Катрин О’Нийл
Господарят на рая (55)

54.

Пиратът ритна вратата и нахлу в каютата на дамата. Огледа скупчените треперещи жени и, кимвайки към камериерките, изрева заповедта си:

— Вън!

На първия ред на театралната ложа една внушителна личност се бореше с яда си. Докато слугините на сцената долу се бутаха около вратата, оставяйки изплашената си господарка насаме с прочутия корсар Родриго Соро, ужаса на Индийския океан.

Когато пиратът на сцената разкъса роклята на жената и всички ахнаха, зрителят потъна в креслото си и поклати глава.

След миг се наведе отново напред, защото пиратът долу зае мелодраматична поза и каза с ръка на сърцето:

— От името ми се боят в целия Индийски океан, от нос Добра Надежда до морето на Целебес. Потапял съм кораби и съм събрал богатства, достойни за кралски откуп. Но без любимата жена аз съм половин човек!

— Достатъчно! — Изправяйки се, недоволният зрител сложи крак на перилото. — Никога в живота си не съм гледал подобен боклук!

Габриела се опита да не обръща внимание на изблика и продължи да играе. Но до слуха й стигнаха и други гласове. Хората ахнаха и започнаха да викат нещо. Неспособна да продължи, тя се обърна и вдигна очи към кралската ложа. А там, на път да скочи, стоеше истинският Родриго Соро.

С едно движение той се намери на сцената.

— Какво правиш — извика тя, докато хората жужаха стреснати.

— Писна ми от тая щуротия.

Той хвърли шапката й на земята и дръпна от шоколадовите й коси перуката и мрежичката. След това в изблик на театрален драматизъм я вдигна в ръцете си е и я целуна с изгаряща страст. През редовете премина нов вик, но Габриела бе потънала в целувката му. Ръцете й погалиха врата му и той я отнесе като пиратска пленница от сцената. След секунда смаяната публика избухна в овации.

— Полудя ли? — изкрещя един глас, когато те влязоха зад кулисите. Хъмфри Холистед тръгна след тях. — Можеше поне да почакаш до края на представлението! — Той кимна към гримьорната, където стоеше един млад мъж, облечен досущ като Габриела. — Излизай на сцената, драги!

Габриела се беше съгласила да играе отново в продължение на седмица своята прочута пиеса, за да подпомогне фонда на сър Томас в полза на освободените роби. Това сутрешно представление беше последното и тя бе предупредило Холистед, че ще трябва да си тръгне в края на второ действие, за да присъства на едно важно събитие. Но любимият й, който не беше гледал предишните й представления, не бе издържал да наблюдава собственото си позорно изображение.

— Винаги съм казвал, че си твърде импулсивна, за да бъдеш истински велика актриса! — добави Холистед.

Габриела вдигна глава и се заслуша в нестихващите ръкопляскания. Никога в живота й не я бяха аплодирали така. Явно появата на живия Родриго на сцената им се беше сторила изключително драматична.

Като се отправиха бързо към изхода, тя се спря и се поколеба.

— Още ръкопляскат — каза, неспособна да се отърси от актьорските си инстинкти. — Най-добре ще е да се върна.

Но Родриго поклати глава.

— Ако желаеш наистина да те запомнят, остави ги да искат още.

Пред вратата ги чакаше разкошна карета. Когато влязоха вътре, Габриела с изненада откри още един пътник. Беше баща й, Дъглас Крос.

Кочияшът изплющя с камшика и каретата потегли с пълна скорост по Странд. Габриела извика:

— По-бързо, ако обичате. Нямаме време.

Тя седна и се обърна към баща си.

— Дойдох да ви кажа сбогом — каза й той.

— Няма ли да дойдеш на изпращането утре?

— Мисля, че ще е най-добре да не идвам.

— Кълън знае ли за това?

— Да. Вече говорих с него.

Габриела погледна неловко през прозореца към гара Чаринг Крос.

— Дъще — започна Дъглас с треперещ глас. Тя го погледна и видя сълзи в очите му. — Искам да ти кажа, колко много съжалявам.

— Не трябва да…

— Не, трябва! Ужасно сбърках с теб. С теб и с Кълън. Иска ми се да ви се реванширам.

Изпълнена с жалост, примесена с обич, Габриела каза:

— Може би не е твърде късно. Може би все още можем да бъдем семейство. Защо не дойдеш с нас?

— Страхувам се, че не мога. Трябва да се справя с много сериозни проблеми тук, в Англия, свързани с по-нататъшната ми позиция в Компанията на Джон. За първи път в живота си няма да се крия от отговорностите си. Ако въобще успея да изчистя всичко, може би ще оставя цялата тази работа на теб.

Каретата мина през една желязна порта и цял шпалир стражи и спря пред голяма сграда, отделена със зид от улицата. Кочияшът се провикна:

— Стигнахме двореца Сейнт Джеймс, Ваша светлост.

Габриела се пресегна и хвана ръката на баща си.

— Защо не влезеш с нас?

Но той отказа със съжалително поклащане на главата.

— Не съм заслужил.

Тя поиска да спори, но той стисна дланите й.

— Много добре. Ако така искаш…

Преди да слезе, Дъглас се спря неуверено и промълви:

— Честно казано, не знам дали си ми дъщеря, или не. Но отсега нататък ще съм горд да те считам за такава.

За първи път в живота си Габриела нямаше думи.

Малко по-късно тя и Родриго влязоха в двореца Сейнт Джеймс и последваха специалната делегация през широкия коридор до залата, където щеше да се състои церемонията. Преди да влязат, Габриела хвана ръката му и прошепна:

— Сигурен ли си, че искаш да се нагърбиш с това?

Бившият ужас на Индийския океан преглътна нервно и отговори:

— Ако ти можеш да живееш с мен, и аз ще съумея някак да живея с Англия.

Те влязоха във величествената зала и към тях се обърна море от лица. В края на един червен килим ги чакаше крал Уилям V. До него седеше младата му племенница принцеса Виктория, която беше гледала пиесата три пъти през последната седмица. Пред тях лежеше кадифена възглавница. След миг Родриго щеше да коленичи върху нея и да приеме английския крал за свой господар.

Когато се изправеше, той щеше да бъде сър Родриго Соро.