Дийн Кунц
Тик-так (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Под покрива на смълчаната и неподвижна въртележка сред табуна замръзнали дървени кончета, Томи и Дел откриха двуместна каляска с гравирани орли по стените. Радваха се, че за малко са се измъкнали от дъжда и че имат възможност да си отпочинат.

Обикновено покриваха въртележката, когато не работеше, но тази вечер я бяха оставили открита.

Скути безшумно започна да кръстосва между кончетата и заобиколи издигнатия подиум, явно поел ролята на куче пазач, готово да ги предупреди, ако демонът се появи предрешен като самарянин или в друга маскировка.

Увеселителният парк Балбоа, за който се твърдеше, че бил центърът на туристическия бизнес на полуострова, обхващаше площта на няколко пресечки по Еджуотър Авеню и пешеходната алея на изток от Мейн Стрийт, където не се допускаха автомобили. От двете страни на Еджуотър имаше множество магазинчета за подаръци, пицарии, масички за сладолед и ресторанти, безистени с видеоигри, щандове за наемане на лодки, подвижни лавки, виенско колело, въртележката, на която бяха седнали Томи и Дел, докове на различни компании, които предлагаха разходки с гидове. Всички места гледаха към огромното пристанище и островите зад него.

През пролетта, лятото и есента — а и през всеки топъл зимен ден — туристите и любителите на слънчевите лъчи се разхождаха по крайбрежния булевард, почиваха си от тихоокеанския сърф и от плажовете на отсрещния край на тесния полуостров. Младоженци, по-възрастни двойки, привлекателни момичета по бикини, стройни и загорели младежи по шорти и деца тичаха или се пързаляха на летни кънки или скейтбордове сред престарели хора в инвалидни столове и бебета в колички, радваха се на слънчевите отблясъци върху водата, похапваха сладолед, пуканки и сладкиши. Смехът и радостните възгласи се смесваха с музиката от въртележката, с пърпоренето на лодките и безкрайната какафония от електронни звуци, идващи от безистените с игрите.

Тази бурна ноемврийска сутрин в два и половина часа местата за развлечение бяха пусти. Единствените звуци идваха от дъжда, който барабанеше глухо по покрива на въртележката, звънтеше по месинговите стълбчета от външната страна на кончетата, плющеше по фестоните на отпуснатите пластмасови флагчета и се оттичаше по листата на палмите на крайбрежния булевард от двете страни. Беше безрадостна музика — отчаян, лишен от мелодия химн на самотата.

Магазините и местата за развлечение бяха със спуснати кепенци и само тук-там светеше по някоя охранителна лампа. През лятото заедно с неоновите светлини и мигащите фасади на игралните зали и пързалките, старите бронзови улични лампи с матовите си глобуси — някои кръгли, а повечето във вид на урни с украшения отгоре — светеха привлекателно и романтично; тогава всичко блестеше ярко, включително и огледалната повърхност на пристанището; целият свят изглеждаше искрящ и бляскав. Но сега светлината от лампите бе странно мрачна и студена, едва мъждукаща, за да отблъсне смазващата тежест на ноемврийската нощ.

Дел извади един пълнител за карабината от джоба на спортното си яке и промърмори:

— Ето. Изстреля само един пълнител, струва ми се.

— Аха — кимна Томи, като сниши гласа си като нейния.

— Дръж я винаги заредена.

— Горките хора там — кимна той назад тъжно, докато вкарваше пълнителя в мосберга. — Каква ужасна смърт.

— Ти не си виновен — успокои го тя.

— Ако не бях аз, те нямаше да бъдат там и нещото нямаше да дойде.

— Това е неприятно — съгласи се тя, — но ти просто се опитваше да оцелееш и пазеше живота си, когато те се намесиха.

— И все пак.

— Ясно, писано им е било да си отидат по неестествен начин от този свят. Ако чудовището в облика на дебелака не ги беше спипало, те пак биха си отишли по някакъв неестествен начин. Това е нещо като спонтанно запалване. Или като среща с вампир.

— Вампир ли? — Точно сега на него не му беше до странностите й, така че смени темата. — Къде, по дяволите, си се научила да стреляш така? Пак ли от страхотната си майка?

— От баща ми. Той научи и мама, и мене — искаше да сме подготвени за всичко. Мога да стрелям с пистолети, револвери, пушки, автомати. Мога да боравя с узи, като че ли съм родена с него и…

— Узи?

— Да. А що се отнася до хвърлянето на нож…

— Хвърляне на нож ли? — Томи усети, че беше повишил глас.

— … достатъчно добра съм, за да си изкарвам хляба в Лас Вегас или дори в цирка, ако не наложи — продължи Дел докато смъкваше ципа на друг джоб и вадеше шепа патрони за магнума. — За жалост, не съм и наполовина толкова добра във фехтовката, колкото бих искала да бъда, макар че — трябва да призная — съм отлична в боя с тояга.

— И баща ти е умрял, когато си била на десет години? — изумено вдигна вежди Томи. — Научил те е на всичко това още докато си била малко дете?

— Аха. Излизахме в пустинята около Лас Вегас и стреляхме до побъркване в бутилки от сода, консервени кутии и плакати от стари филми като „Дракула“ или „Чудовището от Черната лагуна“. Беше голям кеф.

— И за какво, за Бога, те подготвяше той?

— За бъдещите ми срещи.

— За срещите ти ли?

— Това беше негова шега. Всъщност ме подготвяше за необикновения живот, който беше сигурен, че ще водя.

— И откъде би могъл да знае?

Вместо да отговори на въпроса, Дел продължи:

— Истината обаче е, че благодарение на усилията на татко никога не съм имала проблеми при срещите си с момчета.

— Сигурно. Според мене би трябвало да се срещнеш с побъркания психиатър д-р Лектър от „Мълчанието на агнетата“, за да се почувстваш неловко.

Като натика последните два патрона в 44-калибровия магазин на магнума, тя заяви:

— Но татко страшно ми липсва. Той наистина ме разбираше… а това се удава на малко хора.

— Аз поне се опитвам — увери я Томи.

Скути, който не бе спрял да изпълнява стражевите си функции, дойде при Дел, сложи глава в скута й и изскимтя, като че ли бе доловил мъката и чувството за загуба в гласа й.

Томи вдигна глава.

— Как може едно малко дете да държи такъв пистолет и да стреля с него? Откатът…

— Е, разбира се, в началото опитах с въздушна пушка и въздушен пистолет, после с 22-и калибър — махна с ръка тя, щракна заредения пълнител на израелския пистолет. — При упражненията с пушка или карабина татко ми слагаше мека ватена подплата на раменете, навеждаше се да ме прегърне и държеше пушката заедно с мене. Искаше да познавам и по-мощните оръжия, така че да свикна с тях още от най-ранна възраст и да не ме плашат, когато дойде времето за тях. Той умря, преди наистина да съм овладяла големите оръжия, така че мама продължи уроците.

— Жалко, че не е успял да те научи как се приготвят бомби — с престорена тревога забеляза Томи.

— Добре се оправям с динамита и с повечето пластични експлозиви, макар че те не са основни средства при самозащитата.

— Баща ти терорист ли беше?

— Ни най-малко. Смяташе всички политически актове за глупост. Беше много миролюбив човек.

— И просто така си е държал динамит вкъщи, за да се упражнява в приготвянето на бомби.

— Обикновено не.

— Само по Коледа, а?

— Исках да се усъвършенствам в техниката на изготвяне на експлозивите не толкова за да правя бомби, колкото за да ги обезвреждам.

— Задача, с която животът ни сблъсква едва ли не всеки месец — саркастично отбеляза Томи.

— Не — отсече тя. — Налагало ми се е да го правя само два пъти.

На Томи му се искаше да повярва, че всичко това е само шега, но реши да не се задълбочава. Умът му беше претоварен с новите разкрития за нея и както беше уморен, не намираше нито физически, нито психически сили да открива още от опасните й умения.

— А аз си мислех, че моето семейство е странно.

— Всички си мислят, че семействата им са странни — заяви Дел и почеса Скути зад ушите, — но това е просто защото… защото стоим по-близко до хората, които обичаме и сме склонни да ги наблюдаваме като през лупа, през дебелите лещи на чувствата си — затова преувеличаваме ексцентричността у тях.

— Не е така при тебе обаче — тръсна глава той. — С лупа или без лупа, семейството ти наистина е доста шантаво.

Скути се върна към охранителните си функции — тръгна безшумно да обикаля между неподвижните дървени кончета.

Дел вдигна глава, докато затваряше джоба, от който беше извадила мунициите.

