Пасифик Коуст, Томи се опитваше да реши кой е най-прекият път на север до семейната пекарна в Гардиън Гроув, където Ги поемаше нощната смяна, затова не реагира веднага на странния шум, който идваше откъм мотора на корвета. Когато накрая му обърна внимание, той си даде сметка, че подсъзнателно го беше усещал вече няколко минути — на фона на монотонното скръц-скръц на чистачките се долавяше леко дразнене и скърцане като от триене на метал в метал.

Сега поне се беше стоплил. Изключи вентилатора на отоплението, за да чуе шума по-добре.

Нещо май се беше поизхабило… но засега колата се движеше и така.

Той се намръщи, приведе се над волана и се заслуша по-внимателно.

Шумът не преставаше; беше слаб, но будеше тревога. Стори му се, че открива някаква преднамереност в него.

Тогава усети странни вибрации в пода на колата. Шумът си оставаше същият, но обезпокояващо вибрациите нарастваха.

Томи погледна в огледалцето за обратно виждане. Зад него нямаше коли, така че той отпусна педала на газта.

Скоростта на колата постепенно намаля от деветдесет километра в час на шейсет и пет, но шумът явно не беше свързан с нея, защото остана същият.

Банкетът от неговата страна на магистралата беше тесен и полегат, а отвъд него се тъмнееше канавката. На Томи никак не му се искаше да отбие точно там и да излезе от колата в поройния дъжд. Библиотеката на Нюпорт Бийч беше съвсем наблизо, но изглеждаше изоставена по това време, а светлините на високите административни сгради и на хотелите във Фашън Айлънд прозираха по нататък през сребристия воал на дъжда. Въпреки че това беше оживен търговски жилищен квартал, тази част от булевард „Макартър“ не отговаряше на представата за голяма пътна артерия — имаше тротоари и улични лампи покрай отправящите се на запад платна. Не беше сигурен дали ще успее да изтегли колата достатъчно встрани от асфалта, без да рискува някоя друга кола да го одраска или пози, Боже, да го блъсне в дъждовния мрак.

Шумът изведнъж спря.

Изчезнаха и вибрациите.

Корветът мъркаше равномерно като машината-мечта, както трябваше да бъде.

Томи внимателно увеличи скоростта.

Дращенето и скърцането не се появиха отново.

Той се облегна на седалката и шумно издиша. Изпита облекчение, но тревогата не отмина.

Откъм капака долетя острото джанг на метал, подложен на огромен натиск.

Кормилото се разтресе в ръцете му и Томи рязко отби вляво.

— О, Боже!

От изток се зададоха някакви коли. Проливният дъжд им пречеше да развият висока скорост, но все пак се приближаваха доста бързо.

Томи завъртя волана докрай вдясно.

Корветът го послуша, но се премести доста мудно.

Когато шофьорите на приближаващите коли го видяха да пресича осевата линия, се отдръпнаха още по-вляво. Нямаше да успеят да го заобиколят. Пречеше им тротоарът и стената от бетонени блокове около някакъв строеж.

Гръмогласното джанг без последвано от пауза от ново дрънчене и скърцане, което начаса прерасна в какафония.

Томи с мъка подтисна желанието си да удари спирачките с пълна сила, тъй като последиците щяха да са смъртоносни за него. Вместо това той благоразумно натисна леко педала — безрезултатно, защото нямаше спирачки. Никакви. Нищо. Нула. Спирачната система изобщо не действаше.

А и съединителят изглежда беше заял. Колата бе започнала да набира скорост.

— О, Господи, не — изкрещя Томи.

Натисна волана с такава сила, че едва не си счупи ключиците.

Бясно въртящият се по мократа настилка блясък на фаровете му освети ужаса по лицата на шофьорите от отсрещното платно.

Тогава кормилното устройство на колата изцяло отказа да му се подчинява. Воланът сега се въртеше без всякаква полза в изтръпналите му ръце.

Корветът обаче не кривна обратно към насрещното движение — слава Богу!, — а излезе от магистралата, качи се на банкета и започна да рине чакъла, който затропа по шасито.

Томи пусна волана и закри с ръце очите си.

Колата отнесе малка рекламна табелка на някакъв магазин по магистралата, заби се в тревата, в ниските храсти, а после излетя от насипа. Колелата й бясно се въртяха във въздуха.