— Може би вашите имат някакви предразсъдъци по отношение на блондинките, но като се убедят на какво съм способна, ще се научат да ме харесват.

Благодарен, че тя не можеше да види как се изчервява в тъмнината, Томи отвърна:

— Хайде да зарежем оръжейните ти умения. Я ми кажи можеш ли да готвиш? Това е най-важното за семейството ми.

— Да де, нали сте фамилия на борчески настроени пекари! Е, научила съм много от близките си. Татко обра доста награди по приготвяне на чили в Тексас и Югозапада, а мама е завършила готварската академия „Гордън Блу“.

— Докато е била балерина ли?

— Веднага след това.

Той погледна часовника си — беше 2.37.

— Най-добре ще е отново да тръгваме.

От далечината долетя воят на нова сирена.

Дел се заслуша и се увери, че сирената приближава към тях.

— Да почакаме още малко. Ще ни трябва нова кола, а на мен никак не ми се ще да си играя с кабелите, когато улиците наоколо са препълнени с ченгета.

— Ако стоим прекалено дълго на едно място…

— Засега сме добре. На тебе спи ли ти се?

— И да можех да си легна, нямаше да заспя.

— Но очите ти сигурно се затварят за сън?

— Така е — кимна той, — но ще се оправя.

— А и вратът те боли толкова, че едва повдигаш глава, нали? — продължи тя, като че ли усещаше болката му.

— Мога да издържа. Не се тревожи за мене. — Той помасажира с една ръка тила си, като че ли така можеше да изтръгне болката от себе си.

Тя каза нежно:

— Уморен си до смърт, миличкият ми. Я се обърни гърбом и ми дай възможност да те пообработя малко.

— Какво си намислила? — разтревожено се размърда Томи.

— Мръдни си малко задника, любителю на тофу, хайде — побутна го тя с бедрата си.

Каручката зад кончетата беше тясна, но той съумя да се извърне достатъчно, за да може тя да разтрие раменете и тила му. В нежните й ръце се криеше учудващо голяма сила и макар понякога да го натискаше доста енергично, Дел наистина съумя да облекчи болката.

Той доволно въздъхна:

— А на това кой те научи?

— Това просто е природна дарба. Знам си го, също като рисуването.

За кратко настъпи тишина, прекъсвана само от слабите стенания на Томи, когато Дел откриваше нов възел на напрежение у него и бавничко го караше да се отпуска.

Прилежният Скути отново премина покрай тях по ръба на платформата — черен като самата нощ и безшумен като призрак.

Докато прекарваше пръсти нагоре-надолу по тила на Томи, Дел попита:

— Тебе отвличали ли са те някога извънземни?

— О, Господи! — прошепна той.

— Какво има?

— Пак ли почваш? Не, разбира се, че не са ме отвличали. А ти пак започваш да говориш странни неща.

— Значи не вярваш в извънземния разум?

— Вярвам, че космосът е огромен и теоретично погледнато би трябвало да съществуват още много планети, населени с интелигентни същества.

— Тогава какво е странното?

— Но не вярвам, че биха си направили труда да изминат целия път през галактиката, за да отвличат хора, да ги вмъкват в летящите си чинии и да изследват половите им органи.

— Те не изследват само половите органи.

— Знам, знам. Случва се да отведат похитените хора в Чикаго и да ги почерпят с бира и пица.

Тя го изгледа строго.

— Ставаш саркастичен, а?

— Ами да, съвсем мъничко.

— Не ти отива.

— Слушай, за извънземните същества с по-високо ниво на интелигентност от нашето, намиращи се с милион години напред в еволюцията си, ние навярно няма да представляваме никакъв интерес… а още по-сигурно е, че няма да изразходват толкова много сили и средства да тормозят група обикновени граждани.

Сега Дел започна да разтрива кожата на главата му.

— Лично аз вярвам в отвличанията.

— Това не ме учудва.

— Вярвам, че те се тревожат за нас.

— Пришълците?

— Точно така.

— И защо трябва да се тревожат за нас?

— Защото ние сме много неуравновесена цивилизация — объркани, със склонност към самоунищожение. Струва ми се, че извънземните искат да ни просветят.

— Като изследват половите ни органи? Тогава и типовете, които се блъскат около дансингите в заведенията със стриптийз, всъщност искат да помогнат на момичетата от сцената да се просветят.

Дел започна да масажира челото му с леки кръгови движения.

— Ти си ми такъв умник.

— Нали пиша детективски романи.

— А може и да си бил отвлечен някога, а? — предположи тя.

— А, не.

— Ти и без това нямаше да си спомниш.

— Щях да помня — увери я той.

— Но не ако пришълците не са го искали.

— Това просто е игра на отгатване, но бас държа — мислиш си, че ти самата си била отвличана.

Тя престана да масажира челото и обърна лицето му към себе си. Мърморенето й премина в съзаклятнически шепот.

— А ако ти кажа, че има няколко нощи, от които ми се губят часове, като че ли временно съм загубила съзнание? Всички отвличани от извънземни съобщават за подобна загуба на памет, все едно, че преживяванията им са били изтрити или потиснати.

— Дел, миличка моя чалната Дел, не се обиждай, разбери, че го казвам с най-добри чувства — никак не бих се учудил, ако ми съобщиш, че си имала по няколко такива часове всеки ден от седмицата.

Тя озадачено вдигна рамене.

— Че защо би трябвало да се обиждам?

— Няма значение.

— Както и да е, не ми се случва всеки ден от седмицата, а само един-два пъти годишно.

— А виждаш ли призраци? — опита да се пошегува той.

— Защо намесваш призраците?

— Вярваш ли в тях?

— Да, дори съм срещала един-два — радостно кимна тя.

— А какво мислиш за лечебните свойства на кристалите?

Тя убедено тръсна глава.

— Те не могат да те излекуват, но могат да те накарат да мобилизираш психическите си сили.

— Извънтелесните изживявания, когато душата се отдели от тялото и хуква, където й харесва?

— Сигурна съм, че такива неща не са невъзможни, но аз харесвам прекалено собственото си тяло, за да пожелая да го напусна дори за малко.

— Виждането от разстояние?

— Това е лесно. Избери си един град.

— Какво?

— Каже името на някой град.

— Фрезно — реши той.

Тя заяви с лъчезарна самоувереност.

— Мога да ти опиша всяка стая в което и да е здание на Фрезно — където, между другото, никога не съм била — и ако отидем до там с кола утре, ще видиш, че всичко е точно както казвам.

— А какво ще кажеш за Снежния човек?

Тя покри устата си с ръка, за да не прихне.

— Ти си такъв глупчо, Туонг Томи! Историите за Снежния човек са пълни дивотии, измислени от жълтия печат, за да продават повече вестничета на лековерните тъпаци.

Неочаквано и за себе си Томи я целуна.

Тя отвърна на целувката. Всъщност целуна го по-добре, отколкото някой го бе целувал през целия му живот. Явно имаше талант за това, както за хвърлянето на ножове.

Когато накрая задъхани се отделиха един от друг, Томи заяви:

— Никога не съм срещал човек, който дори и малко да прилича на тебе, Деливъранс Пейн… и не съм сигурен това хубаво ли е или е лошо.

— Едно нещо е сигурно. Ако някоя друга жена ти се беше притекла на помощ и те беше измъкнала от горящата ти кола, нямаше да доживееш и половината от времето досега.

Това безспорно беше вярно. Никоя друга жена, никой друг от неговите познати не би реагирал с такова самообладание, когато демонът се блъсна в прозореца и се вкопчи в стъклото с противните си смукала. Никой друг не би могъл да кара по тоя каскадьорски начин, за да откачи гнусния звяр от пикапа; навярно и никой друг не би приел така сериозно и трезво без каквито и да е възражения историята на Томи за дяволската кукла.

— Това, което наричат съдба, не е измишльотина — увери го тя.

— Предполагам, че не е.

— Тя съществува. Съдбата. Но не е написана на камък. На духовно равнище, съвършено несъзнателно, ние си изграждаме съдбите сами.

У Томи се бореха смайване и радост; чувстваше се като дете, което току-що е получило подарък и изгаря от нетърпение да го разопакова.

— Това сега не ми звучи така шантаво, както би ми се сторило преди час-два.

— Разбира се. Предполагам, че неусетно си се превърнал в моя съдба.

За това Томи нямаше отговор. Сърцето му биеше лудо в гърдите. Досега не се беше чувствал така. Дори да разполагаше с компютърна клавиатура пред себе си и време да поразмисли, пак нямаше да успее да изрази чувствата си с думи.

Но радостното настроение на Томи и чувството му за лекота се изпариха, когато някаква особено тревожна тръпка се плъзна по гръбнака му. Той потрепери.

— Студено ли ти е? — попита го Дел.

— Не.

Както понякога се случва по крайбрежието, температурата на въздуха бе спаднала изведнъж след полунощ и сега отново се бе позатоплило. През деня морето акумулираше топлината от жаркото слънце и след мръкване постепенно я отделяше.

Томи отново усети тръпката по гръбнака си и обясни:

— Причината не е в студа. Това е някакво особено чувство…

— Ооо, обичам странните чувства.

— … може би предчувствие.

— Предчувствие? С всяка минута ставаш все по-загадъчен, Туонг Томи. Предчувствие за какво?

Той притеснено отклони поглед по сенчестите очертания на дървените кончета.

— Не съм… съвсем… сигурен…

Тогава изведнъж усети, че болката и сковаността във врата и раменете се бе изпарила и учудено я изгледа.

— Ама масажът ти беше страхотен!

— Моля, пак заповядай.

Въобще Томи се чувстваше значително по-добре. Вече не му се спеше, а очите не го смъдяха. Усещаше се напълно буден, беше по-енергичен и готов за действие.

Скути изведнъж завря глава помежду им и заскимтя уплашено.

— Идва — заяви Дел и се изправи в каручката.

Томи сграбчи мосберга от пода.

Дел вече се промъкваше между кончетата, но се придържаше близо до края на платформата, за да вижда по-добре пешеходната алея.

Томи заобиколи едни по-едър черен жребец с оголени зъби и див поглед и се озова до нея.

Застанал нащрек и съвършено неподвижно, като ловджийско куче, дебнещо фазан, Скути се взираше на изток по осветеното Еджуотър Авеню, покрай агенцията за лодки под наем „Хвърлена котва“ и „Истинските пристанищни маршрути“, към парка Балбоа. В тази поза много приличаше на вкаменените животни от въртележките, които очакваха утрото и първите посетители, за да оживеят.

— Да се махаме оттук — прошепна Томи.

— Чакай.

— Защо?

— Искам да огледам по-добре. — Дел посочи уличната лампа с трите глобуса, покрай която би трябвало да мине демонът. Беше снишила глас и думите й едва се чуваха.

— Но аз не искам да оглеждам по-добре.

— Е, нали сме въоръжени. Можем пак да го улучим.

— Този път може да не ни излезе късметът.

— Скути може да се опита да го заблуди.

— Искаш да кажеш да му отвлече вниманието, докато се измъкнем.

Дел не отговори нищо.

С щръкнали уши и вирната глава Скути явно беше готов да изпълни всяка задача, която господарката му пожелаеше да му възложи.

А може би кучето щеше да надбяга съществото. Макар демонът, превъплътен в дебелия им преследвач, да беше свръхестествено същество — безсмъртно недостижимо — то, изглежда, също се подчиняваше на някои от законите на физиката и затова куршумите с голям калибър бяха в състояние да го забавят; следователно можеше да се приеме, че то ще се движи по-тромаво и по-бавно от Скути, който беше по-дребен и по-пъргав и по природа беше по-бърз.

— Кучето няма да накара съществото да се отклони от пътя си — прошепна Томи. — Дел, то не се интересува от кучето. Иска единствено мене… а може би вече и тебе.

— Шшшт! — прекъсна го тя.

На бледата светлина от близкия матов глобус можеше да се забележи, че дъждовните капки са се превърнали в лапавица. Бетоненият тротоар блестеше като заледен.

Отвъд светлината дъждът бе добил цвета на старо злато, а по-нататък постепенно преминаваше в пепелявосиво; от сивотата се появи дебелакът, който бавно вървеше по средата на пешеходната алея.

Скути, който стоеше от страната на Томи, трепна, но не издаде звук.

Стиснал карабината с двете си ръце, Томи се приведе още по-ниско зад жребеца от въртележката.

От другата страна на надигналото се за скок дървено конче Дел също се сниши и наблюдаваше изпод конския врат какво прави демонът.

Като дирижабъл, който се плъзга малко преди окончателно да спре, без да шляпа из локвите по паважа, дебелакът по-скоро се носеше по въздуха, отколкото по земята.

Томи усети ледени тръпки, като че нощта захладня, сякаш демонът излъчваше арктически хлад, способен да прогони излъчваната от морската вода насъбрана през деня топлина.

В началото самарянинът беше само неясен силует сред сивата маса на дъжда, но постепенно, с приближаването си към лампата, започна да се вижда по-ясно. Беше малко по-едър от преди, но все пак не достатъчно голям, колкото би изглеждал, ако наистина бе изял двама души.

Като си даваше сметка колко абсурдно беше да се опитва да си обясни логично биологията на едно свръхестествено същество, Томи отново се запита дали не бе изгубил и малкото останал му разум.

Призрачното същество все още носеше шлифера, макар дрехата вече да бе надупчена и разпокъсана от куршумите. Качулката се беше смъкнала и се диплеше около врата му, като оставяше главата открита.

Лицето на нещото беше на човек, но имаше нечовешки сурово изражение, което навярно вече нямаше да се промени; очите му, поне отдалеч, също изглеждаха човешки. Това беше същият кръглолик дебелак, който бе спрял, за да помогне на Томи при катастрофиралия корвет. Разумът и душата на дебелака обаче отдавна ги нямаше и нещото, вселило се в тялото му, беше въплъщение на такава чиста злоба и свирепа жестокост, че истинската му същност прозираше и през разтеглените за усмивка устни.

Когато нещото излезе в най-осветеното от бледата светлина място, на не повече от петнайсет метра, Томи забеляза, че то хвърля три отчетливи сенки, след като можеше да се очаква, че то — също като вампирите — не би трябвало въобще да има нито една. За миг Томи си помисли, че трите сенки са странно изкривените отражения на трите глобуса на старата улична лампа, но след това забеляза, че се простират по влажната настилка под друг ъгъл.

Върна поглед към лицето на съществото и забеляза как подпухналите му черти се изменят. Върху закръгленото тяло се появи далеч по-слабо и съвсем различно лице — носът стана ястребов, челюстите изпъкнаха, а ушите прилепнаха съвсем плътно към черепа. Подгизналите от дъжда кичури гъста черна коса се накъдриха в отпуснати букли. Тогава трето лице замени второто — лицето на по-възрастен мъж с късата сива коса и подстрижката на кадрови старшина от армията.

Докато гледаше как кръглото лице на самарянина се връща отново, Томи ужасен разбра, че останалите две лица бяха на нещастниците, които съществото бе погубило преди малко във вътрешния двор на съседната къща. Той неудържимо затрепери и се уплаши да не би съществото да открие местонахождението му по звука на тракащите му зъби, който дори трополенето на дъжда не можеше да заглуши.

Чудовището се приближи до най-осветеното място и спря там. Очите му ту ставаха тъмни и човешки, ту лъчистозелени и извънземни.

Скути се беше свил до крака му, така че Томи усети как и кучето трепери.

От средата на пешеходната алея съществото огледа местата за развлечение, като започна от въртележката, издигната половин метър над асфалта и частично закрита от ниска зелена ограда от железни пръти. Ужасните очи, ярки и зли като на змия, сякаш се впиха в Томи и той усети неистовия глад на звяра.

Старата въртележка бе изпълнена със сенки, повече на брой от ездачите, които десетилетия наред се бяха возили на въртящите опашки кончета, така че изглеждаше малко вероятно Томи, Дел и Скути да бъдат забелязани в черното си прикритие, тъй като не помръдваха. Но все пак омразният демон виждаше света през необикновени очи и Томи беше убеден, че ги е забелязал с лекотата, с която би ги видял, ако стояха на слънце по пладне.

Погледът на съществото обаче се отклони от тях. Демонът внимателно огледа плажния павилион за закуски, после обърна глава на север, към пешеходната алея, виенското колело и компанията за даване на лодки под наем.

Знае, че сме наблизо, помисли си Томи.

Срещу издигнатата платформа на въртележката се извисяваха пищни палми, които украсяваха една открита тераса за вечеря с изглед към доковете и пристанището зад тях. Демонът обърна гръб на кончетата и огледа неподвижно закрепените маси, пейките, кофите за смет, празните стойки за велосипеди и мокрите дървета.

На терасата имаше още две лампи с по три глобуса, които допълнително осветяваха пейзажа, макар че в тази странна нощ всяка светлина изглеждаше недостатъчна и бледа. И все пак бе достатъчна за демона, който с един поглед установи, че плячката му не е там. Вся пак той загуби доста много време в изучаване на терасата, като че ли не вярваше на очите си, като че ли смяташе Томи и Дел за способни, като хамелеоните, да се притаят и да се слеят с околната среда.