Моторът все така виеше на високи обороти.

На Томи му хрумна щурата мисъл, че корветът ще се понесе като самолет, ще се издигне нагоре и ще се зарее над палмовата горичка при пресечката на Макартър и магистралата Пасифик Коуст, а после над административните и жилищни сгради около последните две отбивки преди крайбрежието; ще полети над черните води на необятния Пасифик, ще премине през бурята и дъжда и ще се озове в царството на спокойствието и тишината под звездния безкрай отгоре и над гъстите облаци, покрили земята. Щом духът-магьосник от приказките Тиен Тай можеше да лети около света с безмоторната си планина, тогава би могло да стане още по-лесно с корвета с неговите триста конски сили и пет хиляди оборота в минута.

Томи беше към края на булевард Макартър, когато изскочи от насипа, и падането тук нямаше да е толкова страшно, колкото щеше да бъде половин километър по-нагоре, ако беше загубил контрол над колата тогава. Въпреки това летящата кола остана във въздуха достатъчно дълго, за да се килне леко вдясно и да падне само върху десните си гуми. Една от тях изгърмя.

Предпазният колан болезнено се впи в гърдите на Томи и му изкара дъха.

Моторът на колата престана да вие при удара, така че когато корветът измина следващите метри по инерция, Томи чу страховития и познат крясък на дребосъка. Острият вик на зверчето минаваше през отворите на отоплението откъм двигателя. Беше вик на радост.

С ужасяващ трясък, наподобяващ ефекта от осембалово земетресение, разтресло фабрика за алуминиеви съдове, спортната кола се преобърна. Безброй пукнатини плъзнаха по предното ламинирано стъкло, което се пръсна, без да го нарани, а колата завърши първото си преобръщане и започна второ, при което и страничните прозорци се пръснаха на парчета. Капакът на мотора се сплеска с остър звук, разкъса се, усука се и се натика в самия двигател при второто завъртане.

След няколко преобръщания корветът накрая се спусна върху дясната си страна. Томи беше така объркан и замаян, сякаш бе прекарал последния час върху скейтборд.

Колата беше полегнала надясно и само предпазния колан задържаше тялото му да не се строполи.

В последвалата тишина Томи ясно чу собственото си трескаво дишане, припукването на нагретите машинни части, дрънченето от падащите парченца стъкло, свиренето на антифриза, който изтичаше от някоя пробита тръба, барабанния тропот на дъжда върху останките от новичкото кола.

Дребосъкът обаче мълчеше.

Томи не си правеше илюзии, че съществото е загивало при катастрофата. Беше си живо и с гладно желание пълзеше към него през развалините. Всеки миг годината можеше да изрита някоя от решетките на отоплението или да се покатери през празната рамка на предния прозорец, а Томи нямаше да успее да се измъкне достатъчно бързо, за да се спаси, тъй като останките от колата го притискаха в капан.

Бензинови пари. Студеният вятър довя до Томи последното нещо на света, което би искал да усети — характерния мирис на бензиновите пари, толкова силен, че за миг дъхът му спря.

Акумулаторът си беше зареден. Възможността някое късо съединение да предизвика искра беше съвсем реална.

Томи не знаеше от какво да се страхува повече — дали от съскащия дребосък, който можеше да му избоде с нокти очите и да прегризе сънната му артерия… или да бъде принесен в жертва в колата на мечтите си в деня, когато я беше купил. Джейм Дийн поне се бе наслаждавал на поршето си цели девет дена, преди да бъде убит в него.

Макар и замаян, Томи откри копчето, с което се освобождаваше предпазният колан. Като се държеше с една ръка за волана, за да не падне върху съседната седалка, той се освободи от колана.

Откри дръжката на вратата и установи, че действа нормално. Но или ключалката беше строшена, или рамката на вратата заяждаше, защото независимо от усилията му, проклетото нещо не искаше да се отвори.

Страничният прозорец се беше счупил при удара и в рамката не бе останало и парченце стъкло. Студеният дъжд се стичаше през отвора и просмукваше в дрехите на Томи.

След като издърпа краката си изпод таблото, той се извъртя, за да ги подпре в лоста за скоростите между седалките. Провря първо глава през прозореца, после раменете си и се измъкна от смачканото купе.