Накрая чудовището отново погледна на запад по пешеходната алея и още веднъж насочи вниманието си към въртележката. Лъчистият му поглед за малко се задържа върху потъналите в сенки кончета, преди да се обърне на изток, към пътя, по който бе дошло, сякаш подозираше, че може да е подминало скривалището на жертвите си.

Изглеждаше объркано. Безпокойството му беше осезаемо, почти като мирис. Нещото усещаше, че са наблизо, но все още не ги беше надушило или както там възприемаше сигналите от околната среда.

Томи беше затаил дъх. Издиша го и пое бавно въздух с отворена уста, уплашен, че ако вдиша прекалено рязко, веднага ще привлече вниманието на съществото.

Интересно, нещото бе открило следите им на разстоянието от много мили до пекарната „Сайгон в Новия свят“, а по-късно отново ги бе намерило в къщата на Дел. Сега изглеждаше много странно, че не ги усеща само на петнайсетина метра разстояние.

Съществото се обърна към въртележката.

Томи отново затаи дъх.

Змиеокият дебелак вдигна дундестите си ръце и ги задвижи в кръг с изпънати длани, като че ли триеше мръсно стъкло.

Търси психически контакт, някакъв знак от нас, опитва се да ни види по-ясно, помисли си Томи.

Той стисна мосберга още по-здраво.

Кръг след кръг, кръг след кръг, бледите ръце се движеха като радарни антени и търсеха сигнал.

Тик.

Так.

Томи почувства, че времето и късметът им са вече на привършване, че нечовешките сетива на демона ще уловят тяхното излъчване всеки миг.

Една чайка размаха криле и се спусна над тях от мрака на пристанището, стрелна се покрай бледите ръце на демона и отново се извиси към черната висина, откъдето бе дошла.

Съществото сви длани.

Чайката отново се спусна, а крилата й разцепиха студения въздух и дъжда в зашеметяващо салто мортале. Сияйна като духа на сребристата светлина, тя пак прелетя покрай вдигнатите ръце на демона, после се извиси към небето на плавни спирали.

Странното нещо вдигна глава към птицата и се обърна да проследи полета й в небето.

Явно се случваше нещо важно, нещо загадъчно и съдбовно, но Томи не разбираше какво.

Погледна към Дел да види нейната реакция, но вниманието й оставаше приковано върху демона и той не успя да види лицето й.

Опрял хълбок до крака на Томи, лабрадорът трепереше.

Чайката направи кръг над пристанището и за трети път се спусна към увеселителния парк. Като полетя само на метър-два над пешеходната алея, тя пикира покрай демона и се загуби сред магазините и безистените на изток.

Змиеокото чудовище с явен интерес проследи с напрегнат поглед чайката. Непрекъснато свиваше и отпускаше дундестите си длани, като че ли даваше израз на някакво смущение и гняв. От небето, западно от виенското колело, долетя пърхане на много крила — десетина чайки се спуснаха като ято.

Демонът се извърна към тях.

Като прекъснаха стремглавото си спускане само на няколко метра над земята, чайките се подредиха след водача си, завтекоха се към демона, после се разделиха на две групи, които го заобиколиха, и изчезнаха на изток по Еджуотър Авеню. Нито една не изграчи и не изпищя по обичайния за тях начин; само плющенето на крилата им наруши зловещата тишина.

Запленено и любопитно, съществото се обърна на изток да проследи полета им.

Направи крачка след тях, после още една, но изведнъж спря.

Оскъдната мразовита светлина от лампите се отразяваше в белия като лапавица дъжд.

Демонът направи още една крачка на изток. Спря. Спря да се поклаща.

Лодките от близките докове се люшнаха върху надигащия се прилив и въжетата на платната заскърцаха от триенето в металните мачти.

Нещото отново насочи вниманието си към въртележката.

От запад се разнесе нов, по-различен от блъскането на дъжда шум, който бързо се усилваше.

Чудовището се обърна към виенското колело, вирна глава и се взря в бездънното черно море, като вдигна дундестите си бели ръце — или търсеше източника на шума, или се готвеше за нападение.

От тъмнината над пристанището отново се спуснаха птици, вече не десетина, а сто, двеста, триста — чайки, гълъби, лястовици, косове, врани и ястреби, дори няколко огромни и със страховит праисторически вид сини чапли. От хищно разтворените им човки обаче не излизаше звук; реката от пера и блестящи очички, която се изля върху виенското колело по пешеходната алея, раздели се на два потока, за да заобиколи демона, а после пак се сгъсти в огромна, вълнуваща се маса, за да изчезне на изток между магазините и безистените. Но след тях прииждаха нови и нови — стотици хиляди птици, като че ли от небето вечно щяха да валят дъжд и птици. Барабаненето на обезумелите крила, които се блъскаха в твърдите предмети със страхотна сила, приличаше на тътена при земетресение.

На въртележката Томи чувстваше вибрацията от крилата, налягането върху лицето и смаяните си очи; тъпанчетата вибрираха с птичия ритъм и му се стори, като че ли не само звукът, но и самите крила пърхат вътре в главата му. Из влажния въздух се носеше лекият амонячен мирис от мокрите крила.

Спомни си нещо, което Дел бе казала по-рано: Светът е пълен със странни неща. Ти не гледаш ли филми за необяснимото?

Томи се чувстваше учуден и объркан от спектакъла с птиците, а Дел, напротив, като че бе наясно какво става и за нея сякаш нямаше нищо свръхестествено и необяснимо.

Безкрайното ято, прилитащо покрай него, отвлече вниманието на демона и той отклони поглед от виенското колело и се обърна на изток, където птиците изчезваха в нощта покрай шатрите на парка Балбоа. Той се поколеба. Направи крачка натам. Спря се. Направи още една крачка.

Накрая чудовището като че ли реши — крилатото посещение е знак, който не бива да се пренебрегва — и побягна, подтиквано от птиците, прелитащо покрай него, тласкано отзад от безбройните пернати. Раздраният шлифер се развя като големи парцаливи крила, но нещото си остана на земята, тласкано на изток от птиците и техните сенки.

Измина минута, откакто нещото изчезна в нощта, а птиците продължаваха да се спускат от бурното небе на запад, над виенското колело, да се носят по дължината на Еджуотър Авеню покрай въртележката и да изчезват на изток. Постепенно ятото намаля, докато останаха само няколко коса, две чайки и една-единствена синя чапла, висока поне метър.

Косовете рязко изоставиха безразборния си полет на изток, закръжиха в спирала над терасата сякаш се биеха, после паднаха на пешеходната алея и запърхаха като зашеметени върху влажния бетон.

Двете чайки се спуснаха към настилката, пристъпиха тромаво напред, запляскаха с крила, кряснаха тревожно, с клатене закрачиха в кръг, явно замаяни и объркани залюляха глави.

Дългокраката чапла, която иначе беше грациозно създание, в този миг изглеждаше тромава и непохватна. С несигурни стъпки тя премина от алеята към терасата и закръжи около стволовете на палмите с провесена глава, като че ли мускулите не можеха да крепят главата й — държеше се като пияна.

Един по един косовете спряха да пърхат, изправиха се на крака, изтърсиха се, разпериха крила и се издигнаха във въздуха.

Двете чайки също се съвзеха. Окопитиха се и се вдигнаха към тъмното небе над пристанището.

Чаплата възстанови равновесие и подскочи върху една от масите на терасата. Там застана права, вдигна високо глава и се огледа на всички страни сякаш с учудване откриваше, че се е озовала тук. После и тя се издигна във въздуха.

Томи пое дълбоко студения въздух, издиша го и изумен възкликна:

— Какво, по дяволите, беше това?

— Птици — спокойно отвърна Дел.

— Знам, че това бяха птици. Не съм сляп. Но какво, по дяволите, правеха те?

Кучето се разтърси, изскимтя, отиде при Дел и се отри в нея, като че ли търсеше утеха.

— Добричкият ми Скути! — Тя се наведе и го почеса зад ушите. — Беше толкова тихичък и кротък, браво, момчето ми. Доброто кученце на мама!

Скути щастливо размаха опашка и изпръхтя.

После без следа от разнежвана Дел се обърна към Томи:

— По-добре е да се махаме оттук.

— Не отговори на въпроса ми.

— Ти все задаваш много въпроси.

— В момента имам само един — какво беше това с птиците.

Като пусна кучето и се изправи, тя подхвана шеговито:

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако почеша и твоите уши?

— Де, по дяволите, престани!

— Бяха само птици. Разтревожени от нещо.

— Не беше само това — не се съгласяваше той.

— Признавам, че изглежда малко странно, но не е толкова необяснимо, колкото си мислиш.

— Трябва ми точен отговор, а не метафизически брътвежи.

— Тогава ти ми отговори.

— Какво, за Бога, става тук, Дел, в какво съм се забъркал, защо е всичко това?

Вместо да отговори, тя предвидливо напомни:

— То може да се върне. По-добре да тръгваме.

Томи не остана доволен от смяната на темата, но примирено се измъкна от въртележката и се затътри в дъжда след момичето и кучето. Тримата слязоха по стъпалата към Еджуотър Авеню, покрай което преди това се бяха събрали хилядите птици.

Стигнаха до края на стената при металната преграда около платформата на въртележката, спряха и предпазливо огледаха павилионите за развлечения, на изток от които беше изчезнал демонът. Чудовището го нямаше никъде. Изчезнали бяха и птиците.

Скути поведе Томи и Дел към пешеходната алея.

Множеството разноцветни птичи пера лежаха на мокрия бетон или плаваха в локвите. Те бяха единствените материални доказателства за необикновената случка.

— Насам — посочи Дел и уверено тръгна на запад, в обратната посока на пътя, по който бе тръгнало нещото.

— Я ми кажи, ти да не би да си вещица, а? — неочаквано попита Томи.

— Не, разбира се.

— Това е подозрително.

— Кое? — вдигна вежди тя.

— Толкова прям отговор. Не е в стила ти.

— Аз винаги отговарям прямо. Ти просто не ме слушаш както трябва.

Докато минаваха между някаква игрална зала и агенцията за лодки под наем, между магазинче за сладкиши и изоставеното виенско колело, Томи уморено заяви:

— Дел, слушам те цяла вечер, но не съм чул и едно нещо, в което да има някакъв смисъл.

— Това показва единствено, че ушите тиса запушени. Препоръчвам ти да идеш на преглед при добър специалист по уши-нос-гърло. С целувките обаче си много по-добре, отколкото със слуха, любителю на тофу.

Той напълно беше забравил за целувката им на въртележката. Как можа да забрави целувката? Дори внезапното идване на демона, последвано от изненадващото нападение на птичето ято, не можеше да бъде достатъчно оправдание, че е забравил целувката.

Сега устните му пламнаха от спомена за нейните и той отново усети сладостта на нейния стрелкащ се език, като че ли все още беше в устата му.

Това, че тя спомена целувката, го остави безмълвен, неспособен да каже и дума.

Може би тя тъкмо това искаше.

Достигнаха виенското колело, на ъгъла на Еджуотър авеню и Палм Стрийт, и Дел се спря, сякаш не знаеше по кой път да продължат.

Точно пред тях Еджуотър още беше пешеходна алея, макар че се приближаваха към края на увеселителния парк.

Палм Стрийт се вливаше в кръстовището отляво. Макар по нея паркирането да не беше разрешено, по улицата можеха да се движат автомобили, тъй като тук се намираше пристанът на фериботите „Балбоа“.

В този час, естествено, по Палм Стрийт нямаше движение, защото фериботите не работеха нощем. На дока до платформата бяха няколко триместни плавателни съда, които се полюшваха от прилива и проскърцваха леко.

Биха могли да завият наляво по Палм Стрийт и да напуснат увеселителния парк по Бей Авеню, което се намираше на юг. Точно тук нямаше жилищни сгради, но с повечко късмет биха могли да открият една-две паркирани коли, които Дле да може да запали с кабелите.

Томи вече разсъждаваше като крадец. Или поне като съучастник и помощник на крадец. А може би блондинките — а за тази беше сигурно — упражняваха точно онова покваряващо действие, за което майка му открай време го предупреждаваше.

Не го беше грижа.

Но все още усещаше целувката.

За първи път се почувства сигурен в силите си, атрактивен и хладнокръвен като детектива от романите си Чип Нгуейн.

Зад крайбрежната алея се простираше булевард Балбоа, основната транспортна артерия на полуострова. Тъй като полицията без съмнение шареше насам-натам около мястото на стрелбата по на изток, Томи и Дел щяха да бъдат ясно забележима мишена по добре осветения булевард, където, по това време, сигурно щяха да бъдат единствените пешеходци.

Скути изръмжа и Дел вдигна глава.

— Онова отново идва насам.

За миг Томи не разбра за какво става дума, но после му стана пределно ясно. Той вдигна карабината и се завъртя на изток. По пешеходната алея не се виждаше никой, а въпреки дъжда и тъмнината погледът му стигна чак до въртележката и павилиона при входа на увеселителния парк.

— То все още не знае къде точно се намираме — продължи Дел, — но идва насам.

— Отново твоята интуиция ли ти го нашепва? — насмешливо попита той.

— Няма значение. Сега обаче ми се струва, че няма да успеем да му се из плъзнем.

— Значи трябва да намерим кола — реши Томи, като не изпускаше от поглед увеселителния парк в очакване зловещата фигура на тичащия към тях демон всеки миг да се материализира от мрака, вече без птиците и ужасно разгневен.

— Кола — не. Прекалено опасно е. Това означава да тръгнем към булеварда, където всяко улично ченге може да ни види и да реши, че сме подозрителни.

— Подозрителни? Какво толкова подозрително може да има двама души, тежко въоръжени, и с непознато куче, размотаващи се по улицата в три часа сутринта посред буря? — опита се да се пошегува той.

— Ще откраднем лодка — отсече Дел.

Думите й го накараха да отмести поглед от пешеходната алея.

— Лодка ли?

— Ще бъде забавно — обеща Дел.

Тя и Скути вече тръгваха и Томи хвърли последен поглед на изток към изоставените павилиони и въртележки, преди да се завтече след момичето и кучето.

До платформата за фериботите се намираше фирмата за лодки под наем „Балбоа“, която предлагаше на туристите леки лодки, малки моторници и гребни каяци.

Томи не знаеше как се управлява лодка, но беше сигурен че ще се оправи някак с моторница, а и не му допадаше идеята да гребе в тоя дъжд.

— Аз бих предпочел кола.

Дел и Скути изтичаха покрай отпуснатите ролетки на прозорците на фирмата и свърнаха от откритата алея. Спряха се между две тъмни бараки, после поеха към вълнолома.

Томи мина през една врата и също стъпи на вълнолома. Маратонките му бяха с гумени подметки, а по мокрите плочи се хлъзгаше.

Изглежда бяха попаднали в малък участък от пристанището, където пристаните се даваха под наем. Редицата лодки — някои от тях за излети, някои риболовни и няколко частни съда, които спокойно можеха да минат за яхти, бяха вързани една до друга под дъжда и едва-едва се виждаха на мижавата светлина от лампите.

Дел и Скути забързаха към единия край на вълнолома с двайсет места за връзване на лодки и разгледаха десетината лодки пред тях, докато накрая се спряха на елегантна бяла двупалубна яхта.

— Това става — каза Дел на Томи, когато го усети до нея.

— Шегуваш ли се? Смяташ да вземеш това? Че то е огромно!

— Не чак толкова. Модел блууотър 563, двайсет метра дължина, ширина четири метра и половина.

— Не можем да се справим с това чудо, трябва ни цял екипаж — смотолеви Томи, като в същия миг му се прииска тя да не улови паниката в гласа му.

— Ще се оправя чудесно — увери го момичето с обичайния си ентусиазъм. — Тези яхти са много симпатични и се управляват лесно като кола.

— Е, аз мога да шофирам, но не бих пробвал това нещо тук.

— Дръж! — Тя му подаде големия магнум и се отправи към блууотъра в края на вълнолома.

Томи подвикна след нея:

— Дел, почакай.

Като се спря за малко да отвърже въжето, тя отвърна:

— Не се безпокой. Тая „хубавица“ гази само половин метър, има вградено устройство да избягва отклоненията от курса и почти плоско дъно.

— Би могла със същия успех да говориш за отвличанията от извънземни.

Тя отиде на кърмата, където освободи още едно въже и го хвърли зад борда.

— Трансмисиите й са направо бижу. Тежи двайсет и един тона, но аз ще я накарам да танцува като балерина.

— Двайсет и един тона! — разтревожено поклати глава Томи, но тръгна след нея към средата на кораба. — И до къде смяташ да стигнеш с нея — до Япония?

— Не, това е крайбрежна яхта. Не е препоръчително да навлизаш с нея навътре в открито море. Както и да е, ние само ще пресечем пристанището до остров Балбоа, където полицията още не е вдигната на крак и не ни търси. Оттам вече можем да си вземем кола, без да ни забележат.