Претъркули се покрай преобърнатия корвет по смачканата, просмукана от дъжда кафява трева, през някаква локва и се спря в калта.

Миризмата на бензин се усили нетърпимо.

Томи се изправи с мъка на крака и се олюля несигурно. Забеляза, че колата беше спряла върху участък гола земя — терен за бъдещ търговски център на отличния за бизнес ъгъл на булевард Макартър и магистралата Пасифик Коуст. През последните години на парцела поставяха коледно дърво през декември, понякога предлагаха тикви за празника на вси светии, но от това не падаше кой знае каква печалба. Томи извади страхотен късмет, че сега беше началото на ноември и че колата се бе преобърнала на празното място вместо сред тълпа от празнично настроени хора.

Тъй като корветът лежеше на едната си страна, Томи се озова редом с шасито. Откъм механичните вътрешности на автомобила дребосъкът изврещя от ярост и глад.

Томи отстъпи заднишком от колата, наджапа в нова локва и едва не падна назад.

Пронизителния писък премина в ръмжене, а после в напрегнато пъшкане. Томи чу как демонът удря, опъва и дере, как металът се търка в метал. Той не можеше да разгледа добре шасито, но разбра, че дребосъкът е попаднал в плен сред изкривените тенекии и яростно се мъчи да се освободи.

Изработената от стъклопласт каросерия на корвета беше напълно съсипана. Колата мечта представляваше купчина безполезни парчета.

Имаше късмет, че се беше измъкнал невредим. На сутринта, разбира се, щеше да се чувства смазан от болките във врата и от още хиляди по-дребни контузии… ако доживееше до сутринта, разбира се.

Последният срок е призори.

Тик-так.

Хрумна му идиотският въпрос, колко ли й беше излязло на час краткото притежание на корвета? Седем хиляди долара? Осем хиляди? Погледна часовника си, за да изчисли колко часа са минали, откакто получи ключовете, но после махна с ръка, защото това нямаше значение. Беше изгубил само пари.

Сега важното беше да оцелее.

Тик-так.

Движи се. Не спирай да се движиш.

Когато заобиколи торпедото на преобърнатата кола и мина през лъча на единствения действащ фар, Томи не можа да види мотора, защото капакът се беше сплескал в него. Чу обаче как демонът яростно блъска стените на затвора си.

— Да пукнеш дано, проклетнико! — изръмжа Томи.

Някъде отдалеч се чу вик.

Тръсна глава, взря се в дъжда и забеляза, че две коли са спрели от южната страна на булевард Макартър близо до мястото, където корветът му бе изхвърчал от платното.

Някакъв човек с фенерче стоеше на ниския насип на стотина метра. Той отново извика нещо, но бученето на бурята не позволи на Томи да долови смисъла на думите му.

Трафикът се бе забавил, а няколко коли бяха спрели и на магистралата Пасифик Коуст, макар още никой да не излизаше от тях.

Човекът с фенерчето започна да се спуска от насипа — явно искаше да помогне.

Томи вдигна ръка и замаха енергично, за да подтикне добрия самарянин да побърза, да дойде и да чуе крясъка на демон, залостен в разбития двигател, да види със собствените си очи призрачната кукла, ако тя успееше да се освободи от металния си затвор, да се удиви от самото й съществуване, да бъде свидетел!

В този момент бензинът, който се бе разлял по цялото протежение на корвета, се възпламени. Сини и оранжеви пламъци се издигнаха високо в небето, като в миг превърнаха дъжда в пара.

Горещата взривна вълна удари Томи с такава сила, че лицето му запари, а тласъкът й го накара да отстъпи несигурно назад.

Плененият дребосък нададе страхотен писък.

В подножието на насипа добрият самарянин се спря уплашен от огъня.

— По-бързо! По-бързо! — провикна се Томи, макар да знаеше, че ревът на дъжда и бученето на вятъра ще заглушат всички звуци и човекът с фенерчето няма да чуе нито него, нито демона.

Нещо се разцепи, изгърмя и разбитата и горяща каросерия се отдели от двигателя и се преметна покрай Томи, като пръскаше наоколо искри и дим, докато не спря при палмите. Като зъл дух, измъкнал се от вълшебна лампа, дребосъкът изскочи от огнения ад и се приземи в калта на не повече от три метра от Томи. Целият гореше, но огненото наметало, заместило белия плат, изглежда, не го безпокоеше.