Докато Дел смъкваше ципа на якето си и го събличаше, Томи я попита:

— А това не е ли пиратство?

— Не, щом на борда няма пътници. Обикновена кражба си е — увери го тя лъчезарно и му подаде якето си.

— Какво си намислила пък сега?

— Ще трябва да насоча цялото си внимание към управлението на яхтата, така че ти оставаш единственият ни защитник. Джобовете на якето са пълни с резервни муниции. Може да ти потрябват. Разположи се на палубата при носа и ако онова проклето нещо се появи, направи всичко възможно, за да не го допуснеш на борда.

Томи усети неприятно мравучкане по врата и погледна към вълнолома до тях, към кея и към вратата на увеселителния парк, през която бяха минали преди малко. Чудовището още не се виждаше.

— Идва все по-близо — предупреди го Дел.

Гласът й вече се бе отдалечил и когато се обърна, Томи видя, че тя вече бе минала през пролуката в перилата и се бе изкачила на яхтата.

Скути също беше на борда и се катереше по страничните стъпала към горната палуба.

— А с това какво ще направиш? — поинтересува се Томи и кимна към трите въжета, които ги държаха свързани с пристана.

— Всяко нещо с времето си. Ще се погрижа за тях. Ти просто заеми позиция на носа.

Томи пъхна магнума под колана на дънките си, кота се молеше на Бога да не се препъне и при падането случайно да се простреля в слабините. Той преметна якето на момичето на лявата си ръка, с която стискаше карабината, вкопчи се в перилото с дясната и се метна на борда.

Тъкмо тръгваше напред, когато нещо ново го разтревожи и той се обърна към Дел:

— Хей, а не ти ли трябват ключове или нещо подобно, с което да запалиш мотора?

— Не.

— За Бога, това не ти е някоя кола, на която само трябва да съединиш две жички и готово.

— Бъди спокоен, отлично знам какво правя — успокои го тя.

Въпреки почти пълния мрак, Томи успя да забележи, че усмивката й бе станала още по-загадъчна отпреди.

Тя се наведе към него, целуна го лекичко по устните и го подкани:

— Побързай.

Той се отправи към откритата палуба при носа. Застана най-отпред, на носа, при мястото за котвата, и остави якето, което нямаше защо да облича, тъй като тежеше повече от пет килограма с всичките муниции в него.

С въздишка на облекчение внимателно измъкна пистолета от колана си и го остави върху якето, откъдето лесно можеше да го вземе, ако се наложи.

По измитите от дъжда палуби на другите плавателни съдове все още нямаше никой.

Едно разхлабено въже се люлееше беззвучно от палубата на съседната платноходка. Дългите вълни караха бетонените пристани да се тресат, а гумените буфери между лодките и вълнолома силно скърцаха.

Водата в пристанището беше черна като моторно масло и леко миришеше на водорасли. В детективските романи на Томи това бяха мрачните ледени води, в които неговите герои понякога хвърляха жертвите си, оковани във вериги и с циментови ботуши на краката. А в книгите на други писатели тези води се обитаваха от големи бели акули, огромни сепии убийци и морски змии.

Погледна отново към долната палуба и се зачуди къде ли бе отишла Дел.

По-малката палуба започваше към кърмата и когато Томи вдигна глава към нея, в илюминатор на капитанската рубка се появи мека кехлибарена светлина. Едва тогава зърна Дел, която се наместваше зад руля и оглеждаше командното табло.

Томи повторно огледа палубите, но те си оставаха все така безлюдни. Наоколо гъмжеше от ченгета и дори демонът трудно би се промъкнал до яхтата. Самият Томи тази вечер сигурно бе нарушил повече пъти закона, отколкото през всичките си трийсет години.

Двата дизелови двигателя на яхтата избръмчаха, закашляха, после заработиха с мощно боботене. Предната палуба завибрира под краката на Томи.

Той отново вдигна глава към командната рубка на горната палуба и видя, че до Дел се е показала главата на Скути с щръкнали уши. Лабрадорът явно беше сложил лапи на таблото, а Дел го милваше по главата и като че ли казваше: „Доброто ми кученце“.

Неволно в паметта на Томи отново се върна споменът за рояка птици. Припомни си как при влизането си в двора на Дел, когато демонът ги следваше по петите, заключената врата изненадващо се отвори пред тях. Почувства се отново на прага на прозрението, но моментът отмина, без нещо да се е изяснило.

Реши да погледне какво става на вълнолома и видя нещото да се носи към тях с шлифер, издут като пелерина зад гърба. Замайването от птичето нападение бе отминало, погледът му беше алчно впит в плячката.

— Давай, давай! — изкрещя на Томи момичето и яхтата започна да се изтегля от мястото си до кея.

Демонът се спусна към предната страна на вълнолома и побягна покрай основата на стената, като подмина всички лодки, пренебрегнати от Дел.

Опрян на отвора за котвата, Томи хвана карабината с де ръце, като се надяваше съществото изобщо да не се приближи дотолкова, че да му се наложи да използва оръжието.

Яхтата вече бе излязла наполовина от леглото си и с всяка секунда увеличаваше скоростта.

Томи чуваше биенето на собственото си сърце, но то беше заглушено от по-силен звук — глухото бумтене от стъпките на демона по дъсчения кей.

Яхтата почти се беше измъкнала от мястото си и масленочерните вълни заливаха празнината, където допреди малко се намираше.

Като се хлъзгаше по мокрите дъски, чудовищното нещо достигна носа на кораба и бързо изтича встрани, като отчаяно се мъчеше да се залови за яхтата, преди да са се измъкнали.

Демонът сега беше съвсем близо и Томи успя да усети силата на лъчистите му зелени очи, толкова невероятни и застрашителни на лицето на дебелака, колкото бяха и на парцалената кукла.

Яхтата се изтегли напълно от леглото си заднишком, разбуни водата и я покри с гирлянди от фосфоресцираща пяна.

Нещото изтича до самия край на вълнолома тъкмо когато яхтата потегляше. Не спря, а прескочи двуметровото разстояние до корабчето, блъсна се под палубата на по-малко от метър от Томи и се вкопчи за перилата с две ръце.

Докато нещото се опитваше да се издърпа през перилата и да се покатери на палубата, Томи изстреля с карабината от упор един куршум в лицето му.

В блясъка от изстрела Томи видя как лицето на дебелака бе отхвърлено от ударната вълна и се намръщи от отвращение.

Но нещото не изпусна перилата на палубата. Мощният трясък от куршума би трябвало да го събори в морето, но непреклонното чудовище все още висеше при носа и се мъчеше да се покатери на предната палуба.

От отворената и разкъсана димяща плът, останала след изстрела, лъщящото бяло лице на дебелака като по чудо се появи отново — съвсем невредимо, с примигващи зелени змийски очи, блестящи и злобни.

Дебелите устни се разтвориха, останаха зяпнали за миг, а после нещото изкрещя на Томи. Пронизителният му глас не беше нито човешки, нито животински; беше по-скоро като остър електронен писък.

Като призова всичките си физически и психически сили и Божията помощ с молитва, Томи издърпа карабината, зареди отново и стреля два пъти един след друг — все от разстояние по-малко от метър.

Ръцете върху перилата вече не бяха човешки. Някаква метаморфоза ги бе превърнала в хитинови щипци с назъбени краища, вкопчени така силно в перилото, че неръждаемата стомана бе започнала да се огъва.

Томи продължи да зарежда и да дърпа спусъка, докато осъзна, че патроните бяха свършили.

Чудовището изкрещя отново и се издигна още по-високо на перилото, а през това време носът на вече обърнатата яхта се отдели от кея и се насочи към морето.

Томи пусна празната карабина, грабна магнума, но се подхлъзна и падна назад. Озова се по задник върху палубата, с крака, заклещени в отвора за котвата. Добре поне, че при падането не изпусна от влажните си ръце пистолета.

Змиеокият самарянин накрая успя да се прехвърли през перилото, изкрещя победоносно и се надвеси над Томи. Лицето беше кръгло като луна и мъртвешки бледо, разцепено от брадичката до челото, като че ли беше не обвивка на черепа, а опънатата кожица на кренвирш. Изпод отделните половини на разцепеното лице с побърканите зелени очи, изпъкнали от всяка страна, изведнъж се отвори процеп, от който изскочи гнусна маса от гърчещи се, разчленени, блестящо черни пипала, тънки като камшици, дълги повече от половин метър и мърдащи като мустаците на гладна сепия. В основата на гърчещите се пипала се образува смукало с тракащи зъби.

Томи започна да стреля в гнусното лице, без да брои изстрелите. Пистолетът подскачаше в ръцете му и откатът беше така силен, че сякаш разтърсваше костите му. От толкова близко разстояние не беше нужно да бъде първокласен стрелец като Дел — всеки изстрел попадаше в целта.

Съществото се разтърсваше от куршумите и отскачаше над перилата при всяко попадение. Размахваше безразборно щипци, като се мъчеше да се докопа до нещо и накрая едната успя здраво да стисне металната тръба. Тогава, след като и осмеят, и деветият изстрел попаднаха в целта, част от перилото се откърти с оглушителен трясък, а чудовището падна назад във водата.

Томи се добра до разкъсаното перило, подхлъзна се, едва не падна през процепа, хвана се здраво за стойката на котвата и огледа тъмната вода. Съществото беше изчезнало.

Не му се вярваше, че наистина го нямаше. Продължи да се взира в черните води, като очакваше нещото всеки миг да изплува.

Яхтата вече летеше на изток по канала, покрай завързаните лодки. За водите около пристанището важеше ограничение на скоростта, но Дел не се съобразяваше с него.

Томи огледа водите и от лявата страна на късата предна палуба, като се държеше здраво на перилата, но скоро мястото, където съществото бе изчезнало, остана зад гърба им и започна бързо да потъва в далечината.

Но опасността не беше отминала. Заплахата продължаваше да виси над тях. Томи нямаше никакво намерение да се отпуска. Нямаше да бъдат в безопасност до сутринта.

Ако и тогава нещата дойдеха на мястото си.

Върна се до площадката да прибере карабината и пълното с муниции яке. Ръцете му трепереха така силно, че на два пъти изпусна мосберга.

Яхтата вече се движеше така бързо, че пораждаше лек ветрец в иначе безветрената нощ.

Като носеше и двете оръжия заедно с якето, Томи се отдръпна по тясното дясно коридорче и бързо се изкачи по стълбите до горната палуба.

В предната част на горната палуба имаше закрепена масичка за хранене на открито, а зад нея огромна издигната платформа за слънчеви бани, която заемаше цялата кърма. От дясната страна покрити стълби водеха към долната палуба.

Скути бе застанал на платформата и се взираше в пяната, която оставаше зад кърмата на яхтата. Беше така погълнат от заниманието си, сякаш преследваше котка и дори не вдигна глава към Томи.

На горната палуба командната рубка имаше покрив и защитно стъкло и задният рул можеше да се използва само при хубаво време. Кабината беше покрита с тежко, изработено по поръчка покривало и Дел го беше разкопчала, за да се добере до таблото за управление.

Томи разбута веещите се половини и се озова в сумрачно помещение, осветено само от светлинките по контролното табло.

Дел седеше на капитанското място. Извърна глава от предното стъкло, осеяно с дъждовни капки, и подхвърли:

— Добре се справи.

— Не съм съвсем сигурен — притеснено отвърна той и остави оръжията до нея. После смъкна ципа на един от джобовете на якето. — То е още някъде там.

— Но ние сега сме по-бързи от него — движим се с висока скорост и сме в безопасност — увери го тя.

— Може би — кимна той, докато добавяше девет патрона в пълнителя на магнума, като с треперещи пръсти заместваше изстреляните патрони с нови. — За колко време ще стигнем пристанището?

Като направи бързо и умело десен завой, Дел обясни:

— В този момент достигам максималната скорост. Движим се доста бързо и ще трябва да понамаля, но ще ни трябват около две минути.

На различни места в центъра на обширното пристанище имаше постоянно закотвени лодки, чийто сивкави очертания изплуваха в мрака. Доколкото можеше да се види в дъжда, тяхната яхта беше единственият движещ се плавателен съд.

Дел продължи:

— Въпросът е, че когато стигнем остров Балбоа, трябва да потърся свободно място на пристана, а това може да отнеме още време. Слава Богу, нивото на водата е още високо, а нашата хубавица не гази надълбоко — няма да имаме проблем с акостирането.

Като зареждаше и двете оръжия, той полюбопитства:

— А как успя да запалиш двигателите без ключ?

— Свързах кабелите на запалването.

— Не ми се вярва.

— Намерих ключ.

— Глупости.

— Е — безгрижно махна с ръка тя, — трябва да избереш едното от двете обяснения и да се задоволиш с него.

От горната палуба долетя ожесточеният лай на Скути.

Стомахът на Томи нервно се сви, а сърцето му се изпълни с ужас.

— Господи, започна се отново!

Въоръжен с карабината и пистолета, той отново мина през найлоновото покривало и излезе в нощта и дъжда.

Скути все още стоеше на пост върху платформата за слънчеви бани и се взираше в разпенената диря на яхтата.

Остров Балбоа се приближаваше.

Томи бързо се изкачи на горната палуба и се озова при кучето.

Около платформата нямаше перила, а само ниска оградка и на Томи не му искаше да застане там и да се подложи на риска да падне в морето. Започна да пълзи по корем върху брезента, покриващ платформата, подмина кучето и също се вгледа в дирята.

В полумрака не се виждаше нищо необикновено.

— Какво има, приятелче?

Скути вдигна към него почти човешкия си поглед и изскимтя.

Томи виждаше добре пяната, но не можеше да види кърмата, която беше доста по-ниско от палубата. Като се издърпа напред и подаде гърди над оградката, Томи огледа задната, по-ниска част на яхтата.

Под него, зад покритата горна палуба, се намираше някакво сервизно помещение. По-голямата му част се закриваше от платформата за слънчеви бани, върху която Томи лежеше в момента и почти не се виждаше.

Под прикритието на нощта и дъжда, скрит зад платформата, дебелакът се бе изкатерил откъм пристанището и се бе заловил за перилата на сервизното помещение. Беше се скрил под покривалото му, преди Томи да почне за стреля.

Кучето побърза да се скрие в затворения люк непосредствено до платформата.

За да последва лабрадора, Томи трябваше да остави пистолета. Отвори люка, като държеше мосберга с една ръка.

В дъното на летите полупрозрачни стъпала имаше лампа, на чиято светлина се виждаше, че нещото-самарянин се изкачва нагоре. Змийските му очи проблясваха и то изкрещя към Томи.

Кота стисна пушката с две ръце, Томи изстреля целия пълнител в чудовището.

То се хвана за перилото и се задържа с усилие, но последните два куршума го накараха да се пусне и да се строполи по стълбите. После скочи на крака и се загуби в сервизното помещение.

Както и по-рано, изстрелите зашеметиха чудовището. Като съдеше по опита си обаче, Томи знаеше, че го е извадил от строя не за дълго. По стъпалата дори не беше капнала кръв. То изглежда поглъщаше изстрелите от упор, без да получи истински рани.

Като махна пушката, Томи вдигна 44-калибровия пистолет. Тринайсет куршума. Те можеха да стигнат, за да може да запрати звяра още два пъти по стълбите, но след това нямаше да остане време за презареждане.

До него изникна Дел. Беше бледа и още по-разтревожена отпреди.

— Дай ми пушката — настоятелно го помоли тя.

— Кой управлява кораба?

— Блокирах руля. Дай ми карабината и мини напред — по десните стълби до предната палуба.

— Какво смяташ да правиш? — упорстваше той, тъй като не му се искаше да й остави мосберга.

— Ще предизвикам пожар.

— Какво?

— Нали ти сам каза, че огънят му отвлича вниманието.

Той си припомни заклещения в горещия корвет дребосък, който бе изгубил всякакви усещания при вида на танцуващите пламъци.

— Как смяташ да направиш пожар?

— Имай ми доверие.

— Но…

Чудовището се беше съвзело и се появи при стълбите.

— Дай ми проклетата пушка! — озъби се тя и безцеремонно я изтръгна от ръцете му.

Карабината подскочи в ръцете й — един, два, три, четири пъти, — а ревът й, като топовен гърмеж, се отрази от стълбите.

Като пищеше, ревеше и пръскаше лиги, съществото отново се строполи върху пода на сервизното помещение.

Дел извика на Томи:

— Тръгвай, за Бога. Какво чакаш?

Той с препъвани пресече горната палуба и се отправи към десните стълби.

Зад гърба му се разнесоха нови изстрели. Чудовището този път явно се бе съвзело по-бързо отпреди.

Като хвана перилото, Томи се спусна по същите стъпала, по които преди малко се бе изкачил. В края им започваше тясно коридорче към носа, но нямаше изход към кърмата, така че нещото нямаше как да го достигне направо откъм сервизното помещение — освен ако не разбиеше огражденията на долната палуба, не разрушеше кабините и не посегнеше към него от някой строшен прозорец.