Всъщност съществото вече не се дереше в безумна ярост, а изглеждаше въодушевено от заревото. Беше вдигнало ръце над главата си и като че ли радостно крещеше „алилуя“, залюляно сякаш в екстаз. Вниманието му беше насочено не към Томи, а към собствените му ръце, от които — като от напоен с мазнина фитил на кандилница край някой храм на злото — излизаше син пламък.

— Станало е по-голямо! — изумен прошепна Томи.

Невероятно, но нещото бе пораснала. Куклата, която намери пред входа на къщата си, беше около двайсет и пет сантиметра. А демонът, който в транс се люлееше пред него, беше висок към четиридесет и пет сантиметра — почти два пъти по-голям от последната му поява във фоайето, когато тичаше към дневната, за да направи късо съединение в осветлението. Освен това краката и ръцете му бяха надебелели, а и тялото бе наедряло.

Силните пламъци попречиха на Томи да разгледа подробно съществото, макар да му се стори, че забелязва някакъв противен израстък отзад, какъвто преди липсваше. Гърбът му сега изглеждаше по-приведен отпреди и може би дланите бяха станали непропорционално големи спрямо дължината на ръцете, но че демонът беше пораснал, в това не можеше да има съмнение.

Беше очаквал дребосъкът да се сгърчи и да падне сред унищожителните пламъци, но сега Томи беше сериозно разтревожен от видимо укрепналия му вид.

— Това са пълни глупости — промърмори той.

Светлината от буйно горящата кола се отразяваше в проливния дъжд, който я пренасяше към локвите на земята, блестящи като басейни от разтопено злато и потрепващи от сянката на подскачащия дребосък.

Как е могъл да порасне толкова бързо? А за да се увеличи така теглото му, беше нужно да поеме храна, гориво да подхранване на трескавия растеж.

И какво ли беше ял?

Добрият самарянин отново идваше към него зад светлината от подскачащото фенерче, но все още ги деляха поне шейсет метра. Горящият корвет се намираше между него и демона, така че той не би могъл да го види, преди да дойде от страната на томи.

Но какво ли беше яло онова чудовище?

Изглеждаше невероятно, но ръстът на бясно подскачащото същество, изглежда, се увеличаваше и в момента, докато от него се оттичаха пламъците.

Томи започна бавно да отстъпва назад, като сдържаше силното си желание да побегне. Всяко рязко движение би могло да прекъсне възторга на дребосъка от буйните пламъци и да му припомни, че плячката е наблизо.

Човекът с фенерчето вече беше на около четиридесет метра. Беше едър мъж в шлифер с качулка, която вятърът подмяташе зад гърба му. Както се примъкваше между локвите и се подхлъзваше в калта, той приличаше малко на странстващ монах.

Изведнъж Томи се обезпокои за живота на човека. В началото му се искаше да има свидетел, но това беше докато мислеше, че дребосъкът е загинал в пламъците. Но сега си даде сметка, че зверчето не би допуснало свидетел.

Тъкмо щеше да извика на непознатия да не се приближава дори с риска да привлече вниманието на дребосъка, но съдбата се намеси, когато дъждовната нощ бе раздрана от пистолетен изстрел, после от втори и, трети.

Явно разпознал характерния звук, непознатият рязко спря в калта. Беше все още на трийсетина метра от разрушената кола, така че бе невъзможно да забележи светещия демон.

Отекна четвърти изстрел, пети.

Докато бързаше да се измъкне от корвета след удара, Томи беше забравил пистолета. Пък така или иначе не би могъл да го открие в развалините. Сега от високата температура патроните гърмяха сами.

Като си даде сметка, че остава съвсем беззащитен, Томи престана да се отдалечава от демона и се спря на място несигурен и разколебан. Макар да беше целият мокър от бурята, устата му беше пресъхнала, но силно развитият инстинкт за оцеляване му даваше сили. Възможно бе за кратко да се отърве от дребосъка, но шансът да се измъкне от него през следващите шест-седем часа до сутринта не беше кой знае колко голям.

А дребосъкът растеше.

Заякваше.

Превръщаше се в още по-страшен хищник.

Тик-так.