Отгоре се разнесе нов пушечен огън и резкият гърмеж отекна силно през черната вода. Все едно бе избухнала война на борда.

Томи достигна предната палуба, където само преди няколко минути се бе изправил срещу чудовището при първия му опит да се покатери на яхтата.

Остров Балбоа се надвеси над тях в нощта.

— Господи! — изстена Томи при мисълта за онова, което предстоеше да се случи.

Приближаваха се към сушата със значителна скорост, по права линия, като че ли ги направляваше лазерен лъч. При положение че и рулят, и двигателите бяха заключени, щяха да преминат между двата частни пристана и да се врежат във вълнолома, ограждащ целия остров.

Томи се обърна с намерение да се върне при руля и да накара Дел да промени курса, но се спря стреснат, когато забеляза, че задният край на яхтата вече гори. В нощта заиграха подскачащи оранжеви и сини пламъци. Блеснал от отразения огън, дъждът приличаше на поток от въглени, сриващ се от продъненото небе.

Скути се появи по десния коридор и също излезе на предната палуба.

Дел вървеше след лабрадора.

— Проклетото нещо е на стълбите и гори в екстаз, точно както ти каза. Просто да те побият тръпки.

— Как успя толкова бързо да подпалиш кораба? — изкрещя Томи, за да надвика звука от дъжда и рева на двигателите.

— Ами с нафта — също така високо извика тя.

— И къде намери нафта?

— На борда има поне два тона и половина.

— Но сигурно е в някакви резервоари.

— Е, вече не е.

— А освен това нафтата не гори така буйно.

— Затова добавих малко бензин.

— Какво?

— А може би напалм.

— Пак се шегуваш с мен! — ядоса се той.

— Иначе човек не може да се оправи с тебе.

— Мразя тия глупости.

— Стой си на палубата — нареди Дел.

— Това е направо лудост.

— Седни долу, хвани се за перилата!

— Държиш се като някоя луда вещица амазонка или нещо подобно.

— Щом казваш. Сега само се дръж, защото ще се блъснем, а не би искал да изхвръкнеш зад борда, нали?

Томи погледна към сушата, която вече съвсем ясно се виждаше от уличните лампи покрай вълнолома и тъмните очертания на къщите зад него.

— Господи!

— Веднага щом се блъснем в брега — продължи с указанията тя, — скачай от яхтата и тичай след мене.

Дел отиде в левия край на предната палуба, седна с изпънати напред крака и сграбчи перилото с дясната си ръка. Скути се сгуши в скута й и тя го прегърна с лявата си ръка.

По примера на Дел Томи също седна на палубата с лице напред. Нямаше куче, което да прегърне, така че се хвана за перилата с двете си ръце.

Елегантна и бърза, яхтата пореше водата в мрака и дъжда към гибелта си.

Ако Дел беше подпалила резервоарите с горивото, двигателят щеше да е спрял. Нали?

Недей да мислиш, просто се дръж!

А може би огънят беше дошъл от същото място, от което бяха долетели и птиците. Което беше… къде?

Просто се дръж!

Томи очакваше яхтата да избухне под него.

Очакваше горящото чудовище да преодолее възторга си и — все още в пламъци — да скочи върху им.

Томи затвори очи.

Просто се дръж!

Ако се беше върнал вкъщи при майка си за да похапне ком тай кам и пържени зеленчуци със сос нуок мам, нямаше да си е у дома при иззвъняването на вратата, нямаше да намери куклата, а сега щеше да си е в леглото, да си спи спокойно и да сънува обетованата земя на върха на приказната планина Фи Лай, където всички са безсмъртни, прекрасни и невероятно красиви по двайсет и четири часа на ден, където всички живеят напълно хармонично и никога не се обиждат един друг. Но неее, това не му стигаше. Неее, той трябваше да обиди майка си, да докаже колко е независим, като вечеря хамбургери, хамбургери и пържени картофки, хамбургери и пържени картофки плюс порция запържен лук и шоколадов шейк — господин Голямата клечка със собствен телефон в колата и нов корвет, който флиртува със русата сервитьорка, защото си пада по нея, след като светът е пълен с прекрасни, интелигентни и очарователни виетнамски момичета — навярно най-свестните жени на света, — които никога не биха го нарекли „любителю на тофу“, никога не крадат коли, като ги палят с кабелите, не си мислят, че са били отвличани от извънземни, не заплашват да ти пръснат черепа, когато искаш да разгледаш картините им, не крадат яхти, които после подпалват, разкошни виетнамки, които никога не говорят с гатанки, не казват „реалността е онова, което ти си мислиш, че е“, нямат никакъв опит в хвърлянето на ножове, не носят като медальон куршума, убил баща им, не се разхождат с огромни черни кучета с пърдящи гумени кренвирши в уста. Не, той не пожела да си отиде вкъщи и да вечеря с ком тай кам, трябваше да пише глупавите си детективски романи вместо да стане лекар или пекар, а сега, като награда за егоизма, арогантността и ината си щеше да умре.

Просто се дръж!

Щеше да умре.

Просто се дръж!

Ето го сега дългият сън, голямото сбогуване.

Дръж се!

Томи отвори очи.

Не биваше да го прави.

Остров Балбоа, където нямаше сграда, по-висока от три етажа, където половината къщи бяха бунгала и вили, сега изглеждаше голям като Манхатън, извисяващ се застрашително над него.

С бясно въртящи се витла седемнайсетметровата буйно горяща яхта се вряза в брега та върха на придошлия прилив. Газеше водата не повече от половин метър и фактически прелетя, слава Богу, въпреки размерите си, като състезателен скутер. Вмъкна се между двата кея (единият вече бе украсен за Коледа) и се удари в масивния, армиран бетонен вълнолом с отвратителен трясък и скрибуцане, което накара Томи да изкрещи от страх. Там, където свършваше водата, корпусът — макар и от най-здравите — се разцепи и разкъса при самия нос. Ударът рязко забави яхтата, но дизеловите двигатели бяха така мощни, че корабът се стрелна напред, опита се да се покатери окончателно по вълнолома, повдигна се до него и надвеси нос над широката пешеходна алея, като че ли смяташе да измине целия път от пристанището и да се добере до входа на една от големите къщи по крайбрежието. Накрая се разтресе силно и спря окончателно на вълнолома, макар че тоновете морска вода, изливащи се в строшения корпус, го теглеха застрашително назад.

Томи прелетя през палубата и се удари странично в десния перваз. Успя да се държи през цялото време на катастрофата за перилата и сега имаше усещането, че си е изкълчил лявото рамо. Изправи се сред развалините без сериозни наранявания и когато яхтата спря напълно, пусна перилата и тръгна странично през носа към Дел.

Когато я достигна, тя вече се бе изправила сама.

— Хайде бързо да се махаме оттук.

Сега кърмата на яхтата гореше още по-ярко. Огънят бързо плъзваше напред, вече излизаха пламъци от прозорците на долните каюти.

Зловещ и смразяващ кръвта вой долетя изпод разпространяващите се пламъци. Можеше да е струяща навън пара или хидравлична течност, излизаща от спукана тръба… а можеше и да е викът на заклещения демон.

Цялата палуба беше наклонена три-четири градуса, тъй като яхтата се бе опряла на вълнолома. Дел и Томи се изкачиха по платформата, която бе изскочила от водата и се беше опряла в пешеходната алея.

Из къщите на доскоро спящото крайбрежие започнаха да примигват лампи.

Скути се поколеба при дупката в перилата, после скочи на бетонната повърхност от вътрешната страна на вълнолома.

Томи и Дел го последваха. Височината, от която трябваше да скочат, беше около три метра.

Кучето се затича по алеята, като че ли имаше точно определена цел.

Дел и Томи го последваха. Мъжът се обърна веднъж назад. Вече бе претръпнал от изключителните събития тази нощ, но въпреки това остана изумен от вида на огромната яхта, изправена върху вълнолома и надвиснала над пешеходната алея — приличаше на Ноевия ковчег, излязъл на брега след Великия потоп.

По близките прозорци бяха започнали да се появяват разтревожени лица, но нямаше още отворени врати и надигнали се в нощта уплашени гласове, когато Томи, Дел и кучето се добраха до най-близката уличка встрани то пешеходната алея. Отправиха се към центъра на острова.

От време навреме Томи хвърляше боязливо поглед през рамо, като всеки миг очакваше да зърне змиеокото чудовище, обвито в пламъци. Зад тях обаче нямаше никого.