В маратонките на Томи беше влязла кал. Вълмата мъртва трева и пълзящите по земята лози за малко не го впримчиха и не го повалиха на земята. Палмово клонче като перо от гигантска птица, понесено от вятъра, долетя от недрата на нощта и шибна лицето му. Самата природа изглежда, се бе включила в дяволския заговор.

Тик-так.

Томи хвърли поглед през рамо и забеляза, че пламъците на корвета, макар още да светеха ярко в нощта, са започнали да намаляват. Демонът, обхванат от пламъците, продължаваше да се наслаждава на огъня и за момента като че ли го бе забравил. Зверчето продължаваше да бъде в транс и не го преследваше.

Последният срок е призори.

Вече почти на улицата, Томи се осмели отново да се обърне назад и да погледне през плътната сива завеса на дъжда. От дребосъка още излизаха пламъци, но само от време на време. Явно повечето бензин, просмукал съществото, вече беше изгорял. Ярките пламъци бяха постихнали и Томи не можа да огледа съществото добре — само се увери, че то отново тръгва и се насочва към него.

Зверчето не го преследваше с предишната бързина навярно защото беше все още занесено от опиянението си пред пламъците. Но все пак вървеше след него.

След като пресече празния паркинг по диагонал, Томи достигна ъгъла на магистралата Пасифик Коуст и улица Авокадо, плъзна се по последния участък кал като кънкьор по замръзнало езеро и скочи от банкета в стигащата до глезена вода в канавката на кръстовището.

Изсвири автомобилен клаксон. Изскърцаха спирачки.

Томи не беше обърнал внимание на движението, защото гледаше назад през рамо, а и внимаваше да не се препъне. Когато изненадано вдигна глава, забеляза някакъв ярко боядисан форд пикап там, като че ли се бе появил с вълшебство — пуф! — от друго измерение. Зашеметяващият пикап закова спирачки, секунда преди да го достигне, залюля се на ресорите си, но Томи не можа да се спре и с всички сили се блъсна в бронята, завъртя се пред предницата и падна на настилката.

Като се държеше за пикапа, той веднага се надигна от асфалта.

Шантавата украса не беше хипарска проява, както изглеждаше на пръв поглед, а по-скоро опит пикапът да се превърне в модернистичен джубокс с изображения на подскачащи газели сред стилизирани палмови клонки, струящи ярки сребърни мехури на лъскавочерен фон и светещи златни мехури на яркочервен фон, когато вратата откъм страната на шофьора се отвори, нощта се огласи от класическо парче в изпълнение на оркестъра на Бени Гудман.

Томи беше успял да се изправи, когато шофьорът дойде при него. Беше млада жена с бели обувки и нещо като престилка на медицинска сестра, върху която бе наметнато кожено яке.

— Хей, при теб всичко наред ли е?

— Да, добре съм — изхриптя Томи.

— Наистина ли?

— Да, естествено, остави ме на мира.

Той хвърли поглед на окъпания от дъжда паркинг.

Дребосъкът вече не го гонеше, а святкащите аварийни светлини на пикапа не можеха да пробият мрака. Томи не виждаше къде е съществото в момента, но беше сигурен, че е наблизо; навярно се движеше мудно, но сигурно скъсяваше разстоянието помежду им.

— Върви си — махна й той с ръка.

Момичето се поколеба:

— Но ти сигурно си…

— Върви си, побързай.

— … ранен. Не мога да те оставя…

— Махай се от тук! — вбесен повтори той, защото не искаше тя да се окаже в клопка между него и демона.

Отдръпна се от нея с намерението да пресече шестте платна на магистралата Пасифик Коуст. В момента нямаше движение с изключение на няколкото коли, спрели по на юг, чиито шофьори наблюдаваха горящия корвет.

Момичето го хвана здраво за ръката.

— Онова твоята кола ли беше?

— Господи, то идва!

— Какво идва?

— То!

— Какво?

— То! — Томи се опита да се откопчи от нея.

— Онова новият ти корвет ли беше? — повтори тя.

Едва сега той се досети, че я познава. Ами дали това беше русата сервитьорка. Беше му поднесла хамбургерите и пържените картофки тази вечер. В ресторанта от другата страна на магистралата.

В заведението бяха приключили работа за тази вечер и тя си отиваше вкъщи.

Томи отново изпита странното чувство, като че съдбата го носи по някаква стръмна писта, в края на която го очакваше неизвестността.

— Трябва да те прегледа лекар — настояваше тя.

Явно нямаше да успее да се отърве от нея.

А когато дребосъкът пристигнеше, нямаше да остави свидетел. Вече беше висок четиридесет и пет сантиметра и продължаваше да расте. С израстък по протежение на гърба, с по-големи нокти и по-дълги зъби. Щеше да разкъса гърлото й, да й смаже лицето.

Нежното й гърло.

Прекрасното й лице.

Томи нямаше време да спори с нея.

— Добре, отиваме на лекар, само по-скоро да се махаме оттук.

Тя го поведе за ръка, като че ли беше безпомощен старик, и двамата заобиколиха пикапа отдясно — от страната която беше най-близо до паркинга.

— Хайде, тръгвай с това проклето нещо! — настоя той, когато най-накрая се отскубна от нея.

Томи отвори дясната врата и понечи да се качи, но сервитьорката още стоеше пред шарената кола, смаяна от избухването му.

— Карай или и двамата ще умрем! — извика той отчаяно.

Погледна към празния паркинг, като че очакваше дребосъкът да се хвърли върху него от мрака и дъжда, но онова нещо още го нямаше, така че Томи се качи във форда.

Момичето се настани на шофьорската седалка и трясна вратата си едновременно с тази на Томи.

Тя изключи радиото и музиката на Бени Гудман заглъхна.

— Какво се случи там? Видях те да излизаш с гръм и трясък от булевард Макартър и…

— Ти глупава ли си, глуха ли си? Или и двете? — остро прекъсна въпросите й той. — Трябва да се махнем оттук веднага!

— Никой не ти е дал право да ми говориш по този начин! — Ясносините й очи гневно проблясваха от обидата.

Останал без думи от безсилие, Томи не успя да отговори нищо свързано.

— Дори да си ранен и уплашен, не бива да ми говориш така. Не е хубаво.

Той хвърли поглед през страничния прозорец към празния паркинг до тях.

— Не понасям грубияните — продължи тя.

Той преглътна яда си и се опита да говори по-спокойно.

— Извинявай.

— Никак не ти личи, че съжаляваш.

— Е, съжалявам.

— Добре, но не личи.

Томи си помисли, че за нея може би ще бъде по-добре той собственоръчно да я убие вместо да чака дребосъкът да свърши тази работа.

— Искрено съжалявам — повтори той.

— Наистина ли?

— Искрено, искрено съжалявам — настоя той.

— Така е по-добре.

— Можеш ли да ме закараш до някоя болница — предложи той просто за да я накара да потегли.

— Разбира се.

— Благодаря.

— Сложи си предпазния колан.

— Какво?

— Правилникът го изисква.

Косата й потъмняла и провиснала от дъжда, прилепваше към лицето; униформата й също беше прогизнала. Томи не биваше да забравя, че тя също се бе подложила на известни неудобства заради него.

Докато си слагаше предпазния колан и го закопчаваше, той продължи с възможно най-голямо търпение.

— Моля те, много те моля — ти изобщо не разбираш какво става…

— Тогава обясни ми. Не съм нито глупава, нито глуха.

За миг той изгуби дар слово, притиснат от невероятните събития от тази нощ, но после изведнъж всички се изсипа в дълъг истеричен изблик:

— Това нещо, тая кукла, някой я остави пред входа на къщата ми, а после конците се скъсаха и отдолу проблесна истинско око, зелено змийско око, имаше опашка на плъх, хвърли се върху главата ми иззад пердето; сигурно яде куршуми за закуска, освен това е и умна, пък и непрекъснато расте…

— Какво расте?

Чувството му за безсилие едва не го накара отново да стане груб.

— Дяволската кукла, онова пъргаво като плъх малко чудовище! То расте!

— Дяволската кукла чудовище? — Тя го изгледа подозрително.

— Да! — вбесен изкрещя той.

С едно влажно туп пищящият дребосък се блъсна в дясната врата на пикапа, само на сантиметри от главата на мъжа.

Томи изкрещя.

Момичето простена:

— Господи, Боже мой.

Дребосъкът явно растеше, а и ставаше все по-малко човекоподобен, отколкото при появяването си в кукленската си форма. Главата му се беше уголемила и деформирала, а блестящите зелени очи изпъкваха от дълбоките очни ябълки под неравното костеливо чело.

Момичето освободи ръчната спирачка.

— Изритай го от прозореца.

— Не мога.

— Смъкни го от прозореца!

— Как да го сваля, за Бога?

Ръцете на дребосъка също бяха претърпели метаморфоза — петте им завършека бяха нещо средно между пръсти и широки заоблени пипала на сепия. Държеше се здраво за стъклото с бледите смукала, каквито имаше и на ръцете, и на краката.

Томи нямаше никакво намерение да отваря прозореца за да смъкне нещото. В никакъв случай.

Блондинката включи на скорост. Настъпи газта с такава сила, като че се канеше да излети не само от пътя, но и от слънчевата система.

Ревът на мотора заглуши писъка на дребосъка, гумите бясно забоксуваха като че ли искаше да избяга възможно най-бързо не само от това място, но и от хлъзгавата настилка, но фордът не изскочи извън галактиката, а просто си остана на мястото, като изхвърляше фонтани дъждовна вода и с четирите си гуми.

Лигавата паст на демона беше широко отворена. Слузестия черен език противно потрепваше. Черните му зъби се опитваха да захапят стъклото.

Гумите накрая си намериха опора и пикапът полетя напред.

— Не го пускай да влезе — помоли момичето.

— Защо пък да го пускам?

— Не го пускай да влезе!

— Да не ме мислиш за откачен?

Фордът се носеше като ракета на север по магистралата Пасифик Коуст. На Томи му се стори, че с това ускорение като нищо могат да се изстрелят отвъд галактиката, а дъждът атакуваше предното стъкло със силата на артилерийски огън. Упоритият дребосък обаче си оставаше прилепен към стъклото.

— То се опитва да влезе — изстена тя.

— Така е.

— И какво иска?

— Мене — отвърна той.

— Защо?

— Изглежда съм го ядосал с нещо.

Цветът на зверчето още беше черен на жълти примеси, но коремът му, опрян в стъклото, беше изцяло жълт като гной. В долната му част се отвори една цепка и от там се показаха грозно гърчещи се пипала със смукала накрая, които също залепнаха за стъклото.

Светлината в пикапа не достигаше, за да види точно какво става, но Томи забеляза, че стъклото е започнало да пуши.

— Охо! — привлече вниманието й той.

— Какво?

— Започнало е да прогаря стъклото.

— Да го „прогаря“?

— Да го разяжда.

— Какво?

— Като с киселина.

Тя лекичко натисна спирачката и направи остър десен завой към входа на Нюпортския крайбрежен градски клуб.

Пикапът рязко се наклони надясно, а центробежната сила прилепи Томи до вратата и притисна лицето му към стъклото, от другата страна на което изхвърлените черва на дребосъка се гърчеха върху димящия прозорец.

— Накъде караш, за Бога?

— Към градския клуб — обясни тя.

— Защо?

— Трябва да сменим колата. Ще ни трябва камион — процеди тя.

Направи остър ляв завой към паркинга — маневра, която отдръпна Томи от вратата и от разлагащото се стъкло.

В този късен час на паркинга почти нямаше коли. На асфалтовата площадка бяха останали за през нощта само две-три превозни средства. Едно от тях беше товарен камион.

Тя насочи пикапа към каросерията на камиона и даде газ.

— Какво си намислила? — попита я Томи.

— Да се измъкнем.

В последния момент тя зави вляво от паркирания камион и профуча така близо, че изстърга старателно нанесената боя от калника на пикапа и откърти страничното му огледало. От триенето на металните части изхвърча порой от искри и дребосъкът се оказа заклещен между стъклото на пикапа и каросерията на големия камион. Нашарената ламарина се обели от удара, но дребосъкът се оказа по-издръжлив от форда… докато смукалата му не се отлепиха със звук, който Томи успя да чуе въпреки останалия шум. Стъклото на дясната врата се пръсна и парчета се поръсиха върху Томи. За миг се уплаши, че зверчето е паднало в скута му, после, когато подминаха камиона, той разбра, че са успели да го смъкнат от пикапа.

— Какво ще кажеш да се върнем и да прегазим проклетото нещо един-два пъти? — надвика тя фучащия през строшеното стъкло вятър.

Той се приведе към нея и извика в ухото й:

— По дяволите, не! Това няма да помогне. То ще се вкопчи в някоя от гумите ти, докато минаваш, и този път вече няма да се отървем. Ще изпълзи в шасито, ще го разпори, ще се провре през него, по един или друг начин ще се добере до нас.

— Тогава да се разкараме оттук.

В края на алеята пред градския клуб тя зави надясно по магистралата с такава скорост, че томи очакваше фордът да пукне гума или да се преобърне, но им се размина и тя натисна газта до края с много по малко уважение към ограниченията за скоростта, отколкото бе проявила по-рано по отношение на предпазните колани.

Томи очакваше всеки момент дребосъкът да се появи от бурята и да се хвърли върху тях. Продължи да не се чувства в безопасност, докато не пресякоха шосето Джамбърий и не започнаха да се спускат към нюпортското пристанище.

Дъждът влизаше през счупеното стъкло и го шибаше в лицето. Това не го тревожеше. Нямаше да се намокри повече.

При скоростта, с която се движеха, фученето на вятъра беше толкова силно, че никой от двамата и не направи опит за разговор.

След като преминаха моста над канала на плажа, вече на десетина километра от паркинга, където се бяха отървали от демона, блондинката накрая намали. Шумът от вятъра понамаля.

Тогава изгледа седящия до нея Томи, както се гледа извънземен — сякаш беше малко зелено човече, покрито с брадавици, с глава като диня, току-що слязло от летяща чиния.

Е, в интерес на истината, и собствената му майка го бе погледнала така, когато за пръв път й призна, че пише детективски романи.

Той нервно прочисти гърлото си и каза:

— Доста добра си на кормилото.

За негово учудване тя се усмихна.

— Наистина ли мислиш така?

— Всъщност направо си страхотна.

— Благодаря. И тебе си те бива.

— Мене?

— Каква каскада направи само с корвета!

— Много смешно, няма що!

— Полетът във въздуха не беше лош, но май нещо обърка приземяването.

— Съжалявам за пикапа ти.

— По тия места е така — загадъчно поклати глава тя.

— Аз ще платя за ремонта.

— Много си мил.

— Трябва да спрем и да закрием с нещо тоя прозорец.

— Нали трябваше да отидеш в болница?

— Нищо ми няма — увери я той. — Но дъждът ще ти съсипе седалките.

— Не се тревожи за това.

— Но…

— Те са сини — заяви тя.

— Какво?

— Седалките.

— Да, сини са. И какво от това?

— Не обичам синия цвят.

— Ами повредите?

— Свикнала съм с тях. Често нещо се поврежда или олющва.

— Често?

— Животът ми е богат на събития.

— Сериозно ли говориш?

— Научила съм се да живея с тях.

— Ти си странна жена.

Тя се усмихна благодарно.

Томи отново се почувства объркан.

— Как се казваш?

— Деливъранс^[1] — отвърна тя.

— Как?

— Деливъранс Пейн. П-е-й-н. родила съм се трудно, а майка ми има странно чувство за хумор.

Той не схвана веднага. После се досети.

— Аха.

— Хората ми казват просто Дел — продължи момичето.

— Дел. Не е лошо.

— А ти как се казваш?

— Туонг Фан — по инерция отвърна той и изведнъж се стресна. — Искам да кажа Томи.

— Туонг Томи?

— Не Туонг. Името ми е Томи Фан.

— Сигурен ли си?

— Съвсем сигурен.

— Странен човек си ти — поклати глава тя, като че ли това й доставяше удоволствие. Като че ли той й връщаше някакъв комплимент.

— През тоя прозорец наистина влиза много вода.

— Скоро ще спрем.

— Кой те научи да караш така, Дел?

— Мама.

— Майка ти сигурно е страхотна жена.

— Голям образ е. Кара състезателни коли.

— А моята майка за съжаление не — намръщи се томи.

— И скутери. И мотоциклети. Щом едно нещо има мотор, майка ми непременно иска да го подкара.

Дел спря на един червен светофар.

Двамата помълчаха малко.

Дъждът се изливаше, като че ли небето беше язовир, чиято стена току-що бе рухнала.

Дел наруши мълчанието:

— Значи… онова нещо… Значи то беше дяволската кукла, пъргавото като плъх малко чудовище. Нали?